Адвокат за милиони

Двайсет и шеста глава

Градската болница на Бостън се намираше на Масачузетс Авеню, точно срещу границата на Роксбъри и Саут Енд. Районът се славеше като един от най-опасните в Бостън. Урбанизацията тук си беше проправила постепенно път през периода 1990–2005 година, когато цените на недвижимите имоти скочиха главоломно. При все това нивото на престъпността си остана високо. Бостън беше градът с много световноизвестни болници. Поради месторазположението си обаче Сити Хоспитъл не беше една от тях. Тя обслужваше жителите на града, които нямаха парите или връзките да постъпят за лечение в „Мас Дженеръл“ или в „Бригъм“. Въпреки това лечебното заведение се ползваше със солидна репутация и с голям практически опит в спешната медицина.

Фин и Козловски съобщиха имената си на рецепцията във фоайето и оттам ги насочиха към медицинската сестра на спешното отделение. Тя на свой ред отново взе личните им данни и се обади на друга сестра. Другата сестра ги преведе през цялото спешно отделение, оттам през чакалнята и оттам с асансьор се качиха на втория етаж. Никой не искаше да отговаря на въпросите им. Фин не можеше да разбере дали мълчанието им се дължи на липса на информация, или просто такъв беше редът в болницата.

Озовали се на втория етаж, двамата бяха представени на един лекар, който поне изглежда беше запознат със състоянието на Лиса. Той беше доста млад и на Фин му мина през ума да поиска да прикрепят към Лиса някой по-възрастен негов колега. Носеше на врата си слушалка, а върху бялата му престилка беше изписано „Д-р Джефсън“. Адвокатът си каза, че ако постави под съмнение компетентността му, няма да получи желаната информация по-бързо.

— Открили са я в Дорчестър — каза доктор Джефсън. Дори гласът му беше прекалено младежки. — Лежала е в безсъзнание на тротоара, а колата й е била паркирана на няколко метра от нея. Отначало помислили, че е станала автомобилна катастрофа, но по колата й нямало никакви следи, а нейните увреждания са по-типични за нападение. Била е ударена по главата с нещо твърдо. Полицията разпитва свидетелите, за да разбере какво точно се е случило. Но аз на ваше място не бих се надявал много. В този квартал хората обикновено не са видели и не са чули нищо.

— Тя добре ли е? — попита Козловски. Загрижеността в гласа му ясно прозираше, но той гледаше да се държи в ръце.

Лекарят примигна изненадано.

— О, аз мислех, че вече са ви казали за състоянието й.

— Не точно — отвърна Фин. — Жената, която ми се обади, каза, че според нея Лиса ще се оправи. Това е.

— Аха. — Лекарят хвана Фин за лакътя и го отведе на няколко метра встрани, сякаш Козловски нямаше да чуе нищо. — Значи вие сте нейният приятел?

— Не. — Фин кимна към Козловски. — Той е.

Младият лекар погледна към Козловски. В очите му се четеше изненада, но бързо се овладя.

— Извинете ме, господин…

— Козловски.

— Да, господин Козловски. Лиса ще се оправи. Още не сме сигурни обаче за бебето.

— Какво бебе? — попита адвокатът.

Джефсън погледна към него, после отново се обърна към Козловски:

— Съжалявам, не исках да ви…

Фин едва не падна от изненада. Запита се дали и приятелят му не е останал изненадан от новината за бременността на Лиса. Очевидно обаче не беше изненадан, макар и да реагира, като го спомена лекарят.

— Какво е станало? — попита той.

— Изглежда, че е била ударена и в коремната област. Още не знаем дали има вътрешни травми. Бременността й е някъде около десетата седмица. Ще направим ултразвук веднага щом апаратът се освободи. Тогава ще знаем със сигурност.

— Добре. — Козловски беше като зашеметен. — Тя в съзнание ли е?

— Да, дойде в съзнание преди около двайсет минути. Не говори много. Полицаите искаха да я разпитат, но тя каза, че е много уморена. Останах с впечатлението, че първо иска да разговаря с вас и определено е разтревожена за бременността си.

— Мога ли да я видя?

Лекарят кимна към една врата в коридора.

— Тя е в стая номер 217. Аз ще дойда веднага щом апаратът се освободи.

Лиса лежеше, сложила ръце върху корема си. Главата ужасно я болеше и фактът, че едновременно се разкъсваше от множество разнопосочни мисли, не й помагаше. Не можеше да спре да мисли за Сали и тревогата й беше мъчителна. Беше отклонила молбата на полицая, когато той поиска да я разпита. Закри лицето си с ръце и му каза, че не може да се концентрира. Това беше истина. Каза му също, че не си спомня какво се е случило. Това беше лъжа. Трябваше да излъже. Трябваше й повече информация, преди да се обърне към полицията. Бостънската полиция беше тъп инструмент и тя не беше сигурна, че в момента й е необходим точно такъв инструмент.

Лиса беше толкова уплашена за бебето си, че чувстваше пристъпи на гадене. Странно беше, в началото не беше желала тази бременност. Когато гинекологът й каза, че е бременна, тя прие новината със смесени чувства. Сега обаче, когато по всичко личеше, че ще изгуби бебето, не можеше да си представи живота, без да износи детето — без да износи детето на Козловски. Тази мисъл я караше да се чувства като парализирана.

В стаята влезе Козловски. Той отиде право при нея и хвана дланта й. Тя едва сдържа сълзите си.

— Какво стана? — попита я той.

Тя избърса носа си със свободната си ръка и подсмръкна.

— Той беше — каза. — Ирландеца на Девън. Няма кой друг да е. Той отвлече Сали. — Сълзите й потекоха.

Козловски кимна.

— Чухме се с него. Каза, че ще я убие, ако не получи картините.

— Сигурно. Когато спрях пред училището, бях закъсняла с петнайсетина минути. Прекалено късно отидох. Може би ако не бях закъсняла…

— Той пак щеше да се добере до нея — отвърна Козловски. — Спомни си какво стори с Мърфи и Балик. Този тип не се спира пред нищо.

— Не искам да си мисля за това, което е направил.

Козловски замълча, после попита:

— Ти как си? Добре ли си?

— Така казват. — Тя погледна корема си. — Не знаят какво ще стане с бебето.

— Говорих с лекаря. Апаратът скоро ще се освободи. Дотогава няма да го мислим.

— Правилно. Няма смисъл да се тревожим. — Тя вдигна очи към него. Лицето му беше непроницаемо. В момента обаче напрежението му беше видимо и с просто око. Той леко стисна дланта й. — Може би не ни е било писано да бъдем родители — добави Лиса.

— Може би. — Той погледна през прозореца. Стаята гледаше на юг, към шосе 93, което продължаваше към Дорчестър и оттам към Саут Шор, към предградията с техните къщи с градинки и огради. Това беше свят на идилия и спокойствие, които те не познаваха. В момента тя мечтаеше за този свят с цялото си сърце и завиждаше на хората, които живееха там. — Но независимо от това ще се оженим — каза той след малко.

— Ако бебето е мъртво, няма нужда да го правим.

Той я погледна в очите. Не плачеше, за което Лиса мислено благодари на господ. Той не беше такъв. И тя не искаше той да бъде такъв.

— Не става въпрос за нужда — отвърна Козловски. — Аз искам да се оженим.

Тя въздъхна тежко и кимна. Вратата се отвори и в стаята влезе доктор Джефсън заедно с една сестра. Лекарят ги изгледа с любопитство, което Лиса отлично познаваше. И преди беше виждала подобни погледи: „Дали тези двамата са двойка наистина?“ Нея слабо я интересуваше какво си мислеха другите за тях. Важното беше само, че са заедно.

— Ултразвукът е свободен — каза лекарят. — Готови ли сте?

Лиса погледна към Козловски и отново леко стисна дланта му.

— Да — отвърна тя. — Готови сме.

Фин чакаше във фоайето на първия етаж. Дали не трябваше и той да се качи да види Лиса? При нормални обстоятелства никой не би го спрял да го стори. Тя беше много важна за него.

Нищо обаче вече не беше нормално. Досега не се беше чувствал като трето колело, придатък на Лиса и Козловски. Сега двамата бяха двойка и той си даваше сметка. Въпреки това не се държаха като двойка. Не вървяха хванати за ръце, както много други го правеха. Връзката им като че беше изградена върху нещо по-силно от взаимната зависимост. Като резултат неговото присъствие не беше в състояние да отслаби или развали тази връзка.

Ситуацията сега се беше променила. Трябваше да им даде малко повече лично пространство. Когато лекарят посочи стаята и каза, че могат да влязат при Лиса, Фин само кимна на Козловски и каза:

— Ще почакам долу.

Приятелят му не се противи. Фин едва ли не очакваше да му предложи да влязат и двамата, само да се увери, че тя е добре. Но той не го беше сторил.

— Добре, след малко ще се видим долу — беше отговорът на Козловски. И след тези думи той се обърна и тръгна по коридора, Фин остана така за миг, после се насочи към асансьора.

Седна на една пейка, мъчейки се да се съсредоточи върху похищението на Сали, премисляйки всички възможности, коя от коя по-страшна. Четирийсет и пет минути по-късно от асансьора слезе Козловски.

Фин не можеше да разбере нищо по лицето му. Бившият полицай се приближи и наведе глава.

— Хайде, имаме да вършим работа — каза.

Фин стана.

— Как е тя? — попита го.

— Добре е. За всеки случай тази нощ ще остане в болницата.

— А бебето?

— Добре е. Да вървим. — Той се обърна и тръгна към изхода. Фин трябваше да ускори крачка, за да го настигне. — Трябва да хванем този тип — добави Козловски. — Той не си поплюва, ще убие момичето.

Фин беше съгласен. Това беше единственото, в което беше сигурен.

— Да кажем ли на полицията? — попита той. — Може би на ФБР. Става дума за отвличане, случаят е подведомствен на тях.

Козловски поклати глава.

— Мислех си за това. Този тип е отчаян. Въпросът не е в парите, нещо друго го движи. Което означава, че е непредсказуем. Ченгетата и ФБР действат по стандартни учебници, които се базират на предсказуемостта на престъпника. Ако ги повикаме, той ще разбере и ще я убие, без да му мигне окото. Трябва да го пипнем сами.

— Как? Докато седях и те чаках, мислех за това, но нищо не можах да измисля.

— Няма да го търсим. Нямаме много време за това, а и той е достатъчно умен и се е затаил в някоя дупка, която никога не бихме могли да открием.

— Тогава какво ще правим?

Козловски отвори вратата на колата.

— Ще открием картините — отвърна той.

— Какво?

— Той иска картините. Защо тогава не му ги дадем?

Фин примигна в недоумение.

— Ами да бе, на теория звучи добре, на практика ми се струва малко нереалистично.

— Защо?

— Не знам. Може би защото всяка уважаваща себе си полицейска служба в света търси тези картини от двайсет години и досега никой не ги е открил. Тук не включвам журналистите, частните детективи, колекционерските къщи и всеки един иманяр с малко повече познания по изкуство.

— Ние обаче не сме ги търсили изобщо.

— Сигурен ли си, че не си малко самоуверен?

— Вероятно. Ти имаш ли по-добра идея? Може би така ще можем да контролираме ситуацията. Освен това ние имаме най-силните мотиви да ги открием.

— Откъде да знаем дали още са в Бостън? Най-вероятно са били продадени още преди много време и са изнесени от тази проклета страна.

Козловски поклати глава.

— Те са тук. Задникът е участвал в кражбата им преди почти двайсет години и той е тук сега. Не само това, ами ми се струва прекалено уверен, че някой знае нещо. Той е умен и е предпазлив. Достатъчно предпазлив, че да измъчва и убие хора и да не остави никакви следи. Тип като него не действа така безскрупулно безпричинно. Със сигурност знае нещо.

— Добре, логично е. Има обаче само един проблем. Според твоята хипотеза човекът, който изтезава и избива хора наред, е рационален и трезвомислещ. Тук теорията ти удря на камък.

— Може би, но ако искаме да си върнем момичето, трябва да направим такова предположение. Ако грешим, тогава сме прецакани. Той ще убие момичето, каквото и да направим ние.

Фин включи двигателя и го остави да поработи.

— Добре. Склонен съм да се съглася с теб. Но искам да знам нещо.

— Какво е то?

— На лична основа ли е? Заради това, което е сторил на Лиса ли е?

Козловски въздъхна.

— Той отвлече момичето. Дъщерята на наш клиент — момиче, за което всички ние се грижехме. Той нападна Лиса и за малко да убие детето ми, преди да се е родило. Какво по-лично искаш от това?

Фин го погледна в очите.

— Добре. Точно това исках да чуя. Та откъде ще започнем?

— Откъдето започва всяко разследване — отговори бившето ченге. — От местопрестъплението.