Адвокат за милиони

Двайсет и втора глава

Лиса първа си тръгна от „Зеления дракон“ и се насочи към Саути, за да вземе Сали от училище, Фин и Козловски останаха още известно време, за да изработят стратегията. После адвокатът откара Козловски в кантората в Чарлстън. Краткият период на сравнително хубавото време беше свършил и Ню Инглънд отново си отмъщаваше. Небето беше станало сиво и над жителите на Бостън се посипа ситен дъжд, примесен с вятър. Всяка година беше така, но хората като че го забравяха. Няколкото топли дни през април бяха достатъчни бостънци да повярват, че зимата си е отишла, но тя винаги се прегрупираше за последната си атака. Обикновено чак през май времето ставаше поносимо.

Фин, който също спадаше към метеорологичните оптимисти, беше свалил гюрука на старичкото си Ем Джи и когато двамата с Козловски излязоха от бара, веднага изтича да го вдигне. Докато го вдигне обаче, вътрешността на колата се намокри.

Козловски застана до колата, гледайки сърдито ту към Фин, ту към мократа седалка.

— Избърши я — каза Фин. — Отзад има кърпа.

Детективът се протегна и взе кърпата.

— Само едно просто избърсване не върши работа — отвърна. — Седалката е напукана и водата е намокрила дунапрена. Все едно да седнеш на мокра гъба. Защо според теб колата постоянно мирише на плесен?

— Мислех, че е от теб.

— Задник.

— Искаш ли да си извикаш такси. Ще те чакам в кантората.

— Не, не искам да си викам никакво такси. Искам да работя с човек, който кара истинска кола. А не някакъв боклук от цирка.

— Тогава си подложи кърпата отдолу. Така няма да се намокриш.

— Да, но тогава главата ми ще опира в покрива на колата.

Адвокатът погледна към Козловски. Изражението му се промени от сърдито през отвратено, до безпомощно и нещастно.

— Станал си голямо мрънкало — каза. — Не бъди толкова лош с мен.

— Не съм лош с теб. Само искам да не седя с мокър задник до края на деня. — Приятелят му отново се намръщи, после постла хавлиената кърпа върху седалката и внимателно седна отгоре, Фин едва се удържа да не се засмее.

Докато пътуваха към кантората, Козловски през цялото време се подпираше на вратата и се държеше за предното стъкло. Дъждът валеше върху него през прозореца и мокреше главата и раменете му.

Пристигнаха малко след четири часа. Лиса и Сали вече бяха там, когато те влязоха.

— Какво е станало с теб? — попита Лиса Козловски.

— Не ме питай — отвърна Козловски, кимна на момичето и тръгна към банята, да се изсуши.

Фин погледна Лиса в очите.

— Каза ли й?

— Да, казах й.

— Ехо, и аз съм тук — обади се Сали. Двамата се обърнаха към нея. — За мен говорите, нали?

Фин кимна.

— Да. Извинявай, не исках да те пренебрегвам, само дето…

— Тя ми каза — продължи Сали. — Баща ми няма да излезе днес.

— Още не. Натъкнахме се на неочакван проблем — отвърна Фин.

— Да, разбрах, че Девън е направил шоуто. Той си е нескопосник, винаги съм го знаела.

— Аз бих употребил малко по-други думи, но да, той имаше лек изблик на емоции. Ще поискам да насрочат ново заседание за гаранция. — Фин погледна Лиса. Всичко ли беше казала тя на момичето? Тя се намръщи и леко поклати глава, което той прие като сигнал, че асистентката му не е издала важната информация. Въздъхна облекчено. Последното, което сега му трябваше, беше да се налага да обяснява всичко на Сали. Той отново насочи вниманието си към Сали: — Така че ще трябва да останеш при мен още няколко вечери. Имаш ли нещо против?

Момичето сви рамене.

— Нямам голям избор.

— Само това ли ще кажеш? — попита Лиса.

— Какво друго искаш да кажа?

— Няма нищо — понечи да внесе успокоение Фин, но асистентката му го прекъсна:

— Не, не е нищо. Ако искаш да се правиш на спасител, добре, но аз няма да седя със скръстени ръце и да гледам как някой злоупотребява с твоята щедрост и се държи грубо с теб. — Лиса погледна Сали. — Когато някой направи нещо хубаво за теб, трябва да му благодариш.

Сали стана. Беше облечена с палтото и носеше раницата. Фин си каза, че сега ще излезе и няма да се върне повече. Това беше последното, което му трябваше. Не гореше от желание после да обикаля из града и да я търси. Ядоса се на Лиса.

— Мога да отида на улицата — каза Сали. — Може и да оцелея, да знаеш.

— Знам — отвърна Лиса. — Именно затова постъпката на Фин е добра. Той не е длъжен да се занимава с теб, но го прави. Редно е да получи малко благодарност. Ако ли не… — Тя махна с ръка към вратата.

Фин потърка слепоочията си. Тъкмо се канеше да се намеси, когато Сали се обърна към него и прехапала долната си устна, произнесе:

— Благодаря ти.

Той я погледна изненадано. После изгледа възмутено Лиса и отново погледна към Сали.

— Моля, няма защо — отвърна.

— Точно така. — Лиса се обърна към него: — На бюрото си имаш една дузина съобщения, а телефонният ти секретар е препълнен. Ще ми трябва поне час да видя кое за какво е. Имам да свърша и друга работа. Сали през това време може да си върши нейната работа. — Сали я погледна недоумяващо. — Предполагам имаш домашни, нали?

— Да.

— Добре, значи, когато всички свършим, ще ви изведа на вечеря.

— Не е необходимо да го правиш — каза Фин. — Ще я нахраня у нас.

— С какво? С кетчуп ли? Нали знам какво имаш в хладилника.

— Имам не само кетчуп.

— Така ли? И какво?

— Горчица и сос — отговори вместо него момичето. — И нещо неясно в една стара картонена кутия от китайска храна. Снощи бях гладна и надникнах в хладилника.

— Провери ли в шкафа? — попита я той.

— Ще направя резервация — каза Лиса. — След един час?

Козловски тъкмо излизаше от банята и беше тръгнал към кабинета си. Косата му беше разрошена, но суха.

— Какво след един час?

— Вечеря — отвърна Лиса. — Аз черпя.

— Какъв е поводът?

— Просто си казах, че хубавата храна няма да ни попречи.

— Аха, ясно — каза Козловски. — Някой е надничал в хладилника на Фин.

— Не беше много чисто — обади се Сали.

— Май повече ми харесваше, когато беше по-неблагодарна и по-мълчалива — каза той.

— След един час — повтори Лиса. Фин кимна, после отиде на бюрото си и започна да се рови из съобщенията и пощата, които се бяха натрупали по време на еднодневното му отсъствие от кантората.

Лиъм седеше в паркиран микробус, който бяха взели под наем, на половин пресечка от кантората на Фин. В ръцете си държеше вестник, разтворен на спортните страници. Той не се интересуваше от американски спортове, но не гледаше към вестника, а наблюдаваше вратата на кантората. Седеше тук повече от час и чакаше. Беше минал веднъж покрай мястото и установи, че кантората е празна. Беше разузнал района, за да придобие представа за разположението на сградите и улиците. Малката кантора имаше и заден вход, но изглежда не се използваше много. Предположи, че ще влязат отпред. Площадът беше най-доброто място за наблюдение. Намираше се достатъчно близо, за да може да огледа добре сградата, но беше и достатъчно отдалечен, за да не привлече прекалено много внимание. Беше разположен в близост до редица магазини. В дъждовното и студено време Лиъм не будеше никакво подозрение. Микробусът не се отличаваше с нищо — бял на цвят, тук-там с петна от ръжда и вдлъбнатини по купето. Интериорът беше сведен до гол метал, с малки локви по пода, които сякаш никога не пресъхваха, независимо какво беше времето навън. Можеше да е всеки шофьор-дистрибутор на стоки или куриер.

Жената се показа заедно с момичето около половин час след като той се беше настанил с вестника и кафето. Когато ги видя да влизат в кафявата сграда, той отново провери адреса. Приличаха на майка и дъщеря, но това не съвпадаше с информацията, която имаше.

Двамата мъже пристигнаха двайсет минути по-късно. Веднага беше ясно кой от двамата е адвокатът. По-младият — беше слаб и висок, облечен в скъп костюм. Носеше кожено куфарче и погледът му беше сериозен. Мъжът с него изобщо не приличаше на адвокат, по-скоро на биткаджия по баровете. На Лиъм му напомни за бойците в Ирландия и от двете страни на конфликта — католици и протестанти. Те бяха мълчаливи и сериозни мъже. Точно с такива мъже Лиъм не искаше да си има работа.

Беше направил предварително проучване за обектите. Фин, Козловски, Кранц. Знаеше имената им, възрастта им и задълженията им в малката кантора, която представляваше Девън Мали в съда. И тримата имаха солидна репутация, но бяха затънали до гуша в неприятности.

Момичето беше изненада, а Лиъм не обичаше изненадите. Нейното присъствие в кантората може би не означаваше нищо. Можеше да е племенница или дъщеря на приятелка на Лиса. И въпреки това имаше предчувствието, че тук се криеше и нещо друго. Животът го беше научил никога да не остава глух за интуицията си. Много често предчувствието идваше от дълбокото подсъзнание, забелязало нещо, което съзнанието беше пропуснало. От опит знаеше, че вслушването във вътрешния му глас обикновено му спасяваше живота.

Той се облегна назад и започна да премисля плана. Информацията беше най-ценната му стока. И Лиъм беше способен да извлече по-голяма полза от нея, отколкото другите. Ето защо сега се нуждаеше от повече информация.

Ресторантът беше огромно семейно заведение, намиращо се в Чарлстън. Само една стъклена стена отделяше масите от откритата кухня с пещ на дърва. Клиентите можеха да гледат как приготвят ястията им, а и това придаваше на мястото атмосфера на по-голяма интимност. Беше от онези ресторанти, в които за да направиш резервация за събота или неделя вечер, трябваше или да имаш връзки, или да чакаш три месеца. В средата на седмицата обаче не беше толкова посещавано и за да ти дадат маса, бяха необходими само решителност и търпение.

Четиримата бяха седнали на една маса в средата на салона. Беше голяма, кръгла маса от дъбово дърво, с неравна повърхност, за да се придаде по-селски идиличен вид на заведението. Можеха да се поберат осем души и понеже те бяха само четирима, трябваше да говорят на висок глас, за да се чуват.

Не че това имаше голямо значение, тъй като почти не разговаряха. Фин, Козловски и Лиса обикновено говореха по работа, докато се хранят. Това беше времето, когато можеха да се оплачат един на друг за най-трудните дела. Тази вечер обаче най-трудното им дело се отнасяше до бащата на момичето, което седеше срещу Фин. Той не можеше открито да обсъжда случая, но не можеше и да не мисли за него.

— Как беше училището? — по едно време я попита той, в опита си да наруши неловката тишина, която се беше възцарила на масата.

Сали вдигна очи, изненадана.

— Скапано.

— Защо?

— Защото е училище, а училището винаги е скапано.

— И какво му е скапаното?

Тя нави малко спагети на вилицата си и ги пъхна в устата си.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита го тя, докато дъвчеше.

— Да. В кой клас си?

— В осми.

— Добре, в осми клас. Какво му е скапаното на осми клас? Имаш ли приятели?

— Не много.

— Защо?

— Защото децата са задници. Защо ми е да имам и други задници в живота си? И без тях са ми достатъчно.

Фин трепна. Той беше израснал на улицата, но несъответствието между възрастта на момичето и поведението й беше очевидно. Повечето хора ставаха циници чак към осемнайсетата си година.

— А уроците? Харесват ли ти уроците?

Сали се изсмя.

— Това е квартално училище. Тук няма много уроци и упражнения. Ако не си наръгал някой, си примерен ученик.

— А нещо научаваш ли?

Тя вдигна рамене.

— Научавам това, което искам.

— И какво е то?

— Обичам да чета. Уроците по английски ми харесват. Учителят е голям смях, но аз обичам книгите.

— Какво четеш?

— В момента ли? „Приключенията на Хъкълбери Фин“ — отвърна тя.

— Хубава книга. Харесва ли ти?

— Да.

— Защо?

Тя го погледна в очите.

— Защото е хлапе и защото сам се грижи за себе си. Оцелява сам и не си поплюва много.

За миг на масата отново се възцари тишина. Сали пусна вилицата в чинията и тя издаде ясен и отчетлив звук — като възклицание, Фин се протегна и си взе филия хляб от панера на масата, отчупи парче и го топна в зехтина. След секунда каза отново:

— Хубава книга.

— Можеш да се сприятелиш с някого — намеси се Лиса. — Няма да е трудно за умница като теб.

— Какво е това, по дяволите? — високо попита Сали. Няколко души от съседните маси погледнаха към тях. — И така съм си добре, не ми трябва вашето съжаление. Трябва ми къде да спя и това е всичко. Много скоро ще се изнеса.

На Лиса й стана неудобно. Обикновено това не беше характерно за нея.

— Само искаме да ти помогнем, това е. Ще е хубаво да те опознаем по-добре.

— Какво ще кажете тогава аз да ви опозная по-добре? — попита момичето.

— Нямаме нищо против — отвърна Лиса.

Сали огледа всеки от тях, както боксьорът оглежда съперниците си.

— На колко години си? — попита тя Фин.

— Четирийсет и четири.

— И си адвокат, който живее сам в хубав апартамент в Чарлстън?

— Да. — Фин отпи от виното си. Той обичаше повече бира, но щом Лиса черпеше, нямаше нищо против една чаша хубаво каберне. Виното му помагаше да се отпусне.

— Значи си гей.

Фин за малко да изплюе виното. Каквото и успокоение да му даваше виното, то мигом изчезна.

— Какво? — попита и едва не се задави.

— Видях апартамента ти. Няма пердета, няма картини, нито възглавници на дивана. Хладилникът е празен и има само една четка за зъби в банята. Нищо не свидетелства за това някога там да е живяла жена. Ти не си грозен, затова предположих, че си обратен.

— Не съм гей — отвърна спокойно Фин.

— Гей — повтори Сали и закима.

— Не съм гей!

— Хей, аз нямам проблем с това. Дори вероятно така ще спя по-спокойно нощем.

— И аз нямам проблем с това, но просто не съм гей.

— Ходиш ли с някоя?

— Не.

— Гей.

Фин погледна към Лиса за помощ. Тя изглежда се забавляваше от разговора им.

— Какво му е смешното?

— Ами това — отвърна Лиса. — Направо си е много смешно.

Фин отново се обърна към Сали:

— Преди ходех с една жена. Живеехме заедно, но не се получи. Това беше отдавна и оттогава просто не съм намерил друга подходяща жена.

— Коя беше тя? Имаше ли пенис или беше просто… въображаема приятелка?

— Не. Тя беше колежка на Коз, когато той още работеше в полицията.

Сали погледна към Козловски, който кимна.

— Ъ? — Тя беше шокирана, че е сгрешила в преценката си. — Тогава, щом не си гей, защо нямаш нова приятелка?

Лиса се разсмя.

— Тя направо те закова, Фин. И аз му задавам този въпрос непрекъснато. И много бих искала да чуя отговора.

Тя обаче нямаше възможност да чуе отговора, защото още преди Фин да е формулирал репликата си, Сали се обърна към Лиса:

— Вие двамата ходите заедно, нали? — попита и кимна към Козловски. Той беше мълчал през повечето време и сега направи гримаса при мисълта, че трябва да се включи в разговора. Лиса обаче захапа въдицата:

— Да — отвърна и кимна. Козловски я изгледа недоволно, но тя махна с ръка. Просто нямаше намерение да се оттегля.

— От колко време?

— От една година и нещо. Може би малко повече.

— Защо не се ожените?

Фин трябваше да й признае: тя играеше доста грубо. Лиса започна да гримасничи като Козловски.

— Сложно е — отвърна тя.

— Защо? — попита Сали. — Не го ли обичаш?

— Напротив, обичам го.

— Той ли не те обича?

Всички погледнаха към Козловски. Той впери поглед в чинията си. Фин остана с впечатлението, че приятелят му размишлява дали да не вземе ножа за пържоли да си избоде очите.

— Не, сигурна съм, че и той ме обича — отговори вместо него Лиса.

Сали продължи да гледа към Козловски, докато той накрая леко кимна.

— Добре, ти го обичаш и той те обича — продължи момичето. — И двамата ми изглеждате нормални, тогава какъв е проблемът?

— Вече говорихме с него за това — след известно колебание каза Лиса.

Фин, който до този момент се беше наслаждавал на шоуто, беше шокиран от направеното признание.

— Сериозно ли? — попита.

Лиса изгледа първо него, после Козловски. Той поклати глава и вдигна ръка, което беше знак, че тя ще говори. Тогава младата жена погледна отново към Фин.

— Не го планирахме да го съобщим по този начин — каза.

Приятелят им остана поразен.

— Шегувате се, нали? Вие двамата — женени? — Очите на Лиса потъмняха като буреносни облаци. — Е, не исках да прозвучи така — оправда се Фин. — Исках да кажа, защо пък не… вие двамата, нали? — Асистентката му го погледна сърдито. — Искам да кажа, това е страхотно. Наистина е страхотно. Какво ви накара да вземете това решение?

— Бременна ли си? — попита Сали. Тя не се предаваше лесно и продължаваше да настъпва напред.

— Не! — извика Лиса. Гласът й отекна остро в ресторанта. Поклати глава и си пое дълбоко дъх, след което повтори по-спокойно: — Не.

Фин погледна към двамата, без да знае какво да каже.

— Мамка му, можеш ли да си представиш само? Вие двамата — родители?

— Да не прибързваме с изводите — отговори Лиса.

— Защо? — попита момичето. — Няма да станеш по-млада.

Козловски се наведе към Сали и тихо й каза:

— Знаеш ли, Хъкълбери Фин на няколко пъти едва не загива, като се пуска надолу по реката. Историята можеше да има и друг край.

— Не се коси — отвърна Сали. — Вече мисля, че ви познавам по-добре. А вие? Можем ли да отложим временно играта с въпросите?

Фин отново отпи от виното. После вдигна чашата за тост.

— Пия за това да се опознаем по-добре — но малко по-бавно.

Всички на масата вдигнаха чаши.

Мина известно време, преди момичето отново да заговори:

— Е, та каква е ситуацията с баща ми? Ще излезе ли скоро или ще трябва да продължа да играя с вас на викторина?

Фин въздъхна тежко:

— Положението е сложно.

— Не водихме ли досега подобен разговор?

— Не, тук положението поначало е сложно. Ще поискам насрочване на ново заседание, за да искаме отново пускане под гаранция. Може да отнеме малко време.

— Защо е откачил така днес?

— Не знам. — Фин не обичаше да лъже, но в момента нямаше избор.

— Може би е искал да се спаси от мен.

— Не говори глупости, не ти отива — каза Лиса.

— Не ми ли? А ти как щеше да постъпиш, ако разбереш, че си имала дете, което не си желала? Няма ли да избягаш?

Лиса се замисли.

— Не — отвърна. — Няма да избягам.

— Значи си по-добър човек от родителите ми.

Фин замълча. Нямаше какво да каже. Можеше да се опита да я убеди, че я разбира и знае как се чувства. В края на краищата, собствените му родители го бяха изоставили. Трябваше да съзрее по-бързо от връстниците си и да се научи да се защитава. Също като нея. Имаше обаче известна разлика. Той не познаваше родителите си. За него те бях някакви далечни светлини в мъглата. В хубавите му дни, докато растеше, той си беше внушил, че постъпката им не се дължи само на някакъв обикновен егоизъм. Дори си създаде митове — романтични приказки, изпълнени с интрига, обясняващи защо родителите му е трябвало да го зарежат. Историята за Мойсей в тръстиката, която студените монахини в сиропиталищата разказваха на малките сираци, винаги го беше привличала. Може би подобно на някой библейски цар той беше пуснат да плава по течението с някаква определена цел и родителите му тайно го наблюдаваха до деня, в който щяха да се разкрият пред него.

Това бяха детски мечти, но той се беше хванал за тях като удавник за сламка. Дълбоко в себе си още вярваше в тях. И това го различаваше от Сали. Тя нямаше подобни илюзии. Знаеше кои са родителите й и те знаеха коя е. В акта на нейното зарязване имаше личен аспект. Тя никога не би повярвала в обратното.

След още няколко минути изпиха кафето си и Лиса поиска сметката. Тръгнаха си тихо и в мълчанието имаше меланхолия, която се споделяше от четиримата. Времето навън беше в унисон с настроението им. Дъждът беше поотслабнал колкото да им позволи да вървят, без да се намокрят до кости. Въздухът беше топъл и влажен, Фин усещаше атмосферното налягане в ушите си. Сякаш нещо се готвеше да експлодира.

Когато вратата на заведението се затвори и след последния от тях, никой не се обърна назад. Иначе щеше да види как един мъж плаща сметката си на масата до прозореца, през две маси от тяхната. Той беше със среден ръст и телосложение и единствените отличителни белези по него бяха черните коса и очи, съчетани със светлата му кожа. Той беше влязъл в ресторанта малко след тях и беше седнал сам на масата, като спокойно подслушваше всяка дума от разговора им.