Адвокат за милиони

Трийсет и осма глава

Козловски зави на североизток, между скъпите провинциални къщи на Нюпорт. Оттам продължи по Уорън и Челси Стрийт, разделителната линия между единия Чарлстън и другия.

Докато се движеха из Челси и оттам по Търминъл, Фин погледна към Литъл Мистик Ченъл и към бедняшките квартали на Нютаун. Името може и да е било уместно през шейсетте години, но сега предизвикваше само сарказъм.

Почти към края на пътя стигнаха до отворен портал.

— Свийте вътре — каза Девън.

Козловски влезе и продължи на север към реката. Две дълги и ниски бетонни сгради с ориентация север-юг бяха разположени почти до брега на реката. Табелата „Складови и логистични площи — Чарлстън“ беше пребоядисана, но иначе сградите не се бяха променили много за двайсет години.

— Там, отзад е — каза Девън.

Козловски продължи по пътя, който Девън беше пропътувал с Бългър преди петнайсет години, по тясната ивица асфалт, после отзад, по затъмнената алея между двете сгради.

— Паркирай тук — инструктира го Девън, когато стигнаха до средата на алеята.

Тримата слязоха от колата и отидоха до вратата отстрани на сградата. Над вратата, направо в цимента, беше монтирана гола крушка, защитена с ръждясала решетка. Светлината от крушката беше достатъчна колкото да виждат пътя пред себе си.

— В теб ли са ключовете? — попита Фин.

— Ето ги. — Девън извади два ключа и пъхна единия в ключалката. Отключи и отвори. Веднъж озовали се вътре, те натиснаха електрическия ключ, но не светна.

— Сигурно е изгоряла крушката — каза Девън. — Някой сети ли се да вземе фенерче?

— Да — отвърна Козловски и извади от джоба на якето тънко фенерче от черна стомана. Включи го и насочи лъча към тесния коридор.

— Добър си — отбеляза Фин.

— Мисля за всякакви непредвидени ситуации.

— Къде е?

— Последната врата вляво. — Девън тръгна след лъча. Щом стигна до вратата, той добави: — Светете ми тук.

Козловски освети катинара и той го отключи с втория ключ. Свали катинара, наведе се и издърпа нагоре плъзгащата се врата-щора.

Вътре мракът беше толкова непрогледен, сякаш щеше да погълне и лъча от фенерчето. Първо осветиха ъглите и стените на склада, сякаш Козловски очакваше някой да се е скрил там. Нямаше никого. Циментовите подове и тухлени стени бяха студени и негостоприемни. Лъчът се премести върху центъра на помещението.

Там беше. Дървен сандък, който беше здрав и солидно изработен, запечатан по ъглите.

— Ето го — каза Девън. Всички застинаха на място и погледнаха към сандъка, сякаш вътре се съхраняваха тайните на вселената. — Искате ли да ги видите?

— Нямаме много време — след известна пауза отговори Фин. Погледна часовника си, но беше твърде тъмно, за да види колко е часът.

— Скоро проверявал ли си ги? — попита Козловски.

— Да — отвърна Девън. — Когато ги снимах и изстъргах парчета от боята.

Козловски кимна.

— Да действаме тогава. — Той пристъпи напред и хвана сандъка с една ръка. Лъчът на фенерчето се спусна към долната част и освети колелца в единия ъгъл. — Удобно — каза той. После заобиколи и застана откъм задната част на сандъка.

Фин и Девън застанаха от двете му страни. Тримата хванаха сандъка и го избутаха в коридора. Щом преминаха прага на склада, Девън затвори вратата, заключи и тримата продължиха по коридора.

Вървейки бавно, на Фин му се стори, че обратният път продължи цяла вечност. С всяка следваща врата, покрай която минаваха, сърцето му забиваше още по-учестено и силно. Като че някоя от вратите щеше да се отвори и някой щеше да изскочи оттам. Абсурдно беше, разбира се, но нещо в това място предизвикваше у него зловещо чувство на свръхестественост.

Стигнаха до края на коридора и Девън отвори вратата с крак. Леко повдигнаха, за да минат колелцата през прага, след което излязоха на циментовата алея. Фин отново погледна часовника си и този път на светлината на крушката успя да види, че е осем и половина. Още имаха време. Той кимна и те продължиха да бутат сандъка към колата.

Натовариха го в багажника. Колкото и голям да беше обаче багажникът, не можаха да затворят капака добре и Козловски трябваше да го завърже с въже. Не беше идеално, но пътят до кантората на Фин беше сравнително кратък.

Качиха се в колата и бавно подкараха по алеята между двете сгради, обратно към реката и по маршрута, по който бяха дошли. Когато стигнаха ъгъла на сградата, Козловски понечи да завие, но в последния момент рязко натисна спирачката.

Пътят пред тях беше блокиран от бял микробус, спрян със задната част към стената на сградата. Между ъгъла на сградата и лявата страна на микробуса разстоянието беше не повече от метър. Там стоеше мъж с черна коса. Пред него беше Сали със завързани китки и глезени, с лента на устата. Той я държеше като щит и беше насочил пистолет към главата й. Насочи пистолета към тях и им направи знак да спрат.

— Дотук бяхте! — провикна се.

Бавно — каза Санчес, докато Стоун паркираше пред някакъв склад в края на Търминъл Стрийт. Фаровете им бяха изгасени, за да не ги забележат. Виждаха агентите на ФБР, седнали в колата си, близо до края на първата сграда.

— А сега какво ще правим? — попита Стоун, когато спря колата — така че да виждат добре Хюит и партньора му.

— Ще чакаме — отговори тя.

— Шегуваш ли се?

Тя го изгледа критично:

— Имаш ли по-добра идея?

Използването на устройство за проследяване имаше своите плюсове и минуси. От една страна, тази съвременна технология беше толкова съвършена, че Хюит и Портър можеха да установят с точност до сантиметри местоположението на шевролета на Козловски на алеята между двете сгради. От схемата на постройките върху картата на уреда те видяха, че имаше само един изход, поради което се налагаше да дебнат и да чакат кога ще излязат обектите. От друга страна, понеже чувстваха сигурност с проследяващото устройство, те не сметнаха за необходимо да държат колата под око. Когато агентите стигнаха до складовите площи на Търминъл Стрийт, те бяха не повече от три или четири минути по-назад от Фин и Козловски и изобщо не предполагаха какво се случва вътре.

— Да заобиколим ли сградата? — попита Хюит. — Да видим какво става вътре.

Портър гризеше нокътя си.

— Не — отвърна той след кратък размисъл.

— Тук сме като слепи — каза колегата му.

Портър разгледа картата на джипиеса.

— Ако влезем и завием зад сградата, ще ни забележат. Ако останем тук, ще видим всеки, който излезе оттам.

Хюит погледна колегата си:

— Това е склад. Сещам се само за една причина да дойдат тук.

Дребният мъж помисли няколко секунди.

— Приближи се малко до ъгъла на сградата — нареди. — Приготви се да спреш всеки, който излезе оттам.

За няколко секунди всички в шевролета застинаха, вторачени в стоящата пред тях Сали. Втренчиха се в мъжа и в пистолета, който той беше насочил към главата й. Нямаше как да заобиколят микробуса — беше паркиран диагонално на алеята, с предницата към брега на реката. Задните му товарни врати бяха отворени.

— Мамка му — изруга Фин.

— Слезте от колата! И тримата! — извика мъжът.

Те се подчиниха. Бяха само на около шест метра от микробуса.

— Сали, добре ли си? — провикна се Девън.

Тя не можеше да отговори, защото на устата й беше залепена лента.

— Добре е — отговори вместо нея Килбраниш. — Но няма да е за дълго, ако не правите това, което ви кажа.

— Ще направим размяната в моята кантора — каза Фин. Дори на него собственият му глас се стори твърде ядосан и раздразнен.

— Плановете се промениха. Извадете картините и ги натоварете отзад в микробуса. — Докато говореше, Лиъм внимаваше момичето да е пред него, за да го предпази от изстрели. То не можеше да се съпротивлява, защото ръцете и краката му бяха завързани.

Фин погледна към Козловски, който, изглежда, в момента се колебаеше дали да извади пистолета и да стреля по похитителя. Според него шансовете не бяха много добри. Килбраниш усети това колебание и притисна дулото до слепоочието на Сали. Достатъчно грубо, че да я заболи.

— Веднага! — изкрещя. — Иначе, кълна се, ще я убия пред очите ви!

Козловски кимна на Фин и двамата се насочиха към багажника на шевролета.

— Всичко ще бъде наред — Девън се опита да успокои дъщеря си.

Килбраниш го изгледа ехидно.

— Млъквай. Ако не беше ти, тя нямаше да страда сега.

— Вземи каквото искаш, само не я наранявай — каза Девън.

— По-бързо!

Козловски отвърза въжето, с което беше завързан капакът на багажника, и двамата с Фин извадиха оттам сандъка, след което внимателно го поставиха на земята. Избутаха го до предницата на колата.

— Сложете го в микробуса — нареди Килбраниш. Той свали дулото от главата на Сали и го насочи към Фин и Козловски. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Те преместиха сандъка до задната част на микробуса и го вкараха вътре.

— Затворете вратите — заповяда Ирландеца. В този момент се намираше до предницата на микробуса и когато вратите се затвориха, адвокатът не беше на повече от три метра от него — достатъчно близо, че да го докосне. Той погледна към Сали и очите им се срещнаха. Момичето не беше уплашено, по-скоро беше изпълнено с решителност и сърдито.

— Отстъпете назад!

Фин и Козловски бавно отстъпиха назад. Девън остана на мястото си, отстрани на колата, вперил поглед в дъщеря си. Той вдигна ръце, сякаш искаше да я прегърне.

— Ти получи своето, сега я пусни!

Килбраниш държеше Сали за врата и отново насочи пистолета към главата й.

— Още не — каза той. — Не съм получил всичко. Ти ме изигра.

— Не съм — отвърна Девън. — Нямам нищо общо с това.

Лиъм поклати глава.

— Ти ме изигра. Ако имахме картините, ако имахме пари, освободителното движение нямаше да спре. Ти го провали. Ти и такива като теб.

— Моля те! — каза Девън. — Моля те, върни ми дъщерята!

— Искаш да си получиш дъщерята ли? Вземи си я тогава! — Той я бутна силно в гърба, но не към Девън, а към полуразрушената ниска стена покрай брега. Тъй като краката й бяха завързани, Сали не можа да се задържи и да предотврати падането. Само инстинктивно вдигна напред ръце, за да омекоти удара, но беше безполезно. Краката й се удариха в стената и тя полетя във водата.

— Не! — извика Девън и се втурна към мястото, където беше паднала Сали. В това време Килбраниш се насочи към отворената врата на микробуса. Обърна се и стреля няколко пъти към Девън. Фин рязко залегна на земята и видя само как Девън се гмурна във водата.

Килбраниш стреля още два пъти по Фин и Козловски, но изстрелите бяха наслуки. Целта му беше повече да ги забави, отколкото да ги улучи. Той скочи в микробуса, двигателят на който предвидливо беше оставен да работи. Даде газ и с голяма скорост потегли.

Козловски се затича след микробуса и извади пистолета си.

— Коз! — извика му Фин. Детективът се обърна. — Остави го, сега той не ни е проблем! Трябва да извадим Сали и Девън! — Адвокатът изтича до брега и се вгледа в черната вода. Нищо не се виждаше. Вятърът мътеше още повече реката и той дори не беше сигурен къде точно са паднали Сали и Девън. Погледна назад и видя, че Козловски още се колебае дали да прекрати преследването. — Коз, ела да ми помогнеш!

— Не мога да плувам — провикна се в отговор детективът.

— Не е необходимо. Трябва само да ми помогнеш, когато ги открия!

Козловски хвърли последен поглед към бързо отдалечаващия се микробус. Фин видя, че ченгето в него не искаше да се отказва от гонитбата. Козловски беше работил като полицай прекалено дълго, за да е загубил тренираните с години инстинкти и рефлекси. След миг обаче партньорът му затича надолу към реката, където то чакаше Фин.

— Стой тук и се приготви да ми помагаш, като изляза — каза му адвокатът. После скочи в леденостудените води, без да е чул отговора му.