Двойката от съседната къща

Единадесета глава

Мей и Нико чакат в дневната, до телефона. Ако похитителят се обади, Расбак или някой друг ще съветва Нико какво да говори. Но похитителят не се обажда. Обаждат се роднини и приятели, репортери и откачалки, но никой не твърди, че е похитителят на бебето.

Ако той наистина се обади, с него ще говори Нико. Мей не вярва, че ще издържи; никой не вярва, че Мей ще издържи. Полицаите не ѝ се доверяват, че ще запази самообладание и ще следва инструкциите им. Тя е твърде емоционална и понякога се доближава до истерията. Нико разсъждава по-рационално.

Около десет вечерта телефонът звъни. Нико протяга ръка към слушалката. Всички забелязват, че ръката му трепери.

— Ало? — казва той.

От другата страна на линията се чува единствено дишане.

— Ало! — извиква Нико. — Кой се обажда?

Човекът от другата страна на линията затваря.

— Какво обърках? — пита Нико, стреснат.

Расбак веднага се озовава до него.

— Нищо не сте объркал.

Нико се изправя и започва да кръстосва дневната.

— Това вероятно не беше похитителят — успокоява го Расбак. — Сигурно е бил някой, който се обажда без причина, просто за удоволствие. Вероятно ще звънят доста такива хора. Ако наистина е бил похитителят, ще се обади пак. Той също се притеснява.

Следователят не откъсва поглед от съпруга. Нико е много разтревожен, което е разбираемо. Подложен е на силно напрежение. Поел е голяма отговорност. Ако всичко това е представление, мисли си Расбак, той е много добър актьор. Не прилича на социопат. Практически всички социопати, с които се е сблъсквал следователят — а работата му е такава, че се е сблъсквал с доста — се отличаваха със самоувереност, дори мания за величие. Нико изглежда така, сякаш всеки момент ще се срине от напрежение. Мей тихо плаче на дивана, като се поклаща напред-назад.

Особено го дразни това, че разполага с толкова оскъдни улики, с които да работи. Няма никакви отпечатъци от пръсти или от обувки, няма коса, нишки — само следите от гуми на пода на гаража, които не отговарят на гумите на семейното ауди.

Старателната полицейска работа е разкрила, че никой от собствениците на гаражи с изход към алеята зад къщите не е шофирал колата си в 00:35 предишната нощ. Алеята се използва и от други хора, не само от собствениците на гаражи — в двата си края тя излиза на две успоредни пресечки и шофьорите минават по нея, за да избегнат проблема с еднопосочните улици. Пола Демпси е единственият им свидетел, който е видял колата във въпросния час. Въпреки това Расбак си мисли, че нейната информация е надеждна.

Може би, мисли си той, никога няма да се обади похитител. Може би родителите са убили бебето и са се обадили на някого, за да им помогне да се отърват от трупа, а всичко това е сложна схема, за да отклонят подозренията от себе си. Проблемът е, че Расбак вече се е сдобил със записите от телефонните компании и нито един от двамата не е използвал стационарен или мобилен телефон, за да се обади на някого след шест часа предишната вечер, освен на телефона за спешни случаи 911.

А това означава, че ако наистина те са го направили, вероятно не са го направили спонтанно. Може би всичко е било планирано от самото начало. Или пък Нико е разполагал с мобилен телефон с предплатена карта, който не може да бъде проследен, и се е обадил от него. Но не бяха открили такъв. Това не означаваше, че не го е имало. Ако някой му беше помогнал да се отърве от тялото, той със сигурност му се беше обадил, за да дойде.

Телефонът звъни още няколко пъти. Някои от хората, които се обаждат, им казват, че са убийци и трябва да престанат да разиграват полицията. Други го съветват да се молят на Бог. Трети им предлагат услугите на екстрасенс срещу съответното заплащане. Но не се обажда никой, който да твърди, че е похитителят.

Най-сетне Мей и Нико се качват на горния етаж, за да си легнат. Нито един от двамата не е спал през последните двадесет и четири часа, както и предишния ден. Мей се е опитвала да си легне, но не е успявала да заспи. Мозъкът ѝ продължава да се измъчва от тревожни мисли. Представя си бебето си и не може да повярва, че не е в състояние да го докосне. Не знае къде е то, нито дали е добре. За една майка това е истинско мъчение. Кой може да ѝ причини подобно нещо? Кой я мрази толкова много?

Сега Мей и Нико лежат облечени един до друг, готови да скочат, ако телефонът звънне. Прегръщат се и си шепнат.

— Искам да се видя с доктор Лъмсден — казва Мей.

Нико я притегля по-близо до себе си. Не знае какво да каже. Разбира, че Мей трябва да се срещне със своя психиатър, но как точно да го направят? Как да излезе от къщата, без да бъде забелязана от репортерите? Дали да им позволи да я проследят до кабинета на психиатъра? Той се тревожи за нея. Тревожи се, че ако всичко това продължи твърде дълго, ще я съсипе напълно. Ако не си върнат Кора жива и здрава, при това скоро, какво ще стане с Мей?

— Не знам, мила — шепне Нико. — Как ще отидеш на лекар, когато всички онези репортери са навън?

— Не знам — простенва отчаяно Мей.

Тя също не иска репортерите да я проследят до кабинета на нейния психиатър. Тревожи се за това, че медиите могат да се доберат до информацията за следродилната ѝ депресия. Тя видя на какво са способни заради грешката с бодито. До този момент единствените, които знаят за депресията, са тя самата и Нико, майка ѝ, психиатърът и фармацевтът, от когото си взима лекарствата. Както и полицията, разбира се — те бяха претърсили къщата им, когато отвлякоха бебето, и бяха открили лекарствата ѝ.

Ако не се лекуваше от следродилна депресия, дали полицаите щяха да кръжат около тях като лешояди? Вероятно не. Тя е виновна, че са под подозрение. Полицията няма друга причина да ги подозира. Освен ако не е заради това че оставиха бебето само вкъщи. За това беше виновен Нико. Значи и двамата носят вина за подозренията, които се стовариха толкова несправедливо върху тях.

Мей може и да се чувства така, все едно не струва нищо, може и да е съсипана, но наистина отчаяно обича дъщеря си. Любовта, която изпита към новороденото си бебе — щастието и еуфорията — бяха по-силни и интензивни от всяко друго чувство, което беше изпитвала до този момент. Но отговорността, която усещаше, беше смазваща. Кора беше капризно бебе, което изискваше повече грижи от повечето други. Непрекъснатото недоспиване предизвикваше постоянно изтощение. Нико беше започнал отново да ходи на работа и дните ѝ се струваха непоносимо дълги. Мей запълваше часовете, доколкото ѝ стигаха силите, но се чувстваше самотна. Усещаше как се свлича все по-надолу и по-надолу… Всички дни започнаха да ѝ се струват еднакви. Не можеше да си спомни някога да са били различни и не можеше да си представи някога да станат други. Не искаше да се обажда на майка си да дойде да ѝ помогне, а майка ѝ не се обади, за да предложи. Беше твърде заета с приятелите си, с клуба и играта на голф. В поговорката се казва, че трябва цяло село, за да се отгледа едно дете, но какво се беше случило със селото? Беше изчезнало без следа. Мей се бореше, но не успяваше. Изпитваше срам, че не се справя добре. Можеше да наеме някого да ѝ помага, но това щеше да бъде излишен разход и щеше да я накара да се чувства неадекватна. Затова тя продължаваше да се бори, както се очакваше от нея. Тя също го очакваше от себе си. Беше съвсем сама и това беше съсипващо за нея.

Облекчение ѝ носеха единствено срещите с другите майки от групата — по три часа веднъж в седмицата, всяка сряда преди обяд. Но тя не се беше сближила достатъчно с нито една от тях, за да се срещат извън групата, и освен това сякаш останалите се справяха по-добре от нея. Всички изглеждаха искрено щастливи и по-компетентни по въпросите на майчинството, макар че и те бяха майки за пръв път.

И часът при доктор Лъмсден — веднъж в седмицата, в ранната вечер, когато Нико можеше да гледа Кора. Но сега тя не смее да излезе от вкъщи.

Единственото, което иска, е да върне времето с двадесет и четири часа назад. Тя поглежда светещия циферблат на будилника на нощното шкафче: 23:31. Преди двадесет и четири часа току-що беше оставила Кора в креватчето, за да се върне на празненството. Все още не се беше случило нищо; всичко беше наред. Само да можеше да върне часовника с двадесет и четири часа назад. Само да можеше да си върне детето, щеше да бъде толкова благодарна и толкова щастлива, че не вярваше някога отново да се предаде на депресията. Щеше да се радва на всяка минута със своето бебе. Никога нямаше да се оплаква.

Докато лежи в леглото си, Мей сключва тайна сделка с Господ, макар че не вярва в Бог, и ридае във възглавницата си.

В крайна сметка Мей потъва в сън. Но Нико продължава да лежи буден до нея още дълго време. Не може да спре мислите, които бръмчат в главата му. Защо още не се е обадил? Защо се бави толкова? Кога ще си върнат Кора?

Той поглежда към жена си, която спи с гръб към него, обърната на едната си страна. Минали са повече от тридесет и шест часа, откакто не е спала както трябва. Тя има нужда от сън, за да се справи. Той има нужда тя да се държи. Не бива да откача; Нико не мисли, че ще може да се справи и с това. И не бива да позволява на полицията да подозира нея или тях. Онова, което каза жена му за доктор Лъмсден, го разтревожи. Страхът в очите ѝ. Какво беше казала на психиатъра? Дали не беше споделила, че иска да направи нещо лошо на бебето? Не би трябвало. Но жените, които страдат от следродилна депресия, понякога си мислеха такива неща. Нико знаеше това, защото Мей му беше казала, макар и с неохота, че според нейния психиатър тя страда от следродилна депресия. Той се беше разровил в интернет и онова, което прочете, го разтревожи. Онова, което прочете, изобщо не го успокои.

Господи. Господи. Мамка му.

Служебният му компютър в офиса. Беше потърсил „следродилна депресия“ в търсачката. А след това беше отворил линковете, които водеха до описанията на случаите на следродилна психоза, и беше прочел всички онези ужасни истории за майки, които бяха убили бебетата си. Жената от Лондон, която беше задушила двете си деца. Жената от Щатите, която ги бе удавила във ваната. Мамка му, Господи. Ако полицаите проверят компютъра му в офиса, ще открият всичко това.

Нико започва да се поти, въпреки че не помръдва от леглото. Усеща се лепкав, лошо му е. Какво ще си помислят от полицията, ако открият това? Дали вече не си мислят, че Мей е убила Кора? Дали си мислят, че той е помогнал на жена си да прикрие следите? Ако проверят историята на търсачката му, дали ще решат, че още преди няколко седмици се е тревожил за поведението на Мей?

Той лежи в леглото с широко отворени очи. Дали трябва веднага да каже на полицията за това още преди да го открият сами? Не иска да изглежда така, все едно крие нещо. Те ще се запитат защо го е направил на работното си място, вместо да използва компютъра у дома.

Сърцето му вече бие учестено, докато се изправя от леглото. Отправя се надолу по стълбите в тъмното, като оставя Мей тихо да похърква в леглото зад гърба му. Следовател Расбак е на стола, който явно е ангажирал за себе си, и работи нещо на лаптопа си. Нико се чуди дали следователят изобщо някога спи. Пита се кога най-сетне ще си тръгне от техния дом. Двамата с Мей няма как да го изгонят, макар че и на двамата им се иска да го направят.

Расбак вдига очи към него, когато Нико влиза в стаята.

— Не мога да заспя — промърморва Нико.

Той сяда на дивана и се опитва да измисли откъде да започне. Усеща погледа на следователя върху себе си. Дали да му каже, или не? Дали вече са били в офиса му? Дали са проверили компютъра му? Дали са разбрали в какво плачевно състояние се намира неговият бизнес? Дали вече знаят, че има опасност да изгуби компанията си? Ако все още не са го разбрали, скоро ще разберат. Той знае, че те го подозират. Но финансовите затруднения не означават, че човек е престъпник.

— Бих искал да ви кажа нещо — започва притеснено Нико.

Расбак го гледа спокойно.

— Не искам да си направите погрешните изводи — продължава Нико.

— Добре — отговаря следователят.

Нико дълбоко си поема дъх, преди да започне.

— Когато поставиха диагнозата на Мей преди няколко месеца, диагнозата за следродилна депресия, това наистина ме стресна.

Расбак кимва:

— Съвсем разбираемо.

— Имам предвид, че нямах никакъв опит с подобни неща. Тя беше много потисната, нали разбирате, плачеше непрекъснато. Изглеждаше някак безжизнена. Притеснявах се за нея, но си мислех, че просто е изтощена и това е временно състояние. Мислех си, че ще го преодолее. Предложих ѝ да намерим някой да ѝ помага през деня, може би да си наемем едно момиче, но тя не искаше да чува за това.

Следователят не пропуска нито една дума от казаното.

Нико продължава, като се чувства все по-притеснен.

— Когато тя ми сподели, че според нейния психиатър страда от следродилна депресия, аз не исках да го превръщаме в проблем, нали разбирате? Исках да я подкрепя. Но се притеснявах, а тя не ми казваше много. Реших да проверя в интернет, но не у дома, защото не исках тя да разбере, че търся информация за това и се тревожа. И го направих от компютъра в офиса.

Историята не върви добре. Звучи така, все едно се съмнява в Мей, все едно не ѝ вярва. Звучи така, все едно двамата крият тайни един от друг.

Расбак отвръща на погледа му с непроницаемо изражение. Нико не може да разбере какво си мисли следователят. Това го изнервя.

— Това е, просто исках да знаете, ако проверявате компютъра ми на работа, защо съм разглеждал всички онези сайтове за следродилна депресия. Опитвах се да разбера какво преживява тя.

— Разбирам — кимва Расбак, все едно наистина го разбира напълно.

Но Нико не е убеден за какво си мисли всъщност.

— Защо искате да ми кажете, че сте търсил информация за следродилната депресия в офиса си? — пита го Расбак. — Това ми се струва съвсем естествено във вашето положение.

Нико усеща ледена тръпка. Дали току-що не е утежнил положението си? Дали просто няма да ги накара да поискат да проверят компютъра му в офиса? Дали трябва да продължи да обяснява и за линковете към случаите на убийства, или просто да остави нещата така? За миг изпада в паника и не знае как да продължи. После решава, че вече е прецакал предостатъчно.

— Просто си помислих, че трябва да ви кажа, това е — изсумтява Нико и се изправя, за да си тръгне, ядосан на себе си.

— Почакайте — казва следователят. — Може ли да ви попитам нещо?

Нико сяда обратно на мястото си.

— Заповядайте.

— Става дума за снощи, когато сте се върнал в къщата на вашите съседи, след като сте нагледал бебето в дванадесет и половина.

— Да, и?

— За какво разговаряхте двамата със Синтия там?

Въпросът кара Нико да се почувства неудобно. За какво си бяха говорили? Защо го питаше за това?

— Защо искате да знаете за какво сме разговаряли?

— Спомняте ли си?

Нико не може да си спомни. Като цяло не си спомня да са говорили много.

— Не знам. Обикновени неща. Бърборехме си. Не беше нищо важно.

— Тя е много привлекателна жена, не смятате ли?

Нико не отговаря.

— Не смятате ли?

— Предполагам, че е така — кимва Нико.

— Казвате, че не си спомняте да сте видял или чул нещо, когато сте били в задния двор снощи във времето малко след дванадесет и тридесет и малко преди един часа сутринта.

Нико навежда глава и не поглежда следователя. Знае накъде водят тези въпроси. Започва да се поти.

— Казахте… — следователят разлиства бележника си, преди да продължи. — Казахте: „Не обърнах внимание“. Защо не обърнахте внимание?

Какво трябва да направи сега, по дяволите? Той знае какво намеква следователят. Но Нико не казва нищо като истински страхливец. Въпреки това усеща как пулсират вената на слепоочието му и се пита дали следователят забелязва това.

— Синтия твърди, че сте я свалял, че сте ѝ направил сексуално предложение, докато сте били в задния двор.

— Какво? Не, не съм.

Нико рязко вдига глава и поглежда Расбак.

Следователят отново проверява в бележките си и прелиства няколко страници.

— Тя твърди, че сте я галил по краката, че сте я целувал и сте я дръпнал в скута си. Казва, че сте бил доста настоятелен и сте се отнесли.

— Това не е вярно!

— Не е вярно? Значи не сте я целувал? И не сте се отнесли?

— Не! Имам предвид, че… не съм я свалял аз, а тя сваляше мен.

Следователят не отговаря. Нико започва да заваля думите в бързината да се защити, като през цялото време си мисли: „лъжлива кучка“.

— Изобщо не се случи така. Тя ме сваляше. Спомням си, че дойде и седна в скута ми. Аз ѝ казах, че не бива да седи в скута ми, и се опитах да я избутам. Но тя ми хвана ръката и я пъхна под полата си. Беше облечена с една дълга рокля с цепка отстрани.

Нико вече се поти сериозно, като си представя как изглежда всичко това. Опитва се да се успокои. Опитва се да си каже, че за какъвто и да го смята следователят, няма причина да си мисли, че това може да има нещо общо с Кора.

— Тя целуна мен — настоява Нико.

Лицето му почервенява. Ясно вижда, че Расбак не вярва на нито една дума от това, което казва.

— Аз продължавах да протестирам и да ѝ повтарям, че не бива да го правим, но тя не искаше да слезе от скута ми. Успя да ми разкопчае ципа на панталона. Притеснявах се някой да не ни види.

— Вие сте пил много — отбелязва Расбак. — Доколко може да се разчита, че си спомняте всичко както трябва?

— Бях пиян, но не бях толкова пиян. Помня какво се случи. Не съм я свалял. Тя ме сваляше.

— Защо ѝ е да лъже? — пита го просто Расбак.

„Защо ѝ е да лъже?“ Нико си задава същия въпрос. Защо Синтия иска да го прецака така? Дали се е ядосала от това, че ѝ е отказал?

— Може би ми се сърди, че я отблъснах.

Следователят свива устни, без да откъсва поглед от него.

Нико отчаяно казва:

— Тя лъже!

— Е, един от двама ви със сигурност лъже — отговаря Расбак.

— Защо ми е да лъжа за такова нещо? — пита Нико, макар че това е глупаво. — Не можете да ме арестувате за това, че съм целунал друга жена.

— Не — съгласява се следователят.

Той изчаква няколко секунди, преди да попита:

— Двамата със Синтия имате ли извънбрачна връзка?

— Не! Нищо подобно. Аз обичам жена си. Не бих го направил, заклевам се.

Нико яростно поглежда следователя:

— Това ли казва Синтия? Казала ви е, че имаме извънбрачна връзка? Това са абсолютни глупости.

— Не, не е казала това.

Мей, която седи в тъмното в горния край на стълбите, чува всичко. Цялата изстива. Вече знае, че по времето, когато някой е отвлякъл и може би е убил тяхното дете, нейният съпруг е целувал и опипвал онази кучка от съседната къща. Не знае кой е започнал пръв — от онова, на което беше станала свидетел миналата вечер, би могъл да бъде който и да е от тях, или пък едновременно. И двамата бяха виновни. Тя се чувства предадена. Усещането е отвратително.

— Приключихме ли? — пита Нико.

— Да, естествено — отговаря следователят.

Мей бързо се изправя на крака на стълбите и се отправя, боса обратно към спалнята им. Тялото ѝ трепери. Тя си ляга в леглото и се преструва на заспала, но се страхува, че накъсаното ѝ дишане ще я издаде.

Нико влиза в спалнята с тежки стъпки. Отпуска се на леглото, като сяда на ръба с гръб към нея и се взира в стената. Мей леко отваря очи и гледа гърба му. Представя си как се е натискал със Синтия на стола в задния двор, докато тя е умирала от скука с Греъм в трапезарията. И докато той е бъркал в гащичките на Синтия, а Мей се е преструвала, че слуша какво ѝ говори Греъм, някой е отвличал Кора.

Тя никога повече няма да може да му има доверие. Никога. Обръща се на другата страна и издърпва завивките по-високо до брадичката си, докато сълзите тихо се стичат по лицето ѝ и се събират на локвичка около шията ѝ.

Синтия и Греъм са в спалнята си в съседната къща и разгорещено спорят. На голямото им легло стои отворен лаптоп.

— Не — отсича Греъм. — Трябва просто да се обърнем към полицията.

— И какво ще им кажем? — пита го Синтия. — Малко е късно за това, не мислиш ли? Те вече идваха тук и ме разпитваха, докато те нямаше.

— Не е толкова късно — възразява Греъм. — Ще им кажем, че сме имали охранителна камера в задния двор. Няма нужда да казваме нищо повече. Няма нужда да знаят защо сме я сложили там.

— Добре. И как точно ще обясним защо не сме споменавали за нея до този момент?

— Можем да кажем, че сме забравили.

Синтия избухва в смях, но в него няма нищо весело.

— Честно? Полицията претърси всеки сантиметър, защото е отвлечено бебе, а ние просто сме забравили, че имаме охранителна камера, която снима задния ни двор.

Тя става от леглото и започва да кръстосва стаята.

— Никога няма да ни повярват.

— Защо не? Можем да им кажем, че никога не я проверяваме, или че сме си мислели, че е повредена, или че батерията е била изтощена. Можем да кажем, че сме си мислели, че не работи, но не сме я махнали, за да ни служи като застраховка.

— Като застраховка… за да плаши евентуални крадци? При положение че е толкова добре прикрита, та дори полицаите не я забелязаха?

Тя го поглежда раздразнено и промърморва:

— Ти с твоите шибани камери.

— Ти също обичаш да гледаш записите — изтъква Греъм.

Синтия не възразява. Да, тя също обича да гледа записите. Обича да се гледа как прави секс с други мъже. Харесва ѝ как нейният съпруг се възбужда, когато я вижда с друг. А още повече ѝ харесва, че това ѝ дава позволение да флиртува и да прави секс с чужди мъже. По-привлекателни и интересни от нейния съпруг. В последно време той не може да получи ерекция, освен като гледа на запис как тя прави секс с някой друг. Това е предварителната им любовна игра. Но тя не успя да стигне далеч с Нико предишната вечер. Греъм се беше надявал, че ще направи една хубава свирка на Нико или пък той ще ѝ вдигне полата и ще я чука отзад. Синтия знаеше точно накъде е насочена камерата, така че да застава под най-добрия ъгъл.

Задачата на Греъм през това време беше да занимава съпругата. Това винаги беше неговата задача. Беше му досадно да се занимава с това, но си струваше.

Но сега и двамата имаха проблем.