Двойката от съседната къща

Двадесет и четвърта глава

Мей вижда Нико, който идва от задния двор на съседната къща, и очите ѝ се разширяват. Толкова е шокирана, че замръзва на мястото си с лейката в ръка. Нико е бил при Синтия. Защо? Има само една причина той да ходи при нея. Но Мей все пак го пита.

— Защо си бил при Синтия? — пита студено тя.

Нико пребледнява. По лицето му се изписва изражението на сърна, уловена в светлината на приближаващите фарове. Никога не го е бивало да импровизира. Тя едва ли не му съчувства. Но не може да му съчувства, защото точно в момента го мрази. Мей захвърля лейката, изтичва покрай него и влиза през задната врата в къщата.

Той тръгва след нея, като отчаяно я вика:

— Мей! Почакай!

Но тя не го чака. Изтичва на горния етаж; вече шумно хлипа. Нико я следва по петите нагоре по стълбището, умолявайки я да почака, да говори с него, да го остави да ѝ обясни.

Но всъщност няма никаква идея как ще ѝ обясни. Как ще ѝ обясни защо е отишъл тайно при Синтия, без да разкрие за съществуването на видеозаписа?

Той очаква Мей да отиде в тяхната спалня и да се хвърли на леглото, за да плаче — както постъпва, когато е разстроена. Може би ще затръшне вратата в лицето му и ще я заключи. Правила го е преди. В крайна сметка ще излезе оттам, а междувременно той ще има възможност да помисли какво да каже.

Но тя не влиза в спалнята и не се хвърля на леглото, за да избухне в ридания. И не заключва вратата от вътрешната страна. Вместо това изтичва до кабинета. Той я следва по коридора. Вижда как тя пада на колене пред въздухопровода.

О, не. Господи, не.

Мей изтръгва решетката от мястото ѝ, пъха ръката си вътре и дръпва мобилния телефон от мястото му на вътрешната стена. Прилошава му. Вече няма как да се измъкне. Тя държи телефона в ръката си и го вдига към него обвинително, обляна в сълзи.

— Нико, какво е това?

Нико замръзва на мястото си. Не може да повярва, че наистина се случва. Изведнъж му се налага да се пребори с желанието си да се разсмее. Не, наистина — всичко вече е комично. Видеозаписът на Синтия. А сега и това. Какво може да ѝ каже, по дяволите?

— Така ли се уговаряте със Синтия? — обвинява го Мей.

Той я поглежда с широко отворени очи, объркан за миг. Спира се точно навреме, преди да извика: „Защо ми е мобилен телефон да се обаждам на Синтия, която живее в съседната къща?“. Колебанието му сякаш ѝ казва нещо друго.

— Или е някоя друга жена?

Нико не може да ѝ каже истината — мобилният телефон, който тя в момента държи в ръката си, беше единственият начин да се свързва със своя съучастник в отвличането на тяхното бебе. Онзи човек, който вече е мъртъв. Нико е скрил в стената мобилен телефон с предплатена карта, който не може да бъде проследен. Но тя си мисли, че е имал извънбрачна връзка. Инстинктивното му желание е да не ѝ позволява да се доближава до Синтия. Ще трябва да измисли нещо.

— Съжалявам — започва той. — Но не е Синтия, заклевам се.

Тя изкрещява и хвърля телефона по него. Апаратът го удря по челото и рикошира встрани. Нико усеща остра болка над дясното си око, но си го заслужава.

Гласът му става умолителен.

— Всичко свърши, Мей. Тя вече не значи нищо за мен. Беше само за няколко седмици — започва да лъже той, — веднага след като се роди Кора, а ти беше толкова изтощена… Беше грешка. Не исках да го правя, но то просто се случи.

От устата му излизат всички баналности, за които успява да се сети.

Тя го гледа втренчено, изпълнена с отвращение и ярост, по лицето ѝ се стичат сълзи, носът ѝ тече, а косата ѝ е разбъркана като гнездо.

— От сега нататък можеш да спиш на дивана — казва му Мей с глас, изпълнен с презрение. — Докато реша какво да направя.

Тя го избутва встрани, влиза в спалнята им и затръшва вратата. Той чува как я заключва отвътре.

Нико бавно вдига телефона от пода. Очите му горят от недоспиване и в тях напират нови сълзи. Зашеметен, той не може да повярва какви завои взима животът му. Синтия и видеозаписът. А сега и Мей, която е намерила телефона и си мисли, че той е имал извънбрачни връзки. А преди всичко това беше загубата на Кора и парализиращото чувство за вина.

Той разсеяно включва телефона и очертава фигурата за отключваното на дисплея. В телефона са записани всичките му обаждания — до един и същ номер. На нито едно от тях не е отговорено. Той вече знае защо. Брус Нийланд — Дерек Хониг — е бил убит, а бебето е било отвлечено.

Нико се опитва да разсъждава, въпреки страха и объркването си. Кой би могъл да знае, че бебето е в Брус? Дали той беше казал на друг за техния план и този човек го беше предал? Но защо да го прави? Струваше му се малко вероятно. Или беше проявил невнимание? Дали някой не беше видял бебето и не го беше познал? Нико просто не може да си представи, че някой е знаел за неговото малко момиченце, скрито в онази усамотена вила. Брус би трябвало да е напуснал техния квартал с колата си и вече да е излязъл от града към момента, в който беше открито нейното изчезване. Никой не би следвало да ги е видял. Кой е разбрал за това, по дяволите? Кой е взел Кора?

Нико разсеяно поглежда към мобилния телефон в ръката си и подскача, когато вижда пропуснато обаждане. Последния път го нямаше. Звукът на телефона е изключен, разбира се. Кой може да му се обади от телефона на Брус? Той натиска полето за връщане на обаждането, а сърцето му бие като чук в гърдите. Слуша как телефонът звъни веднъж, после два пъти.

А след това чува един познат глас, който казва:

— Чудех се кога ще се обадиш.

Мей плаче на леглото си, докато не заспива. Когато се събужда, навън е тъмно. Тя остава в леглото, като внимателно се ослушва за шумове в къщата. Пита се къде е Нико. Дали изобщо ще бъде в състояние да го погледне? Дали не трябва да го изрита от къщата? Тя лежи, притиска възглавницата към тялото си и обмисля ограничените си възможности за действие.

Ако го изрита точно сега, това няма да направи добро впечатление. Репортерите ще се нахвърлят върху тях като диви зверове. Така ще изглеждат по-виновни от всякога. Ако не бяха виновни, щяха ли да се разделят? Може би ще ги арестуват. Но дали това изобщо я интересува?

Въпреки всичко, Мей знае, че Нико е добър баща и обича Кора — и страда също толкова много, колкото нея самата. Тя знае, че той няма нищо общо с изчезването ѝ. Така че ще се наложи да се примири с присъствието му в къщата. Не може да го накара да си тръгне, поне засега, макар че от мисълта за него с друга жена ѝ се обръща стомахът.

Мей не вярва, че той има нещо общо с изчезването на Кора, независимо какво ѝ казаха в полицията с техните лукави въпроси и хипотези. Нико беше на празненството с нея, а Кора беше добре, когато я видя за последен път в полунощ. Нико я нагледа в дванадесет и половина и се върна в къщата на Синтия след няколко минути. Как може да е взел Кора? От полицията ѝ казаха, че според тях е имал съучастник. Придават особена важност на следите от гуми, открити в техния гараж, и на свидетеля, който е видял кола по алеята в 00:35 часа. Обещаха ѝ, че ще открият този съучастник. Попитаха я дали не знае кой може да е той. Очевидно не беше тя, защото тя не беше карала кола по алеята в 00:35. Но някой го беше направил и полицията смяташе, че в автомобила, минал по алеята в 00:35, е била Кора. Те допускат, че Нико е сложил Кора в него, но Мей не вярва в това.

Мей не може да си представи защо той би го направил. Не е възможно да е за пари — могат да получат пари от нейните родители, стига само да помолят за това. Нико никога не би сторил нещо лошо на Кора, никога. Тя не се съмнява, че той би дал живота си за нея и Кора. Изневерява ѝ — вече го знае със сигурност, но я обича и особено много обича тяхното дете. Когато си помисля за това, отново се разплаква. Не се съмнява в любовта на Нико, но той явно не може да си го държи в панталоните. Може би тя е виновна, защото стана толкова дебела, отпусната и апатична, след като се роди бебето. Може би не бива да го обвинява. Преди да се роди Кора, той никога не се отклоняваше от правия път. Вероятно тя очаква твърде много от него.

Не, дори за миг не може да повярва, че Нико е отвлякъл Кора за пари. От полицията предложиха и друга версия — че Нико прикрива нея самата, за да я защити. Предположиха, че може би тя е убила Кора, той я е открил мъртва и е накарал някого да се отърве от тялото, за да я прикрие. Опитаха се да посадят семената на съмнението в нея. Но това също няма как да бъде вярно. Кора беше добре. Беше съвсем добре в полунощ, когато я видя за последен път. Мей си напомня, че някой все пак им беше изпратил бодито по пощата. Някой беше оставил столчето за кола и беше взел парите, и това не бяха те. Полицията наистина се хващаше за сламки, като твърдеше, че Нико е накарал някого да скрие тялото на бебето, след като тя е убила дъщеря им, а после е пробвал да вземе и пари за откуп. Цялата история беше налудничава.

Мей се опитва да си спомни онази нощ. Лежи със затворени очи. За пръв път прави опит да се върне към онази стая в онази нощ. Досега избягваше спомена за нея. Но в момента си представя последния път, когато видя детето си. Кора беше в креватчето. В стаята беше тъмно. Кора лежеше по гръб, пълничките ѝ ръчички бяха вдигнати до главата, а русата ѝ коса бе залепнала на влажни къдрици по челото от жегата. Вентилаторът на тавана лениво се въртеше. Прозорецът на спалнята беше отворен, за да влиза нощният въздух, но въпреки това бе горещо като в пещ.

Мей си спомня. Тя стоеше до креватчето и гледаше надолу към миниатюрните юмручета на дъщеря си и голите ѝ извити крачета. Беше твърде горещо, за да я завива. Тя устоя на импулса да протегне ръка и да погали бебето по челото, защото се страхуваше да не я събуди. Искаше да я вдигне на ръце, да зарови лице във вратлето на детето и да се разридае, но се спря. Давеше се в собствените си чувства — най-вече любов и нежност, но освен това и безнадеждност, и отчаяние, и безсилие — и се срамуваше.

Докато стоеше до креватчето, тя се опитваше да не се обвинява, но ѝ беше трудно да не го прави. Все едно тя носеше вина, че не бе една от онези млади майки, преизпълнени с щастие. За това, че се оказа повредена. Но нейната дъщеричка — нейната дъщеричка беше съвършена. Нейното безценно малко момиченце. Бебето не беше виновно. Бебето не беше виновно за нищо.

Искаше ѝ се да остане в детската стая, да седне на удобния стол за кърмене и да заспи. Но вместо това бе излязла на пръсти от стаята и се беше върнала на празненството у съседите.

Мей не може да си спомни нищо повече за онази последна среща в полунощ. Не е разтърсвала бебето, нито го е изпускала. Поне тогава не. Дори не я вдигна от креватчето. Спомня си съвсем ясно, че не я докосна, когато отиде да я нагледа за малко в полунощ, защото се страхуваше, че може да я събуди. Бебето беше капризно, когато го нахрани в единадесет часа. Тогава се бе събудило и беше кисело. Мей беше накърмила дъщеря си, но тя не поиска да заспи след това. Беше се разхождала с нея на ръце, беше ѝ пяла. Може и да я е плеснала. Да, плесна я. Мей беше уморена и ядосана от онова, което се случваше на празненството. Плачеше. Не си спомня да е изпускала Кора или да я е разтърсвала. Но не може да си спомни и как е сменила дрешката на бебето. Защо? Ако не може да си спомни как я е преоблякла, какво друго не си спомня? Какво е направила, след като я плесна?

Когато полицията ѝ беше задала въпроса за розовото боди, тя им беше отговорила с това, което смяташе за истина: че я бе преоблякла. Често преобличаше бебето при последното хранене, след като ѝ смени пелената. Предполагаше, че и тогава е направила същото. Знае, че няма какво друго да е направила. Но наистина не може да си спомни за това.

Мей усеща вледеняващ полъх в душата си. Пита се дали все пак не е направила нещо на бебето по време на последното хранене в единадесет. Плесна я, но след това не може да си спомни нищо друго. Дали не е сторила нещо по-лошо? Дали? Дали не я е убила? Дали Нико не я е открил мъртва в дванадесет и половина, не е приел най-лошото и не я е укрил? Дали не се беше обадил на някого, за да я отнесе? Дали точно затова не беше искал да останат по-дълго на празненството, така че другият човек да има време да я прибере?

Мей отчаяно се опитва да си спомни дали бебето дишаше, когато я нагледа в полунощ. Но не може да си спомни. Не е сигурна. От това ѝ се гади.

Има ли кураж да попита Нико? Иска ли да знае истината?