Двойката от съседната къща

Петнадесета глава

Мей изпищява.

Нико чува писъка и се втурва от спалнята надолу по стълбите. Вижда я застанала до входната врата, пред купчината неотворени писма, да държи отворения плик. Вижда ментовозеленото боди, което стърчи от него.

Тя се обръща към Нико с пребледняло лице.

— Току-що се получи по пощата — казва му тя с треперещ глас.

Нико я доближава, като почти не смее да се надява. Тя му подава плика. Двамата го гледат заедно. Ами ако някой си е направил лоша шега? Ами ако някой е решил, че ще бъде много смешно да изпрати едно ментовозелено боди на ужасните родители, които са оставили бебето си вкъщи само?

Нико взима плика от Мей и внимателно го отваря докрай. Изважда бодито от него. Изглежда точно като тяхното. Той го обръща. Петното си е отпред.

— Господи — ахва Мей и избухва в сълзи, вдигнала ръце към лицето си.

— Нейното е — прошепва Нико с прегракнал глас. — На Кора.

Мей кимва, но не успява да каже нищо.

В бодито е загърната бележка, сгъната на две. Бележката е отпечатана с дребен шрифт.

В долния край на бележката има подробна карта.

— Ще си я върнем, Мей! — извиква Нико. — Ще си я върнем!

Мей се чувства така, все едно всеки момент ще припадне. След всичко, което са преживели, това ѝ се струва твърде хубаво, за да е истина. Тя взима бодито от ръцете му, вдига го към лицето си и си поема дъх. Усеща миризмата на своето момиченце. Усеща нейната миризма. Чувството е твърде силно, за да го понесе. Тя отново си поема дъх и коленете ѝ омекват.

— Ще направим точно така, както пише — казва Нико.

— Не трябва ли да известим полицията?

— Не! В бележката пише да не казваме на полицията. Не можем да рискуваме да объркаме нещо. Не разбираш ли? Прекалено рисковано е да замесваме полицията. Ако похитителят си помисли, че може да го хванат, може просто да убие Кора и да се отърве от нея. Трябва да го направим така, както иска. Без да намесваме полицията.

Мей кимва. Чувства се притеснена, че ще трябва да се справят сами. Но Нико има право. Какво са направили от полицията за тях досега? Нищо. Единственото, което правят, е да ги подозират. Не са открили никакви следи. Полицията не е на тяхна страна. Ще трябва да си върнат Кора сами.

— Пет милиона — казва напрегнато Нико.

Той вдига очи към нея, обзет от внезапна тревога.

— Мислиш ли, че твоите родители ще се съгласят на пет милиона?

— Налага се. Защо да не се съгласят? Те разполагат с толкова пари в брой или поне могат да ги намерят. Това не би трябвало да бъде проблем.

— Нямаме много време. Два дни — казва Нико. — Трябва да се обадим на родителите ти. Те трябва да започнат да събират парите.

— Аз ще им се обадя.

Тя се отправя към телефона в кухнята.

— Мей! От самото начало им кажи, че не бива да замесваме полицията. Никой не бива да научава за това.

Тя кимва и се заема да набере номера. Ръцете ѝ треперят.

Двамата, Мей и Нико, седят един до друг на дивана в дневната. Майката на Мей е седнала на ръба на креслото, а бащата ѝ кръстосва дневната между панорамния прозорец и дивана, докато всички останали го гледат.

— Сигурни ли сте, че това е нейната дреха? — пита за пореден път, като спира насред крачката си.

— Да — отговаря остро Мей. — Защо не ми вярваш?

— Просто искам да съм сигурен. Пет милиона долара са доста пари — казва той сприхаво. — Трябва да сме сигурни, че наистина си имаме работа с човека, при когото е Кора. Случаят беше отразен във всички вестници. Някой може да се опита да се възползва.

— Това е бодито на Кора — настоява Нико. — Познаваме го по петното отпред.

— Можете ли да ни намерите парите или не? — пита рязко Мей.

Тя тревожно поглежда към майка си. Точно когато отново започна да се надява на нещо, всичко може да се провали поради липса на средства. Как е възможно това? Как е възможно да ѝ го причинява собственият ѝ баща?

— Не съм казал, че няма да намерим парите — отговаря доведеният ѝ баща. — Казах, че може да не е лесно. Но ако трябва да преместя планини, ще преместя планини.

Нико гледа своя тъст, като се опитва да не издава неодобрението си. Всички знаят, че повечето пари са на майка ѝ, но той настоява да се държи така, все едно са негови. Какъв задник.

— Два дни не е много време, за да се събере такава сума. Ще се наложи да продадем някои инвестиции, за да получим пари в брой.

— Това не е проблем — казва твърдо майката на Мей, като поглежда съпруга си.

— Можете ли да го направите дискретно, без никой да разбере? — пита Нико.

Ричард Уелс шумно въздъхва, потънал в мисли.

— Ще говорим с нашия адвокат, за да видим как да го организираме. Ще го измислим.

— Благодаря ти, татко! — възкликва Мей.

После се обръща към майка си:

— Благодаря ти, мамо.

— Как точно ще стане? — пита Ричард.

Нико отговаря:

— Ще изпълним инструкциите точно така, както са написани. Според тях трябва да отида само аз. Ако похитителят види някой друг, може да се откаже.

— Може би и аз трябва да дойда с теб, за да не объркаш нещо — предлага доведеният баща на Мей.

Нико го поглежда с открита злоба:

— Не.

Двамата яростно се взират един в друг.

— Аз съм човекът с големия портфейл — казва бащата на Мей.

— Тате, моля те — намесва се тя.

Ужасена е от мисълта, че баща ѝ може да провали всичко. Тревожно поглежда към майка си.

— Нямаме никакво доказателство, че Кора изобщо е жива — продължава Ричард. — Всичко това може да е номер.

— Ако Кора не е там, няма да оставям парите — казва Нико.

— Това не ми харесва — отвръща Ричард. — По-добре да кажем на полицията.

— Не! — настоява Нико.

Двамата отново се взират яростно един в друг. Ричард пръв отклонява поглед.

— И все пак, не ми харесва — казва той.

— Какъв друг избор имаме? — обажда се Мей с глас, изтънял от напрежение.

— Ще направим точно това, което пише в бележката — заявява твърдо майката на Мей, като хвърля остър поглед на съпруга си.

Бащата на Мей я поглежда и казва:

— Съжалявам, Мей. Права си. Нямаме друг избор. Най-добре да се заемаме със задачата да съберем парите.

Нико гледа как тъстът и тъщата му се качват в новия си мерцедес и се отдалечават. През последните няколко дни, откакто започна всичко това, е отслабнал с няколко килограма от напрежение. Джинсите му висят.

Беше ужасяващ миг — онзи момент, в който Ричард заяви, че не е сигурен дали ще успеят да намерят парите. Но той само се преструваше, за да си придаде важност. Просто искаше да се увери, че всички са разбрали колко е страхотен и ще намери парите. Трябваше да се увери, че всички оценяват колко е важен. Държеше да ги накара да му се молят. Да му се молят на колене за живота на единственото му внуче. Какъв задник. Той наистина не разбираше защо Алис не му възразява по-твърдо. Всъщност тя беше човекът с големия портфейл.

— Бях сигурна, че ще го направят заради нас — казва Мей, като се доближава до него.

Как така винаги успява да каже грешното нещо? Поне когато става дума за нейните родители. Как е възможно да не вижда какво представлява доведеният ѝ баща? Не вижда ли как ги манипулира? Но Нико не отговаря нищо.

— Всичко ще се оправи — продължава Мей и хваща Нико за ръката. — Ще си я върнем. И тогава всички ще видят, че ние сме били жертвите.

Тя стисва ръката му и добавя:

— И ще накараме полицията да ни се извини.

— Доведеният ти баща никога няма да ни остави да забравим, че те са ни измъкнали от това.

— Той няма да го приеме така! Ще гледа на себе си като спасител на Кора, сигурна съм! Няма да им дължим нищо.

Жена му може да бъде толкова наивна. Нико стисва ръката ѝ за кратко.

— Защо не се опиташ да легнеш и да си починеш? Аз ще изляза за малко.

— Съмнявам се, че ще успея да заспя, но ще опитам. Къде отиваш?

— Ще отскоча до офиса, за да проверя как са нещата. Не съм ходил там, откакто започна всичко това.

— Добре.

Мей се обръща и Нико я проследява с поглед, докато се качва по стълбите. После взима ключовете от колата си от купата на помощната масичка във фоайето и излиза.

Мей се качва на горния етаж с намерението да си легне. Но не може да си намери място — едва смее да се надява, че скоро ще си върне детето. В същото време изпитва страх, че всичко може да се обърка по някакъв ужасяващ начин. Както каза баща ѝ, те не разполагат с никакво доказателство, че Кора изобщо е жива.

Тя носи зеленото боди със себе си, като го държи пред лицето си и вдъхва уханието на своето бебе.

Човекът, който им беше изпратил бодито, настояваше да получи пет милиона долара. Който и да беше, очевидно знаеше, че за тях малкото им момиченце струва пет милиона долара. Явно имаше ясна представа, че могат да намерят толкова пари, така че със сигурност се грижеше добре за нея.

Само да си върне Кора, той можеше да изчезне с парите на родителите ѝ — Мей изобщо не се интересуваше какво ще стане. Единственото важно нещо беше да си върне Кора невредима. Не я интересуваше дали ще заловят похитителя. Кора беше приоритет.

Който и да беше той, сигурно щеше да напусне страната. Това би направила самата тя, ако беше отвлякла някого за откуп и беше получила пет милиона долара в брой. Щеше да прибере парите и да избяга на някакво безопасно място, където нямаше да ѝ се налага да се тревожи, че полицията може да я открие, дори години по-късно. Щеше да си смени името и да започне наново, с нова самоличност.

В момента се чувства твърде изплашена и безсилна, за да изпитва желание за отмъщение. Но е любопитна. Би искала да разбере кой е откраднал нейното бебе. Може би дори е някой, когото познават, макар и съвсем бегло. Тя спира на вратата на спалнята. Може би дори е някой, когото познават доста добре — някой, който е наясно, че имат достъп до пари. Може би, след като си върне детето, когато всичко това приключи, тя ще посвети живота си на това да открие човека, който я отвлече. Може би никога няма да спре да се взира в хората, които познават, и да се пита дали това е човекът, който е отвлякъл тяхното дете, или поне знае кой го е направил.

Тя изведнъж осъзнава, че сигурно не бива да се отнася с бодито по този начин. Ако всичко се обърка и не успеят да си върнат Кора, ще трябва да предадат на полицията дрешката и бележката като веществени доказателства, за да ги убедят, че са невинни. Но всички следи, които можеха да бъдат открити по бодито, сигурно вече бяха съсипани — стискаше го в ръцете си, дишаше в плата и дори бършеше сълзите си с него. Тя го оставя на скрина си в спалнята и го приглажда. Известно време го гледа тъжно как лежи на скрина. После го оставя там заедно с бележката с инструкциите. Не могат да си позволят да допуснат грешка.

Сега си дава сметка, че за пръв път остава сама в къщата от дванадесет часа през нощта в онази нощ, когато отвлякоха Кора. Само да можеше да се върне назад във времето. Последните няколко дни преминаха като в мъгла — от страх, ужас и отчаяние… и предателство. Тя каза на полицията, че вярва на Нико, но ги излъга. Тя не му вярва за Синтия. Смята, че може би крие тайни от нея. В крайна сметка, самата тя крие тайни от него.

Мей разсеяно се отдалечава от своя скрин към този на Нико и отваря най-горното чекмедже. Безцелно се заема да рови в чорапите и бельото му. Когато приключва с най-горното чекмедже, отваря следващото. Не знае какво търси, но когато го открие, ще разбере.