Двойката от съседната къща

Двадесет и пета глава

Когато чува гласа на своя тъст, Нико се свлича на пода. Не може да отговори. Не може да повярва какво се случва и е толкова объркан, че не знае какво да каже.

— Нико?

— Да.

Гласът му звучи като на мъртвец, дори за самия него.

— Знам какво си направил.

— Какво съм направил — повтаря с равен глас Нико.

Той продължава да се опитва да намери обяснение. Защо мобилният телефон на Брус е в бащата на Мей? Дали полицаите не са го намерили на местопрестъплението и не са му го дали? Капан ли е това?

— Отвлякъл си собственото си дете за откуп. Открадна от родителите на жена си. Все едно вече не сме ти дали предостатъчно.

— За какво говориш? — пита отчаяно Нико, като се опитва да спечели малко време и да измисли как да се измъкне от тази абсурдна ситуация.

Обзема го паника и се налага да се пребори с желанието си да прекъсне връзката. Но трябва да отрича, да отрича, да отрича. Няма доказателства за нищо. След това изведнъж си спомня за видеозаписа на Синтия. А сега и това обаждане по телефона. Какво точно означава това обаждане? Мозъкът му дава на късо, докато се опитва да го проумее. Ако полицията е открила телефона на Брус и в момента го подслушват, самият факт, че Нико вдигна телефона от другата страна, вече им дава необходимото доказателство за това, че е бил съучастник на Брус.

Но може би полицията не знае нищо за телефона. Изводите, които следват от това предположение, са смразяващи. Нико усеща как се вледенява.

— Престани, Нико — казва Ричард. — Поне веднъж в живота си се дръж като истински мъж.

— Откъде взе този телефон?

Мозъкът му се бори да запълни празнините. Ако полицията не е открила този телефон и не го е дала на Ричард, за да уловят Нико в капана, значи Ричард трябва да го е взел от Брус. Ричард е убил Брус.

— При теб ли е Кора, кучи сине? — просъсква отчаяно Нико.

— Не. Все още не. Но ще бъде — казва неговият тъст и горчиво добавя, — не и благодарение на теб.

— Тя е жива? — заеква невярващо Нико.

— Така мисля.

Нико ахва от облекчение. Кора е жива! Нищо друго няма значение. Единственото, което има значение, е да си върнат детето.

— Откъде знаеш? Сигурен ли си? — шепне Нико.

— Толкова, колкото изобщо е възможно, без да я държа в ръцете си.

— Откъде знаеш? — пита отчаяно Нико.

— Похитителите се свързаха с нас. Разбрали са от вестниците, че ние сме платили първия откуп. И искат още. Ще платим толкова, колкото поискат. Ние обичаме Кора, както знаеш.

— Не сте казали на Мей — проронва Нико, като продължава да се бори да осмисли най-новото развитие на събитията.

— Очевидно не сме. Знаем, че това не е лесно за нея, но всичко е в името на по-голямата цел.

— По-голямата цел? Каква по-голяма цел? — пита Нико.

— Истината, Нико. Тя е най-голямата ни цел. Трябва да спасим нашите момичета от теб — отговаря Ричард със заплашителен глас. — Трябва да защитим Кора. И трябва да защитим Мей. Ти си опасен за тях с твоите планове и схеми.

— Не съм опасен за тях, копеле такова — казва злостно Нико.

Не знае дали може да вярва на Ричард.

— Откъде взе този телефон?

Ричард отговаря студено:

— Похитителите ни го изпратиха по пощата точно както изпратиха дрешката на вас. С обяснителна бележка. И знаеш ли какво? Радвам се, че го направиха. Защото сега знаем какво си сторил. И можем да го докажем, ако решим. Но всичко с времето си. Първо трябва да си върнем Кора.

Той снишава глас, така че следващите му думи прозвучават като заплаха:

— Сега аз водя играта, Нико. Така че дори не си помисляй да объркаш нещо. Не казвай на полицията. И не казвай на Мей — не искам тя отново да остане с разбити надежди, ако нещо се обърка.

— Добре — отговаря Нико, зашеметен от въртележката на мислите си.

Готов е на всичко, за да си върне Кора. Не знае на какво да вярва, но му се иска да вярва, че тя е жива.

Трябва да унищожи телефона.

— И не искам да говориш с Алис — тя не иска да говори с теб. Много е разстроена заради всичко това.

— Добре.

— Не съм свършил с теб, Нико — казва Ричард и рязко прекъсва връзката.

Нико остава да седи на пода още дълго време, заливан от вълните на възобновената си надежда и отчаяние. Спуска се мрак.

Мей става от леглото. Тихо се доближава до вратата на спалнята и я отключва, после отваря. Подава глава навън в коридора. В къщата е тихо. В кабинета свети. Дали Нико е бил там през цялото време? Какво прави?

Бавно прекосява коридора и поглежда в кабинета. Нико седи на пода и държи мобилния телефон. Лицето му е ужасно пребледняло. Той вдига очи към нея, когато тя влиза в стаята. Погледите им продължително се срещат, но нито един от двамата не знае какво да каже.

Най-сетне проговаря Мей:

— Добре ли си?

Нико докосва окървавената подутина на челото си, едва сега усеща пулсиращо главоболие и кратко кимва.

Отчаяно му се иска да ѝ каже, че Кора може би все пак е добре. Вече нейният баща контролира ситуацията, а той никога не се проваля, в нищо. За разлика от некадърния ѝ съпруг. Иска му се да ѝ каже, че всичко ще бъде наред.

Но няма как всичко да бъде наред. Може би ще си върнат детето — Господ да им е на помощ — но баща ѝ ще се погрижи Нико да бъде арестуван за отвличане. Със сигурност ще направи така, че да влезе в затвора. Нико не знае дали Мей в лабилното си емоционално състояние ще може да понесе такова предателство.

За миг през главата му минава циничната мисъл колко ще бъде разочарована Синтия от този развой на събитията.

Нико иска да каже на Мей за Кора, но е обещал на Ричард, че няма да обели и дума, в случай че нещо се обърка. В случай че похитителите, които и да са те, отново си играят с тях, както предишния път. Те вече ги заблудиха веднъж и могат да го направят отново. Може би Ричард няма да успее в нещо за пръв път в живота си. Ако не си върнат Кора — ако тя вече е мъртва — единствената надежда на Нико остава проклетите похитители да вземат и последния шибан цент, който притежава Ричард. Това ще му донесе някакво удовлетворение.

— Кажи нещо — казва тревожно Мей.

— Добре съм — прошепва Нико.

Изненадан е, че тя му говори. Пита се на какво се дължи тази промяна. Преди няколко часа му беше казала да спи на дивана, докато тя реши какво да направи. Според него това означаваше, че тя го гони от къщата. А сега изглежда едва ли не така, все едно съжалява.

Тя идва и сяда до него на пода. Изведнъж го обземат притеснения, че баща ѝ може да се обади отново. Как ще го обясни? Той изключва телефона.

— Нико, трябва да ти кажа нещо — започва несигурно Мей.

— Какво има, мила?

Той протяга ръка и маха един кичур коса от лицето ѝ. Този нежен жест, спомен от по-щастливи дни, я кара да се разплаче отново.

Тя извръща поглед от него и казва:

— Трябва да ми отговориш честно, Нико.

Той кимва, но не казва нищо. Пита се дали тя вече знае. Пита се какво ще ѝ каже, ако тя се изправи срещу него с истината.

— В нощта на отвличането, когато отиде да нагледаш Кора за последен път…

Сега тя се обръща към него и той се напряга, разтревожен какво ще последва.

— Тя жива ли беше?

Нико остава шокиран от този въпрос. Не е очаквал да чуе това.

— Естествено, че беше жива — отговаря. — Защо ме питаш такова нещо?

Той разтревожено се взира в нея.

— Защото не мога да си спомня — прошепва Мей. — Когато я видях в полунощ, не си спомням дали дишаше. Сигурен ли си, че дишаше?

— Да, сигурен съм, че дишаше — отвръща Нико.

Но не може да ѝ каже, че е сигурен в това, защото усети как бие малкото ѝ сърчице, докато я държеше в ръцете си и я изнасяше от къщата.

— Откъде знаеш? — тя се взира настоятелно в него, все едно се опитва да прочете мислите му. — Провери ли я? Или само я погледна?

— Видях как се повдигат и спускат гърдичките ѝ, докато лежеше в креватчето — лъже Нико.

— Сигурен ли си? — пита го напрегнато Мей. — Нали не ме лъжеш?

— Не, Мей, защо ме питаш това? Защо си мислиш, че не е дишала? Заради нещо, което ти е казал онзи глупав следовател?

— Защото не съм сигурна, че дишаше, когато я видях в полунощ. Не я вдигнах от креватчето. Не исках да я събудя. Не мога да си спомня дали съм обърнала внимание дали дишаше.

— Само заради това?

— Не — тя навежда глава, обзета от срам. — Когато бях при нея в единадесет часа, имам бяло петно. Не мога да си спомня какво съм направила. Понякога ми се случва да изключвам така. Правя разни неща, а след това не мога да си спомня, че съм ги направила. И не съм забравила заради виното. Страдам от дисоциативно разстройство на личността. Никога не съм ти казвала за това. Мислех, че вече съм се излекувала от него, когато се запознах с теб.

Тя вече плаче, докато говори.

— Излъгах полицията за бодито. Не си спомням да съм я преобличала. Изобщо не си спомням такова нещо. Просто предположих, че съм го направила, но в действителност не си спомням да съм го правила. В паметта ми има бяло петно.

Гласът ѝ звучи така, все едно всеки момент ще изпадне в истерия.

— Ш-шт… — казва Нико. — Мей, тя беше добре. Сигурен съм.

— Защото полицията смята, че аз съм ѝ сторила нещо лошо. Мислят си, че може да съм я убила, да съм я задушила с възглавницата или да съм я удушила с голи ръце, а ти си я отнесъл, за да ме предпазиш!

— Това е абсурдно! — извиква Нико.

Изпълва го гняв срещу полицаите, които ѝ говорят такива неща в момента, в който се намира под толкова голямо напрежение. Всички знаят, че се опитват да уличат него — защо им трябва да я притискат до ръба на лудостта?

— Наистина ли? — възразява Мей, като го поглежда налудничаво. — Аз я ударих. Бях ядосана и я ударих.

— Какво? Кога? Кога си я ударила?

— Когато отидох да я нахраня в единадесет часа. Тя беше капризна. И аз… аз превъртях. Понякога… губя контрол върху себе си и я плясвам. Докато ти си на работа, а тя не иска да спре да плаче.

Нико я поглежда с ужас.

— Не, Мей, сигурен съм, че не си го направила — уверява я той, като сам се надява да е така.

Това е обезпокоително — също толкова обезпокоително, колкото и неочакваното ѝ признание, че страда от някакво разстройство на личността, заради което не знае какво прави.

— Но аз не съм сигурна, не разбираш ли? — хлипа Мей. — Не си спомням. Може и да съм ѝ направила нещо лошо. Прикриваш ли ме, Нико? Кажи ми истината!

Той хваща лицето ѝ между дланите си и го задържа в тях.

— Мей, тя беше добре. Беше жива и дишаше в дванадесет и половина. Не си виновна за това, не си виновна за нищо.

Прегръща я, а тя избухва в ридания.

Той безмълвно си мисли: „За всичко съм виновен аз.“.