Двойката от съседната къща

Тридесет и втора глава

Нико замръзва на мястото си.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Гласът ѝ звучи странно, все едно не е на себе си. Дали може да вярва на нещо, което казва в момента? Мислите на Нико препускат. Ричард и Дерек Хониг. Мобилният телефон.

Може би всичко е било измама? Може би Ричард през цялото време е контролирал като кукловод целия този кошмар? Може би Кора през цялото време е била при Ричард?

— Сигурна съм, че съм го виждала заедно с доведения ми баща — казва Мей. — Той го познава. Защо моят доведен баща познава човека, който е взел бебето ни, Нико? Не мислиш ли, че това е странно?

Тя звучи така, все едно почти е изгубила връзка с действителността.

— Странно е, наистина — отговаря бавно Нико.

Пита се дали да ѝ каже какво си мисли и решава, че трябва да го направи.

— Мей, може би твоят доведен баща стои зад всичко това.

Тя го поглежда и остро казва:

— Какво? Какво имаш предвид? Как така?

Нико се връща в мислите си до самото начало. Хониг се беше запознал с него изведнъж и без никакво обяснение. Беше се сприятелил с него и го беше слушал как му разказва за проблемите си. Беше спечелил доверието на Нико. Беше предложил на Нико да се обърне към Ричард за още пари, а Ричард му беше отказал. Ами ако двамата са били съучастници и Ричард е отказал молбата за още пари, като е знаел, че Хониг ще се отзове в този труден момент и ще предложи спасително решение? Хониг му беше предложил идеята за отвличането още в същия ден. Ами ако всичко беше внимателно дирижирано от неговия тъст? На Нико му прилошава. Ако е било така, значи е станал жертва на още по-голяма измама, отколкото си мислеше, при това от човека, когото мрази най-много на света.

— Дерек Хониг се запозна с мен — разказва той на Мей, а думите се изливат като порой от устата му. — Стана ми приятел. Той ме караше да моля баща ти за още пари. А после, в същия ден, в който баща ти ми отказа да ми даде още един заем, се появи отново — все едно знаеше какво е станало. Все едно знаеше, че ще бъда отчаян. Точно тогава предложи идеята с отвличането.

Нико се чувства така, сякаш се пробужда от някакъв кошмар, докато всичко най-сетне започва да придобива някакъв смисъл.

— Мисля, че баща ти стои зад всичко това, Мей — казва напрегнато той. — Мисля, че той е накарал Хониг да се запознае с мен и да ме подлъже да участвам в отвличането. Мисля, че са ме изиграли.

— Не мога да повярвам — отвръща шокирано Мей. — Баща ми никога не би ми причинил такова нещо. Защо би поискал да го направи?

Думите ѝ причиняват болка на Нико — тя явно не изпитва никакви затруднения да повярва, че самият той е способен хладнокръвно да убие човек с лопата, но не може да приеме това, че доведеният ѝ баща му е заложил капан. Не бива да забравя обаче, че тя е гледала уличаващия видеозапис. Това би било достатъчно да разбие вярата на всекиго. Налага се да ѝ разкаже и останалото.

— Мей, мобилният телефон. Онзи, който използвахме двамата с Хониг.

— Какво за него?

— След като ти го намери… забелязах, че имаше пропуснати обаждания. Някой се беше обаждал от мобилния телефон на Хониг. Затова му върнах обаждането. И ми вдигна… твоят доведен баща.

Мей пребледнява като платно.

— И, Мей, той сякаш очакваше да чуе моя глас от другата страна на линията. Той знаеше, че аз съм взел Кора. Попитах го откъде има този телефон. Той ми каза, че похитителите са му го изпратили по пощата заедно с нова бележка, както бяха направили с бодито. Обясни ми, че похитителите са се свързали с него, защото във вестниците пишело, че именно твоите родители са платили за откупа. Твърдеше, че искат още пари за Кора и те ще им дадат, но ме накара да му обещая да не ти казвам. Искал да не се надяваш напразно, защото всичко може да се провали.

— Какво?

Лицето на Мей, зашеметено от страдания, сега оживява.

— Той е говорил с похитителите? Жива ли е още Кора?

— Така смяташе той. Каза, че ще се оправи с тях и ще я върне със собствени сили, понеже аз съм объркал всичко.

— Кога се случи това? — пита остро Мей.

— Снощи.

— И ти не си ми казал?

— Мей, той ме накара да му обещая, че няма да ти казвам, в случай че не се получи. Цял ден се опитвам да се свържа с него, но не връща обажданията ми. Щях да се побъркам, защото не знам какво става.

Нико вече гледа по друг начин на всичко, което се е случило оттогава. Той е станал жертва на истински майстор.

— Но, Мей — казва той. — Ами ако баща ти през цялото време е знаел къде е Кора?

— Защо му е да го прави? — възкликва Мей, като едва контролира гласа си. — Защо му е да ни причинява всичко това?

Нико знае защо.

— Защото твоите родители ме мразят! — казва Нико. — Те искат да ме съсипят, да съсипят брака ни и да те вземат обратно при себе си заедно с Кора. Той не е просто маниак на тема контрол, Мей. Той е побъркан.

— Не! — извиква Мей, като клати глава. — Не вярвам. Знам, че не те харесват, но това, което твърдиш… просто не мога да го повярвам. Ами ако казва истината? Ами ако похитителите наистина са се свързали с моите родители и той се опитва да ни я върне?

Надеждата в гласа ѝ е сърцераздирателна.

Нико не отговаря, за да ѝ даде време да разгледа тази мисъл от всички страни.

Мей си спомня какво си мислеше по-рано през деня, докато стоеше на алеята пред дома на родителите си. Как те бяха контролирали всяка нейна стъпка през целия ѝ живот. Колко много мразеха Нико. Колко много искаха да продължат да я контролират във всичко. Но дотам, докъдето бяха стигнали, може да стигне единствено побъркан човек. Нима доведеният ѝ баща беше побъркан? Толкова ли беше трудно да приеме това? Понякога и тя си мисли, че е на ръба на лудостта. Наистина ли е възможно нейният доведен баща да стои зад всичко това? Нейната майка със сигурност не би участвала в подобно нещо.

— Той ли е убил Дерек Хониг с лопатата? — прошепва тя.

— Може би — отговаря несигурно Нико.

— Ами Кора? — пита Мей. — Какво е станало с нея?

Нико я хваща за раменете и я поглежда в очите, широко отворени и изпълнени със страх.

— Мисля, че трябва да е при баща ти. Или поне баща ти да знае при кого е.

— Жива ли е? Ще ѝ направи ли нещо лошо?

— Не знам.

— Какво ще правим? — проплаква Мей. — Трябва да си я върнем!

— Трябва да обмислим всичко — казва Нико.

Той става от дивана и започва да кръстосва дневната, все едно това ще му помогне да си подреди мислите.

— Ако тя е при баща ти, имаме две възможности за действие. Можем да отидем направо в полицията или да се изправим срещу него.

— Не и полицията! — настоява Мей. — Ако отидем при баща ми, аз мога да го разубедя. Сигурна съм в това. Той ще ми върне Кора. Ще съжалява за това, което е направил, убедена съм. Той само иска да бъда щастлива.

Нико спира да обикаля стаята и поглежда жена си, като се пита дали изобщо си дава сметка за действителността. Ако е вярно, че Дерек Хониг е бил приятел на баща ѝ, значи може би е вярно и това, че баща ѝ е направил така, че Нико да изпадне в отчаяние от финансовите си затруднения и да се реши да отвлече собственото им дете. Може би баща ѝ е дирижирал провалената размяна; може би хладнокръвно е убил човек. Причинил е на дъщеря си непоносима болка. Значи изобщо не желае тя да бъде щастлива. Просто държи да стане така, както иска той.

Ричард е напълно безмилостен. Нико за пръв път си дава сметка с какъв противник си има работа. Тъстът му вероятно е социопат. Ричард често му е казвал, че за да успее в бизнеса, човек трябва да бъде безмилостен. Може би точно това е обяснението за всичко — може би се опитва да покаже на Нико как да бъде безмилостен. Този човек е побъркан.

На Нико не му харесва нездравата зависимост, в която е изпаднала жена му към своите родители. Трябваше да я откъсне от тях още когато се ожениха и да започнат живота си със собствени сили. Тогава нямаше да се стигне до всичко това. Щяха да бъдат щастливи.

Но сега не вижда как изобщо някога биха могли да бъдат щастливи отново.

— Ами ако се изправим срещу баща ти, а той просто отрече всичко? — пита Нико. — Как ще си я върнем тогава? Може би първо трябва да отидем в полицията, да започнем на чисто, да им обясним какво съм направил и едва тогава да им кажем какво мислим.

Мей яростно поклаща глава.

— Не! Ти не познаваш баща ми. Ако направим това — ако въвлечем полицията — не знам какво ще стане с Кора.

Очите ѝ са трескави.

— Не бива да се конфронтираме с него, не бива да го заплашваме.

Нико осъзнава, че тя е права. Мей може би не иска да си признае какво представлява баща ѝ в действителност, но когато се стигне дотам, все пак знае как е устроен.

— Трябва да отидем при него — настоява Мей. — Мога да му кажа, че знам за това, че си взел Кора и си я дал на Дерек Хониг, когото са убили във вилата. Ще му обясня, че имаме нужда от помощта му, за да си я върнем. Но не бива да му казваме, че съм го разпознала. Ако баща ми наистина стои зад всичко това, трябва да му дадем възможност да се измъкне, иначе никога няма да си върнем Кора. Не можем просто да отидем при него и да го обвиним. Налага се да се престорим, че той няма нищо общо с това, и да го помолим да окаже съдействие на похитителите, за да намери начин Кора да се върне при нас.

Нико разсъждава за това, което е казала, и кимва. Ричард Уелс не бива да бъде притискан в ъгъла. Важното е да си върнат Кора. Трябва внимателно да играят тази игра.

— Може би татко не стои зад всичко това — продължава Мей. — Може би фактът, че познава Дерек, е просто съвпадение и похитителите наистина са се свързали с него.

— Съмнявам се.

Двамата замълчават за малко, изтощени от всичко, което се е случило, и събират сили за онова, което им предстои. Най-сетне Нико казва:

— Мислиш ли, че майка ти знае какво става?

— Не знам — отговаря Мей. — Не мога да повярвам, че може да ми причини това. Но си мисля, че тя донякъде се страхува от него. Мисля, че винаги малко се е страхувала от него.

— Имаш отвратително семейство — промърморва Нико.

— Ще направим всичко, за да си я върнем — казва отчаяно Мей. — Обещай ми, че ще го направим!

Има ли друг избор, освен да ѝ обещае?

— Обещавам, Мей. Съгласен съм да направим всичко, за да си върнем Кора.

Той отчаяно добавя:

— Дължа ти го.

Двамата взимат такси до дома на родителите на Мей в Роуздейл. Вече е доста късно, но те не се обаждат предварително. Искат елементът на изненадата да бъде на тяхна страна. Мей и Нико седят един до друг на задната седалка и не казват нищо. Нико усеща, че тя трепери до него. Самият той се поти от притеснение.

Мисли си, че не бива да допускат никакви грешки. Трябва да си върнат своята дъщеря. А най-вероятно си имат работа с истински луд.

Таксито ги оставя пред входната врата. Нико плаща на шофьора и му казва да не ги чака. Мей натиска звънеца. В къщата все още свети. След кратка пауза майката ѝ отваря вратата.

— Мей! — казва тя, очевидно изненадана. — Не ви очаквах.

Изглежда малко стресната, че ги вижда.

Мей избутва майка си, за да влезе, и Нико я следва във фоайето.

Всичките им планове отиват на кино.

— Къде е тя?! — настоява да узнае Мей.

Погледът ѝ е налудничав, когато се обръща към майка си. Майка ѝ остава зашеметена и не отговаря. Мей бързо се отправя навътре в къщата, като оставя Нико във фоайето, напълно неподготвен за нейното поведение. Мей е изгубила контрол върху себе си; лудостта я е превзела напълно. Той се чуди как да продължи.

Майката ѝ тръгва след нея, докато жена му трескаво претърсва къщата. Нико чува гласа на Мей отвътре: „Кора! Кора!“.

Долавя някакво движение и вдига поглед. Ричард слиза по голямото стълбище към фоайето. Очите им се срещат като стоманени остриета. И двамата чуват виковете на Мей: „Кора! Кора! Къде е?“. Гласът ѝ звучи все по-трескаво.

Нико си мисли, че Мей в крайна сметка се е побъркала. Всичко това беше твърде много за нея. Планът не беше да направят това. Той изведнъж започва да се съмнява във всичко — дали Мей действително беше разпознала Дерек Хониг? Дали Дерек беше съучастник на нейния баща или мозъкът ѝ услужливо беше осигурил тази подробност, която просто не отговаряше на истината? Когато Нико се прибра у дома, тя седеше сама в тъмното с нож в ръка. Доколко можеше да се вярва на нещо, което казва? Всичко зависи от това дали Ричард познава Дерек Хониг. Нико трябва да разбере истината.

— Искаш ли да седнем? — предлага Ричард, минава покрай него и влиза в дневната.

Нико поема след тъста си. Устата му е пресъхнала. Изпитва страх. Страхува се, че Ричард ще повика полицията, за да го арестуват, и те никога повече няма да видят Кора. Ако Мей е права за това, че Дерек Хониг е приятел на баща ѝ, и ако Нико е прав за това, че Ричард му е устроил капан, значи Ричард най-вероятно е социопат; той не изпитва никакви чувства към Кора. За него няма да представлява никаква трудност да я убие. Може би не изпитва никакви истински чувства и към Мей. Нико си има работа с човек, който не е нормален. Не знае как да постъпи с него. Не знае как да се справи с тази ситуация.

Колкото до Мей… той не знае какво ще стори тя.

Нико чува стъпките на жена си — тя вече тича нагоре по орнаментираното стълбище към втория етаж. Двамата с Ричард се гледат в очите и слушат как Мей търчи по коридора и отваря вратите на спалните една след друга.

— Няма да я намери — отбелязва Ричард.

— Къде е тя, кучи сине? — просъсква Нико.

Той също не се придържа към плана. Нищо не върви по план.

— Ами, със сигурност не е тук — отговаря студено неговият тъст. — Искаш ли просто да изчакаме Мей да се успокои, а после всички можем да седнем и да поговорим както трябва?

Нико прави всичко по силите си, за да не скочи и да не сграбчи тлъстата шия на своя тъст. Принуждава се да остане на мястото си и да изчака развоя на събитията.

Накрая Мей нахлува в дневната, следвана по петите от разстроената си майка.

— Къде е тя? Какво си направил с нея? — провиква се Мей срещу баща си.

Лицето ѝ е почервеняло и обляно в сълзи. Изглежда изпаднала в истерия.

— Седни, Мей — нарежда баща ѝ.

Мей поглежда Нико. Той кимва веднъж, тя идва и сяда до него на големия, прекалено мек диван.

— Знаеш защо сме тук — започва Нико.

— Мей явно смята, че Кора е тук. Защо мисли така? — пита Ричард с престорена загриженост. — Нико… ти ли ѝ каза, че похитителите са се свързали с мен? Специално те помолих да не го правиш.

Нико се обърква за момент. Не знае откъде да започне.

Така или иначе, Ричард не му дава тази възможност. Той се обръща към Мей:

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мей, но похитителите отново ни предадоха. Надявах се да си върнем Кора още тази вечер, само че те не се появиха. Занесох им допълнителната сума, както се бяхме уговорили, но не дойдоха.

Той се обръща към Нико:

— Естествено, аз все пак не им оставих парите, както направи ти.

Нико е обзет от гняв — Ричард не може да устои на изкушението да му се подиграе, дори в този момент.

— Помолих те да не ѝ казваш, точно за да избегнем тази тревога — добавя Ричард и отново се обръща към Мей със съчувствен поглед. — Направих всичко, за да ви я върна, Мей. Толкова съжалявам. Но ти обещавам, че няма да се откажа.

Нико наблюдава тази размяна на реплики и забелязва как студенината, която излъчва Ричард към него, се сменя с топлина, когато говори с дъщеря си. Вижда как Мей започва да се колебае, а по лицето ѝ се изписва съмнение.

Ричард продължава:

— Съжалявам, че двамата с майка ти не ти казахме по-рано, Мей, но се страхувахме, че може да се случи нещо подобно. Не искахме отново да се надяваш напразно. Похитителите се свързаха с нас и настояха да получат още пари. Ние сме готови на всичко, за да си върнем Кора, както знаеш. Но те не се появиха.

Той поклаща глава в знак на безсилие и объркване.

— Точно така — потвърждава майката на Мей, като сяда от другата страна на дивана до дъщеря си. — Това просто ни съсипва.

Тя протяга ръце и Мей потъва в прегръдките ѝ, където започва да ридае неконтролируемо.

„Не може да бъде“, мисли си Нико.

— Опасявам се, че единственото, което ни остава, е да отидем в полицията — казва Ричард. — И да им кажем всичко, което знаем.

Той се обръща и студено поглежда към зет си.

Нико отвръща на погледа му.

— Кажи им, Мей — настоява той. — Кажи им какво знаеш.

Но тя го поглежда неразбиращо от прегръдките на майка си, все едно вече е забравила какво знае.

Нико отчаяно продължава:

— Онзи човек, който беше убит, Дерек Хониг. Полицията знае, че той е откарал Кора от нашата къща във вилата си в планините Катскилс. Но аз не се съмнявам, че ти вече си наясно с това.

Ричард свива рамене:

— От полицията не ми казват нищо.

— Мей го разпозна — продължава с равен глас Нико.

Дали Ричард не пребледнява поне малко? Нико не е сигурен.

— Е, и?

— Разпозна го като твой приятел. Как е станало така, че нашето бебе е при твой приятел, Ричард?

— Той не ми е приятел. Никога не съм чувал за него — отговаря спокойно Ричард. — Мей сигурно греши.

— Не мисля — казва Нико.

Мей продължава да мълчи. Нико я поглежда отчаяно, но тя не гледа към него. Нима го предава точно сега? Нима застава на страната на баща си и го оставя сам? Защото вярва повече на баща си, отколкото на него? Или защото е готова да го пожертва, за да си върне детето? Той усеща как губи сигурна почва под краката си.

— Мей — обръща се към нея Ричард. — Смяташ ли, че онзи убит човек, при когото се предполага, че е била Кора, наистина е бил мой приятел?

Тя поглежда баща си и леко поклаща глава.

— И аз така си мислех — отвръща Ричард, като хвърля един поглед към Нико. — Нека да видим какво знаем.

Той поглежда дъщеря си и добавя:

— Съжалявам, Мей, но няма да ти е лесно да чуеш това, което трябва да се каже.

Ричард се обляга назад и дълбоко си поема дъх, преди да започне, все едно иска да покаже, че и на него не му е лесно.

— Похитителите се свързаха с нас. Стигнали са до нашите имена, защото репортерите от вестниците се бяха досетили, че именно ние сме платили първоначалния откуп от пет милиона. Похитителите ни изпратиха пакет по пощата. В него имаше мобилен телефон и бележка. В бележката пишеше, че телефонът е същият, използван от първия похитител, така че да бъде в контакт с бащата на бебето, който му е бил съучастник. Аз се опитах да се свържа с единствения записан в него номер. Никой не вдигаше. Но продължих да го нося със себе си и в крайна сметка телефонът звънна. Обаждаше се Нико.

— Аз знам всичко това — казва глухо Мей. — Знам, че през онази нощ Нико е взел Кора и я е предал на Дерек в гаража ни.

— Така ли? — изненадва се баща ѝ. — Откъде знаеш? Той ли ти каза?

Нико се вцепенява от страх, че тя ще спомене за видеозаписа.

— Да — отговаря Мей, като поглежда за кратко към мъжа си.

— Браво на теб, Нико — казва Ричард. — Това е мъжка постъпка.

Той продължава:

— Не знам какво точно е станало след това, но явно някой е убил човека във вилата му и е взел Кора. Този Дерек със сигурност е познавал доста съмнителни типове. След това те са измамили Нико при размяната. Мислех си, че вече всичко е загубено, докато те не се свързаха с майка ти и мен.

Ричард поклаща глава със съжаление:

— Не знам дали ще ни се обадят. Можем само да се надяваме.

Притиснат до ръба, Нико не може да се сдържа повече.

— Това са глупости! — провиква се той. — Ти знаеш какво е станало. Ти си организирал всичко! Знаеше, че бизнесът ми не върви. Ти си изпратил Дерек при мен. Ти си му казал да ми предложи отвличането — защото идеята за това не беше моя. Идеята изобщо не беше моя! Ти си манипулирал всичко и всички. Особено мен. Дерек ме накара да те помоля за още пари, а ти ми отказа. Знаеше колко съм отчаян. И веднага след като ти ми отказа, той се появи точно когато не виждах никакъв изход, и ми предложи плана за отвличането. Ти си човекът, който стои зад всичко това! Кажи ми, ти ли разби главата на Дерек с онази лопата?

Майката на Мей ахва.

— Защото аз си мисля, че точно така е станало — продължава неумолимо Нико. — Ти си го убил. Ти си взел Кора или си платил на някого, за да го направи. Ти знаеш къде е тя. През цялото време си знаел. И не си изгубил нито един проклет цент от парите си. Защото стоиш и зад измамата, която се случи на срещата за размяната. Ти си изпратил някого да дойде там без бебето и да прибере парите. Но искаш аз да отида в затвора.

Нико спира, за да си поеме дъх.

— Кажи ми, интересува ли те изобщо дали Кора ще оживее, или ще умре?

Ричард премества поглед от Нико към Мей и казва:

— Мисля, че мъжът ти се е побъркал.