Двойката от съседната къща

Двадесет и девета глава

Когато Нико седна на пейката, Брус се обърна към него и отбеляза:

— На нищо не приличаш.

Нико беше като зашеметен. Не виждаше никакъв начин да се измъкне от неприятностите си. Беше събрал кураж да попита, но дори не си беше представял, че Ричард може да му откаже. Мислеше по-скоро за това как да използва парите, за да спаси своя бизнес от затруднението. Не се съмняваше, че ще успее да го направи. Имаше няколко лоши кредити — клиенти, които не му бяха платили за работа, която вече беше свършил. Имаше и потенциални нови клиенти, които се опитваше да хване, а те се бавеха с решението си. Все още беше възможно всичко да се оправи — само да имаше малко пари, с които да преживее този момент. Не беше изгубил амбицията си. Не беше изгубил вяра в себе си. Просто имаше нужда да си поеме въздух. Имаше нужда от малко пари. Откъде можеше да намери малко пари? Нямаше как да вземе заем за бизнеса в момент, когато финансовите му отчети изглеждаха по този начин.

— Трябват ми малко пари — каза Нико на Брус. — Случайно да познаваш някакви лихвари?

Шегуваше се, но не съвсем. Даваше си сметка колко отчаян изглежда.

Но Брус прие думите му съвсем на сериозно.

— Да, познавам — кимна той.

Нико осъзна, че Брус наистина имаше вид на човек, който може да познава лихвари и знае как да се оправя с такива хора. Знаеше къде да ги намери и как да преговаря с тях. Като се замисли. Брус дори му приличаше на човек, който притежава собствен метален бокс. Започна да се чувства в несигурни води, но игнорира усещането си.

— Но ти не искаш това, повярвай ми — увери го Брус.

— Ами, не знам какво друго мога да направя, мамка му — отвърна Нико.

— Можеш да обявиш фалит и да започнеш от нулата. Много хора го правят.

— Не мога.

— Защо не? — попита Брус.

— Защото това ще съсипе жена ми. Тя е… в момента е нестабилна. Следродилна депресия.

— Имате бебе?

— Да — кимна Нико. — Момиченце.

Брус се облегна назад и го изгледа сериозно.

— Какво?

— Нищо — бързо отговори Брус.

— Не, ти щеше да кажеш нещо — настоя Нико.

В главата на Брус очевидно се въртеше някаква мисъл.

— Как се чувстват родителите на жена ти по отношение на малката си внучка?

— Обожават я. Тя е единственото им внуче. Разбирам накъде биеш. Те ще осигурят пари за образованието ѝ и сигурно ще отделят някаква сума, която да получи, когато навърши пълнолетие, но ще я затворят в доверителен фонд, така че да не мога да я пипна. Няма как да си помогна по тази линия.

— Има, ако подходиш по-творчески — каза Брус.

Нико го изгледа.

— Какво имаш предвид?

Брус се наведе към него и сниши глас.

— Готов ли си да поемеш известен риск?

— За какво говориш?

Нико хвърли поглед наоколо, за да провери дали някой не може да ги чуе, но двамата бяха сами. На това място винаги беше пусто.

— Те няма да дадат пари на теб, но се обзалагам, че ще платят веднага, за да си върнат единственото внуче.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Нико.

Но той вече знаеше отговора. Двамата мъже се погледнаха в очите. Ако Нико вече не беше изпил две питиета — особено онова в мъчителната компания на своя тъст — може би щеше да каже твърдо „не“ на Брус и да се прибере при жена си, за да ѝ каже истината, както възнамеряваше първоначално. Да обяви фалит и да започне отначало. Нямаше да изгубят къщата. Имаха един друг и Кора. Но по пътя към езерото беше спрял в един магазин за алкохол. Беше донесъл със себе си бутилка в хартиен плик. И сега я отвори, предложи я на своя приятел и отпи голяма глътка направо от нея. Алкохолът поразмъти главата му и направи така, че нищо да не изглежда толкова невъзможно.

Брус сниши гласа си до шепот.

— Ще инсценираш отвличане. Няма да бъде истинско отвличане, а наужким. Никой няма да пострада.

Нико го гледаше втренчено. Приведе се към него и прошепна:

— Как ще стане това? За полицията няма да бъде наужким.

— Не, но ако го направиш както трябва, това е съвършеното престъпление. Родителите на жена ти ще платят откупа, ти ще си върнеш детето и всичко ще свърши за няколко дни. Когато се върне бебето, полицията ще изгуби интерес към случая.

— Говориш така, все едно вече си го правил — каза Нико, като отново се почувства несигурен.

— Не. Но съм виждал как се прави. Успешно.

Нико се замисли. Заради алкохола всичко това не му изглеждаше съвсем налудничаво. Двамата обсъдиха подробностите — отначало чисто хипотетично. Той щеше да се престори, че отвлича собственото си дете. Щеше да я предаде на Брус, който да я закара в своята вила в планините Катскилс за няколко дни. Самият той имаше три деца, които вече бяха големи, но знаеше как да се грижи за бебе. И двамата щяха да се снабдят с мобилни телефони с предплатени карти, които не могат да бъдат проследени, и да ги използват единствено за да комуникират помежду си. Нико трябваше да скрие телефона някъде.

— Трябват ми около сто хиляди долара — каза Нико.

Брус изсумтя.

— Ти луд ли си?

— Защо? — попита Нико.

— Ако те хванат, наказанието по закон е едно и също, независимо дали искаш откуп от сто хиляди, или сто милиона. Нека поне да си струва усилията. Няма да го направя за джобни пари.

Двамата продължиха да си подават бутилката, докато Нико мислеше за това. Доколкото знаеше, състоянието на Ричард и Алис Уелс възлизаше на около двадесет милиона долара. Значи разполагаха с пари, които да платят за откуп. А Ричард можеше да си позволи да изгуби част от тях. Ако Нико вземеше един милион, щеше да спаси своя бизнес и да изплати ипотеката, без да разчита повече на помощта на родителите на Мей. Поне не пряко. А щеше да бъде страхотно да оскубе онзи кучи син с няколко милиона.

Решиха да поискат откуп от два милиона. И да го разделят наполовина.

— Не е зле за два дни работа — увери го Брус.

— Трябва да стане бързо — каза Нико. — Утре вечер ще излизаме — ще ходим на вечеря у съседите. Ще повикаме бавачка, но тя винаги заспива на дивана със слушалките си на главата. Аз ще изляза да изпуша една цигара, ще се промъкна у дома и ще ти я донеса.

Двамата продължиха по този начин, докато не обсъдиха всички подробности от плана.

Нико се прибра у дома и не каза на Мей нито за срещата с нейния баща, нито за затрудненията в бизнеса. Вместо това небрежно я попита дали наскоро се е чувала с родителите си. Не беше.

И сега, ако трябваше да избере един момент във времето, в който да се върне и да направи всичко по друг начин, това щеше да бъде първата му среща с Брус. Само ако не беше излязъл да се разходи и да подиша пролетния въздух край езерото, само ако не беше седнал на онази пейка, само ако Брус не се беше оказал наблизо. Само ако беше станал и си беше тръгнал в онзи ден, когато Брус седна при него и постави началото на запознанството им. Колко различно щеше да бъде всичко сега.

Той не вярваше полицията да успее да открие някого, който да свърже него и Брус. Срещите им бяха случайни и редки. Мястото беше доста пусто — единствените хора, които минаваха от време на време, профучаваха на ролкови кънки или тичаха за здраве. Досега не се беше тревожил за това, защото никой друг нямаше да види Брус. Планът беше той да си прибере милиона и да изчезне.

Но сега Брус бе станал жертва на убийство. А Нико беше напълно прецакан.

Нико кръстосва своя офис, напрегнат като пружина. Няма представа какво става с Кора. Всичко се е обърнало срещу него. Родителите на Мей знаят какво е направил. Синтия също знае какво е направил. Не вижда никакъв изход.

Дали не трябва да се обади на адвоката, Обри Уест? Дали да не му каже истината и да не го помоли за съвет? Няма друг, към когото да се обърне. Нико взима мобилния си телефон и открива Обри Уест в списъка с контактите си. Вече се кани да му се обади, когато си спомня скорошната им среща със скъпоплатения адвокат.

Обри им беше обяснил ситуацията много ясно. Беше се срещнал с двамата във впечатляващата си кантора в центъра — родителите на Мей трябваше да ги изчакат във фоайето, което предизвика видимо неудоволствие у Ричард. Прочутият адвокат направо им каза, че не иска да знае истината — не искаше да знае дали са виновни, или невинни. Това не му помагаше да си свърши работата.

Нико беше почти сигурен, че това няма да е вярно, ако клиентът наистина е невинен. Този начин на работа беше ефективен единствено когато клиентът беше виновен. Обри явно приемаше всички за виновни — нали точно затова се обръщаха към него. Работата му беше просто да направи така, че съдът да не успее да докаже вината им. В това нямаше равен.

Нико не вярва, че може да получи съдействие от адвоката си, ако му се обади сега. Все още не.

Трябва да се обади на Ричард — точно това беше причината да дойде в офиса, защото се налагаше да остави Мей, ако искаше да разговаря насаме с баща ѝ. Трябваше да разбере какво става с Кора и дали Ричард беше постигнал ново споразумение с похитителите.

Той се колебае. Не може да понесе мисълта за още лоши новини. Но иска да си върне Кора, независимо от всичко. Каквото и друго да се случи, трябва да си върне Кора. Това е единственото, което има значение сега. Налага се да се довери на Ричард, че ще успее да го направи. Всичко останало може да почака.

Нико набира номера на своя тъст. Телефонът му се включва директно на гласова поща. Мамка му. Оставя кратко съобщение:

— Обади ми се. Кажи ми какво става.

После се изправя и отново започва да обикаля напред-назад в своя офис — като човек, който вече е затворен в килия.

Мей си мисли, че чува как бебето ѝ плаче — сигурно се събужда от дрямката си. Тя сваля градинските си ръкавици, бързо влиза в къщата и си мие ръцете на умивалника в кухнята. Чува как Кора плаче от креватчето си на горния етаж.

— Идвам веднага, миличка — подвиква тя. — Сега ще дойда.

Мей се чувства щастлива. Изтичва горе, за да вземе бебето си. Влиза в детската стая. Всичко изглежда както обикновено, но бебето го няма. Тя изведнъж си спомня за това и чувството е като от менгеме, което смазва сърцето ѝ. Тя се срива на стола за кърмене и се разплаква. Спомня си, че нейното бебе е мъртво, а ситуацията е безнадеждна.

Изплъзва се, пада надолу към ръба на черната дупка. Трябва да се обади на някого. На майка си. Но не го прави. Вместо това сама се люлее на стола за кърмене.

Спомня си за последната нощ, в която държеше дъщеря си в ръце, когато я плесна, когато ѝ се скара. Мисли си за онази нощ. Как Нико се натискаше със Синтия, докато някой е откраднал детето им. Полицията смята, че той е предал бебето на съучастника си, а след това се е върнал на празненството и се е натискал със Синтия, все едно нищо не е станало.

Тя не може да повярва. Не може да повярва, че той е способен на това. Никога не би го направил. Той обича Кора. Никога не би я поставил в такава опасност. Полицията греши. Тя си спомня какъв беше той в онази нощ. Спомня си шока и ужаса, изписани по лицето му. Колко травмиран изглеждаше.

От друга страна, не може да се отрече какво е направил със Синтия.

Иска ѝ се да обвини Синтия за всичките си проблеми, но знае, че тя не е отвлякла бебето ѝ. То е мъртво. Отвлечено е от непознати хора, които са взели парите на нейните родители. Тя никога няма да разбере кой е виновен за това. От полицията няма никаква полза. Сякаш импровизират в движение.

Вероятно Мей може да наеме частен детектив. Родителите ѝ ще платят. Вече е твърде късно да си върне Кора, но тя иска да разбере какво се е случило. Няма да се успокои, докато не разбере истината. Трябва да знае какво е станало с нейното бебе. Който и да е бил виновникът, тя ще го накара да си плати.

А Синтия — тя се опита да открадне съпруга ѝ; съпруга, когото вече дори не беше сигурна, че иска. Ненавижда я. Понякога си мисли, че Нико и Синтия заслужават да бъдат един с друг. Сега Мей чува Синтия от другата страна на стената и цялата ѝ ненавист към нея се фокусира в мощен пристъп на гняв. Защото ако не бяха отишли в къщата ѝ през онази нощ, ако Синтия не им беше забранила да вземат детето си, нищо нямаше да се случи така. Бебето ѝ все още щеше да бъде с нея. Всичко щеше да бъде както трябва.

Тя знае, че Синтия е у дома, в съседната къща.

Мей се оглежда в счупеното огледало в банята на горния етаж, което все още не са сменили. Изглежда натрошена на стотици различни парчета. Измива си лицето и сресва косата си. Отива в спалнята и облича чиста тениска върху джинсите си. После отива до съседната къща и позвънява на входната врата.

Синтия отваря и явно се изненадва да види Мей на прага на дома си.

— Може ли да вляза? — пита Мей.

Въпреки че е сама, Синтия е облечена добре — с ленени шорти и красива копринена блуза. За момент я поглежда подозрително. После отваря вратата по-широко и казва:

— Естествено.

Мей влиза в къщата.

— Искаш ли кафе? Мога да направя — предлага Синтия. — Греъм го няма, замина по работа за няколко дни.

— Естествено — казва Мей, докато върви след нея навътре в къщата.

След като вече е тук, не знае откъде да започне. Целта ѝ е да разбере истината. Дали да се държи приятелски? Или обвинително? Последния път, когато беше в тази къща, всичко беше нормално. Кора още беше при нея. Струва ѝ се, че това бе толкова отдавна. В някой друг живот. Не е влизала в къщата на Синтия от нощта на отвличането. Но Нико е бил тук.

Когато влизат в кухнята, Мей поглежда към плъзгащите се стъклени врати, които водят към задния двор. Вижда столовете на двора. Представя си как Синтия седи в скута на Нико на един от тези столове, докато онзи убит мъж откарва бебето им с колата си. Изпълва я гняв, но тя внимава да не се издаде. Има голям опит в това да изпитва гняв, без да се издава. Лицемерничи. Нали всички правят така? Всички се преструват на нещо, което не са. Целият свят е изграден от лъжи и измами. Синтия е лъжкиня, точно като съпруга на Мей.

Мей изведнъж усеща замайване и сяда до кухненската маса. Синтия включва машината за кафе и се обръща към нея, като се подпира на кухненския плот. Погледната от мястото на Мей, домакинята изглежда по-висока и дългокрака. Мей осъзнава, че изпитва ревност, налудничава ревност. И Синтия го знае.

Нито една от двете не иска да започне разговора първа. Става неловко. Най-сетне Синтия пита:

— Има ли някакво развитие по разследването?

По лицето ѝ се изписва престорена загриженост, когато го казва.

Мей отвръща на погледа ѝ:

— Бебето ми никога няма да се върне.

Казва го спокойно, все едно говори за времето. Усеща се откъсната от действителността, без връзка с нищо. Седи на ръба на черната дупка. Изведнъж си дава сметка, че беше грешка да дойде тук. Не е достатъчно силна, за да се изправи сама срещу Синтия. Беше опасно да идва. Тя се страхува от Синтия. Защо? Защо изведнъж изпитва страх от нея? Какво може да ѝ направи Синтия след всичко, което вече се е случило? Наистина, след като е изгубила толкова много, Мей би трябвало да се чувства неуязвима. Не ѝ е останало нищо, което да загуби. Би трябвало Синтия да се бои от нея.

И тогава Мей разбира защо. Пронизва я ледена тръпка, чак до мозъка на костите ѝ. Мей се страхува от себе си. Страхува се от онова, което може да направи. Трябва да си тръгва. Изведнъж се изправя от мястото си.

— Трябва да си тръгвам — казва бързо тя.

— Какво? Но ти току-що дойде — възкликва изненадано Синтия и я поглежда внимателно. — Добре ли си?

Мей се отпуска обратно на стола и навежда глава между коленете си. Синтия пристъпва към нея и прикляква до стола. Леко отпуска една от ръцете си с безупречен маникюр на гърба ѝ. Мей се страхува, че може да припадне; чувства се така, все едно всеки момент ще повърне. Диша дълбоко и чака това усещане да премине. Ако изчака и диша дълбоко, ще ѝ мине.

— Ето, пийни си кафе — предлага Синтия. — Кофеинът ще ти помогне.

Мей вдига глава и гледа как тя налива кафето. Тази жена изобщо не се интересува от нея, но ѝ прави кафе. Синтия ѝ донася чашата и Мей отпива голяма глътка, после още една. Синтия беше права — наистина се чувства малко по-добре. От кафето ѝ става малко по-леко и може да подреди мислите си. Тя отпива още една глътка и оставя чашата на масата. Синтия е седнала срещу нея.

— От колко време имаш извънбрачна връзка с моя съпруг? — пита Мей.

Говори спокойно и изненадващо неутрално, като се има предвид колко е разгневена. Ако някой ги слуша, би си помислил, че темата на разговора няма никакво значение за нея.

Синтия сяда по-назад на стола си и скръства ръце върху пищния си бюст.

— Нямам извънбрачна връзка с твоя съпруг — отговаря тя, също толкова спокойно.

— Престани с тези глупости — отвръща Мей. — Знам всичко.

Синтия изглежда изненадана.

— Какво имаш предвид? Няма нищо подобно. Двамата с Нико нямаме връзка. Последния път, когато бяхте тук, се заиграхме малко в задния двор, но беше безобидно. Като тийнейджъри. Той беше пиян. И двамата бяхме пияни. Отнесохме се. Това не означава нищо. Беше първият и последният път, когато сме се докосвали.

— Полицията знае — казва ѝ Мей.

— Какво знае полицията? — пита Синтия, като я поглежда остро.

— За теб и Нико.

— Какво за мен и Нико?

— Знаят какво сте правили в задния двор в нощта на отвличането.

Синтия изглежда объркана.

— Нали ти казах — както и на полицията — че малко се понатискахме в задния двор. Това ли имаш предвид?

— Не знам защо и двамата го отричате. Знам, че имате извънбрачна връзка.

— Вече ти казах, че малко се понатискахме навън, защото бяхме пияни, и това беше всичко. Между мен и Нико няма нищо друго — нито преди това, нито след това. Дори не съм го виждала след нощта на отвличането. Въобразяваш си, Мей.

Думите ѝ звучат снизходително.

— Не ме лъжи! — изсъсква Мей. — Вчера следобед видях Нико да излиза от задния вход на къщата ви.

Синтия се сковава на мястото си.

— Така че не ме лъжи и не ми казвай, че не си го виждала! Освен това знам за мобилния телефон.

— Какъв мобилен телефон?

— Няма значение — казва Мей.

Вече ѝ се иска да върне думите си назад. Спомня си, че мобилният телефон може би е бил заради някой друг. Всичко, което се случва, е толкова объркващо. Вече почти не успява да се оправя. Чувства се така, сякаш умът ѝ вече е повреден. И преди беше с лабилна психика, но сега — когато бебето ѝ е мъртво, а мъжът ѝ изневерява — кой не би си изгубил ума в такова положение? Никой не може да я вини за това. Никой няма да я обвинява, ако направи нещо налудничаво.

Изражението на Синтия изведнъж се променя. Престореното съчувствие се стопява и погледът ѝ става студен.

— Искаш ли да знаеш какво става, Мей? Сигурна ли си, че наистина искаш да знаеш?

Мей отвръща на погледа ѝ, объркана от смяната на тона. Представя си, че Синтия е била лошо момиче в училище — от онези високи, красиви момичета, които тормозеха ниските, пълнички, неуверени момичета като нея самата.

— Да, искам да знам.

— Сигурна ли си? Защото, след като веднъж ти го кажа, няма да мога да си върна думите назад.

— По-силна съм, отколкото си мислиш — отговаря Мей.

В гласа ѝ се е появила острота. Тя се навежда напред над масата и продължава:

— Аз вече изгубих детето си. Какво повече би могло да ми се случи?

Синтия се усмихва, но усмивката ѝ е студена и пресметлива. Тя се обляга назад на стола си и поглежда Мей, все едно се опитва да прецени дали да направи нещо.

— Не смятам, че наистина имаш идея какво се случва тук — казва тя.

— Тогава защо не ми кажеш? — тросва се Мей.

Синтия се изправя и бутва стола си назад, така че краката му изстъргват по пода на кухнята.

— Добре. Не мърдай оттук. Веднага ще се върна.

Синтия излиза от кухнята и се качва по стълбите до втория етаж. Мей се пита какво може да има, което да иска да ѝ покаже. Мисли си дали да не избяга. Колко повече от действителността ще може да понесе? Може би има снимки. Снимки на Синтия и Нико, докато са заедно. Синтия е фотограф. Освен това е от онези жени, които биха снимали самите себе си, защото е толкова прекрасна и суетна. Може би иска да ѝ покаже снимки, на които двамата с Нико са заедно в леглото. Изражението на лицето на Нико ще бъде съвсем различно от това, когато прави любов с нея самата. Мей се изправя. Вече се кани да излезе през плъзгащата врата към задния двор, когато Синтия се връща в кухнята, като носи един лаптоп.

— Да не се уплаши? — пита тя.

— Не, просто исках да подишам малко чист въздух — лъже Мей, затваря вратата и се обръща към масата.

Синтия слага лаптопа си на кухненската маса и го отваря. Двете чакат малко, докато компютърът се зареди.

Домакинята се обръща към нея:

— Наистина съжалявам за това, Мей. Наистина.

Мей я поглежда ядосано. Не вярва на нито една нейна дума. После отново неохотно се обръща към дисплея. Но не вижда онова, което е очаквала. Вместо това на екрана се вижда черно-бял запис от охранителна камера, насочена към задния двор на къщата на Синтия, а зад него се различава и задният двор на къщата на самата Мей. Тя отбелязва датата и часа, записани в долния край. И се вледенява.

— Чакай да видиш — казва Синтия.

Ще види онзи убит мъж, докато отвлича детето ѝ. Значи Синтия наистина е толкова жестока. И през цялото време е разполагала с този видеозапис. Защо не го беше показала на полицията?

— Защо не го покажеш на полицията? — настоява да узнае Мей, без да откъсва очи от екрана в очакване да го види.

И тогава невярващо вижда как Нико се появява на задния вход на къщата им и развива крушката на сензора за движение. Крушката угасва. Мей усеща как кръвта се отдръпва от крайниците ѝ; чувства се така, сякаш ще повърне всеки момент. Вижда как Нико влиза в къщата. Минават две минути. После задната врата се отваря. Нико излиза от къщата, като държи Кора в ръцете си, увита с нейното бяло одеяло. Оглежда се, все едно иска да провери дали не го наблюдават, бързо отива до гаража и влиза в него. Сърцето на Мей лудо се удря в ребрата ѝ. По-малко от две минути след това тя вижда как Нико излиза от гаража без бебето. Часът е 00:36. Той прекосява моравата обратно към къщата и за момент се изгубва от поглед, после отново се появява в задния двор на семейство Стилуел.

— Нали виждаш, Мей — промълвява Синтия в шокираното мълчание, което настъпва след това. — Не става дума за това, че двамата с Нико имаме извънбрачна връзка. Нико е отвлякъл вашето бебе.

Мей е зашеметена, ужасена, потресена. Не може да отговори.

— Май трябва да го попиташ къде е тя — добавя Синтия.