Двойката от съседната къща

Седемнадесета глава

Нико се опитва да разсъждава, но в главата му е пълен хаос. Очите му се насълзяват от безсилие. Не е спал както трябва поне от една седмица. Напрежението от всичко — от липсата на Кора, от мълчанието на Брус, подозренията на полицията и тревогите за Мей — едва не го подлудява. Нещата не биваше да се проточват толкова. Сега не знае какво да прави. Просто иска да си я върне. Парите да вървят по дяволите. Но как?

Той се опитва да се успокои, за да помисли с какви възможности разполага. Диша дълбоко, докато шофира, а кокалчетата му са побелели от стискане на волана.

Би могъл да поеме риска и да отиде на мястото на срещата, както е уговорката. Може би Ричард не е съобщил в полицията. В такъв случай Кора ще си седи в столчето за кола, оставено в изоставената барака, както е планирано, той ще я вземе, ще остави парите и ще се махне възможно най-бързо оттам.

Но ако Ричард вече е уведомил полицията, по този начин отива право в капана. Той ще види Кора, ще остави парите и ще си тръгне, а когато Брус дойде за парите веднага след това, ще го заловят и той ще им издаде всичко. А Нико ще отиде в затвора, при това за много дълго време.

Нико мисли какво друго може да направи. Би могъл да се откаже. Би могъл да обърне колата, изобщо да не отиде на срещата и да се надява Брус да му изпрати ново съобщение по пощата. Но как ще го обясни на полицията? Как може да не се появи на уреченото място, за да прибере собствената си отвлечена дъщеря? Може би някакъв проблем с колата, който да го накара да пристигне по-късно и да изпусне уреченото време. Тогава, ако Брус отново се свърже с него, може да опита отново и този път да не казва подробности на Ричард. Но в такъв случай Ричард никога няма да остави парите да стоят междувременно у Нико. Мамка му. Не можеше да направи нищо, без неговият тъст да разбере за това, защото той контролираше парите.

Или пък да каже на полицията, че се е отказал, защото наистина е вярвал, че ако се появи и похитителят забележи полицията, е щял да я убие. Това може би щеше да свърши работа.

Но не, той трябва да прибере Кора още днес. Трябва да отиде и да я вземе. Не може да позволи всичко това да продължи още, дори по този начин да отиде в затвора.

Минал е половин час, докато се е въртял в капана на собствените си мисли. Вече е на половината път. Трябва да вземе някакво решение. Той поглежда колко е часът и излиза от магистралата на следващия изход. Отбива до банкета, включва аварийните светлини и взима мобилния си телефон с треперещи ръце. Изпраща съобщение на Мей. „Баща ти казал ли е на полицията? Попитай го.“

Изчаква една минута, после още една. Тя не е видяла съобщението. Мамка му. Той се обажда на мобилния ѝ телефон.

— Взе ли я? — пита го тревожно Мей.

— Не, не още, рано е — отговаря Нико. — Искам да попиташ баща си дали е казал на полицията.

— Не би го направил — казва Мей.

— Попитай го.

Нико чува приглушени гласове, после Мей отново заговаря в телефона:

— Твърди, че не е казал на никого. Не е казал на полицията. Защо?

Дали може да му вярва?

— Дай ми баща си — нарежда ѝ Нико.

— Какво става? — обажда се Ричард от другата страна на линията.

— Искам да съм сигурен, че мога да ти се доверя — отвръща Нико. — Искам да съм сигурен, че не си предупредил полицията.

— Не съм. Нали ти казах, че не бих направил такова нещо.

— Кажи ми истината. Ако полицията наблюдава мястото на срещата, няма да отида. Не мога да поема риска той да надуши, че му е заложен капан, и да убие Кора.

— Заклевам се, че не съм им казал нищо. Просто отиди да я прибереш, за бога!

Ричард звучи почти също толкова паникьосан, колкото се чувства Нико.

Нико прекъсва връзката и отново подкарва колата.

Тридесет минути по-късно пристига на мястото на срещата. Пътят дотам е половин час извън града по магистралата и още почти тридесет минути на север по едно по-малко междуградско шосе, а след това по един страничен селски път. На мястото има стара изоставена ферма с дървена барака за селскостопански машини, построена от едната страна на дългата алея за коли пред фермата. Нико се доближава до бараката и паркира автомобила. Оставя парите в багажника. Мястото изглежда изоставено.

Той слиза от колата и се доближава пеша до бараката. Вътре е тъмно, особено в сравнение с ярката слънчева светлина навън. Той се вслушва внимателно. Нищо. Може би тя спи. Когато очите му свикват със слабата светлина, той различава детското столче за кола, оставено направо на пръстения под в далечния ъгъл — върху дръжката от горната му страна е преметнато бяло бебешко одеяло. Той го разпознава — наистина е на Кора. Втурва се към столчето, протяга ръка и дръпва одеялото.

Столчето е празно. Изправя се, обзет от ужас. Чувства се така, все едно някой му е изкарал въздуха. Столчето е там, нейното одеяло е там, но Кора я няма. Какво е това, някаква долна шега? Или съучастникът му го е предал? Сърцето на Нико бие толкова силно, че го чува в ушите си. Той просто не може да повярва, че я няма.

Чува нещо зад гърба си. Обръща се точно навреме, за да види някакъв мъж с тъмна скиорска маска, който вдига ръка, за да го удари. Нико тежко пада на пода. Не е изгубил съзнание, но не може да помръдне. Тромаво обръща глава към предната част на бараката. Чува как се отваря багажникът на колата, после как изваждат пликовете от него. Чува друга кола, която се показва зад бараката и бързо се отправя по алеята. После припада.

Когато Нико се свестява няколко минути по-късно — не знае колко точно — той бавно се изправя на колене, а после и на крака. Усеща се безсилен и замаян, главата му се цепи от болка. Колата му е там, с отворен багажник. Парите — пет милиона долара — са изчезнали. Естествено. Нико е сам в бараката, с празното столче за кола и бебешкото одеяло на Кора. Но Кора я няма. Мобилният му телефон е в колата, но той не намира сили да се обади на Мей.

Трябва да се обади в полицията, но не иска да направи и това.

Той е глупак. Свлича се на колене на земята и започва да ридае.

Мей чака, трескава от нетърпение. Задушава се от присъствието на майка си, така че се отдръпва от нейната прегръдка и започва да кръстосва стаята, като кърши ръце от притеснение. Какво става? Защо се бавят толкова? Нико трябваше да се обади още преди двадесет минути. Нещо се е объркало.

Родителите ѝ също са разтревожени.

— Какво прави той, по дяволите? — изръмжава Ричард. — Ако не отиде да я вземе, защото се страхува, че съм изпратил полицията, ще го удуша със собствените си ръце.

Доведеният баща на Мей добавя:

— Не съм казвал на полицията, заклевам се!

— Знам, татко — казва Мей. — Да се обадим ли на мобилния му телефон?

— Не знам — отговаря Ричард. — Нека да му дадем още няколко минути.

Пет минути по-късно вече никой не издържа на напрежението.

— Ще му се обадя — казва Мей. — Трябваше да я вземе преди половин час. Ами ако нещо се е объркало? Ами ако са го убили? Той щеше да се обади, ако можеше. Сигурно се е случило нещо ужасно!

Майката ѝ скача от мястото си и се опитва да я обгърне с ръце, за да я успокои, но дъщеря ѝ не иска това и се отдръпва почти насилствено.

— Ще му се обадя — заявява решително тя и взима мобилния си телефон.

Телефонът на Нико звъни продължително. После се включва гласова поща. Мей е толкова зашеметена, че не може да направи нищо друго, освен да гледа право пред себе си.

— Не вдига — казва тя.

Цялото ѝ тяло трепери.

— Вече трябва да се обадим в полицията — прошепва Ричард, който изглежда съкрушен. — Няма значение какво е казал Нико. Може би той е в опасност.

Изважда собствения си мобилен телефон и се обажда на следовател Расбак, когото е записал в контактите си.

Расбак вдига на второто позвъняване.

— Обажда се Ричард Уелс. Моят зет отиде да направи размяна с похитителите. Трябваше да ни се обади поне преди половин час. Страхуваме се, че нещо се е объркало.

— Господи, защо не ни казахте за това? — казва Расбак. — Няма значение. Кажете ми подробностите.

Ричард му съобщава мястото на срещата и бързо му разказва за бодито, пристигнало по пощата с прикрепена бележка.

— Тръгвам веднага. Междувременно ще изпратим местната полиция незабавно да отиде на мястото на срещата — обяснява Расбак.

— Ще поддържаме връзка — добавя той, преди да затвори.

— Полицията вече пътува натам — казва бащата на Мей на дъщеря си. — Сега не можем да направим нищо друго, освен да чакаме.

— Нищо няма да чакам — отговаря Мей. — Закарай ни с твоята кола.

Нико продължава да седи на земята, когато пред бараката спира полицейската патрулна кола. Дори не вдига поглед, толкова не го интересува какво става. Всичко свърши. Кора сигурно вече е мъртва. Явно е станал жертва на измама. Човекът, у когото е тя, вече е взел парите; няма никаква причина да запази живота ѝ. Ако изобщо е имало такава. Как можа да бъде толкова глупав? Защо се беше доверил на Брус Нийланд? Вече не си спомня защо се довери на Брус — умът му е спрял да работи, блокиран от скръбта и страха. Не му остава да направи нищо друго, освен да си признае. Мей ще го намрази и това ще я съсипе напълно. Толкова съжалява за всичко. За Кора, за Мей и за това, което им причини. Двете човешки същества, които обича най-много на целия свят. Беше алчен, но не искаше да навреди на никого. Искаше само достатъчно пари, за да спаси своя бизнес и да избегне срама от фалита. Беше успял да се убеди, че когато става дума за парите на родителите на Мей, това не е кражба — Мей и без това някой ден щеше да ги наследи, но те имаха нужда от част от тях още сега. Никой не биваше да пострада. Когато двамата с Брус бяха планирали всичко, Нико дори не си беше помислял, че Кора ще бъде в истинска опасност. Това трябваше да бъде престъпление без жертва.

Но сега Кора я няма. Той не знае какво е направил Брус. Не знае у кого е тя и дали изобщо е жива. Не знае как да я открие. Мей ще бъде съсипана. Неговият тъст ще побеснее от ярост, че Кора все още я няма, както и парите. А полицията… той ще трябва да си признае всичко.

От колата бавно излизат двама полицаи. Приближават се до Нико, който безжизнено седи на земята.

— Нико Конти? — пита единият полицай.

Нико не отговаря.

— Сам ли сте?

Нико не му обръща внимание. Полицаят вдига радиостанцията към устата си, а колегата му прикляква до Нико и пита:

— Ранен ли сте?

Но Нико е изпаднал в шок. Не казва нищо. Очевидно е плакал. Полицаят, който е останал прав, прибира радиостанцията, изважда оръжието си и влиза в бараката, като се опасява от най-лошото. Вижда столчето за кола и бялото одеяло, захвърлено на земята пред него, но в столчето няма бебе. Той бързо излиза обратно.

Нико все така не казва дума.

Скоро пристигат и други полицейски коли с мигащи светлини. На мястото идва и линейка и медицинският екип се заема да се погрижи за Нико, изпаднал в шок.

Малко по-късно пристига и колата на следовател Расбак. Той бързо излиза от нея и се обръща към полицейския служител, който отговаря за местопрестъплението.

— Какво се е случило тук?

— Не сме сигурни. Той отказва да говори. В бараката има детско столче за кола и бяло бебешко одеяло, но няма никаква следа от бебе. Багажникът на колата му е отворен и празен.

Расбак оглежда всичко наоколо и промърморва:

— Господи…

После придружава колегата си в бараката и вижда празното столче за кола и малкото одеяло, захвърлено на земята. Инстинктивната му реакция е на огромно съчувствие към мъжа, който седи на земята отвън, независимо дали е виновен, или не. Той очевидно е очаквал да си върне детето. Ако наистина е престъпник, явно е аматьор. Расбак отново излиза на яркото слънце, прикляква до Нико и се опитва да го погледне в очите. Но Нико не вдига глава.

— Нико — казва меко Расбак. — Какво се случи?

Но мъжът не му отговаря и дори не иска да го погледне.

Расбак и без това има доста добра представа какво се е случило. Изглежда е излязъл от колата си, влязъл е в постройката, за да вземе бебето, и похитителят, който поначало не е имал никакво намерение да връща детето, го е зашеметил и е взел парите, като е оставил Нико в плен на скръбта.

Бебето сигурно вече е било мъртво.

Расбак се изправя, изважда мобилния си телефон и неохотно се обажда на мобилния номер на Мей.

— Съжалявам — казва той. — Съпругът ви е добре, но бебето го няма.

Той чува от другата страна на линията как тя първо ахва, а после избухва в истерични ридания.

— Да се срещнем в полицейското управление — настоява той.

Понякога наистина мрази работата си.