Двойката от съседната къща

Дванадесета глава

Неделя следобед. Няма никакви нови следи. Похитителят не се е обаждал.

Мей се приближава до панорамния прозорец на дневната. Завесите са спуснати, така че да не се вижда отвън, светлината в стаята е приглушена. Тя застава отстрани и леко повдига завесата, за да надникне навън. Пред къщата има много репортери.

Тя живее в аквариум и всички почукват по стъклото.

Вече има признаци, че Мей и Нико няма да се окажат любимците на публиката, както се надяваха медиите. Двамата не ги допускат в живота си; те очевидно гледат на репортерите като на нашественици, на необходимо зло. Освен това камерата не ги обича особено, въпреки че Нико е хубав мъж, а Мей доскоро също е била симпатична. Но да бъдеш хубав, не е достатъчно, човек трябва да има и чар или поне да излъчва топлина. А точно в момента Нико няма никакъв чар. Прилича на призрак, натрошен на малки парчета. И двамата изглеждат виновни, измъчвани от срам. Нико се държи студено, когато се обръща към медиите; Мей не е казала нито дума. Те не се държат добре с журналистите и журналистите на свой ред не се държат добре с тях. Мей си дава сметка, че това сигурно е тактическа грешка, от която може би ще страдат някой ден.

Проблемът е в това, че те не са били у дома. Вече е излязло наяве, че са били на гости у съседите, когато някой е отвлякъл Кора от креватчето. Ако спяха дълбоко в собствената си къща, докато отвличаха дъщеря им от нейната стая, щеше да има много повече симпатия както от страна на пресата, така и на обществеността. Фактът, че са били на празненство в съседната къща, ги беше белязал. Освен това, естествено, информацията за следродилната ѝ депресия също беше излязла наяве. Мей не знае как се е случило това. Тя със сигурност не го е казвала на журналистите. Подозира, че източникът на информацията за това, че са оставили бебето само вкъщи, е била Синтия — но не знае откъде са разбрали за следродилната депресия. Със сигурност не е възможно полицията да е позволила информацията от нейното медицинско досие да изтече. Тя ги беше попитала и те бяха потвърдили, че не е от тях. Но Мей няма доверие на полицията. Който и да беше виновен за изтичането, информацията беше навредила допълнително на имиджа ѝ пред обществеността, медиите, нейните родители и приятели, всички. Беше опозорена публично.

Сега Мей се взира не в репортерите и техните микробуси, а във все по-високата купчина от плюшени играчки и други разноцветни подаръци, които се събират в долния край на моравата пред тяхната къща. Виждат се букети от повехнали цветя и играчки във всякакви цветове и размери — тя различава плюшени мечета и дори един възголям жираф — за които са закачени бележки и картички. Цяла планина от клишета.

Такава демонстрация на подкрепа. И на омраза. Те вече не могат да излязат от къщата си.

По-рано през деня Нико излезе и напълни ръцете си с плюшени играчки и картички, за да ѝ ги донесе с намерението да я разведри и да ѝ вдъхне надежда. Това беше грешка, която няма да повтори. Толкова много от посланията бяха изпълнени с омраза.

В девет часа сутринта в понеделник, приблизително петдесет и шест часа, след като беше установено изчезването на бебето, следовател Расбак се обръща към Нико и Мей с молба да се явят на официален разпит в полицейското управление.

Мей видимо се свива на мястото си. Перспективата да премине през обсадата на репортерите пред входната врата, за да отиде в полицейското управление и да бъде подложена на разпит за изчезналото си бебе, изглежда достатъчна да я довърши. Тялото ѝ омеква като на парцалена кукла.

Следовател Расбак се опитва да я успокои.

— Не сте арестувани. Просто бихме искали да получим официални показания от всеки от вас двамата и да ви зададем още няколко въпроса.

— Защо не можете да го направите тук? — пита го тя. — Както правехте досега.

— Защо трябва да ходим в управлението? — обажда се на свой ред Нико.

Нико прилича на призрак — с изпито лице и тъмни кръгове под очите. Кожата на лицето му сякаш виси от черепа. Само за два дни, събота и неделя, се е състарил с години.

— Това е обичайната процедура — отговаря Расбак.

После предлага:

— Искате ли малко да се освежите преди това?

Мей свива рамене, няма значение.

Нико не реагира по никакъв начин, а просто гледа в краката си.

— Добре тогава, да тръгваме — казва Расбак и ги повежда навън.

Когато следователят отваря входната врата, пред къщата настъпва вълнение. Репортерите се изсипват на алеята и светкавиците започват да проблясват.

— Арестувани ли са? — подвиква някой.

Расбак не отговаря на въпросите и запазва каменно мълчание, докато превежда Нико и Мей през тълпата от репортери до полицейската патрулна кола, паркирана пред къщата. Отваря им задната врата, Мей се качва първа и се промушва в дъното. Нико се качва след нея. Никой не казва нищо, освен репортерите, които продължават да ги преследват с въпросите си. Расбак се качва на мястото до шофьора и колата потегля. Репортерите тичат по улицата след тях и ги снимат.

Мей се взира навън през прозореца към репортерите, които ги преследват, и започва да трепери. Нико гледа през другия прозорец и мълчи. Опитва се да я хване за ръката, но тя се отдръпва.

Когато пристигат в полицейското управление, патрулката спира пред главния вход и Расбак ги повежда навътре. Тук няма репортери — никой не ги е предупредил, че Нико и Мей ще бъдат привикани на разпит.

Те влизат в управлението и униформеният полицай на входа заинтригувано вдига поглед към тях. Расбак предава Мей на една полицейска служителка.

— Заведете я в трета стая за разпит — нарежда ѝ следователят.

Нико и Мей се споглеждат шокирани.

— Вие ще дойдете с мен — обръща се Расбак към Нико.

За пръв път ги разделят един от друг.

— Почакайте. Искам да бъда с Нико. Не може ли да бъдем заедно? Защо ни разделяте? — пита Мей, очевидно съкрушена от това.

Нико я поглежда:

— Няма страшно, Мей. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Не сме направили нищо лошо. Те само искат да ни зададат няколко въпроса, а след това ще ни пуснат да си вървим, нали така?

Последните думи на Нико са отправени към Расбак, с намек за войнственост.

— Точно така — потвърждава следователят. — Както вече ви казах, не сте арестувани. Дойдохте тук по собствено желание. Можете да си тръгнете, когато поискате.

Нико проследява с поглед Мей, докато се отдалечава по коридора заедно с полицейската служителка. Тя се обръща и го поглежда. Изглежда ужасена.

Расбак отвежда Нико в една стая в дъното на коридора. В нея има метална маса със стол от едната страна и два стола от другата — за полицейските служители, които водят разпита. Ще го разпитват за изчезването на собственото му дете. Той е притеснен. През последните три дни почти не е спал. Не може да си има доверие, че ще се изразява логично и ще разсъждава както трябва. Повтаря си да говори бавно и да мисли, преди да каже нещо.

Следовател Расбак е облечен с чист костюм, чиста риза и вратовръзка. Освен това е гладко избръснат и изглежда отпочинал. Нико носи старите джинси и измачканата тениска, която дръпна от чекмеджето тази сутрин. Не знаеше, че ще го водят в полицейското управление. Сега си дава сметка, че трябваше да се възползва от предложението на следователя да се освежи малко. Трябваше да вземе душ, да се избръсне, да облече чисти дрехи. Щеше да се почувства по-добре, постегнат. Щеше да може да се съсредоточи. Сега е в неизгодна позиция. Освен това щеше да изглежда по-добре и по-малко да прилича на престъпник на записа от този разпит; току-що е осъзнал, че вероятно ще го заснемат с камера.

Нико сяда и притеснено гледа двамата полицейски служители, които седят от другата страна на масата срещу него. Тук е различно от собствения му дом. Тук е страшно. Той усеща как контролът върху ситуацията се измества по-далеч от него самия.

— Ако нямате нищо против, ще запишем този разпит — казва Расбак. — Помещението е оборудвано с видеокамера.

Той посочва към камерата, монтирана точно под тавана и насочена към тях на масата.

Нико няма представа дали наистина има избор по този въпрос. Поколебава се за част от секундата, после отговаря:

— Да, добре, няма проблеми.

— Искате ли кафе? — предлага му Расбак.

— Да, разбира се, благодаря — отговаря Нико, като се опитва да създаде впечатление, че не се чувства напрегнат.

Расбак и другият полицай отиват да донесат кафе, като оставят Нико сам да се тревожи за положението си. Не може да спре да мисли за камерата.

Когато двамата полицаи се връщат, Расбак оставя картонената чаша с кафе за Нико на масата пред него. Нико забелязва, че му е донесъл две пакетчета захар и едно сметана — значи е запомнил как го пие Нико. Докато разбърква кафето си, ръцете на Нико треперят. Всички го забелязват.

— Кажете името си, моля, както и днешната дата — започва Расбак.

Следователят го превежда през поредица от ясно формулирани въпроси, които очертават версията на Нико за събитията от нощта на отвличането. Това е преразказ, в който няма нищо ново. Нико усеща как се отпуска все повече с напредването на разпита. Най-сетне започва да си мисли, че приключват и всеки момент ще го пуснат да си върви. Облекчението му е осезаемо, макар че внимава да не го издаде. Вече има възможност и да се запита как ли вървят нещата в другата стая, при Мей.

— Добре, благодаря ви — казва Расбак, когато са взели показанията му. — А сега, ако нямате нищо против, имам още само няколко въпроса.

Нико, който е понечил да стане от металния си стол, сяда обратно на мястото си.

— Разкажете ни за вашата компания „Софтуерен дизайн Конти“.

— Защо? — пита Нико. — Какво общо има моята компания с всичко това?

Той поглежда Расбак, като се опитва да скрие притеснението си. Но знае какво имат предвид. Вече са го проверили — естествено, че са го проверили.

— Основал сте вашата компания преди около пет години? — подсказва му Расбак.

— Да — отговаря Нико. — Имам дипломи по бизнес и програмиране. Винаги съм искал да започна самостоятелен бизнес. Видях възможност за развитие в софтуерния дизайн — по-точно в създаването на потребителски системи за медицински софтуер. Имаме няколко ключови добри клиенти. Компанията разполага с малък екип от специалисти по програмиране, като всички работят дистанционно. Работата ни се състои най-вече в посещения на клиентите намясто. Самият аз имам офис, защото не работя толкова ефективно от дома. Компанията ни се оказа доста успешна.

— Да, постигнали сте много — съгласява се Расбак. — Впечатляващо. Сигурно не ви е било лесно. Скъпо ли излиза? Да се основе такава компания?

— За да започнете бизнес, ви трябва капитал, разбира се. Има си разходи. Оборудване, персонал, наем на офиси. В началото, преди бизнесът да започне да връща печалба, ви трябват пари, за да оцелеете.

— И откъде дойде този капитал за вашия бизнес? — пита следователят.

Нико го поглежда раздразнен.

— Не знам защо това има значение за вас, но получих заем от родителите на Мей.

— Разбирам.

— Какво разбирате? — пита го остро Нико.

Не е спал достатъчно. Трябва да запази спокойствие. Не бива да се оставя да го провокират. Расбак сигурно го прави само за да го ядоса, така че да се обърка и да се препъне в някой въпрос.

— Не исках да кажа нищо повече от това, което казах — отговаря меко следователят. — Колко пари получихте назаем от родителите на съпругата си?

— Питате ли ме или вече го знаете? — казва Нико.

— Не знам. Питам ви.

— Петстотин хиляди — отговаря Нико.

— Това са много пари.

— Така е — съгласява се Нико.

Расбак се опитва да го улови на въдицата си. Нико не бива да се хваща на примамката.

— Значи бизнесът ви е успешен, така ли?

— Общо взето. Някои години са добри, други — не толкова.

— А тази година? Бихте ли казал, че е добра година или не е толкова добра година?

— Поне засега е доста шибана година, ако ме питате — отговаря Нико.

— Съжалявам да го чуя — казва Расбак и не добавя нищо повече.

Най-сетне Нико продължава:

— Имахме някои затруднения. Но аз не се съмнявам, че нещата ще си дойдат по местата. В бизнеса има върхове и спадове. Човек не може просто да се откаже само защото е имал лоша година. Трябва да стисне зъби и да продължи.

— Как бихте описал отношенията си с родителите на вашата съпруга?

Нико знае, че следователят е виждал него и тъста му в една и съща стая. Няма смисъл да се опитва да го излъже.

— Не се харесваме.

— Но въпреки това те ви дадоха петстотин хиляди долара назаем? — казва следователят и повдига вежди.

— Майката и доведеният баща на жена ми ги дадоха на нас, а не на мен. Те имат пари. И обичат дъщеря си. Искат тя да живее добре. Моят бизнес план беше солиден. За тях това беше добра инвестиция. Както и инвестиция в бъдещето на дъщеря им. Сделката беше удовлетворителна за всички замесени в нея.

— Но не е ли вярно, че вашият бизнес изпитва отчаяна нужда от финансова инжекция? — пита го Расбак.

— В днешно време всеки бизнес има нужда от финансова инжекция — отговаря Нико почти с горчивина.

— Не сте ли на ръба да изгубите компанията, която сте изградили с толкова много време и усилия?

— Не, не мисля.

— Не, не мислите?

— Не.

Нико се пита откъде следователят разполага с тази информация. Бизнесът му наистина изпитва затруднения. Но доколкото знае, полицията няма съдебно разрешение да проверява финансовите му отчети или банковите документи. Дали само предполага, че е така? С кого е разговарял?

— Съпругата ви знае ли за финансовите затруднения на вашия бизнес?

— Не напълно — отговаря Нико и неудобно се размърдва на мястото си.

— Какво имате предвид? — пита следователят.

— Знае, че в последно време бизнесът не върви страхотно. Но не съм я обременявал с подробности.

— Защо?

— Защото имаме новородено дете, за бога! — тросва се Нико. — А тя страда от депресия, както вече знаете. Защо да ѝ казвам, че бизнесът ми има проблеми?

— Разбирам — казва Расбак. — Обърнахте ли се за помощ към родителите ѝ?

Нико отбягва въпроса. Вместо това казва:

— Вярвам, че ситуацията ще се промени.

Расбак не настоява повече.

— Да поговорим малко за жена ви — предлага той. — Казвате, че тя страда от депресия, което беше потвърдено от нейния психиатър. Доктор…

Той поглежда в бележките си.

— … Лъмсден.

— Да, както знаете — отговаря Нико.

— Можете ли да ми опишете нейните симптоми?

Нико неспокойно се размърдва на неудобния метален стол. Чувства се като червей на маса за дисекция.

— Както вече ви казах, тя беше тъжна, плачеше много, изглеждаше безжизнена. Понякога направо смазана. Не спеше достатъчно. Кора е доста капризно бебе.

Когато казва последното, той изведнъж си спомня, че тя е изчезнала, и му се налага да замълчи за момент, за да си върне контрола върху себе си.

— Предложих да намерим някого да ѝ помага, така че да може да подремва през деня, но тя не искаше. Според мен за нея беше важно да знае, че може да се справя сама, без външна помощ.

Той се замисля за момент, преди да продължи:

— След това ѝ предложих да намерим някого, който да помага за домакинството, а не с бебето, но според нея тя трябваше да може да се справя и с това.

— Страдала ли е по-рано съпругата ви от психически заболявания?

Нико стреснато вдига очи.

— Какво? Не. Страдала е от лека депресия, както милиони други хора.

Гласът му е твърд.

— Но психически заболявания, не.

На Нико не му харесва онова, за което намеква следователят. Той се стяга в очакване на следващите му думи.

— Следродилната депресия се смята за психическо заболяване, но нека не се хващаме за думите.

Расбак се обляга назад на стола си и поглежда Нико, все едно иска да каже: „Може ли да си говорим откровено?“.

— Случвало ли ви се е да се притеснявате, че Мей може да направи нещо лошо на бебето или на себе си?

— Не, никога.

— Въпреки че сте потърсил информация за следродилната психоза в интернет?

Значи все пак са проверили компютъра му.

— Не. Вече ви казах за това… Когато поставиха диагнозата на Мей, ми се искаше да науча повече за нея, така че потърсих информация за следродилната депресия. Знаете как е в интернет, едно нещо води към друго. Човек следва линковете. Просто бях любопитен. Не съм чел онези истории за жените, които са се побъркали и са убили децата си, защото съм се притеснявал за Мей. По никакъв начин.

Расбак го гледа вторачено, без да казва нищо.

— Вижте, ако се притеснявах, че Мей може да направи нещо лошо на нашето бебе, нямаше да я оставям сама с него вкъщи по цял ден, нали така?

— Не знам, нямаше ли?

Ръкавиците са свалени. Расбак го гледа в очакване на отговора.

Нико яростно отвръща на погледа му.

— Ще ни предявите ли някакво обвинение? — пита Нико.

— Не, засега не — отговаря следователят. — Можете да си тръгвате.

Нико бавно се изправя. Иска му се да избяга от това проклето място, но няма да бърза, ще се постарае да изглежда така, все едно контролира ситуацията, макар и да не е вярно.

— Само още нещо — вметва Расбак. — Познавате ли някого с електрическа кола или кола с хибридно задвижване?

Нико се поколебава, преди да отговори:

— Не, не мисля.

— Това е всичко — уверява го следователят, като се изправя от мястото си. — Можете да си тръгвате.

На Нико му се иска да се изправи точно пред Расбак, така че лицата им почти да се допрат, и да изръмжи: „Дяволите да те вземат, защо не си свършиш работата и не откриеш бебето ни?“. Но вместо това излиза от стаята с прекалено бързи крачки. Едва когато се озовава навън, той си дава сметка, че не знае къде е Мей. А не може да си тръгне без нея. Расбак го настига.

— Ако искате, изчакайте жена си. Сигурно ще свършим бързо — казва той.

Следователят продължава по коридора и отваря вратата на друга стая — Нико предполага, че жена му е вътре и чака.