Двойката от съседната къща

Седма глава

Никой не проумява как са допуснали да остане незабелязано. Но малко след пресконференцията един от полицаите открива следовател Расбак в дневната и се приближава към него, като държи с ръкавица едно бледорозово боди. Погледите на всички в стаята — Расбак, Нико, Мей, както и родителите на Мей — моментално се приковават върху дрешката.

Следователят е разтърсен от прилив на адреналин; може би най-сетне са открили някаква следа.

— Къде го намерихте? — пита той рязко.

От устата на Мей се отронва стон.

Погледите на всички се отместват към нея. По лицето ѝ не е останала и следа от руменина.

— Това в коша за пране в стаята на бебето ли беше? — прошепва Мей и се изправя.

— Не — отговаря полицаят, който държи дрехата. — Беше напъхано зад масата за повиване. Пропуснахме го при първоначалния оглед.

Расбак чувства раздразнение. Как са могли да го пропуснат?

Мей започва да възвръща цвета на лицето си, изглежда объркана.

— Съжалявам. Явно съм забравила. Кора беше облечена с него в началото на вечерта. Преоблякох я след последното ѝ хранене. Повърна върху него. Нека ви покажа…

Тя прави крачка и протяга ръка към бодито, но полицаят отстъпва назад, така че да не може да го достигне.

— Не го пипайте, моля — казва той.

Мей се обръща към Расбак.

— Съблякох ѝ това боди и ѝ облякох друго. Мислех, че след това съм го сложила в коша за пране, който стои до масата за повиване.

— Значи описанието, което имаме, е грешно? — пита Расбак.

— Да — признава объркано Мей.

— Тогава с какво беше облечена? — пита следователят.

Когато вижда, че се колебае, той повтаря:

— С какво беше облечена?

— Ами… не съм съвсем сигурна — отговаря Мей.

— Как така не сте сигурна? — настоява следователят.

Тонът му е остър, обвинителен.

— Не зная. Бях пила малко. Бях уморена. Беше тъмно. Последното ѝ хранене е на тъмно, за да не се разбуди напълно. Тя повърна малко върху бодито си и когато преобух еднократната ѝ пелена, заедно с нея преоблякох и дрехата ѝ. Хвърлих розовото боди за пране и извадих друго от чекмеджето. Тя има много. Не зная какъв цвят беше.

— А вие знаете ли? — обръща се Расбак към Нико.

Нико гледа като сърна, осветена от фарове в тъмното. Поклаща отрицателно глава.

— Не забелязах, че я е преоблякла. Не светнах лампата, когато отидох да я нагледам.

— Може би, ако преровя чекмеджето ѝ, ще успея да разбера с какво е облечена — предлага Мей, засрамена.

— Да, направете го — съгласява се Расбак. — Трябва ни точно описание.

Мей изтичва нагоре по стълбите и отваря чекмеджето на скрина, в който държи бодитата и пижамите, блузките и панталонките. Цветенца и точици, пчелички и зайчета.

Следователят и съпругът се качват след нея и я наблюдават, докато тя коленичи на пода и изважда всичко, едно по едно, без да спира да хлипа. Но не успява да си спомни, нито да отгатне. Кое го няма? С какво е облечена дъщеря ѝ?

Обръща се към Нико:

— Може би трябва да качиш и мръсните дрехи.

Нико се обръща и слиза долу, за да изпълни молбата ѝ. Малко след това се връща с кош. Слага го на пода в детската стая. Някой вече е почистил повръщаното от него. Мръсните дрехи на бебето са хвърлени за пране заедно с техните, но Мей сграбчва една по една всички бебешки дрешки и ги отделя настрани.

Най-сетне казва:

— Ментовозеленото, с петното на гърдите.

— Сигурна ли сте? — пита Расбак.

— Трябва да е то — отвръща жално Мей. — Само то липсва.

Съдебните експерти не откриват почти нищо, след като претърсват дома на Нико и Мей в часовете непосредствено след отвличането на Кора. Няма следи от нечие подозрително присъствие в стаята на бебето, нито в цялата къща на семейство Конти. Няма абсолютно никакви улики — нито един отпечатък, нито едно влакънце, чийто произход да няма невинно обяснение. Изглежда никой друг не е стъпвал в дома им, освен самите тях и чистачката, възрастна жена от Филипините, която никой не би заподозрял в отвличане. Така или иначе, в момента тече проверка както на нея самата, така и на всички нейни близки и далечни роднини. За сметка на това съдебните експерти са забелязали нещо извън къщата. В гаража са открити скорошни следи от автомобилни гуми, които на пръв поглед не съвпадат с тези на семейното ауди. Расбак все още не е споделил информацията с родителите на изчезналото бебе.

— Вероятно е бил с ръкавици — отвръща Нико, когато следовател Расбак му казва за липсата на веществени доказателства за наличието на външен човек в къщата.

Отдавна е сутрин. Мей и Нико са изтощени от напрежението около отвличането и от липсата на сън. Но дори и не помислят за почивка. Родителите на Мей са били поканени да отидат в кухнята и да пият кафе, докато следователят разпитва по-обстойно Мей и Нико. Те видимо негодуват от този разпит. Налага му се постоянно да ги уверява, че правят всичко по силите си да открият бебето им и че всичко това не е просто загуба на време.

— Напълно е възможно — съгласява се следователят.

Въпреки това допълва:

— От друга страна, очаквахме да открием все някаква следа или признак за наличието на външен човек в къщата — или отвън, в пръстта или по моравата в задния двор, или пък в гаража — които да се различават от вашите.

— Освен ако не е излязъл през главния вход — казва Мей.

Спомня си какво е видяла: входната врата беше отворена. Сега, след като е изтрезняла напълно, си го спомня съвсем ясно. Според нея похитителят е изнесъл бебето през главния вход, минал е по дървената веранда и после по алеята към тротоара, затова и не са намерили необичайни отпечатъци от обувки.

— Дори да е било така — отговаря Расбак, — би трябвало да открием нещо.

Поглежда и двамата.

— Разпитахме всички възможни свидетели. Никой не каза да е видял някого да изнася бебе през входната ви врата.

— Това не означава, че не се е случило — натъртва Нико с ясно доловим гняв.

— Не сте открили и никого, който да потвърди, че е видял да я изнасят през задния вход — изтъква троснато Мей. — Не сте открили абсолютно нищо.

— Освен развинтената крушка на сензора за движение — припомня им следовател Расбак.

После прави кратка пауза, преди да добави:

— Открихме и следи от автомобилни гуми, които не съвпадат с тези на вашата кола.

Той ги изчаква да осмислят новата информация.

— Известно ли ви е някой друг да е ползвал гаража ви в последно време? Позволявате ли на някой друг да паркира там?

Нико поглежда настрани.

— Не, не ми е известно — отвръща той.

Мей поклаща отрицателно глава.

Всички са изнервени, времето напредва. Мей и Нико са видимо напрегнати, готови да избухнат всеки момент въпреки изтощението си.

— Съжалявам, но трябва да поговорим за вашите хапчета в шкафчето в банята — казва Расбак и поглежда към Мей. — Сертралинът.

— Какво за него? — пита Мей.

— Може ли да ми кажете защо го взимате?

— Имам лека форма на депресия — отговаря Мей отбранително. — Предписа ми ги лекар.

— Личният ви лекар?

Тя се поколебава.

— Психиатърът ми — признава си тя.

— Разбирам — кимва Расбак. — Бихте ли ми казали името на вашия психиатър?

Мей поглежда към Нико и казва:

— Доктор Ан Лъмсден.

— Благодаря ви — промърморва Расбак, докато записва в бележника си.

— Много майки страдат от следродилна депресия, господин следовател — обяснява Мей с отбранителен тон. — Среща се доста често.

Расбак кимва неопределено.

— А огледалото в банята? Бихте ли ми казали какво се е случило с него?

Мей отново поглежда неуверено към Нико.

— Аз го счупих — признава. — Когато се прибрахме вкъщи и видях, че Кора е изчезнала, строших огледалото с юмрук.

После показва превързаната си ръка.

Расбак отново кимва и записва това в бележника си.

По казаното от родителите той е разбрал, че последният път, в който някой друг, освен тях самите е видял детето им живо, е бил около два следобед в деня на отвличането. Мей е минала да си вземе кафе от близкия „Старбъкс“ и твърди, че жената зад щанда може би си я спомня. По думите на майката бебето е било будно в количката си, усмихвало се е и си е смучело пръстите в два следобед в деня на отвличането, а служителката е помахала с ръка на малкото ѝ момиченце.

По-рано тази сутрин Расбак вече бе говорил със същата служителка, която за щастие вече беше дошла на работа. Тя си спомняше Мей и бебето в количката. Но изглежда никой друг не можеше да потвърди, че детето е било живо след два следобед в деня на отвличането.

— Какво направихте, след като си тръгнахте от „Старбъкс“ вчера? — пита я сега Расбак.

— Прибрах се вкъщи. Кора беше неспокойна — следобед обикновено е така. Затова я гушках и я носих из къщата — разказва Мей. — Опитах се да я сложа да спи, но тя не искаше. Затова я гушнах отново и я разхождах из къщата.

— После какво се случи?

— Продължих да я гушкам, докато не се прибра Нико.

— По кое време беше това?

— Прибрах се към пет. Тръгнах си малко по-рано, понеже беше петък и щяхме да излизаме — отговаря Нико.

— А след това?

— Взех Кора на свой ред и изпратих Мей да дремне малко на горния етаж.

— Имате ли деца, господин следовател? — интересува се Мей.

— Не.

— Значи не знаете колко изтощително може да бъде това.

— Не. В колко часа отидохте на празненството у съседите? — пита Расбак.

— Около седем — отговаря Нико.

— А какво правихте в часовете между пет и седем?

— Защо ни задавате тези въпроси? — прекъсва го Мей. — Мислех, че вече не сме заподозрени.

— Трябва да знам всичко, което се е случило. Моля ви, отговорете ми колкото можете по-пълно — настоява Расбак.

— Поиграх си с Кора, докато Мей спеше. Тя се събуди някъде към шест — отвръща Нико.

Мей си поема дълбоко дъх, преди да добави:

— И после се скарахме дали да ходим на рождения ден.

Нико видимо се напряга от нейните думи.

— Защо се скарахте? — пита Расбак.

— Бавачката беше казала, че няма да дойде — отговаря Мей. — Ако не беше отменила уговорката ни, всичко това нямаше да се случи.

Казва го така, сякаш едва сега го осъзнава.

Това е нова информация. Расбак не знае, че е трябвало да дойде бавачка. Защо му го казват чак сега?

— Защо не ми казахте това по-рано?

— Не ви ли казахме? — чуди се Мей.

— Коя е бавачката ви? — пита Расбак.

— Едно момиче на име Кълаяпи — отговаря Нико. — Редовно ѝ се обаждаме. Ученичка е в дванадесети клас. Живее на една пресечка от вкъщи.

— Вие ли разговаряхте с нея?

— В смисъл? — Нико изглежда разсеян.

Може би изтощението започва да му се отразява.

— Кога отмени уговорката ви?

— Обади се някъде около шест часа. Вече беше късно да потърсим друга — обяснява Нико.

— Кой разговаря с нея?

— Аз — отговаря Нико.

— Можеше поне да се опитаме да намерим друга бавачка — обажда се горчиво Мей.

— Тогава не мислех, че е нужно. Сега, разбира се…

Нико не довършва, вперил поглед в пода.

— Бихте ли ми дали телефонния ѝ номер? — моли Расбак.

— Ще го взема — казва Мей и отива в кухнята, за да го потърси.

— За какво се скарахте? — пита Расбак, след като Мей се връща и му подава смачкано листче с написани на ръка име и адрес.

— Аз не исках да оставяме бебето само вкъщи — отговаря направо Мей. — Предложих да остана вкъщи с нея. Синтия не искаше да я водим с нас, защото много плаче. Тя държеше на рождения ден да има само възрастни, затова извикахме бавачка. Но в последния момент бавачката каза, че няма да дойде. Нико прецени, че би било невъзпитано от наша страна да заведем и бебето, а аз не исках да я оставяме сама вкъщи. Затова се скарахме.

Расбак поглежда Нико, който кимва жално.

— Нико каза, че ако вземем с нас бебефона и я наглеждаме на всеки половин час, всичко ще бъде наред. Нищо лошо няма да се случи, нали така каза?!

Мей се обръща към съпруга си с внезапен прилив на жлъч. Той ѝ отговаря също толкова рязко:

— Сбърках! Съжалявам! Аз съм виновен! Колко пъти трябва да го кажа?

Следовател Расбак наблюдава как пукнатините в отношенията на двамата съпрузи се разширяват. Напрежението помежду им, което беше забелязал още когато първоначално съобщиха за изчезването на дъщеря си, вече е разцъфнало в нещо повече — обвинение. Сплотеността, която демонстрираха в първите минути и часове на разследването, започва да се руши. Как би могло да бъде иначе? Подложени са на неистово напрежение. Дъщеря им е изчезнала. В дома им има полиция, медиите хлопат по входната им врата. Майката откровено обвинява бащата за това, че я е убедил да оставят бебето само вкъщи.

Расбак би могъл да използва това срещу тях, точно като Яго от пиесата на Шекспир. Ако тук има нещо скрито, той ще го открие.