Двойката от съседната къща

Деветнадесета глава

Мей сяда на мястото, което ѝ предлагат. Когато се отпуска на стола, усеща как коленете ѝ омекват. Предлагат ѝ кафе, но тя се опасява, че ще го разлее. По-притеснена е, отколкото последния път, когато я разпитваха. Чуди се защо са толкова подозрителни към тях. Ако не друго, подозренията на полицията трябваше да отслабнат, след като двамата с Нико получиха бодито по пощата и им откраднаха парите. Очевидно някой друг държи дъщеричката им или вече я е убил. Тогава защо се притеснява толкова от полицията?

— Много съжалявам — започва следователят. — За вчера.

Тя не отговаря. Устата ѝ е пресъхнала.

— Отпуснете се, моля ви — казва меко Расбак.

Тя кимва притеснено, но не може да се отпусне. Не му вярва.

— Имам само няколко въпроса за вчера — продължава той.

Тя отново кимва и свива устни.

— Защо не се свързахте с нас, когато получихте плика по пощата? — пита следователят.

Задава въпроса сравнително дружелюбно.

— Помислихме си, че е твърде рисковано — отговаря Мей.

Гласът ѝ е несигурен.

— В бележката пишеше да не замесваме полицията.

Тя се протяга към чашата с вода на масата. Ръката ѝ трепери, докато я поднася към устните си.

— Така ли си помислихте? — пита Расбак.

— Да.

— Защо пипахте бодито толкова много? Всички следи, които можехме да открием, за съжаление вече са унищожени.

— Да, знам, съжалявам. Не бях на себе си. Усещах миризмата на Кора по него, така че го разнасях навсякъде със себе си и дишах в плата, за да я почувствам по-близо до мен.

Тя се разплаква.

— Връщаше ми толкова много спомени за нея. Можех да се престоря, че си е в креватчето и спи. Все едно нищо не се беше случило.

Расбак кимва и казва:

— Ще направим всякакви възможни изследвания на дрехата и бележката.

— Мислите ли, че е мъртва? — промълвява Мей вцепенена, като го гледа право в очите.

Следователят отвръща на погледа ѝ.

— Не знам. Може би все още е жива. Няма да спрем да я издирваме.

— Трябва да продължавате да я търсите! — проплаква Мей.

— Ще го направим — отговаря Расбак.

Мей взима салфетка от кутията на масата и попива очите си.

— Разкажете ми за вашия съпруг — подканва я Расбак.

— Какво за моя съпруг?

— Какъв човек е?

— Добър човек — отговаря твърдо Мей. — Любящ и мил, грижи се за семейството. С висок морал и много трудолюбив. Той е най-доброто, което ми се е случвало, с изключение на Кора.

— Грижи се за семейството, така ли?

— Да.

— Защо казвате, че се грижи за семейството?

— Защото е вярно — тросва се Мей.

— Не е ли вярно също и това, че всъщност вашите родители са му помогнали да влезе в бизнеса? А вие самата ми казахте, че вашите родители са платили за къщата ви.

— Един момент — прекъсва го Мей. — Моите родители не са му „помогнали да влезе в бизнеса“, както се изразихте. Нико има дипломи по програмиране и бизнес. Той започна собствения си бизнес. Родителите ми просто инвестираха в него. И бизнесът му е много добър. Не можете да кажете нищо лошо за Нико като бизнесмен.

В мига, в който казва това, Мей бегло се сеща за финансовата информация, на която е попаднала в компютъра на Нико онзи ден. Тогава не е погледнала по-подробно и не го е питала за това; сега се чуди дали току-що не е излъгала полицията.

— Вярвате ли, че вашият съпруг е честен с вас?

Мей се изчервява. Мрази се за това, че се издава по този начин. Не бърза да отговори:

— Вярвам, че е честен с мен… през повечето време.

— През повечето време? Честността не е ли нещо, което би трябвало да се отнася за цялото време? — пита Расбак.

— Аз ви чух — признава изведнъж Мей. — В нощта след отвличането. Бях в горния край на стълбището. Чух ви да обвинявате Нико за това, че се е натискал със Синтия. Тя е казала, че Нико я е свалял, а той го отрече.

— Съжалявам, нямах представа, че ни слушате.

— И аз съжалявам. Иска ми се да не знаех за това.

— Мислите ли, че той е отправил сексуално предложение към Синтия, или смятате, че е станало обратното, както твърди Нико?

Мей усуква салфетката в ръцете си и нещастно проронва:

— Не знам. И двамата имат вина.

Думите излизат от устата ѝ, преди да се замисли:

— Никога няма да простя нито на единия, нито на другия.

— Да се върнем малко назад — предлага Расбак. — Казахте, че вашият съпруг се грижи за семейството. Той споделя ли с вас как върви неговият бизнес?

Тя продължава да усуква кърпичката, като я къса на парчета в ръцете си.

— Аз не се интересувам особено от бизнеса — казва Мей, за да избегне директния отговор. — Отначало къщата, а после и бебето поглъщаха цялото ми внимание. Не съм от хората, които разбират от бизнес.

— Нико опитвал ли се е да сподели с вас как върви неговият бизнес?

— Всъщност не.

— Не смятате ли, че това е малко странно? — пита Расбак.

— Съвсем не — отговаря Мей, като в същото време си мисли, че наистина е странно. — Така правеха и моите родители. Татко се занимаваше с бизнеса, а майка ми никога не се интересуваше от него. У дома никога не се говореше за бизнес.

— Следите от гуми в гаража ви… не отговарят на гумите на вашата кола — казва Расбак. — Някой е използвал вашия гараж непосредствено преди отвличането. Вие сте видяла бебето в креватчето в полунощ. Нико е бил у вас с бебето в дванадесет и половина. Разполагаме със свидетел, който е видял кола да се отдалечава от вашия гараж по алеята в 00:35 часа. Няма никакви следи някой друг да е бил в къщата. Може би Нико е взел бебето в дванадесет и половина и го е изнесъл при съучастника си, който го е чакал в колата си във вашия гараж.

— Това е абсурдно! — заявява Мей.

— Имате ли представа кой би могъл да бъде този съучастник? — настоява Расбак.

— Това е абсурдно — повтаря Мей.

— Наистина ли?

— Да. Нико не е отвлякъл Кора.

— Нека ви кажа нещо — продължава Расбак, като се привежда напред. — Бизнесът на вашия съпруг има финансови затруднения. Сериозни затруднения.

Мей усеща как пребледнява още повече. Някак вътре в себе си тя знаеше това, както и че Нико го крие от нея. И тя му беше съучастник, като му позволяваше да го крие. Тя не искаше да знае. Беше ѝ по-лесно да не знае. Двамата бяха обединени в отрицанието си. Какво друго беше укривал от нея?

— Така ли? — пита Мей.

— Опасявам се, че да.

— Честно казано, господин следовател, не ме интересува особено дали бизнесът му има финансови затруднения. Бебето ни е изчезнало и вероятно е мъртво. Какво ни интересуват парите?

— Просто… — започва Расбак и спира, все едно си е променил решението какво иска да каже.

— Какво?

— Просто аз виждам някои неща във вашия съпруг, които вие може би не виждате.

Мей не иска да се хване на тази примамка. Но следователят чака търпеливо и оставя тишината да се задълбочи. Тя няма друг избор, освен да попита:

— Какви например?

— Не смятате ли, че той донякъде ви манипулира, като не е честен с вас по отношение на своя бизнес?

— Не, не и ако не проявявам никакъв интерес към него. Вероятно се е опитвал да ме предпази, защото бях депресирана.

Расбак не казва нищо.

— Нико не ме манипулира — настоява Мей.

— А какво ще ми споделите за отношенията между Нико и вашите родители? Между Нико и баща ви?

— Вече ви казах, те не се харесват. Търпят се заради мен. Но вината за това е на моите родители. Каквото и да направи Нико, то все не е достатъчно добро за тях. За когото и да се бях омъжила, щеше да бъде така.

— Как смятате, каква е причината за това?

— Не знам. Просто са си такива. Искат да правят всичко вместо мен и съдят всички останали. Може би защото съм единствено дете. Държат да контролират всичко. Никога не са се доверявали на преценката ми.

— А защо никога не са се доверявали на преценката ви?

Тези въпроси предизвикват все по-силно раздразнение у Мей.

— Не зная — казва тя и яростно усуква салфетката. — Във всеки случай, това за бизнеса няма никакво значение. Моите родители са фрашкани с пари. Те винаги могат да ни помогнат, ако имаме нужда.

— Но биха ли го направили наистина?

— Разбира се. Ще трябва само да ги помоля за това. Родителите ми никога не са ми отказвали нищо. Извадиха пет милиона долара за Кора, без да се замислят.

— Да, така е — съгласява се следователят.

Той помълчава малко, преди да продължи:

— Разговарях с доктор Лъмсден.

Мей не отговаря. Усеща как кръвта се оттича от лицето ѝ, но си налага да изправи гръб на облегалката. Знае, че той блъфира. Няма начин нейният психиатър да каже нещо за нея на следовател от полицията. Срещу нея дори не е повдигнато някакво обвинение.

— Не искате ли да знаете какво ми каза тя за вас? — пита Расбак.

— Не ви е казала нищо за мен — отговаря Мей. — Тя няма право на това. Тя е моят психиатър и вие го знаете много добре. Защо си играете с мен по този начин?

— Права сте. Не мога да накарам вашия психиатър да наруши лекарската тайна. Тя отказа да разговаря с мен.

Мей се обляга назад на стола си и раздразнено, но самодоволно се усмихва на следователя.

— Но се питах дали вие самата не искате да ми кажете нещо — продължава той.

— Защо бих искала да говоря с вас за моите часове при психиатъра ми? Това не ви влиза в работата, по дяволите — казва остро Мей. — Имам лека форма на следродилна депресия, както много други млади майки. Това не означава, че съм направила нещо лошо на бебето си. Не искам нищо повече от това да си я върна.

— Просто… съществува вероятността Нико да е организирал да вземат бебето, за да ви предпази, в случай че все пак сте ѝ направила нещо лошо.

— Тогава как си обяснявате факта, че получихме бодито по пощата, както и това, че онези двама мъже са взели парите?

— Нико може да е инсценирал отвличането, след като бебето вече е било мъртво.

Тя го поглежда невярващо.

— Това е абсурдно! И аз не съм направила нищо лошо на детето си, господин следовател.

Расбак върти писалката между пръстите си, без да откъсва очи от нея.

— По-рано тази сутрин повиках на разпит майка ви.

Мей усеща как пребледнява.