Двойката от съседната къща

Четиринадесета глава

Расбак е проверил компютъра на Нико в офиса му. Нищо чудно, че Нико се притесняваше за това. Беше разбираемо, че човек в неговото положение е потърсил информация за следродилната депресия, но историята в търсачката показваше, че той бе стигнал доста далеч в проучването на следродилната психоза. Беше прочел за Андреа Йейтс, осъдена за това, че е удавила петте си деца във ваната в щата Тексас, която беше свидетелствала, че Сатаната ѝ е наредил да ги убие. Беше прочел за Сюзън Смит, майката от щата Южна Каролина, убила децата си, като бе вкарала колата си в едно езеро. Беше чел за други жени, които бяха удавили или наръгали собствените си деца, бяха ги задушили с възглавница или удушили с голи ръце. А според следователя това означаваше едно от две неща: или Нико наистина се страхуваше, че съпругата му може да развие психоза, или се интересуваше от тази информация по някаква друга причина. На Расбак му хрумва мисълта, че Нико може би подготвя по-голям капан за жена си. Може би бебето е косвена жертва. Дали просто не иска да се отърве от нея?

Но това не е водещата му хипотеза. Както изтъкна Мей, тя не страда от психоза. Всички онези жени, които са убили бебетата си, очевидно са се измъчвали от тежка форма на психоза. Ако наистина тя беше убила бебето, сигурно беше станало случайно.

Не, той смята, че Нико е организирал отвличането, за да се сдобие с парите от откупа, от които има толкова голяма нужда.

Все още не са намерили обяснение за колата. Никой не се е обадил, за да потвърди, че е шофирал по тази алея в 00:35 часа в нощта на отвличането. Полицията се е обърнала за помощ към обществеността по въпроса за мистериозната кола. Ако някой местен невинно си беше карал по алеята във въпросния час, като се има предвид колко интензивно се отразяваше случаят във вестниците и по телевизията, най-вероятно вече щеше да е разбрал за това и да се е обадил в полицията. Значи шофьорът на колата или живееше като отшелник, или беше съучастник в престъплението. Следователят е убеден, че именно тази кола е отнесла бебето. По случая работят всички налични служители на закона.

Расбак смята, че детето или е било случайно убито от родителите, а тялото е било отнесено от съучастник, или става дума за инсценирано отвличане и Нико е предал бебето на съучастник, който се е стреснал и не е направил необходимото, за да получи парите от откупа. Ако е така, съпругата или е замесена в това, или не. Расбак мисли, че не е. Ако това, което подозира, е вярно, Нико би трябвало да се намира в състояние на психическа криза. Ситуацията е патова. Няма никакво развитие.

Но въпросът за бавачката го тревожи. Дали Нико щеше да организира инсценирано отвличане, ако в къщата имаше бавачка?

Расбак не вижда смисъл в това някой полицейски служител непрекъснато да стои при семейство Конти и да очаква обаждането с искане за откуп, което може би никога нямаше да дойде. Затова взима стратегическо решение. Ще направи така, че полицията да освободи къщата, за да види какво ще се случи, когато двойката остане насаме. Ако наистина нещо се е объркало, за да разбере какво е то, ще трябва да направи крачка назад, така че да остави на Нико достатъчно възможности да се препъне.

А бебето? Расбак се пита знае ли самият Нико дали изчезналото дете все още е живо. Почти му съчувства за това. Но само почти.

Вече е вторник сутринта — четвъртият ден от изчезването на Кора. Полицията отдавна е приключила с претърсването на всеки квадратен сантиметър от къщата. Сега си тръгва и последният полицейски служител. Мей не може да повярва, че ще ги оставят сами.

— Ами ако похитителят се обади? — настоява невярващо тя.

Нико не казва нищо. Изглежда очевидно, че похитителят няма да се обади.

Расбак отговаря:

— Може би, ако ние се изнесем от къщата, похитителят ще се отпусне малко и ще се свърже с вас.

Той се обръща към Нико:

— Ако се обади, запазете спокойствие, опитайте се да получите точни инструкции и го накарайте да говори по-дълго. Колкото повече ви разкрие, толкова по-добре. Твърде малко вероятно е да успеем да проследим откъде идва обаждането; в днешно време всички използват мобилни телефони с предплатени карти, които не могат да бъдат проследени. Работата ни стана много по-трудна.

С тези думи Расбак си тръгна. Нико, поне за себе си, нямаше нищо против.

Сега Мей и Нико са сами в къщата. Репортерите на улицата също са намалели. По случая няма развитие и медиите нямат какво толкова да отразяват — така че започват да губят интерес. Купчината от повехнали цветя и плюшени мечета също е спряла да расте. Но нещата съвсем не са се върнали в обичайното си русло. Това никога няма да се случи. Бебето им все така е изчезнало.

И полицията вярва, че виновните са те.

Мей и Нико са сравнили помежду си какво им се е случило в полицейското управление предишния ден. Тя смята, че според полицията е убила бебето, а той е покрил това, за да я защити. Нико се опитва да я успокои, но няма какво толкова да ѝ каже. Какво би могъл да каже? „Или е това, или си мислят, че аз съм я взел и съм инсценирал отвличане, за да получа парите от откупа.“ Той не иска тя да разбере в колко тежко финансово състояние се намират в действителност. Затова не казва нищо.

Нико се качва на горния етаж, за да си легне. Чувства се изтощен. Не е спал както трябва от няколко дни насам. Изглежда толкова измъчен и разстроен, че Мей едва издържа да го погледне. Тя се заема да оправи малко у дома, като все пак изпитва известно облекчение от факта, че полицията ги е оставила на мира. Чистенето ѝ помага да се успокои. Дава ѝ усещане за контрол. Казва си, че ще подреди къщата и ще оправи всичко, така че да изглежда нормално, когато Кора се върне у дома. Може би похитителят не е имал кураж да им се обади, докато полицията е в къщата, а сега, когато си тръгнаха, ще се свърже с тях. На това се надява. Това е единствената надежда, която ѝ е останала. Защото в противен случай трябва да приеме, че никога повече няма да види детето си.

Тя обикаля къщата, зашеметена от недоспиване, като прибира разни неща по местата им и мие чашите от кафе в умивалника. Телефонът в кухнята звънва и Мей замръзва на мястото си. Поглежда дисплея, за да види кой се обажда. Майка ѝ. Тя се поколебава, защото не е сигурна дали иска да вдигне. Най-сетне, на третото иззвъняване, вдига слушалката.

— Ало.

— Мей! — казва майка ѝ.

Мигновено я обзема усещане за безнадеждност. Защо вдигна? Точно в момента не може да се разправя с майка си. Тя вижда как Нико бързо слиза по стълбите, а по погледа му си личи, че е съвсем буден. „Майка ми“, произнася тя беззвучно и му махва да я остави. Той се обръща и се качва обратно на горния етаж.

— Здравей, майко.

— Как си, Мей?

— А ти как мислиш?

— Знам, скъпа. Толкова съжалявам. Иска ми се да можех да помогна с нещо.

— Знам, майко.

Настъпва кратко мълчание, после майка ѝ казва:

— Баща ти все още е много ядосан за това, че са ви привикали на разпит в полицията.

— Знам, мамо, каза ми още вчера — отговаря уморено Мей.

— Да, но той не спира да говори за това.

Тя се поколебава, все едно иска да каже още нещо.

— Какво има? — настръхва Мей.

— Той казва, че трябва да се съсредоточат върху издирването на Кора, вместо да тормозят майката.

— Те просто си вършат работата.

— Този следовател не ми харесва — казва несигурно майка ѝ.

Мей се отпуска на един от столовете в кухнята изтощена. Майка ѝ продължава:

— Мисля, че трябва да дойда при теб, да си направим чай и да си поговорим насаме. Само двете, без баща ти. Нико у дома ли е?

— Не, мамо — казва Мей.

Безпокойството стяга гърлото ѝ.

— Днес не мога. Изтощена съм.

Майка ѝ продължава:

— Знам, че грижите на баща ти понякога изглеждат прекалени.

Тя помълчава, после добавя:

— Понякога се питам дали беше правилно да не му казваме всичко, когато беше по-малка.

Мей замръзва. После казва:

— Трябва да затварям.

Тя прекъсва връзката и застава до умивалника в кухнята, откъдето гледа през прозореца в задния двор и трепери много дълго време.

Пощальонът стои пред входната врата и се опитва да набута всички писма през процепа във вратата. Мей стои в кухнята и го наблюдава. Би могла да отвори вратата и да вземе пощата от него, за да го улесни, но не иска да го прави. Знае, че всички писма са изпратени от хора, които я мразят. В този момент пощальонът вдига поглед и я вижда през прозореца. Очите им се срещат само за миг, после той отново свежда поглед и продължава да набутва писмата през процепа. Двамата със същия този пощальон преди си говореха любезно — преди по-малко от една седмица. Но сега всичко е различно. Писмата са се посипали на пода пред вратата на разбъркана купчина. Той се мъчи да избута един голям дебел плик през процепа, но не успява. Избутва го само до половината, оставя го така, обръща се и продължава по пътя си към следващата къща.

Мей стои и гледа купчината писма на пода и дебелия плик, който стърчи от процепа. Заради плика капакът не може да се затвори, а тя не иска репортерите да надничат в къщата и да я гледат. Приближава се до вратата и се опитва да го издърпа. Пликът е от онези, които имат найлонова подплата с въздушни мехурчета, за да запази съдържанието непокътнато. Заседнал е в процепа и не може да бъде издърпан навътре. Ще се наложи да отвори вратата и да го дръпне от външната страна. Тя поглежда навън през прозореца, за да провери дали пред къщата има още някой. Репортерите, които се въртяха там по-рано сутринта, докато полицаите си прибираха нещата, вече са си тръгнали. Може би всички са отишли заедно в кафенето зад ъгъла, за да ги обсъждат. Във всеки случай, в момента навън е пусто. Мей отваря вратата, издърпва плика от процепа, бързо се шмугва обратно, затваря вратата и отново я заключва.

Без да се замисля, отваря плика.

В него има едно ментовозелено боди.