Двойката от съседната къща

Двадесет и осма глава

Нико отива в офиса, затваря вратата и сяда зад бюрото си. Отпуска длани върху скъпото махагоново бюро, което си купи с такова желание, когато започна този бизнес. Сега, спомняйки си колко невинни и изпълнени с оптимизъм бяха онези дни, му идва да повърне. Горчиво оглежда офиса, внимателно обзаведен с идеята да внушава усещане за солиден, успешен предприемач. Тогава си казваше, че го прави, за да впечатлява клиентите. И макар че това наистина беше вярно, вече знае, че го е правил и заради себе си. За да убеди и себе си в нещо.

Той нямаше друг избор, освен да постигне успех. Налагаше се да оправдава високите очаквания, които имаха за него Мей и нейните родители. Ако се беше оженил за друга, нямаше да има нищо против да се издигне по трудния начин, като изгради своя бизнес бавно и мъчително с упорство, талант и много усилия всеки ден. Но вместо това му бяха поднесли парите на сребърен поднос, и естествено, от него се очакваше веднага да постигне успех. Как да не успее с толкова величествен старт? Това го поставяше под голямо напрежение. Имаше възможност да се докаже от самото начало — без да чака дългите години, през които да се изкатери до върха.

Струваше му се твърде хубаво, за да е истина, и действително беше така.

Истината е, че той е измамник — и вече всички го знаят. Не беше научил тайните на бизнеса по трудния начин. Беше се обърнал към големите клиенти, преди да е готов за тях. Ако не се бе оженил за Мей — или не, ако не беше приел парите на родителите ѝ — все още щяха да живеят в апартамент под наем в друг квартал, той щеше да държи някой грозен офис по-далеч от центъра на града и нямаше да кара ауди. Но щеше да работи здраво и да успее със собствени сили. И двамата с Мей щяха да бъдат щастливи.

А Кора щеше да си бъде у дома.

Виж какво стана вместо това. Виж го сега. Собственик на провален бизнес, на ръба на банкрута. Похитител. Престъпник. Лъжец. Подозиран от полицията. В лапите на тъст с мания за величие, който знае какво е направил, и на студенокръвна изнудвачка, която никога няма да спре да го преследва за пари. Той е почти във фалит, макар че са му дали толкова много — капитал за бизнеса, контакти с приятелите на Ричард от престижния клуб, пари за къщата.

Компанията му е дружество с ограничена отговорност — когато фалира, двамата с Мей поне ще си запазят дома.

Къщата, за която са платили нейните родители. Но инвестицията им в неговия бизнес ще бъде изгубена. Точно като петте милиона долара, които бяха платили за Кора. А сега и Ричард преговаря с похитителите — значи ще платят още, за да върнат Кора. Нико не знае точно колко.

Колко ли го мразят родителите на Мей? Нико за пръв път разсъждава от тяхната гледна точка. Разбира разочарованието им; обяснява си защо го ненавиждат. Нико ги е разочаровал, всичките до един. Бизнесът му е претърпял впечатляващ провал, въпреки цялата им помощ. Капиталът, хубавият офис, скъпите костюми и връзките с клиенти, които му беше осигурил неговият тъст. Нико продължава да вярва, че ако беше направил всичко така, както искаше, щеше да постигне успех със собствени сили. Но Ричард го притисна да поеме договори, които не можеше да изпълни. Едва ли не му беше заложил капан, за да се провали.

И тогава Нико се реши на отчаяни действия.

Само да можеше да се върне назад и да вземе други решения, да избере други възможности. Само да можеше да се върне в миналото. Къде се беше объркало всичко? В кой момент всичко беше тръгнало по дяволите? Дали не беше в деня, в който се ожени? Не, той отказва да приеме това. Дали не беше, когато прие да вземе заем от родителите на Мей, за да започне бизнес? Или когато Ричард го запозна с потенциални клиенти и той се забърка в нещо, с което не можеше да се справи — а след това тези клиенти се отказаха от него? Нико смята, че може да бъде по-точен в преценката на събитията. Всъщност беше денят, в който сключи сделката с Брус — с Дерек Хониг. Денят, в който спря да се оплаква и започна да планира.

Когато всичко беше тръгнало надолу, Нико беше започнал да се отбива за по едно питие в бара на ъгъла, преди да се прибере у дома при своята апатична и сълзлива жена. В пет следобед, когато отиваше там, обикновено беше доста тихо, но по-късно идваха повече хора и заведението се оживяваше. Той седеше на бара с единственото си питие, взираше се в кехлибарената течност в чашата и се чудеше какво да прави с живота си, по дяволите.

Когато започваха да идват хора, той си тръгваше и отиваше да се разходи покрай езерото, защото все още не му се прибираше. Сядаше на любимата си пейка и се взираше във водата.

Един ден някакъв човек се приближи и седна до него. Подразнен от това, Нико се канеше да си тръгва — чувстваше се така, все едно са нарушили личното му пространство. Но преди да успее да си тръгне, човекът го заговори.

— Май не върви — каза мъжът със съчувствие.

Нико отговори рязко:

— Може да се каже.

— Какво стана, скарахте се с гаджето? — попита мъжът.

— Де да беше толкова просто — отвърна Нико.

— А, значи сигурно имаш проблеми в бизнеса — продължи мъжът и се усмихна. — Те са много по-тежки.

Той протегна ръка и се представи:

— Брус Нийланд.

Нико стисна ръката му:

— Нико Конти.

Двамата поговориха малко. Нико се прибра у дома. И след това, докато времето в късната пролет ставаше все по-хубаво, започна да ходи в бара за своето питие, а после да се разхожда и да сяда на любимото си място до езерото. Брус също идваше от време на време — около един път седмично.

Нико започна да очаква с нетърпение случайните срещи с Брус. Оказа се, че да може да разкаже за проблемите си на някого — на човек, който не го съди — му носи облекчение. А нямаше никой друг, с когото да поговори. Не беше близък със собственото си семейство и със сигурност нямаше как да каже на Мей какво става в действителност — не и с нейната депресия и очакването той да успее на всяка цена. Не ѝ беше споделил, че нещата не вървят, а след като веднъж бе започнал да ѝ го спестява, нямаше как изведнъж да ѝ разкаже колко зле беше положението. Бе попаднал в собствения си капан.

Брус сякаш го разбираше. Самият той също беше преживял трудни времена, но бе успял да се измъкне. Занимаваше се със строително-ремонтни дейности. В неговия бизнес имаше и добри, и лоши години. Човек трябваше да действа гъвкаво и да реагира на ситуацията. В хубавите години хората имаха пари за освежаващи ремонти и подобрения. В лошите години само си поправяха покривите, а той мразеше да поправя покриви.

В Брус имаше нещо странно, което Нико не можеше да определи със сигурност.

— Не приличаш на човек, който се занимава със строително-ремонтни дейности — каза му един ден.

Брус седеше до него, облечен с добре скроен костюм, почти толкова скъп, колкото костюма на Нико.

— След работа се издокарвам — пошегува се.

— Не, честно — с какво се занимаваш в момента? — попита го Нико.

— Отказах се от ремонтите. Вече съм стар за тази работа. Спестих малко пари и си купих фирма, която се занимава със събаряне на сгради. Работата не изисква да ходя на място. Вече не измръзвам от студ през половината време.

Дори под скъпия костюм се виждаше, че Брус ще се чувства в стихията си на строителна площадка, на която се работи с динамит, или на някой стръмен покрив. Под лъскавата фасада прозираше груба сила. Нико си помисли, че би се справил добре, ако се стигне до бой.

Един ден Нико изпи малко по-голямо количество алкохол. По-късно, докато седяха до езерото, разказа на Брус повече, отколкото искаше. Думите просто му се изплъзнаха и той му сподели за проблемите с родителите на жена си. Брус беше добър слушател.

— Дължа им много пари.

— Все пак са родителите на жена ти — отговори Брус. — Няма да те хвърлят в езерото за храна на рибите, ако не им платиш.

— Може би така щеше да бъде по-добре — каза горчиво Нико.

После му разказа за всичко, с което го държаха родителите на жена му — бизнеса, къщата, клиентите, дори за това, че я настройваха срещу него.

— Мен ако питаш, направо са те стиснали за топките — отбеляза Брус.

— Аха.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Може да им поискаш още един заем, за да преживееш, докато бизнесът се обърне. Като е гарга, да е рошава.

— Не става.

Брус го погледна в очите.

— Не бъди задник. Просто ги помоли. Излез от тази дупка. Ще дочакаш и по-добри времена. Така или иначе, те имат интерес да защитят инвестицията си. Трябва поне да им дадеш тази възможност.

Нико се замисли върху думите му. Колкото и да не му харесваше тази идея, наистина имаше смисъл да си признае всичко на Ричард и да му каже, че изпитва затруднения в бизнеса. Можеше да го помоли това да си остане между тях двамата, така че Мей да не се тревожи. В крайна сметка постоянно се случваше някой бизнес да пропадне. Цялата икономика беше такава. Днес беше много по-трудно от едно време, когато Ричард беше влязъл в бизнеса. Естествено, Ричард никога нямаше да го разбере. А дори да го разбере, никога нямаше да му го каже.

— Обърни се към тъста си — посъветва го Брус. — Не ходи в банката.

Нико не го каза на Брус, но той вече беше ходил в банката. Преди няколко месеца бе ипотекирал къщата. Беше обяснил на Мей, че с получените пари ще помогне на своя бизнес да се разрасне, защото условията на пазара са подходящи за това. Беше я накарал да обещае, че няма да каже на родителите си. И без това бяха твърде замесени в техните дела.

— Може би си прав — отговори Нико.

Той мисли за това през следващите два дни. Не можеше да спи добре. Най-сетне реши да се обърне към своя тъст. Винаги се срещаше с Ричард, когато ставаше дума за финансови дела, свързани с родителите на Мей. Ричард предпочиташе така. Нико му се обади и го попита дали могат да се видят за по едно питие. Ричард изглежда се изненада и му предложи да се срещнат в бара на неговия клуб. Естествено. Винаги държеше да бъде на собствената си шибана територия.

Когато Нико пристигна там, беше притеснен и изпи питието си доста бързо. Опита се да намали темпото, щом стигна до ледените кубчета в чашата си. Едва тогава осъзна, че в последно време беше развил навика да пие всеки ден след работа. Ричард се взираше в него.

— За какво става дума, Нико?

Поколеба се, преди да отговори:

— Бизнесът не върви толкова добре, колкото ми се иска.

По лицето на Ричард веднага се изписа подозрително изражение.

— Колко точно е зле? — попита той.

Точно това мразеше Нико у своя тъст. Той винаги гледаше да го унижи. Не му оставяше никакво място да запази достойнството си. Не беше в състояние да прояви щедрост към него.

— Доста зле, в интерес на истината — отговори Нико. — Изгубих няколко клиенти. Други не са ми платили. В момента изпитвам известни финансови затруднения.

— Разбирам — каза Ричард и пресуши питието си.

Настъпи продължително мълчание. Нико осъзна, че той нямаше да му предложи сам. Щеше да го принуди да се моли. Вдигна очи от питието си и срещна строгия поглед на своя тъст.

— Можеш ли да ми дадеш заем, за да издържа през този труден период? — попита Нико. — Можем да го оформим като истински кредит. Този път искам да си платя лихва върху него.

В действителност не беше обмислял възможността неговият тъст да му откаже. Мислеше си, че няма да посмее, защото какво щеше да стане с дъщеря му тогава? До този момент той избягваше единствено унижението, необходимостта да се моли за помощ, усещането за това, че Ричард го държи в ръцете си.

Ричард му отвърна със студен поглед.

— Не — каза той.

Дори тогава Нико го разбра погрешно. Помисли си, че Ричард отказва да му вземе лихва.

— Не, наистина. Искам да платя лихва. Сто хиляди би трябвало да ми стигнат.

Ричард се наведе напред на мястото си, като надвисна над масичката между тях.

— Казах „не“.

Нико почувства как нагоре по врата му пропълзява горещина и лицето му почервенява. Не отговори нищо. Не вярваше, че Ричард наистина го мисли.

— Няма да ти даваме повече пари, Нико — отсече Ричард.

Искаше да бъде съвсем ясен.

— Няма да ти даваме и пари назаем. Ще трябва да се оправяш сам.

Той отново се облегна на удобния стол в частния си клуб.

— Винаги мога да разпозная една лоша инвестиция — добави тъстът.

Нико не знаеше какво да каже. Не искаше да се моли. Когато Ричард вземеше решение, той не се отмяташе от него. А очевидно вече беше взел решение.

— Двамата с Алис мислим еднакво по този въпрос — вече бяхме решили да спрем с тези помощи — обясни Ричард.

„Ами дъщеря ви?“, искаше да попита Нико, но не можеше да накара думите да излязат от устата му. А и не искаше да се унижава повече. После изведнъж си даде сметка, че знае отговора на своя въпрос.

Ричард щеше да разкаже на Мей за това. Щеше да каже на дъщеря си какъв некадърник е нейният съпруг. Какъв лош избор е направила. Ричард и Алис никога не го бяха харесвали. Те търпеливо бяха очаквали този ден. Те искаха Мей да го напусне. Да вземе детето му и да го остави. Разбира се, че искаха това.

Но той нямаше да го позволи.

Нико изведнъж се изправи, като блъсна масичката между тях с коленете си.

— Добре тогава — каза той. — Ще се справя сам.

После се обърна и си тръгна от клуба, заслепен от гняв и срам. Сам щеше да каже на Мей, при това пръв. Щеше да ѝ разкаже какъв кучи син е баща ѝ в действителност.

Беше късен следобед. Имаше време за още едно питие, преди да се прибере. Той отиде до своя бар, в който ходеше обикновено, а след това излезе на обичайната си разходка. Брус вече беше на пейката. Ето тогава се обърка всичко. Това беше моментът, след който вече нямаше връщане назад.