Двойката от съседната къща

Тридесет и четвърта глава

Останала сама в собствената си спалня, Алис кръстосва напред-назад по дебелия килим и разсъждава. Омъжена е за Ричард вече повече от двадесет години. Едва преди няколко години нямаше да повярва всичко това за него. Но той вече е човек, който има твърде много тайни.

Тя знае за извънбрачната му връзка. От известно време е наясно, че той се среща с друга жена. Това не беше първият път, когато ѝ изневерява. Но сега усети, че е различно. Усети как се изплъзва, все едно е прекрачил прага с единия крак. Все едно вече планираше как ще си тръгне. Никога не си беше представяла, че той ще я изостави; не вярваше, че има достатъчно кураж за това.

Защото знаеше, че ако наистина я изостави, няма да получи нито цент. В това се състоеше красотата на предбрачното им споразумение. Ако я зареже, Ричард няма да вземе половината от състоянието ѝ — не, няма да получи абсолютно нищо. А той има нужда от нейните пари. Бизнесът му не вървеше добре от години, но отказваше да се раздели с него. Не искаше хората да разберат, че се е провалил. Тя наливаше собствените си пари в неговата компания, само за да може мъжът ѝ да запази гордостта си. Отначало нямаше нищо пролив, защото го обичаше. Но вече не го обичаше. Не и след всичко това.

Алис не може да повярва какво се е случило. От месеци насам знае, че той поддържа сериозна връзка с друга жена.

Известно време си затваряше очите в очакване всичко да свърши. В крайна сметка физическото измерение на техния брак отдавна беше останало в миналото. Но извънбрачната му връзка продължи и мисълта за това, че трябва да открие коя е другата жена, постепенно я обсеби изцяло.

Но Ричард беше хитър и умел в прикриването на следите си. Тя не успяваше да го хване. Най-сетне преодоля неудобството и нежеланието си и нае частен детектив. Най-скъпият детектив, когото успя да намери, защото правилно предполагаше, че той ще бъде и най-дискретен. Преди няколко седмици се бяха срещнали, за да обсъдят резултатите от неговото разследване. Алис си мислеше, че е подготвена, но в действителност остана в шок от това, което беше открил.

Жената, с която се срещаше мъжът ѝ… бе онази жена, която живееше в съседната къща до дъщеря ѝ — Синтия Стилуел, Наполовина на неговата възраст. Приятелка на дъщеря му. Запозна се с нея на празненството за добре дошли в къщата на дъщеря им. Пълен позор.

Алис седеше в кафенето „Старбъкс“ с пребледняло лице, докато високоплатеният, дискретен частен детектив с ръчен часовник ролекс ѝ докладваше какво е открил. Беше погледнала снимките и бързо бе извърнала поглед от тях. Детективът ѝ докладваше за местата и датите. Тя му плати в брой. Беше ѝ станало лошо.

След това се прибра у дома и зачака подходящия момент. Чакаше Ричард да ѝ каже, че я напуска. Не знаеше как ще се оправя той с парите и не я интересуваше. Знаеше единствено, че ако ѝ поиска пари, ще му откаже. Беше поръчала на частния детектив да следи банковите ѝ сметки, за да провери дали съпругът ѝ не източва нейното състояние. Реши да задържи детектива на работа, но вече нямаше да се срещат в същото кафене. Тя щеше да намери по-подходящо и уединено място. Беше се почувствала омърсена от цялото преживяване.

А след това бяха взели Кора и отвратителната извънбрачна връзка на Ричард остана на заден план, изместена от ужаса покрай отвличането. Отначало Алис се боеше, че може би собствената ѝ дъщеря е направила нещо лошо на бебето, а после двамата с Нико са скрили тялото, за да не ги разкрият.

Дъщеря ѝ страдаше от онова заболяване и майчинството се беше оказало мъчително трудно за нея. Намираше се под голямо напрежение, а напрежението отключваше пристъпите на болестта. Но после — какво облекчение само — се получи бележката от похитителите. Какво преживяване — като емоционално влакче на ужасите. Първо нагоре — с надеждата, че ще си върнат Кора. После надолу — с провала на срещата за размяната. През цялото време заедно с всичко това изпитваше и скръб, и страх за внучето си, както и тревога за крехкото емоционално състояние на дъщеря си.

А накрая… тази вечер.

Едва тази вечер тя разбра. Остана шокирана, когато чу как Нико си призна, че самият той е взел Кора. И още по-шокирана от това, че Нико обвиняваше нейния съпруг за заложения капан. Но после, докато прегръщаше съсипаната си дъщеря, всичко започна да намира своето ужасяващо обяснение.

Значи това е бил големият план на Ричард. Отвличането. Капанът за Нико, който трябваше да поеме вината. Къде бяха петте милиона долара? Тя беше почти сигурна, че Ричард ги е скрил някъде. А към тях се добавяше и втората сума от два милиона долара, приготвени в дъното на гардероба в коридора в един голям плик за пазаруване в очакване на следващия опит за размяна. Тя така и не беше виждала бележката. Нито мобилния телефон. Той ѝ беше казал, че ги е унищожил. Значи Ричард се канеше да я оскубе със седем милиона долара под претекст, че спасява единственото им внуче от похитители. Кучият му син.

Само за да може да я изостави и да отиде при онази пачавра Синтия.

Все едно не беше достатъчно да ѝ изневерява и да я изостави заради жена на възрастта на собствената ѝ дъщеря. Все едно не беше достатъчно да се опитва да я обере. Но как смееше да причинява това на дъщеря ѝ?

Тя взима телефона и се обажда на следовател Расбак. Трябва да му съобщи някои неща. Освен това би искала да види фотография на онзи човек на име Дерек Хониг.

Мей прекарва една неспокойна нощ в старата си стая, в старото си легло. Цяла нощ лежи будна, като се ослушва и се измъчва от мислите си. Освен че се тормози от болезнената загуба на детето си, тя вече се чувства и предадена от всички. От Нико — че е взел участие в отвличането. И от доведения си баща — че е замесен в него по още по-отвратителен начин, ако Нико е прав. А тя не се съмнява, че Нико е прав.

Не е сигурна за майка си и за това колко знае тя.

Снощи, в самото начало, едва не провали всичко. Но после се овладя и си спомни какво трябваше да прави. Чувства се зле заради Нико — макар и не чак толкова зле, като се има предвид какво е сторил — защото не се обади цяла вечер, за да го защити. Но тя иска да си върне детето. Сигурна е, че е виждала убития човек по-рано няколко пъти в тази къща преди години. Двамата с баща ѝ излизаха навън, за да си говорят под дърветата — късно вечер, след като тя си беше легнала. Мей ги гледаше от прозореца. От същия този прозорец. Нито веднъж не беше виждала Дерек Хониг с баща си до басейна с питие в ръка или в присъствието на някой друг, дори на майка ѝ. Той винаги идваше късно, след като се стъмни, и двамата излизаха навън до дърветата. Тя инстинктивно усещаше, че не бива да пита баща си за това — срещите помежду им бяха нещо тайно. Какво ли бяха правили заедно през годините, щом бяха в състояние да отвлекат детето ѝ? На какво ли друго беше способен нейният доведен баща?

Мей става от леглото и поглежда през прозореца, който гледа към пространството зад къщата и дърветата в началото на гористото дефиле. Нощта беше гореща, но сега през мрежата влиза лек ветрец. Много е рано — тя едва различава очертанията на света извън прозореца.

Чува шум от долния етаж — врата, която се затваря тихо. Звучи като тази на задния вход към кухнята. Кой излиза в този ранен час? Може би и майка ѝ не може да спи. Страда от прословуто безсъние. Мей се чуди дали да не облече един халат и да не излезе, за да разговарят насаме. Иска да се изправи срещу нея и да разбере дали тя не може да ѝ каже нещо повече.

Но го чува, преди да го види. Баща ѝ се измъква от задната врата и поема през моравата зад къщата. Крачи решително, все едно знае точно къде отива. Носи със себе си голям плик за пазаруване.

Тя го гледа през мрежата на прозореца точно както правеше като дете, когато се страхуваше той да не се обърне, да не я хване, докато го шпионира, и да не я накаже. Но той не се обръща. Отправя се към просеката между дърветата, откъдето започва пътеката през гората. Тя добре познава тази пътека.

Когато се прибира у дома, Нико не може да заспи. Обикаля къщата, в която е останал сам, и се измъчва от мислите си. Сега поне всичко му е по-ясно. Ричард е изиграл съвършено своята роля. Постигнал е точно това, което е искал. Мей знае, че Нико е организирал отвличането, за да вземе парите, излъгал я е за това и е продължил да я лъже през цялото време, откакто я няма Кора. И все пак, макар че Ричард не знаеше за това, видеозаписът на Синтия беше хиляди пъти по-ефикасен в задачата да го съсипе в очите на Мей, отколкото мобилният телефон, който тъстът му използва за уличаващо обстоятелство.

С Нико е свършено. Жена му го е изоставила завинаги. Презира го. Снощи го предаде, като не си призна, че е виждала баща си заедно с Дерек Хониг, но той не я обвинява. Тя направи това, което трябваше. И точно защото направи това, което се налагаше, той се надява, че съвсем скоро Кора ще се върне при тях.

Ще се върне при Мей. Не при Нико. Нико едва сега си дава сметка, че може би никога повече няма да може да види Кора. Мей ще се разведе с него, разбира се. Те ще наемат най-добрите адвокати и Мей ще получи пълни права върху детето. А ако той се опита да се бори за правото да я вижда, Ричард ще го заплаши, че ще отиде в полицията и ще им каже за неговата роля в отвличането. Нико се е лишил от всякакви права върху детето си.

Останал е съвсем сам. Изгубил е двете човешки същества, които са най-важни за него на целия свят — съпругата и детето си. Изгубил ги е необратимо. Вече нищо друго няма значение. Вече почти не го интересува това, че е фалирал и го изнудват за пари. Може би все пак ще свърши в затвора, ако Синтия реши да покаже видеозаписа, а той не е в състояние да ѝ плати.

Не му остава нищо друго, освен да обикаля къщата и да чака да открият Кора.

Пита се дали някой изобщо ще му каже, когато това се случи. Изключването му от техния тесен семеен кръг е пълно и окончателно. Може би ще научи от вестниците за това, че Кора се е завърнала от мъртвите.

Мей се поколебава само за миг. Има само една възможна причина баща ѝ да отива в дефилето в този час, като внимава никой да не го види. Отива да вземе Кора. Може би някой ще го чака в дефилето. Баща ѝ носеше голям плик за пазаруване. Може би в него са парите, срещу които ще си върне Кора. Тя не знае какво да мисли.

Не знае и какво да направи. Дали да го проследи, за да види какво ще стане? Или да не мърда оттук и да му се довери да ѝ върне детето? Но Мей вече не може да се довери на доведения си баща. Трябва да научи истината.

Набързо облича дрехите си от предишния ден и дори не минава през тоалетната, а направо се спуска по стълбите до кухнята и излиза през задния вход. Хладният въздух я блъсва в лицето и кожата на ръцете ѝ настръхва. Тя поема през влажната трева, като следва стъпките на баща си. Няма никакъв план, действа само по инстинкт. Иска да си върне бебето и да научи истината.

Мей с леки стъпки изтичва надолу по дървените стъпала, които водят към дъното на дефилето, като се държи с една ръка за перилата и едва ли не лети в сумрака. Добре познаваше този маршрут, макар и да са минали години, откакто е минавала по него. Но паметта — или може би инстинктът — не ѝ изневерява.

Тук, в гората, е още по-тъмно. Земята под краката ѝ е мека и влажна и поглъща шума от стъпките ѝ. Тя крачи почти безшумно, докато следва баща си с най-голямата бързина, на която е способна. В тъмното е страшно. Не го вижда пред себе си, но предполага, че той също следва пътеката.

Сърцето на Мей тупти лудо от страх и от физическото усилие. Тя осъзнава, че всичко води до този миг. Убедена е, че доведеният ѝ баща излезе тук, за да вземе нейното дете и да го върне у дома. Ако се появи неочаквано на срещата, може да я провали. Трябва да остане скрита, за да види всичко. Тя спира, ослушва се и се взира в сумрачната гора. Не вижда нищо друго, освен дървета и сенки. Решава, че засега е останала незабелязана, и отново поема напред по пътеката, вече по-предпазливо, като се ослушва за шумове пред себе си.

Докато крачи по пътеката, не вижда нищо пред себе си, но изведнъж чува някакъв шум зад гърба си. Спира, за да се ослуша. Чува бързи, но тихи стъпки, които се приближават към нея. Някой я следи. Кой може да върви след нея през дефилето? Изведнъж я обзема ужас. Приисква ѝ се Нико да беше тук, но тя е обърнала гръб на Нико и го е предала.

Мей отново поема напред, колкото може по-бързо, едва ли не слепешката, като диша тежко от паника и изтощение. Стига до завоя в края на пътеката, където има други дървени стъпала, водещи нагоре към съседната улица. Вдига очи. Ето го там, напред. Тя го вижда. Вижда баща си. Той е сам и се спуска по стъпалата, които се изкачват от дефилето към съседната улица. Държи нещо като вързоп в ръцете си. Сигурно я чува. Дали може да я познае тук, в тъмната гора?

— Татко! — изкрещява тя.

Стъпките зад гърба ѝ продължават да идват все по-близо. Баща ѝ сякаш поглежда към нещо зад гърба ѝ — там, откъдето се чува шумът.

— Мей? — провиква се той. — Какво правиш тук? Защо не спиш?

— Кора ли е това?

Тя се приближава, като диша тежко. Вече е в долния край на стъпалата. Баща ѝ е по средата на пътя надолу. Започва да се развиделява — Мей различава лицето му. Вижда очите му и мислите, които се въртят зад тях.

— Да, това е Кора, най-сетне! — провиква се той. — Най-сетне успях да ти я върна!

Вързопът в ръцете му не помръдва; виси в ръцете му като нещо мъртво. Баща ѝ се спуска по стъпалата към нея.

Тя се взира с потрес в неподвижния вързоп. Затичва се нагоре по стъпалата, за да го посрещне, колкото може по-бързо. Препъва се и се подпира, за да не падне. Протяга ръце към него.

— Дай ми я! — провиква се Мей.

Той ѝ предава вързопа. Тя отмята одеялото от лицето на бебето, ужасена от онова, което може да види. Толкова е неподвижна. Взира се в лицето на бебето. Наистина е Кора. Изглежда мъртва. Мей трябва да я погледне отблизо, за да види дали диша. Изглежда, че диша, макар и едва доловимо. Очите ѝ помръдват зад бледите ѝ клепки.

Мей нежно слага ръка на гърдите на Кора. Долавя забързаното туптене на мъничкото ѝ сърце, усеща как гърдичките ѝ се надигат и спускат под нейната длан. Тя е жива, но не е добре. Мей сяда на стъпалата и веднага слага Кора на гърдата си. Минала е малко повече от седмица, но тя все още не е изгубила кърмата си.

С малко окуражаване отслабналото бебе захапва гърдата ѝ. После започва жадно да суче от нея, а на мястото на предишната отпадналост се появява възобновена жизненост. Мей седи и кърми бебето си — нещо, за което не вярваше, че някога ще се случи отново. Тя отново плаче, но този път с щастливи сълзи.

Вдига поглед към баща си, който продължава да стои над нея. Той извръща очи. Никога не се е чувствал комфортно, докато тя кърми.

Ричард се заема да обясни:

— Обадиха се отново, преди около час. Уговорихме се за нова среща в другия край на дефилето. Този път дойде някакъв човек. Аз му дадох парите, а той ми предаде нея. Точно отивах към вкъщи, за да те събудя.

Той се усмихва:

— Всичко свърши, Мей, върнахме си я. Аз ти я върнах.

Мей свежда поглед към бебето си. Не знае какво да мисли. Но няма значение. Бебето ѝ отново е при нея. Трябва да се обади на Нико.

От гората зад тях се показва някакъв силует. Униформен полицейски служител.

— Всичко наред ли е? — пита той.

Погледът му обхваща цялата ситуация, майката и бебето, което жадно суче. После протяга ръка към радиостанцията си.