Двойката от съседната къща

Двадесет и седма глава

Следовател Расбак внимателно наблюдава Мей. Очевидно е разстроена — кърши ръце, очите ѝ са огромни, а лицето — пребледняло. Той не е сигурен дали трябва да продължава. Тя е отказала правото си на адвокат пред видеокамерата, но той се съмнява дали е достатъчно стабилна в психическо отношение, дали притежава способността рационално да вземе това решение. Но все пак иска да чуе какво има да му каже. Ако се стигне дотам, винаги могат да отхвърлят това самопризнание — и вероятно ще го направят — но той трябва да го чуе.

— Аз я убих — казва Мей.

Тя е разстроена, но изглежда така, сякаш говори смислено, а не налудничаво. Очевидно знае коя е, къде се намира и какво прави.

— Разкажи ми какво стана, Мей — подканя я той.

— Отидох да я нагледам в единадесет часа — продължава Мей. — Нахраних я от шишето, защото бях пила. Но тя беше много капризна и искаше да я кърмя. Не искаше да пие от шишето.

Тя млъква и се взира в стената над рамото на Расбак, все едно отново вижда всичко като на филм, прожектиран зад него.

— Продължавайте — казва следователят.

— Така че си помислих, майната му, и започнах да я кърмя. Чувствах се виновна от това, но тя не искаше шишето, а беше гладна. Плачеше и не искаше да спре. Преди никога не е имала проблем да пие от шишето, никога не е отказвала. Откъде да знам, че ще откаже шишето точно във вечерта, когато съм изпила няколко чаши вино?

Расбак я чака да продължи. Не иска да се обажда, за да не прекъсне потока на мислите ѝ. Тя изглежда едва ли не изпаднала в някакъв транс.

— Не знаех какво друго да направя. Затова я накърмих и мисля, че може би съм заспала на стола за малко. Не съм сигурна. Не си спомням. Преди ви излъгах за това, че си спомням как съм ѝ преоблякла розовото боди. Не си спомням. Просто ви казах това, защото предположих, че съм го направила, но в действителност не си спомням нищо за това.

— А какво си спомняте?

— Спомням си как я накърмих, но тя не се нахрани добре и продължи да бъде капризна. Аз я вдигнах на ръце и я носих малко, като ѝ пеех, но само започна да плаче още по-силно. Аз също плачех.

Тя го поглежда и казва:

— И аз я плеснах.

На това място Мей избухва в сълзи.

— След това не си спомням. Тя беше с розовото боди, когато я плеснах, но после не си спомням нищо повече. Сигурно съм я преоблякла с другата дрешка. Може би съм я изпуснала, не знам. Може би съм ѝ затиснала лицето с възглавница, за да спре да плаче, както казахте вие, но явно тя е умряла от нещо, което съм направила, защото съм лоша майка.

Тя започва да хлипа истерично.

Расбак я оставя да плаче. Най-сетне казва:

— Мей, ако нямате спомен за това, защо смятате, че сте убила Кора?

— Защото я няма! И точно защото нямам спомен за това. Аз страдам от дисоциативно разстройство на личността. Понякога, когато съм под напрежение, съзнанието ми се откъсва от действителността. След това осъзнавам, че ми липсва спомен за известно време и съм направила нещо, което не помня. И преди ми се е случвало.

— Разкажете ми.

— Не искам.

— Защо не искате?

— Не ми се говори за това.

— Аз не мисля, че сте убила Кора, Мей.

— Напротив, точно така мислите. Точно така казахте по-рано.

— Вече не мисля така. Ако аз съм ви подсказал тази мисъл, наистина съжалявам за това.

— Сигурно аз съм я убила. А Нико е накарал някого да я отнесе, за да ме прикрие. Така че да не разбера какво съм направила.

— В такъв случай, къде е тя сега?

— Не зная! Нико не иска да ми каже! Умолявах го да ми каже, но той не иска. Отрича всичко. Не иска да разбера, че съм убила собственото си дете. Предпазва ме. Сигурно му е толкова тежко. Помислих си, че ако дойда и ви разкажа какво се е случило, той вече няма да бъде длъжен да се преструва и ще може да ни каже къде е тя, и аз ще разбера, и всичко ще свърши.

Вярно е, че в началото Расбак подозираше нещо подобно. Мислеше си, че се е случило нещо такова — майката със следродилна депресия е изгубила контрол върху себе си, убила е бебето и двамата със съпруга са прикрили това. Не беше невъзможно да се случи. Но не и така, както го разказва тя. Защото, ако беше убила бебето в единадесет часа или дори в полунощ, а Нико не беше разбрал за това до дванадесет и половина, как беше възможно по това време някой вече да чака с колата си на алеята, за да отнесе трупа? Не, тя не беше убила бебето си. Просто не се връзваше.

— Мей, сигурна ли сте, че е било единадесет часа, когато сте я нахранила и тя е плачела? Възможно ли е да е било по-рано? В десет часа например?

Ако е станало така, може би Нико е разбрал по-рано.

— Не, беше в единадесет. Винаги я храня за последен път в единадесет часа, а след това тя обикновено спи без прекъсване до пет сутринта. Това беше единственият път, когато отсъствах от празненството за повече от пет минути. Можете да попитате другите.

— Да, Нико и Синтия потвърждават, че ви е нямало за дълго около единадесет часа — според тях сте се върнала едва към единадесет и половина, а след това отново сте я нагледала в полунощ — казва Расбак. — Когато се върнахте на празненството, казахте ли на Нико, че може би сте ѝ направила нещо лошо?

— Не. Тогава нямах представа за това. Едва наскоро осъзнах, че сигурно съм го направила.

Тя помълчава, преди да продължи:

— Едва снощи си дадох сметка, че сигурно аз съм я убила.

— Но, Мей — казва меко Расбак. — Това, което описвате, е невъзможно. Как може Нико да отиде у вас в дванадесет и половина, без да знае, че бебето е мъртво, и да докара някого с кола на алеята едва няколко минути по-късно?

Мей застива напълно неподвижно. Ръцете ѝ спират да се движат. Изглежда объркана.

Налага се да ѝ каже и още нещо:

— Изглежда, че човекът, който е убит в онази вила — Дерек Хониг — е собственикът на колата, която е била във вашия гараж и с която е отнесена Кора. Гумите на колата са от този тип, който търсим. Скоро ще знаем със сигурност дали следите във вашия гараж са оставени от тях. Смятаме, че Кора известно време е била в онази вила в планините Катскилс, преди да бъде преместена на друго място.

Мей изглежда неспособна да възприеме тази информация. Расбак се тревожи за нея.

— Може ли да се обадя на някого, за да ви закара у дома? Къде е Нико?

— На работа.

— В неделя?

Тя не отговаря.

— Може ли да се обадя на майка ви? Или на вашия психиатър?

— Не! Нищо ми няма. Ще се прибера сама. Наистина, нищо ми няма — настоява Мей и рязко се изправя. — Моля ви, не казвайте на никого, че съм идвала днес.

— Нека поне да ви извикам такси — предлага той.

Точно преди да пристигне таксито, тя изведнъж се обръща към него и казва:

— Но… всъщност би могло да има достатъчно време между дванадесет и половина и часа, в който се прибрахме у дома. Ако той се е обадил на някого. Ако не сте сигурни, че колата на алеята в 00:35 е същата, в която е била Кора. Може би се е случило по-късно.

— Но Нико няма как да се е обадил на някого, без да разберем за това — отговаря Расбак. — Разполагаме с информация за всичките ви телефонни разговори. Той не се е обаждал на никого. Ако Нико е накарал някого да отнесе бебето, трябва да го е направил по-рано с предварителна уговорка — значи е било планирано.

Мей го поглежда стреснато и за момент изглежда така, все едно ще каже още нещо. Но после пристига таксито.

Расбак я проследява с поглед, като ѝ съчувства с цялото си сърце.

Когато Мей се прибира, къщата е празна. Тя проверява телефонния секретар, но от кабинета на нейния психиатър не са върнали обаждане. Ляга на дивана в дневната, замислена за онова, което се случи в полицейското управление.

Расбак почти беше успял да я убеди, че няма как тя да е убила Кора. Но той не знаеше за мобилния телефон, скрит в стената. Нико можеше да се е обадил на някого. Тя не знае защо не му каза нищо за мобилния телефон. Може би не искаше Расбак да научи за извънбрачната връзка на Нико.

Или Мей все пак не беше убила Кора. Може би наистина я беше отнесъл някой непознат — онзи човек от вилата. Как иначе можеше да си обясни бодито, изпратено по пощата, и размяната, на която бяха откраднали парите за откупа? Тя не може да повярва, че ако тя е убила бебето и Нико го е прикрил, след това се е заел да инсценира отвличане, за да вземе парите от откупа, както бяха предположили по-рано от полицията. Как щеше да вземе парите? Не, онези двама мъже ги бяха взели. Нико не беше задържал парите за себе си.

Освен… освен ако точно това не беше идеята: да изглежда така, все едно са го предали, а планът им е бил да си разделят парите след това.

Мей не знае на какво да вярва.

Защо не се обажда психиатърът?

Тя си спомня как лежеше тук преди, а Кора беше на гърдите ѝ. Сега това ѝ се струва много отдавна. Понякога беше толкова уморена, че трябваше да полегне за малко заедно с Кора. Двете се сгушваха на дивана в тихите часове на деня, както сега. По лицето на Мей потичат сълзи.

Чува шумове от другата страна на общата стена със съседната къща. Синтия е у дома и прави нещо в дневната. Мей я ненавижда. Мрази всичко, свързано с нея: как няма деца, как се държи така, все едно е повече от другите и има власт над тях, фигурата ѝ, съблазнителното ѝ облекло. Мрази я за това, че си играе с нейния съпруг и се опитва да съсипе съвместния им живот. Не знае дали някога ще може да ѝ прости за онова, което направи. Нито на Нико.

Мей мрази и факта, че Синтия живее от другата страна на тази обща стена. Изведнъж си дава сметка, че могат да се преместят. Могат да продадат тази къща. Двамата с Нико и без това имат лоша слава тук. Писмата, изпълнени с омраза продължават да се трупат всеки ден, а домът им прилича на гробница. Тя се чувства като погребана жива. Не могат да живеят тук още дълго време — тук, където Синтия е близо, с непрекъснат достъп до съпруга ѝ.

Какво беше правил Нико у тях, че изглеждаше толкова виновен, когато излезе от задния двор на тяхната къща вчера? Той яростно отрича да има извънбрачна връзка с нея, но Мей не е глупачка. Чу какво каза следователят. А и Нико винаги отрича всичко. Винаги се е справял по този начин с проблемите — като ги отрича. Тя не може да стигне до истината с негова помощ. Уморена е от всички лъжи.

Сама ще отиде при Синтия. И ще научи истината от нея. Но и със Синтия е същото — как може да разбере какво е истина и какво е лъжа? Иска ѝ се да отиде там и да ѝ каже какво мисли за нея. Да ѝ се разкрещи и да издере лицето ѝ с нокти.

Вместо това се изправя и излиза през задния вход на двора. Отива в гаража, за да си вземе градинските ръкавици. Влиза вътре и спира, за да позволи на очите си да свикнат със светлината. Усеща миризмата на гараж — на масло, старо дърво и влажни парцали. Стои и си представя какво се е случило. Някой — вероятно онзи човек, който вече е мъртъв — беше откраднал нейното бебе от креватчето и го беше оставил в колата след дванадесет и половина, докато тя — както и Нико, и Синтия — са били у съседите, без да подозират нищо.

Тя се радва, че са го убили. Надява се да е било мъчително.

Излиза в задния двор и се захваща да плеви, като яростно изтръгва плевелите от моравата. Ръцете ѝ се покриват с мазоли, а гърбът започва да я боли.