Двойката от съседната къща

Тридесет и пета глава

Стомахът на Нико се свива, докато таксито му се приближава до къщата на родителите на Мей. Вижда много полицейски патрулни коли и линейка до входната врата. Разпознава и автомобила на следовател Расбак.

Нико отново си припомня момента, в който Мей му се обади на мобилния телефон едва преди няколко минути и му каза: „Тя е при мен. Добре е.“.

Кора е жива и Мей му се обади. Той не знае какво ще се случи сега.

Нико бързо плаща на шофьора и изтичва по стъпалата към входа на голямата къща, от която си тръгна преди няколко часа, а после влиза в дневната. Вижда Мей на дивана, прегърнала Кора. Зад дивана е застанал униформен полицай, все едно я охранява. Бащата и майката на Мей не са в стаята. Нико се пита къде са и какво се е случило. Няма никаква представа.

Той се втурва към жена си и бебето и ги обгръща едновременно в прегръдките си. После се отдръпва и се взира в Кора. Изглежда отслабнала и болна, но спи кротко.

— Слава богу — казва Нико, като трепери, а по лицето му се стичат сълзи. — Слава богу.

Взира се в дъщеря си и нежно я гали по главата. Никога не се е чувствал толкова щастлив, колкото в този момент. Иска му се този миг да продължи, за да го запомни вечно.

— Медицинският екип от линейката я прегледа и каза, че засега е добре — обръща се към него Мей. — Чаках те да дойдеш, за да я закараме в болницата и да ѝ направят пълни изследвания.

Расбак влиза при тях в дневната.

— Поздравления — казва следователят.

— Благодаря ви — отговаря Нико.

Както обикновено, не може да разчете изражението на следователя и да разбере какво си мисли.

— Радвам се, че са ви върнали детето живо и здраво — продължава Расбак.

Той поглежда Нико в очите и добавя:

— Не исках да ви го казвам по-рано, но вероятността за това не беше голяма.

Нико притеснено седи до Мей, гледа Кора и се пита дали този щастлив миг няма да му бъде отнет, дали Расбак няма да му каже, че знае всичко. Нико иска да отложи този момент, но трябва да разбере истината.

— Какво стана? — пита той.

Все още никой не му е казал подробностите.

— Не можах да заспя — започва Мей. — Видях от прозореца на спалнята си как татко излиза навън и отива в дефилето. Носеше плик за пазаруване. Помислих си, че пак отива да се срещне с похитителите. Тръгнах след него през дефилето и докато го настигна, тя вече беше при него. Той ми каза, че похитителите са се обадили отново, за да организират размяната. Този път наистина е дошъл някакъв човек.

Тя се обръща към следователя:

— Когато настигнах баща си, човекът вече си беше тръгнал.

Нико замръзва в очакване. Значи така смятат да го представят. Той се опитва да предположи какво следва от това. Ричард ще стане герой. Те отново са платили, за да си върнат Кора. Мей току-що го каза на полицията. Нико не знае дали тя наистина го вярва, или не.

Не знае и на какво вярва следователят. Изражението му си остава все така непроницаемо.

— Какво ще стане сега? — пита Нико.

Расбак го поглежда.

— Сега, Нико, ще си кажем истината.

Нико усеща как кръвта се отдръпва от лицето му. Вижда как Мей поглежда от следователя към него, усетила приближаващата катастрофа.

Расбак сяда на стола срещу тях. Привежда се напред и започва:

— Знам какво си направил, Нико. Знам, че си взел вашето бебе от креватчето и си го сложил в колата на Дерек Хониг малко след 00:30 часа. Знам, че Дерек я е откарал във вилата си в планините Катскилс, където няколко дни по-късно е бил убит по особено брутален начин.

Нико не казва нищо, но видимо се поти. Той е наясно, че Расбак е вярвал във всичко това пред цялото време, но какви доказателства има? Дали Ричард им е казал за телефона?

— Ето какво си мисля, Нико — продължава Расбак, като говори доста бавно, все едно си дава сметка, че потресеният съпруг ще се затруднява да му следи мисълта. — Мисля си, че си имал нужда от пари. Мисля, че ти си организирал това отвличане заедно с Дерек Хониг, за да вземеш пари от родителите на жена си. Не мисля, че жена ти е знаела нещо за това.

Нико поклаща глава. Не става ясно дали се съгласява, че жена му не е знаела нищо, или отрича всичко.

— След това — казва Расбак, — не знам какво да си мисля. Може би ти ще можеш да ми помогнеш. Ти ли уби Дерек Хониг, Нико?

Нико рязко се оживява.

— Не! Защо мислите така?

Изглежда много разстроен. Избърсва потните си длани в панталоните си.

— Дерек те е предал. Не е донесъл бебето на срещата за размяната. Взел е парите за себе си. Ти си знаел къде е той с бебето, знаел си за вилата му в гората.

— Не! — извиква Нико. — Не знаех къде е вилата! Той така и не ми каза!

В стаята става толкова тихо, че може да се чуе падането на карфица върху дебелия килим.

Нико изхлипва и скрива лицето си с ръце.

Расбак запазва мълчание и оставя обвинителната тишина да изпълни цялата стая. После продължава малко по-меко:

— Нико, аз не вярвам, че си искал да стане така. Не мисля, че си убил Дерек Хониг. Струва ми се, че Дерек Хониг е бил убит от твоя тъст, Ричард Уелс. Ако направиш пълни признания и ни кажеш всичко, което може да ни помогне в разследването срещу твоя тъст, можем да ти предложим имунитет срещу съдебно преследване по обвинението в отвличане.

Нико изведнъж започва да вижда надежда там, където по-рано я нямаше, и казва:

— Той ми заложи капан, кучият му син. Той ме натопи. Той ми изпрати Дерек. Всичко беше негова идея. Те знаеха, че имам нужда от пари.

Мей се обажда до него:

— Ние също смятахме, че доведеният ми баща стои зад всичко това. Но вие как разбрахте?

— Знам, че той ме излъга — отговаря Расбак. — Той ми каза, че похитителите са го потърсили по телефона, но ние подслушвахме телефоните му. Знаехме, че не са му се обадили. А после късно снощи ми се обади майка ти.

— Майка ми?

— Доведеният ти баща е имал извънбрачна връзка.

— Извънбрачна връзка? — повтаря Мей. — Какво общо има това?

— Майка ти е наела частен детектив, за да разбере какво прави баща ти. Детективът е монтирал проследяващо устройство с GPS на колата на доведения ти баща преди няколко седмици. Устройството все още си е там.

Нико и Мей настоятелно се взират в следователя в очакване да продължи.

— Доведеният ти баща е ходил до вилата в деня на убийството.

— Той познаваше Дерек Хониг — казва Мей. — Познаваше го от години. Двамата се срещаха тук късно вечер до дърветата. Аз го разпознах.

— Майка ти също го разпозна, веднага щом ѝ показах негова снимка.

Нико се обажда с треперещ глас:

— Ричард беше взел мобилния телефон на Дерек. Онзи, с който трябваше да поддържаме връзка помежду си. Но Дерек така и не ми се обади и не вдигаше телефона си. Един ден забелязах, че има пропуснати повиквания. Когато набрах номера, вдигна Ричард. Каза ми, че похитителите са му изпратили телефона по пощата заедно с бележка. Но аз се зачудих дали не е убил Дерек и не го е взел от него. Така и не му повярвах за бележката. Той каза, че я е унищожил, за да ме предпази, защото може да бъде използвана като уличаващо доказателство срещу мен.

— Алис никога не е виждала нито бележката, нито мобилния телефон. Ричард твърди, че не си е била у дома, когато ги е получил.

— Защо Ричард е убил Дерек? — пита Нико.

— Може би не е искал да дели парите с него. Може би е решил, че Дерек знае твърдо много и не може да му се довери.

— Къде е била Кора, след като са я взели от вилата? Кой се е грижел за нея? — пита Мей.

— Все още не знаем това. Ричард явно има още един съучастник. Човекът, който е донесъл бебето тук рано тази сутрин. Но ние ще го открием.

Расбак се изправя и отива в кухнята.

Мей и Нико остават в дневната, но чуват всяка дума на следователя:

— Ричард Адамс Уелс, вие сте арестуван за убийството на Дерек Хониг и за отвличането на Кора Конти.

Нико остава на мястото си, зашеметен от този развой на събитията. Мей е до него, а бебето му е в безопасност. Ричард е разкрит. Самият той, Нико, е освободен от всякакви подозрения. Няма да го съдят. Синтия вече не го държи с нищо. Той усеща как диша — за пръв път, откакто започна този кошмар. Всичко свърши. Всичко най-сетне свърши.

Двама униформени полицаи извеждат Ричард през дневната към входната врата, следвани от следовател Расбак. Ричард не казва нищо. Не иска да погледне никого.

Нико се усмихва на жена си. Двамата са си върнали бебето, което обожават. Той няма да бъде съден. Мей знае всичко. Между тях вече няма тайни.

Но общото им бъдеще не е сигурно.

Семейството най-сетне се прибира у дома. Мей и Нико са закарали Кора в болницата, където са ѝ направили пълни изследвания и са я обявили за съвсем здрава. Изтощени, но изпълнени с облекчение, двамата седят заедно на дивана в дневната, докато Кора отново жадно суче. Поне засега репортерите не се тълпят на прага на къщата им. Но до сутринта ще се разчуе какво е станало и те ще се върнат. Мей и Нико няма да им обръщат внимание. Вече са взели решение, че изобщо няма да говорят с журналистите. В някакъв момент, когато нещата се поуспокоят, ще обявят къщата за продан.

Най-накрая са сложили Кора да си легне в собственото ѝ креватче. Преди това я съблякоха и я огледаха от всички страни също толкова внимателно, както когато беше новородена, за да се убедят с очите си, че не е пострадала. И това наистина е нещо като второ раждане — завръщане от страната на мъртвите. Може би ще бъде ново начало и за тях двамата. А може би не.

Лекарите казаха, че Кора е леко дехидратирана и е отслабнала малко, но като цяло е здрава. Мей вече се тревожи за дългосрочната психологическа травма, която може да е получило бебето заради принудителната раздяла с майка си. Как са се грижили за нея, докато я нямаше? Кой се е грижел за нея? Но сега не може да се притеснява за това. Казва си, че децата са здрави и издържат на всичко. Тя ще се оправи.

Двамата стоят до креватчето и гледат надолу към своето бебе, докато то бърбори нещо. Изпитват огромно облекчение, че Кора най-сетне е започнала да се усмихва; отначало само сучеше и плачеше, без да спре. Но сега е започнала да се отпуска и отново да се усмихва. Лежи по гръб в креватчето, докато отгоре я гледат нарисуваните агънца и нейните двама родители, и рита с крачета.

— Мислех си, че този момент никога няма да дойде — прошепва Мей.

— И аз — отговаря Нико.

Двамата помълчават малко, докато гледат как дъщеря им заспива.

— Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? — пита най-сетне Нико.

Мей си мисли: „Как мога да ти простя за това, че постъпи толкова егоистично, жалко и глупаво?“.

— Не знам, Нико — казва му тя. — Ще ми трябва време.

Той кимва засрамено. След това добавя:

— Никога не е имало други жени, Мей, заклевам се.

— Знам — казва тя и се обръща към него. — Утре искам да смениш огледалото в банята.

Говори кратко и делово.

— Разбира се. Още сутринта ще го направя.

Мей оставя Кора обратно в креватчето, като се надява това да е последното хранене за вечерта и бебето да спи без прекъсване до сутринта. Вече е късно — много късно — но тя все още чува Синтия от другата страна на стената в съседната къща.

Целият ден беше изпълнен с шокиращи разкрития. След като Ричард беше отведен от фамилната къща с белезници, майка ѝ я беше дръпнала настрани, докато Нико държеше на ръце спящото бебе в дневната.

— Мисля, че трябва да знаеш с кого се е срещал доведеният ти баща — каза тя.

— Има ли значение? — беше попитала Мей.

Наистина, какво значение имаше това? Другата жена вероятно е по-млада и привлекателна. Естествено, Мей не се интересуваше коя беше тя; важното беше, че доведеният ѝ баща бе отвлякъл собственото ѝ дете, за да открадне милиони долари от собствената ѝ майка. А сега щеше да отиде в затвора за отвличане и убийство. Тя все още не може да повярва, че всичко това се случва наистина.

— Жената е била вашата съседка — каза майка ѝ. — Синтия Стилуел.

Мей я погледна невярващо. Оказа се, че все още беше в състояние да се шокира от тази новина въпреки всичко останало, което се беше случило.

— Запозна се с нея на вашето празненство за добре дошли — продължи майка ѝ. — Тя флиртуваше с него. Тогава това не ми се стори важно. Но частният детектив откри всичко. Разполагам със снимки. И фотокопия от касови бележки.

Мей все още не знаеше какво да каже.

— Този детектив беше най-добрата инвестиция, която съм правила в живота си — отбеляза майка ѝ.

Сега Мей се пита какво се върти в главата на Синтия от съседната къща. Греъм го няма. Тя е сама. Дали знае, че Ричард е арестуван? Дали вече са съобщили за това по новините? Дали изобщо я интересува какво ще стане с Ричард?

Бебето спи дълбоко в креватчето си. Нико спи в тяхното легло и силно хърка. Минала е повече от една седмица, откакто е спал както трябва. Но Мей е съвсем будна. Както и Синтия в съседната къща. Стените са тънки.

Мей си обува сандали и излиза през задната врата. Тихо изминава няколко крачки до задния двор на съседите, като внимава портичката да не изскърца. Спира в мрака на няколко сантиметра от плъзгащата се стъклена врата. В кухнята свети. Тя вижда Синтия, която прави нещо в кухнята, но Синтия вероятно не я вижда. Наблюдава я известно време от тъмното. Като призрачно присъствие. Синтия си прави чай. Едва тогава Мей леко почуква по стъклото. Вижда как тя подскача и се обръща към шума. Мей притиска лицето си в стъклото. Вижда, че Синтия не знае какво да прави. Но после все пак пристъпва до вратата и я отваря на няколко сантиметра.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза? — пита Мей.

Внимава гласът ѝ да не издава нищо.

Синтия не отговаря. Мей отваря вратата по-широко, пристъпва вътре и внимателно затваря след себе си.

— Какво искаш? — повтаря грубо Синтия.

— Върнах си бебето — съобщава небрежно Мей. — Сигурно вече си чула за това.

Тя кимва към общата стена. Знае, че съседката ѝ чува как плаче бебето в съседната къща.

— Това е прекрасно — отговаря Синтия. — За теб.

Подпира се на кухненския плот, скръстила ръце на гърдите си, все едно иска да бъде възможно най-далеч от Мей. Между двете има маса за готвене с поставка за ножове за месо. Мей има същия комплект у дома — наскоро беше на промоция в кварталния супермаркет.

Тя прави още една крачка навътре в кухнята.

— Просто исках да бъдем наясно за нещо.

— За какво? — пита Синтия.

— Ти няма да изнудваш Нико с онзи видеозапис.

— О, така ли? И защо?

Синтия го казва така, все едно изобщо не вярва на думите ѝ, все едно Мей блъфира.

— Защото полицията знае какво е направил Нико — отговаря Мей. — Аз им казах за твоя видеозапис.

— Наистина ли? — повдига вежди Синтия.

Държи се така, сякаш си мисли, че Мей се опитва да я заблуди.

— И защо си им казала за това? Така Нико няма ли да отиде в затвора? О, почакай… ти искаш той да отиде в затвора. Е, не мога да кажа, че те обвинявам за това.

— Нико няма да отиде в затвора.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна.

— Нико няма да отиде в затвора, защото доведеният ми баща — твоят любовник — беше арестуван за отвличане и убийство. Нико сключи споразумение с полицията да не го обвиняват в нищо, ако свидетелства срещу него.

Мей забелязва как по лицето на Синтия пробягва нещо като тревога и в този момент в главата ѝ се подрежда и последното парче от мозайката.

Тя изненадано поглежда Синтия и казва:

— Ти си знаела! През цялото време си знаела за това!

— И какво, ако съм знаела? — тросва се Синтия. — Не можеш да докажеш нищо. Дори не съм се доближавала до твоето скимтящо, повръщащо бебе. Казвах на Ричард, че трябваше да я убие от самото начало — всичко щеше да бъде много по-лесно.

След като го казва, по лицето ѝ внезапно се изписва страх — тя осъзнава, че е стигнала твърде далеч. Мей се хвърля към нея; обичайното самодоволно изражение на Синтия е заменено от сляп животински ужас.

Нико спи дълбоко — за пръв път, откакто започна всичко това. Но посред нощ изведнъж се събужда. Отваря очи. Цари дълбок мрак, а по стените на спалнята пробягват отражения на мигащи червени светлини. Светлини на линейка или полицейска кола.

Леглото до него е празно. Мей сигурно пак е станала, за да нахрани бебето.

Обзема го любопитство. Той става и пристъпва до прозореца на спалнята, който гледа към улицата. Дръпва завесата и надниква навън. Източникът на мигащите червени светлини се оказва линейка, паркирана точно под него, малко наляво от тяхната къща.

Пред къщата на Синтия и Греъм.

Цялото му тяло се стяга от напрежение. Едва сега забелязва и черно-белите полицейски патрулни автомобили от другата страна на улицата. Докато ги гледа, пристигат и още. Пръстите, с които стиска завесата, вече неволно се свиват и отпускат. Адреналинът бушува в тялото му.

От къщата излизат двама санитари от медицинския екип, като държат носилка. На носилката сигурно лежи човек, но той не може да го види както трябва, докато единият санитар не пристъпи настрани. Хората от линейката не бързат. Санитарят прави крачка встрани. Нико вижда, че на носилката наистина има човек. Но не може да разбере кой е той, защото лицето му е покрито.

Човекът на носилката е мъртъв.

Цялата кръв от тялото на Нико се отдръпва в долните му крайници. Чувства се така, все едно всеки момент ще изгуби съзнание. Той не откъсва очи от прозореца. Вижда как от носилката увисва един кичур дълга смолисточерна коса.

Нико поглежда към празното легло зад гърба си.

„Господи“, прошепва той. „Мей, какво си направила?“

Изтичва навън от спалнята и хвърля бърз поглед в стаята на бебето. Кора спи в креватчето си. Обзет от паника, тича надолу по стълбите и замръзва на мястото си, когато влиза в тъмната дневна. Вижда тила на жена си; тя седи на дивана в тъмното съвсем неподвижно. Той пристъпва към нея, изпълнен със страх. Заобикаля дивана, за да застане пред нея. Тя седи с увиснали рамене, все едно е изпаднала в някакъв транс, но когато го чува да се доближава, обръща глава.

Мей държи в скута си един голям нож за месо.

На мътното сияние, хвърляно от мигащите светлини от другата страна на прозореца, ножът и ръцете ѝ са тъмни — тъмни от кръв. Сега Нико вижда, че цялата е покрита с кръв. По лицето и косата ѝ има тъмни петна. Става му лошо, сякаш всеки момент ще повърне.

— Мей — прошепва той, прегракнал и сломен. — Какво си направила, Мей?

Тя го поглежда право в очите в тъмното и отговаря:

— Не знам. Не си спомням.