Двойката от съседната къща

Двадесет и шеста глава

Когато Мей най-сетне потъва в неспокоен сън, Нико остава буден още дълги часове, в които се опитва да осмисли всичко. Иска му се да можеше да обсъди цялата история с Мей. Липсва му как си говореха преди — за всичко, за всичките си планове. Но той не може да говори с нея за това. Така че онова, което знае, не спира да се върти в трескавия му мозък и да се обърква все повече и повече, докато не започва да се подхлъзва в съня и всичките му надежди и страхове не се смесват със сънищата. Най-сетне в четири сутринта се събужда изведнъж с разтуптяно сърце, толкова изпотен, че чаршафите под него са подгизнали.

Ето какво знае със сигурност: Ричард преговаря с похитителите. Двамата с Алис ще платят каквото е необходимо, за да си върнат Кора. На Нико му остава само да се надява и да се моли, че неговият тъст ще успее там, където той се провали. Мобилният телефон на Брус — на Дерек — е у Ричард и той очакваше Нико да вдигне от другата страна. Родителите на Мей знаят, че е бил съучастник на Дерек и е отвлякъл собственото си дете за пари. Първата мисъл на Нико, че Ричард е убил Дерек и му е взел телефона, сега му се струва абсурдна. Откъде можеше да знае за Дерек? Дали Ричард наистина е способен да разбие главата на друг човек? Нико не го смята за възможно, колкото и да мрази този кучи син.

Ако е вярно, че похитителите са изпратили телефона на тъста му и полицията не е замесена, това е добре — означава, че полицията не знае за този телефон, поне засега. Но Ричард го беше заплашил. Какво точно му беше казал? Не може да си спомни думите му. Трябва да говори с Ричард и с Алис и да ги убеди да не казват на полицията или на Мей за ролята на Нико в отвличането. Как ще успее да го направи? Ще трябва да ги убеди, че Мей няма да може да понесе този шок. Ще трябва да ги убеди, че Мей все още го обича, и ако го разкрият като похитител, това ще я съсипе напълно.

Родителите ѝ ще го държат с това до края на живота му, но поне с Мей и Кора отново ще могат да бъдат семейство. Ще си върнат детето. Мей ще бъде щастлива. Той ще се скъсва от работа, за да се грижи за тях, ще започне отначало. Може би ще успее да го направи. Може би Ричард всъщност не иска да го разкрива. Подобно разкритие би навредило и на тях — на положението им в обществото и на неговата репутация сред останалите бизнесмени. Може би просто иска да държи Нико с тази мръсна малка семейна тайна. Това би било точно в стила на Ричард. Нико започва да диша малко по-леко.

Трябва да се отърве от телефона. Ами ако Мей натисне полето за повторно набиране и се свърже с баща си? Тогава си спомня, че тя не знае паролата. Въпреки това трябва да се отърве от него. Телефонът го свързва с отвличането. Не бива да позволява да попадне в полицията.

Остава и проблемът със Синтия и нейния видеозапис. Той няма никаква идея какво да направи по този въпрос. Поне в краткосрочен план тя ще си мълчи, стига да успее да я убеди, че ще ѝ намери парите, които иска.

Господи, какъв хаос!

Нико се изправя в тъмното и навлича същите джинси и тениска, с които беше облечен предишния ден. Тихо пристъпва по мокета в спалнята, като внимава да не събуди Мей. Облича се бързо, а после прекосява коридора до кабинета, където мобилният телефон продължава да си лежи на пода, точно където го оставиха снощи. Включва го и го проверява за последен път. Нищо. Няма нужда да пази този телефон. Той е уличаващо доказателство. Ако се наложи да говори с Ричард, ще го направи директно. Ако Ричард не иска да го разкрие, а просто да го държи с нещо до края на живота му и да го измъчва насаме, трябва да се отърве от телефона. Това е единственото веществено доказателство, което съществува срещу него, ако не се брои видеозаписът на Синтия.

Едно по едно. Първо трябва да се отърве от телефона.

Той взима ключовете за колата от купичката до входната врата и тихо се измъква навън. Мисли си да остави бележка на Мей, но предполага, че ще се върне, преди тя да се събуди, така че не си прави този труд. Прекосява улицата и се качва в аудито. Времето е хладно, точно преди зазоряване. Все още не е взел окончателно решение какво ще прави с телефона, но сега открива, че е поел към езерото — любимото му място за мислене. Още е тъмно. Той мисли, докато шофира.

Мисли за Синтия. Тя е изнудвачка. Човек трябва да бъде от определен тип, за да изнудва. Той се пита какво друго е правила. Пита се дали не може да намери нещо също толкова уличаващо срещу нея, колкото онова, което тя има срещу него. Да уравновеси везните. Ако не успее да открие нищо, което да използва срещу нея, може би ще може да измисли нещо, да я натопи по някакъв начин. Но за това ще има нужда от помощ. Стомахът му се свива от тази мисъл. Животът на престъпник не му се удава, а вместо това сякаш се закопава все по-дълбоко и по-дълбоко.

Продължава да се държи за мисълта, че ще успее да си върне нещо подобно на предишния си живот, ако им върнат Кора невредима, Ричард запази тайната му и той открие нещо срещу Синтия — по един или друг начин — с което да я държи по-далеч от себе си. Защото няма начин да ѝ плати веднъж и да продължава да ѝ плаща. Не може да се остави да го държи в ръцете си.

Но дори да успее да направи всички тези неща, той никога, никога няма да живее спокойно. Той си дава сметка за това. Ще живее само заради Кора и заради Мей. Ще се погрижи да им осигури възможно най-щастлив живот. Защото им го дължи. Няма значение дали самият той е щастлив, или не; вече е пропилял правото си на лично щастие.

Нико паркира колата на любимото си място под дървото, обърната към езерото. Остава вътре в продължение на няколко минути, като си спомня последния път, когато беше тук. Оттогава се случиха толкова много неща. Едва преди няколко дни беше толкова уверен, че ще си върне Кора. Ако нещата се бяха развили така, както трябваше, детето му вече щеше да бъде при него, парите също, и никой нямаше да знае какво е станало. А вместо това се стигна до този шибан хаос.

Най-сетне той излиза от колата. До езерото рано сутрин е студено. Небето едва е започнало да просветлява. Мобилният телефон е в джоба му. Нико тръгва надолу към брега, където е кеят. Ще отиде до края на кея и ще хвърли мобилния телефон в езерото. Никой никога няма да го намери. Така ще има поне едно нещо по-малко, за което да се тревожи.

Той отива до самия край на кея. Застава за малко там, изпълнен със съжаление. Най-накрая изважда мобилния телефон от джоба си и го поглежда за последен път. После го избърсва с ръба на якето си, за да го почисти от пръстови отпечатъци, за всеки случай. Като ученик беше добър на бейзбол. Замахва с всичка сила и хвърля телефона в езерото. Апаратът шумно цопва във водата. От мястото, където потъва, се разширяват концентрични кръгове. Това му напомня за детството, когато хвърляше камъни в езерото. Колко далеч му се струва онова време в момента.

Нико изпитва облекчение, че се е отървал от телефона. Обръща се и поема обратно към колата си. И изведнъж се стряска, защото на паркинга има още една кола, която преди не беше там. Не знае от колко време е там. Как не беше забелязал светлината от фаровете, когато е пристигнала?

Няма значение, казва си той, макар че по кожата му пълзят ледени тръпки. Няма значение дали някой го е видял да хвърля нещо в езерото в сумрака преди зазоряване. Беше твърде далеч, за да го разпознаят.

Но колата му е там с регистрационния си номер. Нико започва да се притеснява. Не е очаквал някой да го види. Когато се приближава, успява да види автомобила по-добре. Полицейски, от служебните. Не е патрулна кола, боядисана в черно и бяло, а анонимна. Те винаги се познават по предната решетка. Прилошава му. Защо тук точно сега има полицейска кола? Дали са го проследили? Дали полицаите са го видели да хвърля нещо в езерото? Нико вече се поти в студа, а сърцето му сякаш тупти в ушите. Той се опитва енергично да се доближи до колата си, като мине възможно най-далеч от полицейската, без да изглежда така, че ги избягва нарочно. Прозорецът се спуска надолу. Мамка му.

— Всичко наред ли е? — пита го полицейският служител, като подава главата си навън от прозореца, за да го огледа добре.

Нико спира и отново заприличва на сърна, уловена в светлините на фаровете. Не познава лицето на мъжа — не е нито Расбак, нито някой от неговите хора. В продължение на един сюрреалистичен миг беше сигурен, че през отворения прозорец ще се покаже именно Расбак.

— Да, разбира се. Не можах да заспя — отговаря Нико.

Полицейският служител кимва, вдига прозореца и потегля с колата си.

Нико се качва в своята, като се тресе от нерви. Налага се да изчака няколко минути, преди отново да бъде в състояние да шофира.

На закуска Мей и Нико не разговарят много. Той е блед и вглъбен в себе си след преживяването на езерото, за което тя не подозира. Нико не ѝ казва нищо. Мей се чувства лабилна и крехка, бебето ѝ липсва и не може да се отърси от мисълта за предишния ден, когато той ѝ призна, че ѝ е изневерил. Все още не може да му повярва за Синтия. Защо беше в нейната къща вчера? Ако е излъгал за това, за какво друго е излъгал? Тя не му вярва. Но двамата са постигнали някакво несигурно примирие. Имат нужда един от друг. Може би дори все още се обичат въпреки всичко.

— Тази сутрин трябва да отида в офиса — казва ѝ Нико малко неуверено и шумно се прокашля.

Тя кимва. Знае, че нещата в бизнеса не вървят добре. Това не я интересува особено, но все пак предполага, че той наистина трябва да ходи на работа, дори в този момент, и да се опитва да оправи нещата. Смята, че това ще му се отрази добре — изглежда ужасно. Така ще се разсее от всичко останало поне за малко. Завижда му. Самата тя не разполага с лукса да се отдаде на работата си, за да позабрави за станалото. Всичко в къщата ѝ напомня за Кора и за онова, което са изгубили. Тя няма къде да избяга, дори да е временно.

Мей усеща, че Нико се тревожи за нея.

— Какво ще правиш, докато ме няма? — пита той.

Тя свива рамене:

— Не знам.

— Вероятно ще ти се отрази добре, ако си запишеш час при доктор Лъмсден — подхвърля Нико. — Вече би трябвало да можеш да се измъкнеш незабелязана покрай репортерите, ако си повикаш такси.

— Добре — съгласява се безсилно Мей.

Когато Нико излиза, все още е твърде рано, за да се опита да си запише час. Въпреки това се обажда в кабинета на психиатъра и оставя съобщение. След това не знае какво друго да прави. Обикаля къщата и мисли за бебето си. Представя си я мъртва в някой контейнер за боклук, покрита с червеи.

Представя си я в плитък гроб в гората, изровена и нагризана от диви животни. Представя си я затворена в клетка. Не може да прогони ужасните картини от ума си. Чувства се така, сякаш всеки момент ще повърне или ще изпадне в паника. Когато се поглежда в огледалото, очите ѝ са огромни.

Тя никога няма да разбере какво е станало с нейното бебе. Може би е най-добре да не разбира. Но до края на живота ѝ измъченото ѝ съзнание само ще ѝ осигурява отвратителни представи, които може би са по-страшни от действителността. Може би смъртта ѝ е настъпила бързо. Мей се моли да е било така. Но никога няма да го знае със сигурност.

От мига, в който се роди, тя знаеше къде се намира Кора във всяка минута, а сега не знае къде е. Защото е лоша майка. Тя е лоша, повредена майка, която не обичаше дъщеря си колкото трябва. Остави я сама в къщата, без никой да се грижи за нея. Удряше я. Нищо чудно, че я изгуби. За всичко си има причина и причината нейното бебе да изчезне е тази, че тя не го заслужаваше.

Мей вече не просто обикаля къщата, а кръстосва все по-бързо и по-бързо. Мислите ѝ препускат и се препъват една в друга. Чувства силна вина заради дъщеря си. Не знае дали да вярва на Нико, когато ѝ обяснява, че Кора е била жива в дванадесет и половина. Не може да вярва на нищо, което казва той — защото е лъжец. Не може да си спомни дали Кора дишаше, когато отиде да я нагледа в полунощ, и не може да си спомни какво се случи преди това, когато отиде в единадесет часа. Не може да си спомни как е преоблякла розовото ѝ боди. Не може да си спомни нищо. В паметта ѝ има бяло петно, черна дупка, изтрита история. Сигурно ѝ е направила нещо лошо. Вероятно е убила собственото си бебе. Единственото смислено обяснение.

Това е ужасяваща вероятност, ужасна тегоба. Трябва да каже на някого. Опита се да каже на Нико, но той не искаше да я чуе. Той отрича всичко, без да знае истината. Иска да се преструва, че тя не е способна да навреди на собственото си дете. Мей си спомня как я погледна, когато му каза, че е удряла Кора — отвращението в погледа му. Той не искаше да повярва на това.

Може би нямаше да се чувства така, ако я беше виждал да плясва Кора.

Може би нямаше да се чувства така, ако знаеше за нейната история.

Но Нико не знае за нейната психиатрична история, защото тя никога не му е разказвала за това. Тя си мислеше, че всичко е останало в миналото. Той не знае, че започна да ходи на психиатър още когато беше в трети клас. Мей си спомня как през онези ранни години постоянно изпитваше тревога, гризеше си косата и ноктите. Беше убедена, че другите хора могат да прочетат мислите ѝ, от което изпитваше още по-голяма тревога. Майка ѝ я заведе на един известен специалист по детско развитие — доктор Плъм, дори не е забравила името му. Той, общо взето, ѝ каза, че изпитва вина, защото в ума ѝ се въртят „лоши“ мисли, и затова е започнала да се тревожи, че хората знаят за тях. Уверяваше я, че те не са същите като лошите действия, че са нещо нормално. Но той стреляше в тъмното, понеже Мей не искаше да му каже какви бяха нейните лоши мисли. Не можеше да се сети за нито една.

Тя съвсем ясно разбираше, че трябва да го пази в тайна от доведения ѝ баща. Това я караше да изпитва още по-силен срам, все едно имаше неразрешим проблем. Майка ѝ беше казала, че той знае единствено, че ходи на психиатър, за да се лекува от тревожността си. Доведеният ѝ баща сякаш прие това обяснение; Мей очевидно беше много тревожно дете.

Когато навлезе в пубертета, имаше и по-сериозни проблеми. Мей си спомня как майка ѝ я намираше да броди в гористото дефиле зад къщата им, като не знаеше нито коя е, нито как е попаднала там. Когато случката отминаваше, не можеше да обясни какво се е случило, независимо колко подробно я разпитваше майка ѝ.

Мей се върна при психиатъра, който я беше лекувал преди няколко години, все едно отново имаше нужда да отиде на ремонт. Но този път майката ѝ беше по-разтревожена. Мей разбра, че има някакъв ужасен проблем. Страхуваше се, че не може да си спомни какво се е случило, боеше се от загубата на контрол върху себе си.

Психиатърът ѝ постави диагноза „дисоциативно разстройство“. Спомня си колко беше разстроена, когато ѝ обясни какво означава това. Той ѝ каза, че дисоциацията е неволен, нездрав начин да се избегне действителността, и хората, които страдат от дисоциативно разстройство, се откъсват от реалността посредством кратки периоди на амнезия, усещане за отделяне от собствената личност или за останалите хора и предмети като изкривени. Психиатърът ѝ обясни, че в моменти на стрес симптомите могат временно да се задълбочат.

Оттогава беше имало и други епизоди, при които на Мей ѝ се губеха различни периоди от време — понякога минути, а понякога и часове — и тя не знаеше какво се е случило през тях. Те винаги бяха предизвикани от стрес. Понякога се озоваваше на някое неочаквано място, нямаше никаква представа как е стигнала там и се обаждаше на майка си, която идваше да я прибере. Но не беше имала нито една такава случка от първата си година в университета. Мислеше, че това е останало в миналото.

След отвличането това беше допълнителен източник на тревоги за Мей: ами ако майка ѝ все пак реши да признае на доведения ѝ баща цялата истина? Ако му каже, че тя не просто беше тревожно момиче, а страдаше от дисоциативно разстройство? Ако Нико разбере и започне да я гледа с други очи? Но после се беше получило бодито и нейната майка спря да я гледа така, все едно си мислеше, че може би тя е убила собственото си дете, а Нико ѝ е помогнал да го прикрие.

Мей се беше страхувала, че полицията ще се разрови в миналото ѝ и ще открие истината за нея. И в такъв случай ще бъдат убедени, че тя е виновна, независимо дали е така. Но имаше и по-лоши неща от това да бъде несправедливо обвинена.

Най-големият страх на Мей в момента е този, че наистина е виновна. Възможно ли е в онази нощ да е направила нещо на Кора, без да знае какво върши? Ами ако толкова се е ядосала, че Кора не иска да спре да плаче, и е затиснала лицето ѝ с възглавница? Или е стиснала с ръце онова мъничко, беззащитно гърло? Дори да го беше направила, тя нямаше да си спомня за това. Мей знае, че ако е била съвсем наясно със себе си и е осъзнавала напълно какво върши, не би била способна на нещо подобно. Но освен това знае, че ако е сторила нещо в състояние на дисоциативно разстройство, нямаше да си го спомня.

През първите дни, когато беше толкова убедена, че Кора е била отвлечена от някой непознат, ѝ беше особено трудно да се справя с подозренията на полицията, на обществеността и на собствената си майка. Двамата с Нико бяха успели да го понесат, защото знаеха, че са невинни. Бяха допуснали само една грешка — оставиха бебето си без надзор. Но не го бяха изоставили. С включения бебефон, при положение че ходят да я наглеждат на всеки половин час, не трябваше да има никаква опасност за нея. Щеше да бъде също толкова безопасно, колкото и бавачката да беше останала на долния етаж, заспала на дивана със слушалките си на главата, както всеки път, когато се прибираха от излизане.

През първите дни след изчезването на Кора Мей не смяташе, че тя ѝ е направила нещо лошо. Но сега… Всичко е заради случката от онзи ден, когато остана сама вкъщи и търсеше доказателства, че Нико не ѝ е верен. Беше се подхлъзнала в черната дупка; беше объркала издирването на следи за изневярата на Нико с издирването на Кора. Действителността се бе изкривила. Тя си спомня как си мислеше, че Синтия ѝ е откраднала детето.

Заболяването ѝ се беше върнало. Но кога точно бе станало това?

Мисли си, че знае отговора. Върна се в нощта на отвличането, след като плесна Кора. Тогава изгуби представа за времето. Няма представа какво се е случило. И причината не е в това, че е била уморена и е пила твърде много.

Сега изпитва едва ли не облекчение от осъзнаването на факта, че тя го е направила. По-добре Кора да е била убита бързо от собствената си майка в собствената си стая, където от стените я гледат познатите агънца, отколкото да я отвлече някакво чудовище и да я измъчва до смърт. Да я насили. Да я нареже на парчета. Да я хвърли в огъня.

Трябва да се обади на майка си. Майка ѝ ще ѝ повярва. Тя ще знае какво да направи. Но Мей не иска да се обади на майка си. Майка ѝ ще се опита да прикрие всичко и да се престори, че не се е случило. Точно като Нико. Всички се опитват да прикрият това, което е направила.

Тя вече не го иска. Трябва да каже на полицията. И трябва да го направи сега, преди някой да се опита да я спре. Тя иска всичко да излезе наяве. Вече не може да издържа на тази тайнственост и на тези лъжи. Заслужава да бъде наказана за онова, което е извършила. И трябва да разбере къде е нейното дете, къде е затворило очи за последен път. Трябва да я прегърне още веднъж.

Мей бързо се облича и повиква такси, което да я закара в полицейското управление.

Сякаш минава много дълго време, но таксито най-сетне пристига. Тя сяда отзад. Чувства се така, все едно всеки момент ще ѝ прилошее. Трябва да сложи край на това. Ще им каже какво се е случило в действителност и те ще открият тялото. Нико ще трябва да спре да я прикрива. Ще спре да я лъже. Той ще трябва да им каже къде е скрил тялото на Кора и тогава и тя ще разбере. Мей трябва да разбере къде е нейното дете. Не издържа повече да не знае това.

Няма доверие на никого да каже истината, ако тя не го направи първа.

Когато пристига в полицейското управление, дежурната служителка на входа я разпознава и я поглежда с неприкрита тревога.

— Добре ли сте? — пита тя. — Елате да седнете. Ще ви донеса вода.

— Добре съм — отговаря Мей и нетърпеливо махва на жената да не се занимава с нея. — Искам да се срещна със следовател Расбак. Тук ли е?

Превъзбудена е. Гласът ѝ звучи странно, дори за нея самата.

— Не, днес е неделя — отговаря полицейската служителка. — Нека да проверя дали ще мога да се свържа с него по телефона.

Служителката зад бюрото провежда кратък разговор по телефона, но Мей не успява да чуе нищо от него. После оставя слушалката и казва:

— Той вече пътува насам. Ще пристигне след около половин час.

Мей сяда и чака.

Когато Расбак пристига след по-малко от половин час, той е облечен неофициално, със спортен панталон и риза. Изглежда много различно, облечен като за летен следобед. Тя е свикнала да го вижда с костюм. Това се струва объркващо за Мей.

— Мей — обръща се към нея той. — Какво мога да направя за вас?

— Трябва да говоря с вас — казва бързо Мей.

— Къде е адвокатът ви? — пита Расбак. — Казаха ми, че вече няма да говорите с нас, ако адвокатът ви не присъства.

— Не искам адвокат — настоява Мей.

— Сигурна ли сте? Може би трябва да му се обадите. Мога да почакам.

— Не. Сигурна съм. Нямам нужда от адвокат. Не искам адвокат. И не се обаждайте на съпруга ми.

Расбак открива друг полицейски служител, който да се присъедини към тях, и кани Мей да влезе в една стая за разпит. Тя започва да говори още преди да е седнала както трябва. Той я моли да почака малко.

— Трябва да запишем разговора — казва Расбак. — Моля, представете се, кажете днешната дата и обяснете, че сте била посъветвана да се обадите на адвоката си, но сте отказала.

Едва когато Мей изпълнява това, разговорът може да започне.

— Защо сте тук днес? — пита я следователят.

— Дойдох да си призная всичко.