Двойката от съседната къща

Пета глава

Нико се чувства като второстепенен актьор в драматична пиеса, в която главните действащи лица са други; чувството му е познато от многобройните пъти, в които е бил в една и съща стая с родителите на Мей. Дори сега, когато е в ролята на бащата на отвлеченото бебе, той се чувства избутан от сцената, незначителен, докато те тримата — разстроената му жена, нейната властна майка и надменният ѝ доведен баща — сформират познатия си тричленен съюз. Понякога го пренебрегват деликатно, понякога — не. За тях Нико не е нищо повече от спътник. Той знаеше в какво се забърква, когато се ожени за нея. Сделката му се беше сторила приемлива.

Стои прав до стената на дневната, чувства се безполезен и наблюдава Мей. Тя седи по средата на дивана, майка ѝ е до нея и я придърпва към себе си, за да я успокои. Доведеният ѝ баща е по-сдържан, седи с изправен гръб и потупва дъщеря си по рамото. Никой не поглежда към Нико. Никой не му предлага утеха. Нико се чувства на чуждо място в собствения си дом.

Но има и нещо по-ужасно от това — призлява му от собствената му постъпка, потресен е от себе си. Ако можеше да върне времето назад и да промени нещата, би го сторил. Всичко, което иска в този миг, е любимото му бебе отново да бъде в креватчето си; иска нищо от това да не се беше случвало.

Усеща погледа на следователя върху себе си. Единствено той му обръща внимание. Нико го отбягва умишлено, макар да знае, че вероятно не би трябвало да го прави. Знае, че е заподозрян. От момента, в който се появи, следователят го беше намеквал по всякакъв начин. Нико беше дочул полицаите да си шушукат, че ще доведат кучетата. Той не е глупав. Биха правили това само ако мислеха, че Кора е била мъртва още преди да напусне къщата. Полицаите очевидно са на мнение, че двамата с Мей са убили собственото си бебе. Нека пуснат кучетата — не го е страх. Може би полицията се занимава с такива случаи ден и нощ, но той никога не би могъл да направи нещо лошо на своето бебе. Кора е всичко за него. През последните месеци, когато всичко наоколо беше започнало необратимо да се руши, тя беше единствената светлина в живота му, единственият истински и неизменен източник на радост, докато Мей беше потъвала все по-дълбоко в объркването и депресията си. Нико вече почти не познава жена си. Всичко е отишло по дяволите. Но той и мъничката Кора бяха споделяли едно щастливо разбирателство.

Сега родителите на Мей ще го презират повече от всякога. Ще простят на нея бързо — биха ѝ простили почти всичко, знае това от личен опит — дори да изостави детето им в лапите на похитител, дори това; но на него никога няма да простят. Просто ще се държат назидателно, без да казват нищо. Ще запазят хладнокръвие, изправени пред връхлетялото ги нещастие; те винаги запазват хладнокръвие, за разлика от чувствителната си дъщеря. Вероятно дори ще успеят да оправят положението, да избавят Мей и Нико от собствените им грешки. В това са най-добри. Даже в този момент вижда как бащата на Мей е отправил поглед отвъд самата Мей и нейната майка и със свъсени вежди се е съсредоточил върху проблема — проблема, който Нико създаде — и върху това как да го разреши. Умува как да даде всичко от себе си и да се справи с гордо вдигната глава. Може би ще успее да засенчи зет си за пореден път — сега, когато това би било от най-голямо значение.

Нико презира своя тъст. Чувството е взаимно.

И все пак, най-важното нещо е да си върнат Кора. Нищо друго няма значение.

Следовател Расбак долавя студенината между родителите на Мей и техния зет. В повечето случаи подобни кризисни ситуации размиват установените граници, било то и за кратко. Но това не е обикновена кризисна ситуация. Става дума за двойка, която уж е оставила бебето си само вкъщи, а впоследствие то е било отвлечено. Докато наблюдава сгушеното на дивана семейство, веднага му става ясно, че родителите ще опростят всяка вина на своята обична дъщеря. Съпругът е удачен избор за ролята на изкупителната жертва — той единствен ще бъде обвинен, заслужено или не. И изглежда така, сякаш е наясно с този факт.

Доведеният баща на Мей става от дивана и се приближава към него. Нещо в уверените му маниери подсказва агресия.

— Следовател…?

— Следовател Расбак — допълва той.

— Ричард Уелс — казва мъжът срещу него и подава ръката си. — Какво е предприето за откриването на моята внучка?

Изказът му е властен; свикнал е да се разпорежда. Не би се оставил да бъде размотаван.

Расбак му обяснява:

— Служителите ни претърсват района и разпитват всеки евентуален свидетел, за да разберат дали някой е видял нещо.

Той прави кратка пауза, преди да продължи:

— Екип от съдебни експерти изследва къщата и прилежащите райони. Подали сме описанието на бебето към всички необходими източници. Скоро и обществото ще научи от репортажите в медиите. Може да ни провърви и да попаднем на нещо полезно, записано от някоя охранителна камера. Надяваме се в най-скоро време да разполагаме с някакви улики.

Дори докато изрича тези думи, Расбак си дава сметка за собствения си цинизъм. „Правим всичко възможно. Но то вероятно няма да бъде достатъчно, за да върнем вашата внучка“, мисли си той. Расбак знае от опит, че освен ако няма някакво значително развитие още в самото начало, такива случаи обикновено се разплитат доста бавно. Момиченцето не разполага с много време, ако изобщо все още е жива.

Уелс се приближава до него — приближава се толкова близо че Расбак успява да помирише афтършейва му. Уелс хвърля поглед през рамо към дъщеря си и пита малко по-тихо:

— Проверявате ли всички извратеняци?

Расбак поглежда мъжа срещу себе си, по-висок е от него. Той единствен е изрекъл немислимото.

— Проверяваме всички, които са ни известни, но винаги има и такива, за които не знаем.

— Дъщеря ми няма да издържи — прошепва Ричард Уелс на следователя, като поглежда към нея.

Расбак се пита дали бащата знае за следродилната депресия на дъщеря си. Може би сега не е най-подходящият момент за този въпрос. Вместо това, той замълчава за миг и после казва:

— Мислите ли, че е възможно това престъпление да има финансова мотивация?

Мъжът изглежда учуден, но въпреки това се замисля.

— Не зная. Не бих предположил.

Расбак кимва утвърдително.

— Сещате ли се за някого, може би човек от бизнес средите, който би искал да ви навреди?

— Мислите, че някой е отвлякъл внучката ми, защото иска да ми отмъсти за нещо?

Човекът изглежда искрено учуден.

— Просто питам.

Уелс все пак не отхвърля веднага тази мисъл. Или егото му е достатъчно голямо, или през годините си е създал достатъчно врагове, че идеята да не му се струва невероятна. В крайна сметка поклаща глава.

— Не, не мисля, че някой би сторил това. Нямам врагове — доколкото ми е известно.

— Не е много вероятно — съгласява се Расбак, — но са се случвали и по-необичайни неща.

После добавя между другото:

— Вашият зет изрази предположение, че някой би могъл да поиска откуп.

— Така ли?

— Твърди, че сте доста заможни. Така ли е наистина?

Уелс кимва:

— Може да се каже.

Той поглежда към Нико, който в момента не гледа към него, а е вперил поглед в Мей.

— Какъв точно е вашият бизнес, господин Уелс?

— Опаковки и етикети — отговаря той. — Но какво значение има това? Трябва да намерим Кора. Тя е единственото ми внуче.

Уелс тежко слага ръка на рамото на Расбак и докато се обръща на другата страна, подхвърля:

— Дръжте ме в течение, става ли?

После му подава визитната си картичка:

— Обаждайте се по всяко време. Искам да знам какво се случва.

В този момент Дженингс се приближава към Расбак и прошепва в ухото му:

— Кучетата пристигнаха.

Расбак кимва.

— Извинете ме — казва той на Уелс и излиза от дневната.

Отива на улицата, за да посрещне паркиралия пред къщата камион на звено „Водачи на служебни кучета“. Той разпознава водача, едно доста способно ченге на име Темпъл. Работил е с него и преди.

— Какъв е случаят? — пита Темпъл.

— Обадиха се за бебе, изчезнало от креватчето си посред нощ — отвръща Расбак.

Темпъл кимва разбиращо, погледът му е сериозен.

— Детето е едва на шест месеца, така че не може да се придвижва само.

Не става дума за наскоро проходило или още съвсем малко дете, което се е събудило през нощта, излязло е на улицата и като се е уморило, се е скрило в някоя дренажна тръба. Ако случаят беше такъв, щяха да накарат кучетата да го проследят по миризмата. Не, някой беше изнесъл това бебе от дома му.

Расбак поиска да доведат следови кучета, за да установят дали момиченцето вече е било мъртво вътре в къщата или пък в колата. Добре обучените следови кучета могат да подушат смъртта — върху различни повърхности, върху дрехи — дори само два или три часа, след като е настъпила. Смъртта променя химичния състав на тялото бързо, но не моментално. Ако бебето е било убито и преместено веднага, кучетата няма да могат да го надушат, но ако не е било така — тогава си струва да се опита. Всяка евентуална информация, придобита чрез кучетата, не би имала никаква уличаваща стойност без наличието на потвърждаващи вината преки улики — като труп например. Но Расбак отчаяно се опитва да се сдобие с каквито и да било сведения; иска да знае дали бебето е било мъртво, преди да напусне къщата. Расбак е човек, който би се възползвал от всички разследващи методи по време на работата си, и е непреклонен в търсенето на истината.

Темпъл кимва:

— Да започваме.

Той отива до задния край на камиона и отваря преградата. Две кучета изскачат навън — идентични английски спрингър шпаньоли с черно-бяла окраска. Темпъл ги насочва с помощта на жестове и гласови команди. Не носят каишки.

— Да започнем с колата — предлага Расбак.

Завежда ги до автомобила на семейство Конти. Кучетата следват неотлъчно Темпъл с пълно покорство. Съдебните експерти вече са там. Щом виждат животните, мълчаливо отстъпват назад.

— Готови ли сте тук? Мога ли да ги пусна да подушат наоколо? — пита Расбак.

— Да, приключихме. Вие сте — отговаря началникът на екипа.

— Тръгни — нарежда Темпъл на двете кучета.

Кучетата се залавят за работа. Обикалят около колата, като не спират да душат внимателно. Скачат в багажника, на задната седалка, после — на предната седалка, и излизат обратно от автомобила. Приближават се до водача си, сядат до него и го поглеждат. Той им подава по една кучешка бисквитка и поклаща отрицателно глава:

— Нищо.

— Да пробваме вътре — казва Расбак с облекчение.

Надява се, че изчезналото момиченце все още е живо. Иска му се да е сбъркал в преценката си за родителите. Иска да го открие. После си припомня, че не бива да се надява на нищо. Трябва да запази обективност. Не може да си позволи да се ангажира емоционално със случаите, върху които работи. Никога не би издържал.

Кучетата подушват въздуха по пътя към входната врата и влизат в къщата. След като вече са вътре, водачът ги отвежда към втория етаж и те започват от стаята на бебето.