Нико е в полицейското управление, в същата стая за разпит, на същия стол. Расбак седи срещу него на един от металните столове точно където беше преди няколко дни, когато Нико даде официалните си показания. Вторият полицай с него този път е друг човек.
Медиите някак са успели да се докопат до новината за провалената размяна. Пред полицейското управление имаше тълпа от репортери, когато докараха Нико. Проблясваха светкавици, а в лицето му навираха микрофони. Наложи се полицаите да ги задържат на разстояние.
Не са му сложили белезници. Нико се изненада, защото в мислите си вече беше признал всичко. Чувстваше се толкова виновен, че не разбираше как те не го виждат. Мислеше си, че не са му сложили белезниците просто като жест на добра воля към него, или пък защото не са го сметнали за нужно. В крайна сметка, той очевидно не беше в състояние да се съпротивлява. Беше победен. Нямаше да се опита да избяга. Където и да отиде, вината и скръбта му щяха да го последват.
Позволяват му да види Мей, преди да го отведат в стаята за разпит. Когато го доведоха в управлението, за да вземат показанията му, тя и родителите ѝ вече бяха тук. Мей беше ужасно разстроена. Нико остана потресен, когато я видя. Когато видя какво ѝ е причинил, какво е причинил на всички тях. Щом го зърна, тя се хвърли на врата му и започна да ридае, притисната към него, все едно нямаше да го пусне до края на света. Двамата останаха в прегръдките си, като се тресяха от плач. Двама съсипани хора, единият от които беше лъжец.
А после го бяха отвели в стаята за разпит, за да вземат показания от него.
— Съжалявам — започва Расбак.
Нико вдига очи към него, въпреки че не иска.
— Прибрахме столчето от колата и одеялото, за да ги изследват в лабораторията. Може да се сдобием с нещо полезно.
Нико не отговаря.
Расбак се привежда напред:
— Защо не ни кажете какво точно става тук?
Нико поглежда следователя, който винаги го е дразнил. Когато гледа Расбак, губи желание да си признае.
— Аз занесох парите. Кора не беше там. Бях измамен. Когато влязох в бараката, някой ме удари по главата и взе парите.
Разпитът на Расбак, тази стая, познатата игра на котка и мишка, са изострили ума на Нико. Сега разсъждава по-ясно, отколкото преди около час, когато всичко се обърка толкова фатално. В кръвта му кипи адреналин. Той изведнъж започва да мисли за оцеляване. Осъзнава, че не може да каже истината — това ще убие Мей. Тя никога няма да понесе такова предателство. Нико трябва да запази илюзията, че е невинен. Те нямат нищо срещу него, никакво доказателство. Расбак очевидно храни подозрения срещу него, но те не са нищо повече от това.
Нико се мъчи да се съсредоточи. Може би, ако успее да излезе оттук, може да се опита сам да открие Брус. Сигурно има начин за това. Към този момент все още е на крачка пред полицията.
— Успяхте ли да видите човека, който взе парите?
— Не. Носеше тъмна скиорска маска — не можах да видя лицето му. Сигурно е паркирал колата си зад бараката. Чух как потегли.
— Само един човек?
— Така мисля.
— Можете ли да го опишете?
— Не, защото носеше качулка. Мисля, че беше среден на ръст и на тегло.
— Можете ли да ми кажете нещо друго за него? Каза ли нещо?
Нико поклаща глава:
— Не, нищо.
— А колата?
— Не знам. Не я видях, само я чух. Звучеше по-скоро като кола, отколкото като пикап, така си мисля.
Расбак го поглежда.
— Нико, трябва да ви кажа нещо — продължава Расбак. — Според мен бебето вече е мъртво.
Нико навежда глава и в очите му напират сълзи.
— И освен това смятам, че вие носите отговорност за това.
Нико рязко вдига глава.
— Нямах нищо общо с това, което се случи!
Расбак не отговаря. Мълчаливо го очаква да продължи.
— Защо смятате, че аз имам нещо общо? — настоява Нико. — Защо сте ми вдигнали мерника? Изчезнало е моето дете.
Той започва да плаче. Не му се налага да се преструва. Скръбта му е съвсем истинска.
— Заради съвпадението във времето, Нико — обяснява Расбак. — Вие сте нагледал бебето в дванадесет и половина. Всички са съгласни по този въпрос.
— Е, и? — пита Нико.
— Е, аз разполагам със следи от гуми от непознат автомобил, който наскоро е бил във вашия гараж. И свидетел, който е видял кола да се отдалечава по алеята зад вашата къща, откъм вашия гараж, в 00:35 през нощта.
— Какво общо има това с мен? — казва Нико. — Няма откъде да знаете, че тази кола има нещо общо с изчезването на Кора.
Също толкова лесно биха могли да я изнесат през входната врата в един часа.
— Сензорът за движение в задния двор е бил изключен. Вие сте бил в къщата в дванадесет и тридесет. От посоката на вашия гараж по алеята се е отдалечила кола в 00:35. Кола с изключени фарове.
— Това ли е всичко, с което разполагате?
— Няма никакви следи от присъствието на непознати хора в къщата. Според мен вие сте изнесъл бебето от къщата в гаража.
Нико не казва нищо.
— Знаем, че бизнесът ви има финансови проблеми.
— Признавам, че това е вярно. Мислите ли, че е достатъчна причина да отвлека собственото си дете?
— Ставали са отвличания и за по-малко — отговаря следователят.
— Добре тогава, нека да ви кажа нещо — започва Нико и се привежда напред. — Аз обичам дъщеря си повече от всичко друго на света. Обичам и съпругата си и съм изцяло посветен на това и двете да бъдат добре.
Той се обляга назад. Внимателно се замисля, преди да продължи:
— Освен това родителите на съпругата ми са много богати и винаги досега са проявявали голяма щедрост. Сигурно ще подскочат от радост, ако Мей ги помоли за пари. Тогава защо, по дяволите, да отвличам собственото си бебе?
Расбак го наблюдава с присвити очи.
Нико осъзнава колко е важно да успее да ги убеди, че наистина вярва в това, че могат да получат пари от родителите на Мей, стига само Мей да ги помоли. Тогава той няма да има мотив за престъплението.
— Ще разпитам тъста и тъщата ви. Както и съпругата ви. И всички, които някога са били в контакт с вас.
— Разпитвайте си колкото си искате — отговаря Нико.
Дава си сметка, че се държи като задник и не реагира по най-добрия начин, но не може да се преодолее.
— Може ли да си тръгвам?
— Да, можете да си тръгвате — казва следователят. — Този път, да.
— Да си намеря ли адвокат? — пита Нико.
— Това си е ваша работа — отговаря следователят и става от мястото си, за да даде знак, че разпитът е приключил.
Расбак се отправя обратно към своя кабинет, за да помисли. Инстинктите му подсказват, че Нико е виновен. Смята, че е планирал всичко. Според него Нико е взел бебето от креватчето в дванадесет и половина, изнесъл го е през задния вход и е отишъл в гаража, където го е оставил в неизвестната кола. След това съучастникът е откарал бебето на предполагаемо сигурно място. Нико се е върнал на празненството и се е опитал да се държи колкото се може по-нормално. Расбак е убеден, че го е направил заради парите от откупа и съпругата му вероятно не участва в неговия замисъл. Тя не изглеждаше наясно с финансовите проблеми на Нико.
Ако това наистина е било нагласено отвличане, инсценирано от съпруга, той очевидно се е свързал с неприятни типове, които са се възползвали. Расбак почти изпитва съчувствие към него. И със сигурност съчувства на жена му. Ако Нико е организирал всичко и са го измамили, детето му вероятно вече е мъртво, парите са изчезнали, а полицията го подозира за отвличането — целият му живот е съсипан. За него е истинска мистерия как изобщо успява да се държи.
Но следователят не е съвсем сигурен във всичко това. Проблемът за бавачката продължава да го тормози. Както и въпросът, продиктуван от здравия разум: защо човек, който би могъл да се сдобие с тези пари, като просто помоли за тях, ще рискува всичко с нещо толкова глупаво и рисковано като отвличане?
Време е да разпита родителите на Мей.
А на сутринта отново ще говори със самата Мей.
Расбак ще разкрие всичко. Просто е въпрос на време.
Мей и Нико отново са у дома си. В къщата са само те двамата, техният ужас, скръбта им и най-лошото, което могат да си представят. Трудно е да се каже кой от двамата е по-съсипан: Нико, който тайно от всички носи отговорността за връхлетялата ги трагедия, или Мей — скърбящата, разстроена майка. И двамата се измъчват от това, че не знаят какво се е случило с детето им и предполагат най-лошото. Нито един от тях не вярва, че Кора още е жива. Всеки се преструва заради другия, че тя е жива и някак ще се върне при тях. Те не са честни един с друг. Няма как да бъдат.
Мей не знае защо не обвинява Нико повече, отколкото го прави. Когато отвлякоха бебето им, тя обвиняваше съпруга си с цялото си сърце, че я бе убедил да го оставят вкъщи само. Ако го бяха взели със себе си у съседите, това нямаше да се случи. Тя си казваше, че ако Кора не се върне невредима, никога няма да му прости.
И все още не му е простила. Но ето ги тук. Мей не знае защо продължава да се държи за него, но го прави. Може би защото няма за какво друго да се хване. Вече дори не знае дали го обича. Защото никога няма да му прости и заради Синтия.
Вероятно се държи за него, защото никой друг не може да сподели или да разбере нейната болка. Или защото той, ако не друго, поне вярва в нея. Той знае, че тя не е убила тяхното дете. Сигурно беше единственият напълно убеден в невинността ѝ, още преди да се появи бодито. Дори собствените ѝ родители може би я подозираха. Без съмнение, майка ѝ я подозираше, докато бодито не пристигна по пощата.
Двамата си лягат и остават будни дълго време. Най-сетне Нико, съвсем изтощен, се предава на неспокоен сън. Но Мей е твърде разтревожена, за да заспи. В крайна сметка става от леглото, слиза на долния етаж и безцелно обикаля къщата, обзета от все по-голямо безпокойство.
Започва да претърсва къщата, но не знае какво търси и това я тревожи все повече и повече. Движенията и мислите ѝ стават все по-припрени. Издирва уличаващо доказателство срещу неверния си съпруг, но освен това издирва и своето дете. Отново усеща как границите в съзнанието ѝ се размиват както преди.
Понякога я обзема чувство на празнота, сякаш не е съвсем свързана с настоящия момент. Все още го изпитва, за много кратко време. Някаква друга част от съзнанието ѝ установява контрол върху нея и тя не е отговорна за това, което се случва. Тя осъзнава, че е минало време, но не може да си спомни какво е станало.
Но този път мислите ѝ просто се забързват. Започва да разсъждава нелогично, все едно вярва в необяснимото и вълшебното. В такива моменти нещата придобиват по-голям смисъл за нея като в сън. Едва когато сънят свърши, човек осъзнава колко необичайно е било всичко и как всъщност не е имало никакъв смисъл.
Тя не е открила съобщения от електронната поща на Синтия на лаптопа на Нико, нито непознато дамско бельо в къщата. Не е намерила касови бележки от хотелски стаи или рекламни кибритчета от непознати барове. Попаднала е на притеснителна финансова информация, но в момента това не я тревожи. Тя иска да знае какво се случва между Нико и Синтия и какво общо има това с изчезването на Кора. Дали Синтия не е отвлякла Кора?
Колкото повече мисли Мей за това в сегашното си разстроено състояние на ума, толкова по-логично ѝ се струва. Синтия мрази деца. Тя е от онези хора, които са в състояние да направят нещо лошо на дете. Студенокръвна е. И не харесва Мей. Иска да ѝ причини вреда. Синтия иска да отнеме съпруга и детето на Мей само за да види какво ще ѝ причини, само защото има възможност да го направи.
Най-сетне тя се докарва до състояние на пълно изтощение и заспива на дивана в дневната.
Мей се събужда рано на следващата сутрин и взима душ, преди Нико да разбере, че е спала на дивана. Облича се като в транс, изпълнена с ужас. Тя никога повече няма да види детето си.
Мисълта за полицията я парализира. Измъчват я кошмари за това, че отново е на разпит при онзи ужасен следовател. Той няма представа къде е тяхното бебе, но явно си мисли, че те знаят. Вчера, след като взе показания от Нико, следователят поиска от нея тази сутрин пак да отиде в управлението, за да я разпитат. Тя не иска да ходи. Не знае защо той пак държи да говори с нея. Струва ѝ се безчувствено чудовище.
Нико я гледа как се облича от леглото с безизразно лице.
— Трябва ли да ходя? — пита го тя.
Ако има как, няма да отиде. Не знае какви са правата ѝ. Дали може да им откаже?
— Не мисля, че си длъжна — отговаря Нико. — Не знам, може би е време да говорим с адвокат.
— Но това ще направи лошо впечатление — казва притеснено Мей. — Няма ли?
— Не знам — отвръща Нико. — Според мен вече е късно да направим добро впечатление.
Тя пристъпва към леглото и поглежда надолу към него. Сърцето ѝ щеше да се скъса да го гледа толкова изтормозен, ако вече не беше на парчета.
— Май трябва да говоря с моите родители. Те могат да ни намерят добър адвокат, ако се наложи. Макар че според мен е абсурдно дори да си мислим, че ще ни потрябва такъв.
— Това може би не е чак толкова лоша идея — отговаря несигурно Нико. — Както ти казах снощи, той явно все още ни подозира. Очевидно си мисли, че ние сме инсценирали цялото нещо.
— Защо мисли така? — пита Мей с нарастваща тревога. — Само защото по алеята е минала някаква кола по същото време, когато ти отиде да нагледаш Кора?
— Не знам.
— Ще отида — казва Мей. — Той иска да бъда там в десет часа.
Нико кимва уморено.
— Ще дойда с теб.
— Няма нужда да идваш — отвръща му несигурно Мей. — Мога да се обадя на майка ми.
— По-добре да дойда аз. Почакай да се облека и ще те придружа.
Мей е благодарна. Не иска да се обажда на майка си и не вярва, че ще се справи сама. Освен това си мисли, че е важно да ги виждат заедно с Нико, така че да изглеждат обединени.
Пред къщата се събират репортери; всъщност сега са повече от всякога. След провалената размяна интересът към случая отново се събуди. Похитителите, които бяха избягали с парите, изчезналото бебе, за което се предполагаше, че е мъртво, липсата на всякакви улики — от всичко това излизаше страхотна история.
Мей и Нико трябва да си пробиват път между репортерите, за да стигнат до колата си. Докато се движат към полицейското управление, някои от репортерите тичешком се качват в собствените си коли и карат след тях.
Мей се взира през прозореца с мълчаливо отчаяние. Не може да разбере как медиите са толкова безчувствени. Нима нито един от тези репортери няма собствени деца? Не могат ли да си представят поне за миг какво е да не знаеш къде е бебето ти? Да се страхуваш от най-лошото? Да лежиш буден посред нощ и да виждаш разкъсаното ѝ безжизнено телце всеки път, когато затвориш очи? Те сякаш нямат никаква представа за това. Събират се пред къщата като глутница хиени. Според нея поведението им е отвратително. Те не преживяват това, през което минава тя. Успяват да се разграничат от лошите неща, които отразяват.
Когато стигат до полицейското управление, репортерите не могат да ги последват вътре. Тя изпитва облекчение от това, че вече ги няма, но да види полицейското управление отвътре, е още по-лошо. Усещането е сюрреалистично. Струва ѝ се, че е стояла тук толкова продължително и толкова скоро, все едно току-що си е тръгнала. Мей чувства как се напряга отвътре. Иска ѝ се да избяга. Но Нико е до нея и я подкрепя.
— Всичко е наред — прошепва той в ухото ѝ. — Може да се опитат да те извадят от релси, но ти знаеш, че не сме направили нищо лошо. Аз ще бъда отвън и ще те чакам.
Той леко и окуражаващо ѝ се усмихва. Тя се извръща, за да продължи, но Нико я дръпва обратно за ръката.
— Може би ще се опитат да ни обърнат един срещу друг, Мей. Може да ти кажат нещо за мен, нещо лошо.
— Какво лошо нещо?
Той свива рамене:
— Не знам. Просто бъди внимателна. Не им позволявай да те манипулират.
Мей кимва, но сега се чувства по-разтревожена отпреди.
В този момент към тях се приближава следовател Расбак. Не се усмихва, когато казва:
— Благодаря ви, че дойдохте. Насам, моля.
Той я отвежда в друга стая — същата, която са използвали за разпита на съпруга ѝ — и оставя Нико сам в чакалнята. Мей спира на вратата на стаята, обръща се и поглежда мъжа си, който се усмихва притеснено.
Тя влиза в стаята.