Двойката от съседната къща

Втора глава

Мей усеща писъка първо в главата си, а сетне го чува как отеква от стените — писъкът ѝ е навсякъде. След това млъква и остава неподвижна пред празното креватче с ръка на устата. Нико тромаво обръща ключа за осветлението и лампата светва. Двамата с широко отворени очи гледат празното креватче, в което би трябвало да бъде бебето им. Невъзможно е да не е там. Няма как Кора да е успяла да излезе сама от креватчето. Тя е едва на шест месеца.

— Обади се на полицията — прошепва Мей.

После повръща, навежда се напред и повръщаното изригва между пръстите ѝ право върху дървения под. Детската стая, боядисана в нежен масленожълт цвят и декорирана с рисунки на подскачащи агънца, мигновено се изпълва с мирис на повръщано и паника.

Нико не помръдва. Мей го поглежда ужасено. Той е парализиран, в шок, и гледа празното креватче така, сякаш не може да повярва. Мей вижда паниката и вината в погледа му и надава вой — ужасяващ, пронизителен звук, подобно на ранено животно.

Нико все така не помръдва. Мей се изстрелва по коридора към спалнята им, грабва телефона от нощното шкафче и набира 911, ръцете ѝ треперят и цапат целия апарат с повръщано. Докато го прави, гледа Нико в детската стая в отсрещния край на коридора. Той идва на себе си. Прави първата крачка и излиза от полезрението ѝ; чува го как бързо обикаля втория етаж, докато тя е вперила поглед в празното креватче в отсрещния край на коридора. Нико проверява банята, после минава покрай нея на път за другата стая в края на коридора, която са направили на кабинет. Но докато той прави това, Мей по някакъв абстрактен начин си задава въпроса защо проверява точно там. Все едно половината от ума ѝ се е откъснала от останалата част от нея и е започнала да обмисля нещата логично. Няма как бебето да излезе от креватчето си и да започне да пълзи из стаите, за да се скрие. Тя не е нито в банята, нито в кабинета.

Някой я е отвлякъл.

Когато операторът на спешната линия отговаря на обаждането, Мей изкрещява:

— Някой е отвлякъл бебето ни!

Едва успява да се успокои дотолкова, че да отговори на въпросите му. Операторът я уведомява, че към тях вече пътува екип.

Мей затваря телефона. Цялата трепери. Усеща, че отново ѝ се повдига. Замисля се как ще изглежда това отстрани. Оставили са бебето само вкъщи. Законно ли е това? Не би трябвало. Въпреки ужаса, който изпитва заради бебето си, някаква част от мозъка ѝ мисли за собственото ѝ оцеляване, за самосъхранение. Как да обяснят това, което се е случило?

Нико се показва на вратата на стаята блед и посърнал.

— Ти си виновен! — изкрещява Мей с налудничав поглед и го избутва настрани.

Втурва се в банята в горния край на стълбите и отново повръща, този път — в мивката, после измива повръщаното от разтреперените си ръце и си изплаква устата. Улавя отражението си в огледалото над мивката. Нико стои зад нея, видимо изплашен. Погледите им се срещат в огледалото.

— Съжалявам — прошепва той. — Ужасно съжалявам. Аз съм виновен.

Тя вижда, че той наистина съжалява. Въпреки това Мей вдига ръка и забива юмрук в лицето му в огледалото, то се строшава и тя избухва в плач. Нико се опитва да я прегърне, но тя го изблъсква встрани и побягва надолу по стълбите. Ръката ѝ кърви и оставя кървава следа по парапета.

Всички последвали събития сякаш са обгърнати в усещане за нереалност. Уютният дом на Мей и Нико се е превърнал в местопрестъпление.

Бебето им е изчезнало. Как е възможно това? Животът им никога повече няма да бъде същият.

Мей седи на дивана в дневната. Някой е загърнал раменете ѝ с одеяло, но тя продължава да трепери. В шок е. Пред къщата им е спряна пожарна кола, която мига с червените си светлини и сигнализира на целия квартал за кризисната ситуация. Червените светлини пулсират през панорамния прозорец и обикалят стените на стаята. Мей седи на дивана и ги гледа втренчено, като хипнотизирана.

Гласът на Нико трепери и той не знае какво да прави с ръцете си, докато дава на полицаите кратко описание на бебето — шестмесечна възраст, руса коса, около седем килограма, обуто с еднократна пелена и облечено в бледорозово боди без картинки. От креватчето липсва и едно чисто бяло тънко лятно бебешко одеяло.

Малката къща е пълна с полицейски служители. Те се разпръскват и методично се заемат да претърсят жилището. Носят ръкавици от латекс и използват комплекти за събиране на улики. Истеричният опит на Мей и Нико да претърсят къщата сами в продължение на няколко минути, преди да пристигне полицията, не беше дал резултат. Но това са експерти по криминалистика. Те действат бавно; те не търсят Кора, те търсят улики. Бебето вече го няма.

Нико сяда до Мей на дивана и я обгръща с ръка, за да я притисне до себе си. Тя иска да се отдръпне, но не го прави. Оставя ръката му на раменете си. Как би изглеждало, ако се отдръпне? Усеща миризмата на алкохол, която се носи от него.

Мей вече обвинява себе си. Иска ѝ се да обвини Нико, но тя е майката; тя носи отговорността. Нико не е особено отговорен човек. Тя трябваше да си остане вкъщи. Не — трябваше да вземе Кора заедно с тях, а Синтия да върви по дяволите. Не ѝ се вярва, че Синтия щеше наистина да ги изгони и да провали празника на Греъм. Осъзнава го едва сега, когато е твърде късно.

Ще ги обсъждат — и хората от полицията, и всички останали. Така им се пада, като си оставят бебето само вкъщи. Тя би си помислила същото, ако се беше случило на някой друг. Знае колко безпощадно осъдителни са майките, колко е приятно да седнеш и да критикуваш някого. Замисля се за майките от нейната група, които се срещат заедно с бебетата си веднъж седмично, за да пият кафе и да клюкарстват; представя си какво ще си кажат за нея. Ще се наложи да спре да ходи там.

Един следовател сяда на стола срещу тях, представя се, навежда се напред и ги подканва:

— Разкажете ми какво се случи.

Мей моментално забравя името на следователя или по-скоро изобщо не му обръща внимание. Чува единствено „следовател“. Опитва се да се концентрира върху загриженото му лице. Опитва се да мисли. Но не може да мисли. Едновременно е обезумяла и вцепенена. Оставя на Нико да разкаже.

— Бяхме в къщата до нас — започва притеснено Нико. — При съседите.

После млъква.

— Да? — казва следователят.

Нико се колебае.

— Къде беше бебето? — пита следователят.

Нико не отговаря. Не иска да каже.

Мей отговаря вместо него, докато сълзите се стичат по лицето ѝ.

— Оставихме я тук, в креватчето ѝ, с бебефона.

Тя не откъсва очи от лицето на следователя, за да улови някаква реакция, но то не издава нищо.

— Другият бебефон беше с нас, а освен това непрекъснато я наглеждахме. На всеки половин час.

Тя поглежда към Нико.

— Не си представяхме, че… — започва, но не успява да довърши.

— В колко часа я нагледахте за последно? — пита следователят и изважда малък бележник от вътрешния джоб на сакото си.

Мей мачка в ръцете си една усукана салфетка.

— Аз я нагледах в полунощ — отговаря. — Помня точно часа. Бяхме я наглеждали на всеки половин час и тогава беше мой ред. Тя беше добре. Спеше.

— Аз я нагледах отново в дванадесет и половина — казва Нико.

— Напълно ли сте сигурен за часа? — пита следователят.

Нико кимва утвърдително.

— Както и че това е бил последният път, в който някой я е нагледал, преди да се приберете вкъщи?

— Да — отговаря Нико, като нервно прокарва пръсти през тъмната си коса. — Отидох да я нагледам в дванадесет и половина. Беше мой ред. Имахме си разписание.

— Той отиде в дванадесет и половина — потвърждава Мей.

— Колко сте пили тази вечер? — обръща се следователят към Нико.

Лицето на Нико почервенява.

— Съседите бяха устроили малко празненство. Изпих няколко чаши — признава си той.

Следователят се обръща към Мей.

— А вие? Пила ли сте нещо тази вечер?

Лицето ѝ пламва. Кърмачките не бива да пият. Иска ѝ се да излъже.

— Пих малко вино с храната. Не знам колко точно — отговаря. — Бяхме на вечеря.

Тя започва да се пита колко пияна изглежда и какво ли си мисли за нея този следовател. Сеща се за повръщаното в детската стая на горния етаж. Дали подушва алкохола в дъха ѝ така, както самата тя подушва Нико? Сеща се за строшеното огледало в банята на горния етаж, за окървавената си ръка. Срамува се от начина, по който сигурно изглеждат в неговите очи — пияни родители, зарязали шестмесечната си дъщеря. Пита се дали ще повдигнат някакви обвинения срещу тях.

— Какво значение има това? — обръща се Нико към следователя.

— Възможно е да има отражение върху достоверността на отговорите ви — отвръща спокойно следователят.

Не ги съди. Просто се интересува от фактите, така изглежда.

— В колко часа си тръгнахте от празненството? — пита той.

— Беше почти един и половина — отговаря Мей. — Помня, защото постоянно проверявах на телефона си колко е часът. Исках да си тръгвам. Аз… аз трябваше да я нагледам в един часа, беше мой ред, но си мислех, че ще си тръгнем всеки момент, и се опитвах да накарам Нико да побърза.

Чувства се ужасно виновна. Ако беше отишла да нагледа дъщеря си в един часа, дали всичко това щеше да бъде предотвратено? От друга страна, можеше да бъде предотвратено по толкова много други начини, още преди да се стигне дотам.

— Обадили сте се на телефона за спешни случаи в 1:27 — казва следователят.

— Входната врата беше отворена — припомня си Мей.

— Входната врата беше отворена? — повтаря следователят.

— Беше отворена поне на три пръста. Сигурна съм, че заключих вратата, след като нагледах бебето в полунощ — казва Мей.

— Колко сигурна?

Мей се замисля. Сигурна ли беше? Когато за първи път видя отворената врата, тя си каза, че я беше заключила. Но сега, след всичко, което се случи, как може да е сигурна в каквото и да било? Тя се обръща към мъжа си:

— Сигурен ли си, че не остави отворена входната врата?

— Сигурен съм — отсича той. — Аз изобщо не влизах оттук. Нали знаеш, че когато отивах да я нагледам, минавах отзад?

— Влизал сте през задната врата? — повтаря следователят.

— Възможно е да не съм я заключвал всеки път — признава си Нико.

— Мамка му, ти сериозно ли? — казва Мей и се обръща срещу него.

Следовател Расбак наблюдава внимателно двойката. Има изчезнало бебе. Бебето е взето от креватчето си — поне ако се съди по думите на родителите му, Нико и Мей Конти — между приблизително 00:30 и 1:27 през нощта, от един или повече неизвестни извършители, докато родителите са били на вечеря у съседите. Входната врата е намерена отворена. Възможно е бащата да е оставил задната врата отключена — при пристигането си полицаите са я намерили затворена, но отключена. Майката несъмнено е съкрушена. Бащата също изглежда дълбоко разтърсен. Но цялостната ситуация е съмнителна. Расбак се пита какво ли се е случило наистина.

Полицай Дженингс мълчаливо му махва да се приближи.

— Извинете ме за малко — казва следовател Расбак и оставя скърбящите родители да седят притиснати един в друг на дивана.

— Какво има? — пита тихо Расбак.

Дженингс вдига едната си ръка, в която държи шишенце с хапчета.

— Намерих ги в шкафчето в банята — казва той.

Расбак взима прозрачното пластмасово шишенце от ръцете на Дженингс и се зачита в етикета. „Мей Конти, сертралин, 20 мг“. Расбак знае — защото в работа като неговата човек научава такива неща — че сертралинът е мощен антидепресант.

— Огледалото в банята е строшено — казва му Дженингс.

Расбак кимва.

— Нещо друго?

Дженингс поклаща глава.

— За момента нищо. Къщата изглежда чиста. След няколко часа ще научим повече от съдебните експерти.

— Добре — отговаря Расбак, като връща на Дженингс шишенцето с хапчета.

Той се връща при двойката на дивана и подновява разпита. Обръща се към съпруга, Нико Конти:

— Нико, какво направихте, след като нагледахте бебето в дванадесет и половина?

— Върнах се на празненството у съседите. Изпуших една цигара в задния двор на къщата им.

— Сам ли бяхте, докато пушихте?

— Не. Синтия излезе заедно с мен. Тя е тази, която ни покани на вечеря.

— Това непосредствено след дванадесет и половина ли се случи?

— Да, след дванадесет и половина — непосредствено след като бях нагледал Кора.

— Да, той излезе веднага, щом се върна, така че трябва да е било след дванадесет и половина — потвърждава Мей.

— Вие не пушите ли, госпожо Конти?

— Не, аз не. Но Синтия пуши — добавя Мей.

„Аз останах на масата за вечеря заедно с Греъм, нейния съпруг. Той не понася цигарен дим, а имаше рожден ден и аз си казах, че би било грубо да го оставя сам.“

После изневиделица тя допълва:

— Синтия цяла вечер беше флиртувала с Нико и на мен ми стана жал за Греъм, а освен това май се ядосах и на Нико.

— Разбирам — казва Расбак.

Той внимателно наблюдава съпруга, който изглежда потънал в отчаяние. Освен това е видимо притеснен и обзет от вина. Расбак се обръща към него:

— Значи малко след дванадесет и половина вие бяхте в задния двор на съседите. Имате ли представа колко време останахте там?

Нико безпомощно поклаща глава:

— Около петнадесет минути?

— Да сте видели или чули нещо?

— Какво имате предвид?

Съпругът изглежда в шок. Леко заваля думите си, когато говори. Расбак се чуди колко точно алкохол е изпил.

Следовател Расбак отвръща:

— Изглежда някой е отвлякъл бебето ви в промеждутъка между дванадесет и половина и 1:27. Вие сте бил в задния двор на съседите в продължение на няколко минути малко след дванадесет и половина.

Той наблюдава съпруга и го изчаква да осмисли казаното.

— Според мен не е особено вероятно някой да се опита да изнесе бебе през входната врата посред нощ.

— Но входната врата беше отворена — възразява Мей.

— Нищо не съм видял — казва Нико.

— От вашата страна на улицата зад къщите има алея — уточнява следовател Расбак.

Нико кимва утвърдително.

— Забелязахте ли някой да минава по тази алея през това време? Чухте ли нещо, някоя кола?

— Не… не мисля — казва Нико. — Съжалявам, нищо не видях и не чух.

Той скрива лице в ръцете си:

— Не обърнах внимание.

Следовател Расбак беше огледал района още преди да влезе вътре и да разпита родителите. Според него е малко вероятно — но не и невъзможно — непознат човек да изнесе спящо бебе през входната врата и да рискува да бъде забелязан. Почти всички къщи са залепени една за друга и са разположени в близост до улицата. Тя е добре осветена и по нея се движат прилично количество автомобили и пешеходци, дори късно вечерта. Затова му се струва странно — може би нарочно се опитват да го подведат — че входната врата е била отворена. Съдебните експерти в момента снемат отпечатъци от вратата, но нещо подсказва на Расбак, че по нея няма да открият никакви улики.

Задният вход изглежда по-обещаващ. Зад къщите от тази страна на улицата минава алея и повечето къщи, включително и тази на семейство Конти, имат гараж, който гледа към нея. Задните дворове са дълги и тесни, разделени с огради един от друг. Освен това отзад е сравнително тъмно; там няма улични лампи, както отпред. Нощта е тъмна, няма луна и гъсти облаци затулват звездите. Ако наистина е излязъл от задната врата на къщата, похитителят на детето е трябвало да прекоси задния двор, за да отиде до гаража, а оттам да стигне до алеята. Вероятността да бъде забелязан как изнася детето през задния вход и го занася до колата, която го чака в гаража, е значително по-малка от тази да бъде видян как го изнася през входната врата.

В този момент къщата, дворът и гаражът са подложени на щателно претърсване. Засега няма и следа от изчезналото бебе. Гаражът на семейство Конти е празен, а вратата му, която води към алеята, е намерена широко отворена. Въпросният двор от всички страни завършва с дървена ограда, която в горната си част е украсена с декоративна решетка, така че общата ѝ височина е около метър и седемдесет. Къщата на семейство Конти, както и тази на съседите, нямат веранда в задния си двор; задната врата на всяка от тях води право към двора. Съседският двор е застлан с каменни плочи, върху които тук-там са разпръснати плетени столове. Дори да е имало някой, който седи там, е възможно да не е забелязал нищо. Но не е съвсем сигурно. Което стеснява вероятния период на отвличането между часовете 00:45 и 1:27 сутринта.

— Бяхте ли седнали, докато пушехте? — пита Расбак.

— Да, бяхме седнали на столовете във вътрешния двор.

— Известно ли ви е, че сензорът ви за движение не работи?

— Моля? — казва съпругът изненадано.

— В задния си двор имате поставен сензор за движение и лампата би трябвало да светне, когато някой мине оттам, или по-точно, когато се приближи до задната врата на къщата. Известно ли ви е, че сензорът не работи?

— Не — прошепва съпругата.

Съпругът енергично поклаща глава:

— Не, аз… когато отидох да я нагледам, работеше — какво му има?

— Крушката е развинтена.

Следовател Расбак внимателно наблюдава родителите, докато го казва. Той прави кратка пауза и продължава:

— Това ме навежда на мисълта, че детето е изнесено през задната врата, към гаража, а оттам — с автомобил по алеята.

Той изчаква, но никой от двамата родители не отговаря.

— Къде е колата ви? — пита Расбак, като се навежда напред.

— Колата ни? — повтаря Мей.