Двойката от съседната къща

Осма глава

Следовател Расбак излиза от къщата и се отправя към близкия дом на бавачката, за да я разпита и да потвърди казаното от семейство Конти. Докато изминава краткото разстояние, той си преговаря наум фактите около случая. До момента няма свидетели, изявили желание да съдействат с информация. Няма никакви улики, че външен човек е влизал в къщата и в двора, само по циментовия под на гаража има следи от автомобилни гуми. Подозираше родителите, но току-що разбра за въпросната бавачка.

Когато пристига на адреса, който му е дала Мей, входната врата отваря една видимо разстроена жена. Очевидно току-що е плакала. Той ѝ показва значката си.

— Казаха ми, че тук живее Кълаяпи Германакос.

Жената кимва.

— Това дъщеря ви ли е?

— Да — отговаря с пресипнал глас майката на момичето. — Извинете ме, моментът не е много подходящ, но все пак заповядайте.

Расбак влиза в къщата. Коридорът води към дневна стая, пълна с разплакани жени. Три на средна възраст и една тийнейджърка седят около холна масичка, отрупана с храна.

— Майка ни почина вчера — обяснява госпожа Германакос. — Със сестрите ми се опитваме да организираме каквото трябва.

— Много съжалявам, че трябва да ви обезпокоя — извинява се следовател Расбак, — но се опасявам, че случаят е важен. Тук ли е дъщеря ви?

Така или иначе, вече е успял да я разпознае измежду лелите ѝ на дивана. Едно пълничко шестнадесетгодишно момиче, протегнало ръка към чинията с шоколадов сладкиш точно когато следователят влиза в стаята.

— Кълаяпи, един полицай иска да говори с теб.

Кълаяпи и лелите ѝ зяпват следователя. Може би все още не са чули за отвличането. А може би са.

Момичето отново избухва в искрен плач.

— За Кора ли?

Расбак кимва утвърдително.

— Не мога да повярвам, че някой я е отвлякъл — простенва момичето, като притиска корема си с ръце. — Ужасно ми е мъчно. Баба ми почина и трябваше да отменя уговорката ни.

Всичките ѝ лели веднага протягат ръце към нея, за да я прегърнат, а майка ѝ се отпуска на колене на пода пред нея.

— В колко часа се обадихте на семейство Конти? — пита Расбак. — Спомняте ли си?

Момичето се е предало на скръбта и се къса от плач.

— Не зная.

Майка ѝ се обръща към следовател Расбак:

— Около шест часа. Горе-долу по това време ни се обадиха от болницата, за да ни повикат да отидем, защото е дошъл краят. Казах на Кълаяпи да се обади и да отмени уговорката си, за да дойде заедно с нас в болницата.

Тя отпуска ръка на коляното на дъщеря си.

— Чувстваме се ужасно заради това, което се е случило с мъничката Кора. Кълаяпи е много привързана към нея. Но тя няма никаква вина.

Майката иска всички да бъдат наясно по този въпрос.

— В никакъв случай — съгласява се енергично следовател Расбак.

— Надявам се, че ще я намерите — казва майката на момичето, като поглежда разтревожено към собствената си дъщеря. — И че всичко с нея ще бъде наред.

— Ще направим всичко по силите си — обещава следовател Расбак и се обръща, за да си тръгне. — Благодаря ви за отделеното време.

Казаното от семейство Конти е потвърдено. Почти сигурно е, че бебето все още е било живо в шест часа вечерта, иначе как биха се справили с пристигането на бавачката? Расбак пресмята, че ако родителите са убили и скрили бебето, то трябва да са го сторили след телефонния разговор в шест часа. Или още преди седем часа, когато са отишли на гости в съседите, или по време на самото празненство. Което означава, че едва ли биха имали време да се отърват от тялото.

Расбак си казва, че може би казват истината.

Вече е следобед на първия ден от изчезването на Кора. Следователят е излязъл и все още не се е върнал. Сега, когато той не е в къщата, Мей като че ли диша малко по-спокойно. Сякаш ги наблюдава и очаква да направят някоя грешна крачка, да се издадат с нещо. Но как биха могли да се издадат за каквото и да било? Мей предполага, че може би се е насочил към тях само защото няма други следи. Ако бяха намерили някакви доказателства за наличието на външен човек, казва си тя, то тогава следователят не би ги подозирал, при това съвсем неоснователно. Но който и да е отвлякъл Кора, очевидно е бил много предпазлив.

Или пък полицаите са некадърни, мисли си Мей. Тревожи се, че ще оплескат всичко.

— Къде може да бъде? — прошепва на Нико, когато остават сами. — Кой може да я е отвлякъл?

Полицаите най-сетне са им оставили малко лично пространство, може би с надеждата двамата да допуснат така жадуваната грешка. Мей е изпратила родителите си, които също не им оставят лично пространство, обратно у дома — поне засега, макар че те настояваха да останат в свободната стая долу. Но Мей, колкото и да разчита на тях, особено в моменти на напрежение и неприятности, все пак е открила, че те изнервят и нея самата, още повече когато е предостатъчно изнервена. Освен това в тяхно присъствие нещата с Нико винаги стават по-трудни, а той вече прилича на ходещ труп. И двамата не са мигвали цяла нощ, а денят вече наполовина си е отишъл. Мей е изтощена, но дори не може да си представи да заспи.

— Трябва да помислим, Нико! Кой би искал да отвлече Кора?

— Нямам никаква представа — отговаря безпомощно той.

— Не мога да разбера как така не са намерили никакви следи от чужд човек. Няма логика. Ти виждаш ли някаква логика?

Мей изпитва отчаяна нужда да вярва, че детето им не е отвлечено от перверзник, от сексуален маниак. Тя е твърде мъничка за това, нали така?

— Освен развинтената крушка на сензора за движение — добавя. — Това очевидно е следа, че в къщата е имало чужд човек.

Нико вдига очи към нея:

— Те смятат, че ние сами сме развили крушката.

Тя отвръща на погледа му с широко отворени очи.

— Но това е абсурдно! Просто искат да ни превърнат в изкупителни жертви, защото не могат да я открият!

В гласа ѝ се долавя истерична нотка.

— Не сме ние. Поне това знаем със сигурност — казва Нико. — А след като човекът, който я е отвлякъл, го е направил толкова внимателно, поне на мен не ми прилича на сексуален маниак. Ако не за друго, следователят е прав за това, че всичко изглежда предварително планирано. Но ако някой я е отвлякъл за откуп, не трябваше ли вече да ни се обадят?

Той поглежда часовника на ръката си.

— Вече е почти три следобед. Няма я повече от дванадесет часа.

В гласа му се прокрадва паника.

Точно това си мисли и Мей. Към този момент със сигурност трябваше да им се обадят. Какво се случваше обичайно при отвличане? Когато беше задала този въпрос на следовател Расбак, той беше отговорил: „При отвличанията няма нищо обичайно. Всяко отвличане е само за себе си. Ако поискат откуп, това може да се случи в рамките на няколко часа или на няколко дни. Но в общия случай похитителите се опитват да не задържат жертвата по-дълго, отколкото им се налага. Колкото повече време минава, толкова повече се увеличават рисковете.“.

Полицаите са монтирали подслушвателно устройство на телефона им, за да запишат всеки евентуален разговор с похитител. Но до този момент не се е обадил никой, който да твърди подобно нещо за себе си.

— Трябва да е някой, който знае кои са родителите ти — казва Нико. — Може би е някой от техните познати.

— Много ти се иска да ги обвиниш за това, нали? — тросва се Мей.

— Един момент — прекъсва я грубо Нико. — Не ги обвинявам, но все пак помисли малко! Ние сме почти фалирали. В тази ситуация единствените, които имат пари, са твоите родители. Никой няма да отвлече нашето бебе, за да изкара пари от нас, а от вашите. Значи е някой, който знае кои са, и знае, че са богати. Никой не е толкова глупав да си мисли, че ние имаме пари.

— Какво искаш да кажеш с това, че сме почти фалирали? — пита го Мей.

Нико скрива лице в ръцете си.

— Няма значение, забрави за това. Добре сме.

— Добре ли сме наистина?

— Да, виж, нека да се съсредоточим върху Кора.

— Може би трябва да подслушват и телефона на нашите — казва Мей, като се изправя от мястото си и започва да кръстосва дневната.

Нико вдига поглед към нея и добавя:

— А може би трябва да сме по-активни по отношение на наградата.

— Как така? Ние вече предложихме награда. Петдесет хиляди долара.

— Да, но предложихме петдесет хиляди долара за информация, която ще ни помогне да открием Кора… Каква е ползата от това, ако никой не е видял нищо? Ако някой наистина беше видял нещо, според теб нямаше ли вече да са съобщили на полицията?

Той изчаква Мей да осмисли думите му.

— Трябва да задействаме нещата — казва настоятелно Нико. — Колкото по-дълго Кора е при тях, толкова по-голям е рискът да ѝ направят нещо лошо.

Той забелязва новия прилив на паника в очите на Мей.

— Полицаите сякаш се интересуват повече от възможността да ни изкарат виновни, отколкото да върнат Кора жива — продължава горчиво Нико. — Искат просто да арестуват някого. Според мен дори не ги интересува дали ще арестуват истинския виновник. Просто искат да изглежда така, все едно си вършат работата — няма значение дали си я вършат както трябва.

— Те смятат, че аз съм го направила — простенва Мей. — Смятат, че аз съм я убила заради следродилната депресия.

Погледът ѝ е налудничав.

— Има толкова много случаи на майки със следродилна депресия, които са убили децата си — удавили са ги във ваната, удушили са ги или са ги наръгали с нож — и онзи следовател ме гледа така, все едно вече си е направил изводите за мен! Сигурно просто се опитва да разбере дали и ти имаш нещо общо!

Нико скача от дивана и се опитва да я прегърне.

— Ш-ш-шт — прошепва той. — Изобщо не го мислят.

Но в действителност се тревожи, че смятат точно така. Следродилната депресия, антидепресантите, психиатърът. Не знае какво да ѝ каже, за да я успокои. Усеща как емоциите ѝ напират и му се иска да предотврати евентуалната криза.

— А какво ще стане, ако отидат да говорят с доктор Лъмсден? — пита го Мей.

„Естествено, че ще отидат да говорят с доктор Лъмсден“, мисли си Нико. Как изобщо си представя, че няма да се срещнат с нейния психиатър?

— Вероятно ще го направят — отговаря Нико с преднамерено спокоен, дори равен глас. — Но това няма значение. Защото ти нямаш нищо общо с изчезването на Кора и всички го знаем.

— Но тя ще им каже някои неща — изтъква Мей, очевидно изплашена.

— Какви неща? — пита разтревожено Нико.

Мей избягва да му отговори, като се изправя и започва отново да кръстосва дневната и да кърши ръце. Доктор Лъмсден е нейният психиатър от години насам, с известни прекъсвания. Да, тя се срещаше с нея заради следродилната депресия. Но това беше само тази година.

— Няма значение — успокоява я Нико. — Тя е лекар. Няма право да им казва нищо, за което сте говорили. Лекарска тайна, конфиденциалност на пациента и така нататък. Те просто не могат да накарат твоя психиатър да им каже нещо за теб.

Мей кимва и малко се успокоява.

— Точно така. Разбира се.

Тя дълбоко си поема дъх няколко пъти. Но след това тревогата ѝ отново започва да се връща. Може би доктор Лъмсден наистина няма право да каже на полицията за какво са си говорели, но вероятно ще трябва да им съобщи каква е психиатричната ѝ история, от колко време приема Мей и по каква причина. Дали могат да я задължат да им разкрие нещо за това? Мей усеща как паниката пълзи нагоре по гърлото ѝ.

Нико се изправя и я спира по средата на дневната. Отпуска ръцете си на раменете ѝ и силно ги притиска, като не откъсва очите си от нейните, сякаш иска да я закотви на едно място.

— Мей, не искам да се тревожиш за това — казва твърдо той. — Ти нямаш нищо общо с изчезването на Кора и двамата го знаем. Няма от какво да се страхуваш. Няма какво да криеш. Какво толкова, ако разберат, че си имала известни проблеми с депресията още преди бебето да се роди? Сигурно половината хора на света страдат от депресия. Сигурно и самият проклет следовател има депресия.

Той не откъсва очи от нейните, докато дишането ѝ не се успокоява и тя не кимва в знак на съгласие.

Едва тогава Нико отпуска ръцете си от раменете ѝ.

— Трябва да се съсредоточим върху това да си върнем Кора. Това е единственото важно нещо в този момент. Ако успеем да си върнем Кора, ние самите ще излезем извън подозрение и полицията ще изчезне от живота ни. Трябва да си я върнем!

— Но как ще си я върнем? — пита Мей. — Струва ми се, че полицаите не правят нищо кой знае какво.

Тя отново е започнала да кърши ръце. За миг му се струва, че прилича на лейди Макбет от пиесата на Шекспир.

— Ще направим това, за което бях започнал да говоря преди — казва Нико. — Може би не подхождаме правилно, като предлагаме петдесет хиляди за информация на евентуални свидетели, които да ни се обадят. Ами ако никой не е видял нищо? Може би трябва да се обърнем директно към похитителя — да предложим голяма сума за откуп направо на похитителя, и да видим дали няма да се свърже с нас.

Мей се замисля за момент.

— Ако тя наистина е отвлечена за откуп, нямаше ли вече да ни го поискат?

— Не знам! Може би похитителят е изпаднал в паника. Което адски ме плаши, защото в такъв случай може просто да убие Кора и да се отърве от трупа!

Мей сяда обратно при него.

— Но как да започнем преговори с похитителя, ако той не ни се обажда? — тревожи се тя.

Нико вдига глава.

— През медиите.

Мей кимва, като мисли усилено.

— Колко пари трябва да предложим според теб, за да ни я върнат?

Нико отчаяно поклаща глава.

— Нямам представа. Но ако имаме само един шанс да го направим, трябва да го направим както трябва. Може би два-три милиона?

Мей дори не трепва, когато чува това.

— Родителите ми ще ги платят. Да им се обадим да се върнат тук заедно със следовател Расбак.

Расбак влетява в дневната на семейство Конти, призован от Нико по мобилния си телефон.

Нико и Мей стоят прави. По лицата им се чете, че току-що са плакали и изглеждат твърдо решени да направят нещо. Расбак за миг решава, че ще си признаят.

Заговаря Мей.

— Обадих се на родителите ми да дойдат тук. Двамата с Нико смятаме, че трябва да предложим пари директно на похитителя. Голяма сума. Дори да е отвлечена от сексуален маниак, ако му предложим достатъчно пари и му гарантираме, че няма да има съдебно преследване, може би ще ни я върне!

Погледът ѝ е отчаян. Нико стои наблизо и гледа жена си, а не следователя.

— Трябва да направим нещо — простенва жално тя. — Не можем просто да седим и да чакаме той да я убие!

В този момент пристига и доведеният баща на Мей, нахлувайки в дневната с изражението на човек, тръгнал да гаси пожар.

— Какво се е случило? — настоява да узнае той, като мести поглед от дъщеря си към следователя с разтревожено изражение. — Открихте ли я?

Алис, майката на Мей, го следва по петите.

— Не, татко — отговаря Мей. — Но имаме нужда от помощта ти.

Расбак не откъсва поглед от тях, Нико мълчи.

— Мислим, че трябва да предложим пари директно на похитителя — продължава Мей. — Някаква сериозна сума. Трябва да ни помогнеш, татко.

— Разбира се, Мей. Колко ви трябват?

— Как смятате? — пита Мей, като се обръща към следовател Расбак. — Колко пари ще са нужни според вас, за да мотивират някого да ни я предаде?

Расбак се замисля, преди да отговори. Ако наистина са невинни, желанието да предложат пари на похитителя на детето си е най-естественото нещо на света. А това семейство явно разполага с неограничени средства. Със сигурност си струва да се опита. Полицията не разполага с никакви следи. Родителите може би нямат нищо общо с изчезването. А времето изтича.

— Какво си мислехте вие за размера на сумата? — отговаря с въпрос Расбак.

— С Нико си говорихме за два-три милиона. А може би повече?

Мей поглежда към майка си и доведения си баща като малко дете, което иска да му подарят кученце и не очаква да му откажат.

Ричард поглежда към съпругата си, която кима в знак на съгласие.

— Ще ни трябва известно време, за да съберем такава сума, но да, миличка — естествено, че можем да го направим. Разбира се. Ще направим всичко за Кора — заявява Ричард. — И за теб, Мей.

— Благодаря ти, татко! — възкликва през сълзи Мей и силно прегръща доведения си баща.

После се обръща и прегръща майка си, а раменете ѝ се разтърсват от ридания.

В продължение на няколко мига Расбак си мисли единствено за това колко по-лесен е животът на богатите.

Ричард се обръща към своя зет. Очевидно е, че очаква големи благодарности и от Нико.

— Благодаря, Ричард — казва Нико, като едва не се задавя при тези думи.

Но всеки, който го гледа в този момент, би си помислил единствено това, че е в плен на емоциите си.