Двойката от съседната къща

Тридесет и първа глава

Нико най-сетне се прибира, след като се е стъмнило. Пил е твърде много, затова оставя колата и си взима такси. Прибира се раздърпан, с кървясали очи, измъчен от напрежение въпреки всичкия алкохол, който е погълнал.

Не знае какво става. Не знае какво да каже на Мей. Цял ден се обажда на своя тъст, но кучият син не отговаря. Обажда се и на Мей няколко пъти, но винаги направо се включва гласова поща — и на домашния телефон, и на мобилния. Никой не му връща обажданията, никой не му звъни.

Нико се страхува от най-лошото. Страх го е да се прибере у дома, но в крайна сметка не успява да измисли какво друго да направи.

Влиза през входната врата. В къщата е тъмно.

— Мей? — подвиква той, като се пита къде е.

Къщата изглежда празна. Той се отправя към кухнята. Цари тишина. Застава неподвижно и се вслушва. Може би я няма.

— Мей?

Този път извиква по-силно, разтревожено. С по-бързи крачки се отправя към дневната.

Спира намясто, когато я вижда. Мей седи на дивана в тъмното напълно неподвижна. Държи в ръцете си голям нож. Нико го разпознава, това е най-големият нож от комплекта на кухненския плот. Кръвта се отдръпва от сърцето му и се стича в петите. Той предпазливо пристъпва напред и се опитва да види ножа по-добре, но не успява да го разгледа. Защо държи нож в тъмното?

— Мей? — казва Нико по-тихо.

Тя изглежда изпаднала в някакъв транс. Плаши го. Какво прави с този нож, по дяволите?

— Мей, какво е станало?

Говори ѝ така, както се говори на опасно животно. Тя не му отвръща и той продължава, все така меко и предпазливо:

— Какво правиш с този нож?

Трябва да светне. Той бавно пристъпва към лампата на една масичка.

— Не ме доближавай! — казва тя и вдига ножа.

Нико замръзва, като я гледа с широко отворени очи — Мей държи ножа така, сякаш наистина е готова да го използва.

— Знам какво си направил — промълвява тя глухо и отчаяно.

Мислите на Нико препускат. Мей сигурно е говорила с баща си. Няма никаква следа от Кора. Сигурно всичко ужасно се е объркало. Залива го отчаяние. Нико осъзнава колко много се е надявал неговият тъст да спаси положението и да направи така, че Кора да се върне при тях. Но очевидно всичко се е провалило. Никога няма да си върнат бебето, никога. А бащата на Мей ѝ е казал истината.

А сега и това, последното парче от мозайката — жена му е полудяла. И той е виновен за всичко.

— Защо ти е този нож, Мей? — пита глухо Нико.

— За самозащита.

— От кого?

— От теб.

— Няма нужда да се защитаваш от мен — казва ѝ Нико в тъмното.

Какво ѝ е разказал нейният баща? Какви лъжи? Той никога, в никакъв случай не би направил нарочно нещо лошо на жена си или на детето. Няма никаква причина тя да се бои от него. „Ти си опасен, Нико, с твоите планове и схеми.“

— Виждала ли си се с баща си?

— Не.

— Но си говорила с него.

— Не.

Нико не разбира какво е станало.

— С кого си говорила?

— С никого.

— Защо седиш в тъмното с нож, Мей?

— Не е вярно — спомня си Мей. — Всъщност говорих със Синтия.

Нико замълчава. Обзет от ужас.

— Тя ми показа видеозаписа.

Погледът, който отправя към него, е ужасяващ. По лицето ѝ се изписва цялата болка и ярост, която изпитва. Цялата омраза.

Нико изведнъж губи силите си; чувства се така, все едно коленете му ще се огънат. Всичко свърши. Може би Мей иска да му пререже гърлото за това, че е откраднал бебето им. Не може да я вини. Иска му се да сграбчи ножа и сам да го направи.

Изведнъж се вледенява. Трябва да види този нож. Трябва да разбере дали вече не го е използвала. Но тук е твърде тъмно. Не вижда достатъчно добре, за да разбере дали по нея или по ножа има кръв. Той прави още една крачка към нея и спира.

— Направи ли нещо на Синтия? — пита той, обзет от ужас какво може да му отговори.

Тя не отвръща на въпроса му. Вместо това казва:

— Ти си отвлякъл Кора. Видях го със собствените си очи. Изнесе я от къщата, увита в нейното одеяло, и я занесе в гаража. Онзи човек я откара. Ти си планирал всичко. Излъгал си ме. И не спря да ме лъжеш през цялото време.

Гласът ѝ звучи като тихо съскане.

— А когато той на свой ред те е измамил, си отишъл в онази вила и си го пребил до смърт с лопата.

Нико е ужасен от думите ѝ.

— Не, Мей — не съм го направил!

— А после седеше срещу мен на кухненската маса и ми каза, че ти се струва познат отнякъде.

На Нико му прилошава. Представя си как изглежда в нейните очи. Колко злокобно е станало всичко.

Мей се навежда напред, като здраво стиска ножа в двете си ръце.

— Аз живеех с теб в тази къща през цялото време, откакто я няма Кора, а ти през цялото време си ме лъгал. Лъгал си ме за всичко.

Тя го поглежда с широко отворени очи и прошепва:

— Не знам кой си ти.

Нико не откъсва поглед от ножа и отчаяно казва:

— Наистина я взех. Наистина я взех, Мей. Но не за това, за което си мислиш! Не знам какво ти е казала Синтия — тя не знае нищо. Тя ме изнудва. Опитва се да използва видеозаписа, за да ме изнудва за пари.

Мей го гледа втренчено, а очите ѝ изглеждат огромни в тъмното.

— Мога да обясня всичко, Мей! Изслушай ме. Забърках се във финансови неприятности. Бизнесът не вървеше добре. Отказаха ми поръчки. А след това се запознах с онзи човек, Дерек Хониг.

Гласът на Нико звучи отчаяно, докато продължава:

— Той ми се представи като Брус Нийланд. Той предложи да направим отвличането. Всичко беше по негова идея. Аз имах нужда от тези пари. Той ми каза, че ще стане бързо и лесно и никой няма да пострада. Той планира всичко. Аз му занесох Кора в гаража. Той трябваше да се свърже с нас до дванадесет часа, а ние трябваше да си я получим след два или три дни най-много. Всичко трябваше да стане толкова бързо и лесно.

В гласа на Нико се прокрадва горчивина.

— Но той не се обади. Не знаех какво става. Опитах се да му се обадя от онзи мобилен телефон, който ти намери — за това го бях взел — но той не отговаряше на обажданията ми. Не знаех какво да направя. Нямах никакъв друг начин да се свържа с него. Помислих си, че може би е изгубил мобилния телефон. Или може би е изгубил кураж, убил е детето и е избягал от страната. Изпаднах в паника. И за мен всичко това беше абсолютен ад, Мей — нямаш представа какво ми беше.

— Не ми казвай, че нямам представа! — изкрещява му Мей. — Бебето ни е мъртво заради теб!

Той се опитва да я успокои, като заговаря по-тихо. Трябва да ѝ каже всичко, да изкара всичко от себе си.

— А след това, когато получихме бодито по пощата, аз си помислих, че го е изпратил той, за да се опита да се свърже с нас. Помислих си, че може би нещо е станало с мобилния телефон и той се страхува да ми се обади направо. Помислих си, че се опитва да ни я върне. Дори когато увеличи искането за откупа от два на пет милиона, аз не подозирах, че сме станали жертва на измама. Притеснявах се единствено за това, че баща ти може да не плати. Помислих си, че е вдигнал цената, защото е решил, че рискът е станал по-голям.

Нико замълчава за малко, защото му е твърде трудно да преживява отново целия този кошмар.

— Но после, когато отидох там. Кора я нямаше.

Той се срива и избухва в ридания.

— Трябваше да е там. Не знам какво е станало! Мей, заклевам ти се, не исках никой да пострада. Особено Кора или ти.

Той е паднал на колене на пода пред нея. Сега може да му пререже гърлото, ако поиска. Няма значение.

— Как можа? — прошепва Мей. — Как може да си толкова глупав?

Нико вдига очи към нея.

— Защо не помоли баща ми за пари, ако си имал толкова голяма нужда от тях?

— Помолих го! — избухва Нико. — Но той ми отказа.

— Не ти вярвам. Не би го направил.

— Защо да те лъжа?

— Ти не правиш нищо друго, освен да ме лъжеш, Нико.

— Попитай го тогава!

Двамата се гледат с широко отворени очи и никой не отклонява поглед.

После Нико продължава по-тихо:

— Напълно си права да ме мразиш, Мей. И аз се ненавиждам заради това, което направих. Но няма причина да се страхуваш от мен.

— Дори след като си пребил онзи човек до смърт? С лопата?

— Не съм!

— Защо не ми кажеш всичко, Нико?

— Вече ти казах всичко! Не съм убил онзи човек във вилата.

— Тогава кой го е убил?

— Ако знаехме това, щяхме да знаем у кого е Кора! Дерек Хониг не би направил нищо лошо на Кора, сигурен съм в това. Никога не би я наранил — ако си мислех, че ще го направи, нямаше да му я дам.

Но още докато го казва, Нико си спомня как понякога не се чувстваше сигурен в компанията на мъжа, когото познаваше под името Брус, как си го представяше с метален бокс на ръката. Как изобщо беше дал дъщеря си на този човек? Беше толкова отчаян, че си беше затворил очите за всички рискове.

Но онова отчаяние не е нищо в сравнение с това, което изпитва в момента. Във всеки случай, за Брус това бяха лесни пари. Защо да направи нещо лошо на Кора? Нямаше никаква причина за това.

— Защо да ѝ стори нещо лошо? — настоява Нико. — Той само искаше да направим размяната, да си вземе парите и да изчезне. Сигурно някой друг е разбрал, че тя е при него, убил го е и я е взел. А след това са уредили размяната и са ни измамили.

Гласът му е умоляващ.

— Мей, трябва да ми повярваш, не съм го убил аз. Как бих могъл да го направя? Сама знаеш, че през повечето време бях тук, при теб или в офиса. Няма как да съм го убил аз.

Мей мълчаливо разсъждава за това. После отвръща:

— Не знам на какво да вярвам.

— Точно затова отидох в полицията — продължава Нико. — Казах им, че съм го виждал да се навърта около къщата, за да го разследват. Исках да насоча полицията в правилната посока, така че да разберат кой го е убил и да открият Кора, без да се издам. Но както обикновено, те не успяха да направят нищо.

Той примирено добавя:

— Макар че сигурно е само въпрос на време да ме арестуват.

— Не знам за това, от тях няма почти никаква полза — промърморва горчиво Мей.

Нико я поглежда. Не може да разбере дали тя предпочита да го арестуват, или не. Не може да разбере какво си мисли в момента. Вече се тревожи, че тя ще се опита да се нарани сама.

— Знам, че ме подозират, Мей. Въпрос на време е да ме арестуват. Аз наистина взех Кора и я дадох на Дерек. Ние наистина се опитахме да вземем пари от родителите ти. Но аз не съм убил Дерек. Не съм способен да убия никого, заклевам ти се.

Той меко отпуска ръка на коляното ѝ.

— Мей, нека да взема този нож.

Тя поглежда ножа в ръцете си, все едно не знае, че е там.

— Наранила ли си някого, Мей? — пита Нико.

В гласа му се усеща паника. Моля те. Господи, дано не е.

— Направила ли си нещо на Синтия?

— Не знам. Не си спомням — прошепва тя.

Каквото и да е направил, каквито и катастрофи да е предизвикал, той не иска да стане причина за още беди. Поведението ѝ го тревожи. Нико се пресята и внимателно взима ножа от ръцете ѝ. Мей не се съпротивлява. Той с облекчение вижда, че ножът е чист. По него няма кръв. Оглежда я внимателно; по нея също не се вижда кръв. Не е използвала ножа. Ножът е бил за него, за самозащита от него. Облекчението му го разтърсва. Оставя ножа на масичката и сяда на дивана, като се обръща към нея.

— Говорила ли си с баща си днес?

— Не, но ходих до къщата на родителите ми — отговаря Мей.

— Нали каза, че не си ги виждала?

— Не съм. Събрах си нещата в един сак. Мислех да те напусна. Когато си тръгнах от къщата на Синтия, след като изгледах видеозаписа, те ненавиждах заради онова, което си направил. И си мислех, че си убиец. Страхувах се от теб.

— Мога да разбера, че ме мразиш, Мей. Разбирам, че никога няма да ми простиш. Но няма причина да се страхуваш от мен. Аз не съм убиец.

— Отидох до къщата на родителите ми. Но не влязох.

— Защо?

— Защото си спомних къде съм виждала онзи мъж преди — убития мъж.

— Виждала си го преди? — пита Нико изненадан.

— Нали ти казах.

Тогава той не ѝ беше повярвал. Тогава си беше помислил, че самият той ѝ го е внушил.

— Къде си го виждала?

— Беше много отдавна — прошепва тя. — Той беше приятел на баща ми.