Двойката от съседната къща

Шеста глава

Мей се размърдва, когато кучетата влизат в къщата, измъква се изпод ръката на майка си и се изправя неуверено. Наблюдава как водачът и животните безмълвно се изкачват по стълбите към втория етаж.

Усеща как Нико застава до нея.

— Довели са кучета, които надушват изчезнали хора — казва тя. — Слава богу. Сега може би ще узнаем нещо.

Тя усеща как Нико слага ръката си върху нейното рамо, но я отърсва с нежелание.

— Искам да гледам.

Следовател Расбак вдига ръка пред нея, за да я спре.

— По-добре стойте тук и оставете кучетата да си свършат работата — моли я меко.

— Да донеса ли някоя нейна дрешка? — пита Мей. — Нещо, което е носила наскоро, което все още не е изпрано? Мога да сляза и да донеса от коша за пране.

— Това не са следови кучета — казва Нико.

— Какво? — Мей се обръща към него.

— Това не са следови кучета, които надушват изчезнали хора. Тези душат за трупове — отговаря той.

Едва тогава ѝ става ясно. Обръща се към следователя, а лицето ѝ е пребледняло.

— Мислите, че ние сме я убили? — извиква тя на ръба на истерията.

Никой не е очаквал от нея да избухне така. Всички наоколо застиват в шок. Майката на Мей е сложила ръка на устата си. Баща ѝ изглежда обезумял от гняв.

— Това е пълен абсурд — разкрещява се Ричард Уелс с почервеняло като тухла лице. — Няма как сериозно да твърдите, че дъщеря ми би направила нещо лошо на собственото си дете!

Следователят не отговаря.

Мей гледа как баща ѝ се застъпва за нея. Откакто си спомня, той винаги се е застъпвал за нея. Но точно сега няма как да ѝ помогне особено много. Някой е отвлякъл Кора.

Мей осъзнава, че откакто го познава, за пръв път вижда доведения си баща да изпитва страх. Личи му, че го е страх. За Кора ли се страхува? Или за нея самата? Дали смята, че тя е убила внучката му? Мей не смее да погледне към майка си.

Дълго време всички мълчат. Ситуацията е толкова необичайна, че никой не знае какво да каже. Всички слушат как ноктите на кучетата потракват по дървения под, докато обикалят някъде над главите им.

Расбак се обажда:

— Правим всичко по силите си, за да открием вашата внучка.

Мей е напрегната до краен предел, нервите ѝ са опънати до скъсване. Иска да ѝ върнат бебето. Иска да ѝ върнат дъщеричката невредима, непокътната. Не може да понесе мисълта за това, че тя страда, че някой може да ѝ навреди. Ами ако Кора вече е мъртва? Мей се чувства така, сякаш ще припадне, и се свлича обратно на дивана. Майка ѝ мигновено я обгръща грижовно с ръка. Тя вече дори не иска да поглежда към следователя.

Чува се тропотът от кучетата, които се връщат обратно. Мей вдига глава и обръща поглед към тях, докато слизат по стълбите. Водачът им поклаща отрицателно глава. После кучетата се насочват към дневната и Мей, Нико, Ричард и Алис Уелс застиват намясто, сякаш за да не привлекат вниманието им. Мей седи вцепенена на дивана, докато животните душат наоколо, обхождат килимите и изучават стаята. После се приближават, подушват нея и дрехите, с които е облечена, в търсене на улики, че бебето ѝ е мъртво, че тя го е убила. До нея стои полицай, който чака да види какво ще направят кучетата и евентуално да арестува двамата с Нико намясто. „Ами ако започнат да лаят?“, пита се Мей. Тревогата я залива като потоп.

Светът около нея губи равновесие, сякаш всеки момент ще припадне. Мей е наясно, че тя и Нико не са убили собственото си бебе. Но е безпомощна и се страхува — и знае, че кучетата надушват страха.

Като малка имаше един особено труден за нея период, през който беше убедена, че другите хора могат да четат мислите ѝ. Спомня си за него сега, когато поглежда в кучешките очи, които толкова приличат на човешки. Кучетата душат около нея и по дрехите ѝ — усеща тежкия им дъх върху себе си, топъл и вонящ, отблъскващ. Опитва се да не диша. След това я оставят и се отправят към родителите ѝ, а после и към Нико, който стои малко встрани от тях. Мей се срива отново върху дивана, облекчена, когато кучетата не откриват нищо в дневната и се отправят към кухнята. Чува как лапите им сноват по кухненския балатум и след това се втурват надолу по стълбите към мазето. Расбак излиза от стаята и тръгва след тях.

Останалите седят в дневната и чакат всичко това да приключи. Мей не иска да погледне към никого, вперила поглед в часовника над камината. С всяка изминала минута отчаянието я завладява все по-силно. Усеща как детето ѝ си отива все по-далеч и по-далеч.

Мей чува как се отваря задната врата. Представя си как животните обикалят задния двор, гаража, алеята. Не откъсва поглед от часовника над камината, но вижда кучетата в гаража как се ровят из счупените керамични саксии и ръждясалите гребла. Седи скована в очакване да чуе техния лай. Чака и се тревожи. Сеща се за изключения сензор за движение.

Най-сетне Расбак се връща.

— Кучетата не откриха нищо — съобщава той. — Това е добре.

Мей чувства облекчението на майка си, седнала до нея.

— Сега вече може ли да се заемем сериозно с нейното издирване? — пита Ричард Уелс.

Следователят отговаря:

— Заели сме се сериозно с нейното издирване, можете да бъдете сигурен в това.

— Щом вече не сме заподозрени — намесва се Нико леко язвително, — каква е следващата стъпка? Какво можем да направим?

Следователят казва:

— Ще трябва да зададем и на двама ви много въпроси. Възможно е да знаете нещо, без дори да го осъзнавате — нещо, което може да ни бъде от полза.

Мей поглежда неуверено към Нико. Какво биха могли да знаят те?

Расбак добавя:

— Също така можете да се обърнете към медиите. Трябва да ви покажем на всички, да помолите за информация. Задължително е случаят да придобие обществена важност. Може някой да е видял нещо или пък да види нещо по-късно, и освен ако не знае за случая, да не успее да направи връзката.

— Добре — съгласява се Мей.

Готова е да направи всичко, за да си върне дъщерята, въпреки че срещата с медиите я ужасява. Нико също кимва в знак на съгласие, но изглежда притеснен. Мей се сеща за мръсната си коса, за подутото си от плач лице. Нико протяга ръка към нейната и я стисва силно.

— А някаква награда? — предлага доведеният баща на Мей. — Бихме могли да предложим парична награда срещу информацията. Аз ще набавя средствата. Ако някой е видял нещо, но не иска да излезе наяве, може и да се замисли дали да не го направи, при положение че сумата е достатъчно добра.

— Благодаря ти, татко — прошепва Мей.

Мей държи здраво ръката на Нико. Преди срещата с медиите дишането ѝ се учестява до краен предел. Налага ѝ се да седне и да наведе глава между коленете си. Часът е седем сутринта, едва няколко часа след отвличането на Кора. Репортерите са на улицата пред къщата и чакат, подобно на глутница чакали. Мей е човек, който държи на личното си пространство; подобна публичност я ужасява. Никога не е целяла да търси внимание. По природа е срамежлива, недоверчива. Но тя и Нико се нуждаят от интереса на медиите. Лицето на Кора трябва да се появи по всички вестници, телевизионни канали и в интернет. Все някой ще е видял нещо. Някой, някъде, трябва да знае нещо. Не може просто да вземеш нечие бебе от къщата му през нощта и никой да не забележи. Кварталът им е доста оживен. Мей и Нико трябва да преминат през това, дори да знаят, че ще бъдат на мушката на ужасните репортери, след като всичко излезе наяве. Те са родителите, които са изоставили бебето си само вкъщи, едно невръстно момиченце. И сега някой ненормалник я е взел. Двамата са шоуто на седмицата.

Разбраха се какво да напишат в изявлението си пред медиите. Надраскаха го на масичката в хола с помощта на следовател Расбак. В него не се споменаваше фактът, че бебето е било само в къщата по време на отвличането, но Мей няма никакво съмнение, че и това ще се разбере. Как биха могли да запазят в тайна подобно нещо? Кутията на Пандора е отворена. Има чувството, че веднъж навлезли в живота им, медиите никога няма да ги оставят на мира. Край с личното им пространство. Да го запазят, би означавало да върнат духа обратно в бутилката — няма начин. Тя е потресена от мисълта какво им предстои. Всички ще разберат за нея и Нико, лицата им ще бъдат във всички жълти вестници в супермаркета. Но те трябва да продължат напред, колкото и да им е трудно. Трябва да бъдат силни заради Кора. Трябва да направят всичко по силите си, за да си върнат детето.

Двамата излизат през входната врата и пристъпват на верандата; от страната на Мей застава следовател Расбак, а Дженингс застава до Нико. Тя се е вкопчила здраво в съпруга си, като че всеки момент ще падне. Разбрали са се изявлението да прочете Нико — Мей просто няма сили за това. Изглежда така, сякаш един по-силен порив на вятъра би я съборил на земята. Нико пристъпва напред, поглежда към тълпата, все едно се смалява, и свежда очи към листа, който видимо потреперва в ръцете му. Светкавиците на фотоапаратите не спират да проблясват.

Мей вдига очи, зашеметена от всичко това. Улицата е изпълнена с репортери, микробуси, телевизионни камери, технически екипи, оборудване, кабели и хора, които държат микрофони пред силно гримираните си лица. Гледала е подобни сцени по телевизията. Но сега тя е в центъра на всичко. Усещането е нереално, сякаш не се случва на самата нея, а на някой друг. Чувства се странно, извън тялото си, като че докато стои на верандата и гледа напред, наблюдава цялата сцена отгоре и леко отстрани.

Нико вдига ръка, за да покаже, че иска да каже нещо. Тълпата утихва.

— Бих искал да прочета изявление — започва тихо и несигурно.

— По-силно! — провиква се някой от моравата.

— Ще прочета изявление — казва Нико по-силно и ясно.

После започва да чете, а гласът му става по-уверен.

— Рано днес, някъде между дванадесет и тридесет и един и тридесет през нощта, нашето прекрасно момиченце Кора е било отвлечено от леглото си от един или няколко неизвестни извършители. Тя е на шест месеца. Има руса коса и сини очи и тежи около седем килограма. Беше обута с еднократна пелена и облечена със светлорозово боди без картинки. Няма отличителни белези. От леглото липсва и едно бяло одеяло. Обичаме Кора повече от всичко. Искаме да си я върнем обратно. Обръщаме се към онзи, който я е взел, с молбата, с горещата молба да ни я върнете невредима.

Нико вдига поглед от листа. Разплакал се е и трябва да избърше сълзите си, преди да продължи да чете. Мей тихо хлипа до него, неспособна да погледне към морето от лица.

— Не знаем кой е отвлякъл нашето прекрасно, невинно момиченце. Обръщаме се към вас със зов за помощ. Ако знаете или сте видели нещо, молим ви, обадете се в полицията. Можем да ви предложим солидна награда за всяка информация, която би довела до намирането на нашето бебе. Благодарим ви.

Нико се обръща към Мей и двамата се отпускат в прегръдките си, заобиколени от светкавици.

— Колко голяма награда? — провиква се нетактично някой.