Двойката от съседната къща

Четвърта глава

Расбак и Дженингс се връщат обратно в къщата. На влизане Расбак вижда Мей все така превита на две на дивана, захлупила лицето си с ръце. Нико не е до нея. Привлечен от мириса на прясно кафе, Расбак се отправя към кухнята. Нико е там, застанал до машината за кафе, и го чака да се свари. Той вдига очи, когато следователят влиза, после се обръща на другата страна, вероятно засрамен от очевидния си опит да изтрезнее.

Настъпва неловко мълчание. После Нико тихо задава въпрос, без да откъсва поглед от машината за кафе:

— Мислите ли, че ще получим искане за откуп?

За Расбак това е любопитен въпрос. На пръв поглед случаят по нищо не прилича на отвличане с цел откуп. Семейство Конти не са богаташи или поне по нищо не личи. Скоро може би ще се разрови по-обстойно във финансовите им дела. Към момента няма никакъв поглед върху финансовото им състояние. Не знае абсолютно нищо за тази двойка, освен че явно са оставили бебето си само, сега то е изчезнало, между тях двамата сякаш има някакво напрежение и съпругата изглежда страда от следродилна депресия. Към този момент той едва се е докоснал до върха на айсберга. Опитът му показва, че повечето двойки в подобна ситуация веднага решават, че детето им е отвлечено от някой перверзник, сексуален маниак; това е ужасът, който ги обзема изцяло. От друга страна, това дете е много малко, просто едно бебе.

— Очаквате ли искане за откуп? — пита Расбак.

Нико отговаря почти ядосано:

— Не знам какво да очаквам. За пръв път ми се случва.

Расбак усеща, че съпругът не го харесва. Нико вдига каната с кафе и започва да налива в три чаши върху кухненския плот. Следователят забелязва, че докато налива, ръката на мъжа трепери. Нико му предлага една от чашите и той я приема с благодарност.

— Заможни ли сте? — пита го Расбак.

Може би разполагат с пари, а той просто не ги вижда. Изглежда съпругът се опитва да му намекне нещо. Може би знае повече, отколкото му казва.

Но мигът отминава и Нико поклаща глава отрицателно:

— Не, не сме особено богати. Свързваме двата края, това е.

Съпругът излиза от кухнята и се връща в дневната с двете чаши кафе.

Расбак замислено го наблюдава как се отдалечава. Това не е първият му случай с отвлечено дете. Но такива случаи са най-неприятните. Най-малкото защото при тях винаги се шуми в медиите, а това само усложнява ситуацията. Пък и тези случаи почти никога не завършват добре.

Расбак си сипва от млякото и захарта, които са оставени за него, и се връща обратно в дневната с чашата кафе в ръка. Отново заема предишното си място срещу двамата съпрузи. Ръката на Нико трепери, докато поднася чашата към устата си. Мей просто държи своята в скута си, сякаш топлината, която излъчва, може да ѝ донесе някакво успокоение. Изглежда така, сякаш е вцепенена от потрес, или все едно в този момент не е съвсем с всичкия си.

Пожарната кола си е отишла заедно с мигащите светлини. Експертите от съдебния екип продължават да вършат работата си в къщата тихо и ефективно. Атмосферата в дома е унила, потисната. Отвън пресата вече започва да се събира. Сложната полицейска машина, която се активира, когато има изчезнало дете, вече се е задвижила. Всяка нова информация ще бъде докладвана директно на Расбак.

Той е изправен пред деликатна задача. Трябва да остави родителите с впечатление, че работи за тях и прави всичко възможно да открие изчезналото им бебе — което е така — но в същото време е наясно, че в повечето подобни случаи са отговорни именно родителите. А тук определено са налице фактори, които го карат да бъде подозрителен. Той обаче ще полага усилия, за да запази обективността си.

— Много съжалявам — започва Расбак. — Дори не мога да си представя колко ви е трудно.

Мей вдига поглед към него. Съчувствието кара очите ѝ мигновено да се напълнят с още сълзи.

— Кой би откраднал нашето бебе? — жално пита тя.

— Точно това трябва да разберем — отговаря Расбак, оставя чашата си на холната масичка и изважда бележника си. — Забелязали ли сте напоследък някой да се навърта наоколо — някого, когото не познавате? Някой да е проявявал интерес към бебето ви?

И двамата поклащат отрицателно глава.

— Имате ли идея, каквато и да е, кой би искал да ви направи нещо лошо? — продължава той, като премества погледа си от Мей към Нико.

Двамата родители се споглеждат въпросително и отново поклащат глава в знак на отрицание, еднакво безпомощни и объркани.

— Моля ви, помислете малко — продължава Расбак. — Не бързайте. Отвлечено е вашето дете, а не нечие друго. Трябва да има някаква причина. Винаги има причина — ние просто трябва да я открием.

Нико изглежда така, сякаш иска да каже нещо, но се отказва в последния момент.

— Какво има? — пита го Расбак. — Сега не е моментът да премълчавате нещо.

— Твоите родители — казва накрая Нико и се обръща към жена си.

— Какво за моите родители? — пита тя, видимо изненадана.

— Те имат пари.

— И?

— Те имат много пари.

„Ето, започва се“, казва си Расбак.

— Може би ще получим искане за откуп — продължава Нико.

Мей го поглежда невярващо. Не е изключено да е невероятно добра актриса.

— Предполагам, че не е невъзможно — съгласява се тя.

Расбак я наблюдава внимателно.

— Това би било добре — казва Мей, като поглежда следователя. — Нали? Ако просто искат пари, може да ми върнат бебето? Без да ѝ направят нищо лошо?

Надеждата в гласа ѝ е сърцераздирателна. Расбак е почти сигурен, че тя няма нищо общо с това, което се е случило.

— Сигурно е ужасно изплашена — простена Мей.

С тези думи тя изгубва всякакъв контрол върху себе си и избухва в неконтролируем плач.

Расбак иска да я разпита за родителите ѝ. В случаите на отвличане времето е от ключово значение. Но тя не може да говори. Трябва да я остави да се наплаче.

— Как се казват родителите ѝ? — обръща се Расбак към Нико.

— Ричард и Алис Уелс — отговаря съпругът. Следователят си записва имената им в бележника си. Мей най-сетне успява да се съвземе и казва:

— Родителите ми имат много пари.

— Какво значи много? — пита Расбак.

— Не зная точно — отговаря Мей, — но мисля, че състоянието им възлиза на около двадесет милиона, може би повече. Само че това не е известно на всички, нали разбирате.

Расбак поглежда към Нико. Лицето му е напълно безизразно.

— Искам да се обадя на майка ми — казва Мей.

Отношенията между Мей и нейните родители са сложни. Когато се карат за нещо, а това се случва често, Нико твърди, че те не са просто сложни, а тотално сбъркани. Дори да е така, тя няма други родители. Нуждае се от двамата. Старае се да се оправя с тях, доколкото може, но не ѝ е лесно.

Нико произлиза от съвсем различна среда. Семейството му е голямо и шумно. Крещят си дружелюбно един на друг, щом се видят, което не се случва често. Родителите му са емигрирали от Италия, преди Нико да се роди, и се занимават с химическо чистене и поправки на дрехи. Не може да се каже, че са заможни, но се оправят. За разлика от майката и бащата на Мей, те не се месят особено много в живота му. Нико и четиримата му братя и сестри е трябвало да се грижат сами за себе си още като юноши, далеч от семейното гнездо. Нико се справя с живота, както прецени, още от осемнадесетгодишен. Издържал се е сам по време на следването си. От време на време се вижда с родителите си, но те не са кой знае колко важна част от живота му. Никой не би казал за него, че е издънка, освен родителите на Мей и заможните им приятели от техния клуб. Нико произлиза от средната класа, от семейство на хора, които работят здраво, уважават закона и се справят, но само толкова. Никой от приятелите на Мей от университета не смята, че Нико е издънка.

Единствено потомствените богаташи мислят за него по този начин. А майката на Мей е точно такава. Баща ѝ — по-точно доведеният ѝ баща, защото родният ѝ е починал, когато е била на четиригодишна възраст — има успешен бизнес, но майка ѝ притежава милиони. Той идва от скромно, почти бедно семейство и е постигнал всичко сам. Харесва му да се преструва, че охолният им начин на живот е резултат от неговите успехи в бизнеса, но това не е съвсем така. Бракът също му е донесъл пари — и то много.

Доведеният ѝ баща се гордее с факта, че преди не е имал нищо, а сега разполага с милиони. Обича парите си и богатите си приятели. Къщата в Роуздейл, членството в престижния клуб, почивките на хубави места, екстрите на висшата класа. Възможността да запише Мей в частно девическо училище и гимназия, а след това и в добър университет. Но колкото повече остарява, толкова по-силно се увлича по илюзията, че сам е спечелил всичките си пари. Парите са му размътили ума. Пада си малко парвеню.

Когато Мей се „хвана“ с Нико, родителите ѝ реагираха така, сякаш е дошъл краят на света. Не може да се отрече, че на пръв поглед Нико олицетворяваше най-големия кошмар за всеки родител. Беше поразително красив — със светла кожа, като за италианец — с тъмна коса и замечтан поглед, а и като цяло имаше леко бунтарски вид, особено когато не се беше избръснал. Но очите му грейваха всеки път, щом видеше Мей, и имаше усмивка за милиони. А и как само ѝ казваше „мила“. Първият път, когато той се появи с мотоциклета си пред дома на нейните родители, за да я изведе на среща, беше един от най-значимите моменти в живота на младата Мей. Тогава беше на двадесет и две. Майка ѝ беше разказвала за някакъв чудесен млад мъж, адвокат, син на неин приятел, който искал да се запознае с нея. Мей ѝ беше обяснила с леко раздразнение, че вече се среща с Нико.

— Е, да, но… — въздъхна майка ѝ.

— Но какво? — попита Мей и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не може да си мислиш, че от това ще излезе нещо сериозно.

Мей още си спомня изражението, което се изписа на лицето на майка ѝ. Ужас и неудобство. Тя не мислеше как дъщеря ѝ да бъде щастлива, а как би изглеждало това в очите на хората. Мислеше как щеше да обясни на приятелите си, че се е „хванала“ с някакъв младеж, който работи като барман в италианския квартал и кара мотоциклет. Защото майка ѝ щеше да избере да гледа на него именно по този начин. Нямаше да обърне внимание на дипломата му по финанси, получена от същия този университет, който беше достатъчно добър за собствената им дъщеря. Нямаше да им се стори достоен за възхищение фактът, че беше успял да плати за образованието си, като работи нощни смени в бар. Може би никой никога нямаше да бъде достатъчно добър избор за малкото им момиченце.

И точно тогава — получи се идеално — Нико беше пристигнал с ръмжащото си дукати и Мей беше изхвърчала от къщата право в прегръдките му, докато майка ѝ гледаше зад завесите. Той я целуна страстно, без да слиза от мотоциклета си, и ѝ подаде другата каска. Тя се качи зад него и двамата се отдалечиха с рев, а след тях от изрядно поддържаните алеи се разхвърча чакъл. В този момент тя беше решила, че е влюбена.

Но не можеш да останеш вечно на двадесет и две. Порастваш. Нещата се променят.

— Искам да се обадя на майка ми — повтаря Мей.

Случили са се толкова много неща — възможно ли е да е минал само час, откакто се прибраха вкъщи и завариха празното креватче? А тя още не се е обадила на майка си.

Нико грабва телефона и ѝ го подава, после сяда обратно на дивана и скръства ръце видимо напрегнат.

Тя набира телефонния номер. Започва да плаче още преди да е набрала всички цифри. Телефонът позвънява и майка ѝ отговаря.

— Мей?

— Мамо… — започва, а после избухва в неразбираем плач.

— Какво? Какво има?

Майка ѝ отговаря така, все едно вече е съвсем будна.

Мей най-сетне успява да изрече думите:

— Някой е отвлякъл Кора.

— За какво говориш? Посред нощ е — казва майка ѝ.

— Полицията е тук — продължава Мей. — Можеш ли да дойдеш?

— Идваме веднага — отсича майка ѝ решително. — Дръж се. Идваме с баща ти.

Мей затваря телефона и продължава да плаче. Родителите ѝ ще дойдат. Те винаги са ѝ помагали, дори когато са ѝ били ядосани за нещо. Сега също ще бъдат ядосани, на нея и на съпруга ѝ, но най-вече на него. Те обичат мъничката Кора, единственото им внуче. Какво ли ще си помислят, като разберат какво са направили тя и Нико? Мей се чувства така, сякаш пропада в черна дупка.

— Идват — казва и се обръща към Нико и следователя.

Очите ѝ се спират на Нико, после извръща поглед от него.