Двойката от съседната къща

Двадесет и втора глава

Нико и Мей нямат какво друго да правят, така че се прибират у дома. Той балансира по ръба на бръснача и го усеща. Мей е изтощена от постоянното мятане между надеждата и отчаянието. Сега им остава единствено да чакат. Може би полицията ще открие нещо, което да им помогне, на местопрестъплението в планините Катскилс.

Когато се прибират, Нико не може да си намери място. Кръстосва къщата. Започва да изнервя Мей с това. Двамата си говорят троснато.

— Мисля да отида до офиса — казва изведнъж. — Оставих нещата там да се случват от само себе си. Трябва да се разсея малко.

— Добра идея — съгласява се Мей, която иска той да се махне от къщата.

И без това е достатъчно напрегната, а с него става още по-зле.

След като той излиза, Мей няма какво друго да прави, освен да чисти, а къщата вече е достатъчно чиста. Тя обикаля стаите, изпълнена с безпокойство, като се опитва да си спомни къде е виждала убития. Но не се сеща нищо.

Тъй като няма с какво друго да се занимава, започва да си мисли как да се изправи срещу Синтия. Днес разсъждава по-ясно. Не вярва, че тя е взела детето ѝ. Но много би искала да разбере какво се случва между Синтия и нейния съпруг. Сигурно се фокусира върху това, защото мисълта за него не е толкова болезнена, колкото тази какво става с детето ѝ.

Мей знае, че Синтия си е у дома. От време на време я чува от другата страна на общата стена между двете долепени къщи. Мей знае, че Греъм отново е заминал някъде по работа. Видя го да се качва в черната лимузина от летището с багажа си по-рано тази сутрин, докато гледаше през прозореца на спалнята. Би могла да отиде там, да каже на Синтия какво мисли за нея и да я предупреди да не се занимава със съпруга ѝ. Мей спира да обикаля къщата и се взира в общата стена на дневната, като се опитва да реши какво да направи. Синтия е от другата страна на тази стена.

Но днес няма кураж за това. Твърде е разстроена заради Кора. Освен това не смята, че Нико отново ще се доближи до Синтия. Тя е казала на следователя какво е чула, но не е питала Нико за това. А Нико не ѝ е споменал нищо. Двамата имат навика да не обсъждат трудни теми. Тя решава, че трябва да говори с Нико и да го накара да обещае, че повече няма да се занимава със Синтия. Тя не заслужава доверие. Приятелството им със семейство Стилуел е свършило. Ако се обърне към Нико с това, което знае, и му каже какво е чула от горния край на стълбите, той ще се почувства ужасно. Той вече се чувства ужасно. Тя не се съмнява, че оттук нататък ще стои по-далеч от Синтия. Няма защо да се притеснява по този въпрос.

Ако оцелеят в тази криза, ако останат заедно, ще се наложи да говори с Нико за Синтия, както и за неговия бизнес. Двамата ще трябва да станат по-честни един към друг.

Мей изпитва нужда да почисти нещо, но в къщата вече не се вижда нито едно петънце. Странно е колко енергия усеща в себе си в този момент, в средата на деня, подхранвана от тревога и адреналин. Когато Кора все още беше при нея, тя едва се влачеше. Някъде по това време вече се молеше на небесата на Кора да ѝ се доспи малко. От гърдите ѝ се отронва стон.

Трябва да си намери някаква работа. Тя започва от фоайето пред входната врата, като се заема да почисти старинната решетка от ковано желязо, която скрива въздухопровода. Извитите железни орнаменти са покрити с прах и трябва да се почистят на ръка. Тя донася кофа с топла вода и един парцал, сяда на пода до входната врата и започва да чисти. Това я успокоява.

Докато седи там, пристига пощата и се изсипва като водопад през процепа във вратата право на пода около нея. Това я стряска. Тя поглежда купчината писма и застива. Още послания, изпълнени с омраза. Не може да ги понесе. Ами ако има нещо друго? Оставя влажния парцал, избърсва ръцете си в крачолите на джинсите и преглежда пликовете. Нито един няма етикет с отпечатан адрес, както беше на плика със зеленото боди. Мей осъзнава, че е сдържала дъха си, и най-сетне го изпуска от дробовете си.

Не отваря нито едно от писмата. Иска ѝ се да ги изхвърли всичките, но Нико я накара да обещае да ги пази. Той ги проверява едно по едно всеки ден, в случай че похитителите все пак се опитат да се свържат с тях. Не ѝ споделя какво е прочел в писмата.

Мей си взима кофата и парцала и се качва на горния етаж, за да почисти решетките там. Започва от кабинета в дъното на коридора. Този път сваля оригиналната декоративна решетка, за да я почисти по-лесно. Тогава вижда нещо малко и тъмно в тръбата на въздухопровода. Стресната, тя го поглежда по-отблизо, страхувайки се да не е умряла мишка или пък плъх. Но нещото не е плъх. А мобилен телефон.

Мей навежда глава между коленете си и се съсредоточава върху задачата да не припадне. Усеща пристъп на паническа атака, все едно цялата кръв се оттича от тялото ѝ; пред очите ѝ се въртят черни петна. След няколко мига усещането отслабва и тя надига глава. Поглежда мобилния телефон във въздухопровода. Част от нея жадува да сложи решетката обратно на мястото ѝ, да слезе долу, да си направи едно кафе и да се престори, че не е видяла нищо. Но тя не е страхлива по душа. Протяга ръка към телефона, който е залепен за вътрешната стена на въздухопровода. Здраво го дръпва и той остава в ръката ѝ. Някой го е залепил със сребристо тиксо.

Тя се взира в телефона в ръката си. Не го е виждала по-рано. Апаратът не е на Нико. Мей знае какъв е неговият мобилен телефон, а и той винаги го носи със себе си. Но не може да избяга от истината. Някой е скрил този мобилен телефон в тяхната къща и това не е била тя.

Нико има таен телефон. Защо?

Първата ѝ мисъл е за Синтия. Може би наистина имат извънбрачна връзка? Или е някоя друга жена? Той работи до късно. А в последно време Мей е дебела и депресирана. Но до онази вечер със Синтия тя никога не си беше помисляла, че той може да ѝ изневери. Може би е била съвсем сляпа, може би е била пълна глупачка. Съпругата винаги разбира последна за тези неща.

Телефонът изглежда нов. Тя го включва. Дисплеят светва. Значи поне батерията е заредена. Но сега я спира фактът, че не знае паролата. Трябва да нарисува фигура по светещите точки на дисплея, за да го отключи. А Мей не знае каква. Не знае дори паролата на мобилния телефон, който Нико носи със себе си. Тя прави няколко опита, но в крайна сметка телефонът се заключва, защото е сгрешила твърде много пъти поред.

Мей се опитва да разсъждава, но не е способна на нищо друго, освен на паника.

Следовател Расбак има доста неща, за които да мисли, докато пътува по дългия път към местопрестъплението в планините Катскилс. Припомня си разпита, който проведе по-рано през деня с Нико и Мей Конти. Почти е сигурен, че Мей не знае какво се случва всъщност. Но Нико — Расбак смята, че двамата с него са постигнали негласно споразумение, Нико знае, че според Расбак той е отвлякъл Кора и после е бил измамен. Убитият мъж очевидно има нещо общо с това. Той трябва да е мистериозният съучастник — онзи, който е бил зад волана на колата, минала по алеята в 00:35 часа. Следователят е възложил на някои от най-добрите си служители тази задача — да се опитат да открият някаква връзка между Нико и убития мъж, Дерек Хониг. Те проверяват щателно жертвата, като проследяват всички нейни познати. Може би ще открият някаква връзка, колкото и косвена да е тя, която да води към Нико. В интерес на истината, Расбак не се надява на това. Съпругът нямаше сам да дойде при него, ако допускаше, че може да бъде замесен. Но сега Дерек Хониг е мъртъв — вероятно Нико смята, че вече може да си позволи този риск, стига да има и най-малка вероятност да си върне детето.

Расбак е убеден, че мъжът обича дъщеря си и никога не е искал тя да пострада. Почти му дожалява за него. Но след това се сеща за бебето, което вероятно е мъртво, и за майката, която вече е съсипана, и цялото му съчувствие се изпарява.

— Завий тук — нарежда той на полицейския служител, който кара служебната кола.

Те слизат от шосето и известно време пътуват по черен път, на който не срещат нито една друга кола. Най-сетне стигат до отбивката. Полицейската кола се тресе и подскача по изровената алея за автомобили, обрасла с дървета и храсти, докато най-сетне не спира пред една обикновена наглед дървена вила, опасана с жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъплението. На мястото вече има полицейска патрулна кола, която очевидно ги чака да пристигнат.

Спира и слизат.

— Следовател Расбак — представя се Расбак на полицейския служител, който ги очаква.

— Казвам се полицай Уот, господине. Насам.

Следователят се оглежда, без да пропуска нищо наоколо. Мястото е отдалечено и усамотено. През последните няколко километра не минаха покрай нито една друга вила. Постройката е на брега на малко изоставено езеро. Расбак си мисли, че мястото е идеално, за да се скрие отвлечено бебе за няколко дни.

Той влиза във вилата. Постройката е от седемдесетте години на миналия век, с грозен линолеум на пода в кухнята, пластмасова маса и старомодни шкафове.

— Къде беше тялото? — пита Расбак.

— Ето там — отговаря полицаят и посочва към дневната.

Стаята е обзаведена с мебели, които не си подхождат помежду си, изхвърлени от някое друго място. Няма място за съмнение къде е бил трупът. Кръвта е попила в стария бежов килим.

— С какво е извършено убийството?

— Изпратихме оръжието за изследване в лабораторията. Убиецът е използвал лопата. Ударил го е по главата с нея. Няколко пъти.

— Лицето все още разпознаваемо ли е? — пита Расбак.

— Смачкано е, но може да се разпознае.

Расбак си мисли дали да не закара Нико в моргата, за да го погледне. „Ето на това си играеш.“

— Е, каква е работната версия?

— На пръв поглед? Работим по версията за обир, който е завършил с фатални последици, но между нас казано, тук няма какво да се открадне. Естествено, не можем да знаем дали не е имало и нещо друго. Мястото е доста отдалечено. Възможно е да става въпрос за сделка за наркотици, която се е объркала.

— Или отвличане.

— Или отвличане. Но убийството изглеждаше малко лично, като се има предвид, че беше ударен многократно с лопатата. Искам да кажа, че нямаше никакво съмнение, че е мъртъв.

— И нямаше никакви следи от бебешки вещи? Пелени, биберони, такива неща?

— Не. Ако тук е имало бебе, човекът, който го е взел, е почистил много добре.

— Какво е правел с боклука?

— Предполагаме, че е изгарял част от него в печката, така че я проверихме, а освен това навън има открито огнище. Но тук нямаше никакъв боклук. Значи или нашият убит е ходил до бунището точно тази сутрин, или някой е почистил всичко. Най-близкото сметище е на тридесет километра оттук и там записват номерата на всички коли, които отиват да изхвърлят отпадъци — той не е ходил там през последната седмица.

— Значи не е обир. Никой не идва да извърши обир, не убива жертвата и след това разчиства целия ѝ боклук.

— Не.

— Къде е колата му?

— В лабораторията.

— Какъв модел е?

— С хибридно задвижване, тойота приус V. Черна.

„Бинго“, мисли си Расбак. Подозира, че следите от гумите ѝ ще съвпаднат със следите в гаража на семейство Конти. И независимо колко старателно са почистили боклука, ако бебето е било тук в продължение на няколко дни, трябва да са останали някакви следи от ДНК. Изглежда най-сетне са попаднали на първата си сериозна следа по случая с отвличането на малката Кора.

Може би все пак накрая ще стигнат донякъде. Само ако можеше да се отърве от усещането, че ще бъде твърде късно.