Двойката от съседната къща

Двадесет и трета глава

Нико е в своя офис. Абсолютно сам. Той няма служители, които да работят в офиса, и сега е благодарен за това. Има нужда да си събере мислите.

Първо за срещата със следовател Расбак, на която бяха по-рано през деня с Мей. Расбак знае истината, той вече не се съмнява в това. Очите му сякаш пронизваха Нико и проникваха в най-съкровените му тайни. Все едно Нико сам се бе изправил и беше казал: „Ето го човека, с когото се уговорих да вземе Кора за няколко дни и да преговаря за парите от откупа. Сега е мъртъв. А аз изгубих контрол върху ситуацията.“. Той се пита защо Расбак не каза нищо за това пред Мей.

Но следователят сякаш предпочита да проверява подозренията си за всеки от тях насаме с другия. Това е ефективна техника, която създава недоверие помежду им. Може би Расбак отново ще се опита да привика Мей на разпит и да ѝ каже какво подозира за убития и за Нико.

Така или иначе, те вече имат адвокат. Адвокат, прочут с умението си да измъква хора, които трябва да горят в ада.

Сега Нико си дава сметка, че това е добре. Мей няма да ходи на повече разпити, ако адвокатът не присъства на тях. А Нико вече не се грижи за репутацията си; въпросът сега е как да не влезе в затвора и Мей да не разбере нищо.

Мобилният му телефон звъни. Той поглежда дисплея. Синтия е. Тази кучка. Защо му се обажда? Той се поколебава дали да вдигне, или да остави да се включи гласовата поща, но в крайна сметка отговаря.

— Ало? — казва студено.

Никога няма да ѝ прости за това, че излъга полицията.

— Нико — измърква Синтия, все едно нищо не е станало.

Все едно последните няколко дни изобщо не са се случвали и всичко си е същото както преди. Как му се иска това наистина да беше така.

— Какво има? — пита Нико.

Не иска да говори дълго с нея.

— Трябва да поговорим за нещо — продължава Синтия малко по-делово. — Можеш ли да дойдеш у нас?

— Защо? Искаш да ми се извиниш?

— Да се извиня ли?

— За това, че си излъгала полицията. Казала си им, че аз съм те свалял, но и двамата знаем, че ме сваляше ти.

— Съжалявам.

— Какво означава това, да му се не види? Съжаляваш, така ли? Имаш ли представа какви неприятности ми създаде?

— Може ли да го обсъдим?

— Защо трябва да го обсъждаме?

— Ще ти обясня, когато дойдеш — отговаря Синтия и прекъсва връзката.

Нико остава зад бюрото си в продължение на пет минути, като се опитва да реши какво да направи. Най-сетне се изправя, угася лампата и заключва вратата на офиса си. Не се чувства достатъчно сигурен, за да не ѝ обърне внимание. Синтия не е от жените, на които можеш да не обръщаш внимание. По-добре да разбере какво иска да му каже.

Когато пристига в собствения си квартал, Нико си дава сметка, че ако ще се вижда със Синтия, дори за няколко минути, по-добре Мей да не разбира за това. Така че не бива да паркира пред къщата. Ако остави колата в гаража, може първо да отиде до Синтия, минавайки през задния двор, а после да се прибере.

Той паркира аудито в собствения си гараж, минава през задния двор и портичката, която води към къщата на Синтия, и почуква на вратата. Чувства се така, все едно върши нещо потайно и грешно, все едно се крие от собствената си жена. Той не иска да го прави. Най-много от всичко му се иска да извие врата на Синтия. Безцелно оглежда задния двор, докато чака тя да му отвори вратата. Ето там беше седнал, когато тя се покатери в скута му.

Синтия отваря. Изглежда изненадана.

— Очаквах те на входната врата — казва тя.

Все едно намеква нещо. Но не се държи толкова изкусително, колкото обикновено. Нико веднага забелязва, че тя не е в настроение за секс. Е, и той не е.

Нико влиза в кухнята.

— За какво става въпрос? — пита той. — Трябва да се прибирам.

— Мисля, че ще искаш да отделиш няколко минути за това.

Синтия се обляга на кухненския плот, като скръства дългите си ръце под гърдите.

— Защо излъга полицията? — пита направо Нико.

— Беше съвсем невинна лъжа — отговаря Синтия.

— Не, не беше.

— Аз обичам да лъжа. Точно като теб.

— За какво говориш, по дяволите? — тросва се гневно Нико.

— Все пак живееш в лъжа, не е ли така?

Нико започва да усеща ледена тръпка. Тя няма откъде да знае. Няма откъде да знае нищо. Как би могла да знае?

— За какво говориш, по дяволите?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Нико, но Греъм е монтирал скрита видеокамера в задния двор.

Той не казва нищо, но целият изстива.

— И камерата беше включена в нощта, когато ти беше тук — нощта, в която изчезна вашето бебе.

„Тя знае“, мисли си Нико. „Мамка му. Мамка му.“ Той започва да се поти. Взира се в красивото ѝ лице; сега му се струва отвратително. Кучката, която манипулира всички. Може би блъфира. Но и Нико може да блъфира.

— Значи сте имали включена камера? Вижда ли се похитителят? — пита той, все едно това е добра новина.

— О, да — отговаря тя. — Вижда се и още как.

Нико разбира, че това е краят. Тя има видеозапис, на който се вижда самият той. По лицето ѝ се чете, че е така.

— Ти беше.

— Глупости — тросва се Нико.

Опитва се да се държи така, все едно не вярва на нито една дума, но си дава сметка, че от това няма никакъв смисъл.

— Искаш ли да видиш записа?

Не, иска да ѝ извие врата.

— Да — отговаря той.

— Ела с мен — казва Синтия и се обръща, за да се качи на горния етаж.

Той я следва нагоре към спалнята, в която спят с Греъм. Мисли си колко е глупава да покани в спалнята си човек, за когото вече знае, че е способен на отвличане. Не изглежда изплашена. Изглежда така, все едно контролира цялата ситуация. Но точно това обича тя — да контролира хората, да им дърпа конците и да гледа как танцуват като марионетки. Освен това обича и малко пипер, малко опасност в живота си. Очевидно се кани да го изнудва. Той се пита дали ще ѝ позволи да го направи.

На леглото има отворен лаптоп. Тя натиска няколко клавиша и на екрана започва да тече видеозапис с дата и час. Нико примигва учестено, докато гледа. Ето го и него, как се занимава с крушката, преди да влезе в къщата. Три минути по-късно излиза с Кора, увита в бялото ѝ одеяло. Несъмнено е той. Оглежда се, за да се увери, че никой не го наблюдава. После бързо отива до задната врата на гаража и се появява отново около минута по-късно, като този път прекосява двора без бебето. И забравя да завърти крушката на сензора за движение обратно на мястото ѝ. Докато гледа записа сега, след всичко, което се случи, Нико се чувства смазан от угризения, вина и срам.

И гняв, че е разкрит. От нея. Тя ще покаже записа на полицията. Ще го покаже на Мей. С него е свършено.

— Кой друг е гледал това? — пита той.

Тя не отговаря на въпроса му.

— Уби ли я? — пита го Синтия, като едва ли не звучи палаво както преди.

Повдига му се от нея, от нейното бездушно любопитство.

Нико не отговаря. Може би е добре тя да си мисли, че е способен на убийство.

— Кой друг? — настоява да узнае той, като я гледа яростно.

— Никой — лъже тя.

— Греъм?

— Не, не го е виждал. Казах му, че съм проверила видеокамерата, но батерията е била изтощена. Той не се усъмни.

— Нали го знаеш Греъм — добавя Синтия, — нищо не го интересува.

— Тогава защо ми го показваш? — пита Нико. — Защо не отидеш направо в полицията?

— Защо да го правя? Ние сме приятели, нали така?

— Престани с тези глупости, Синтия.

— Добре тогава. Ако искаш това да си остане между нас, ще ти струва нещо.

— Ами, това е проблем, Синтия — отговаря Нико с много равен глас. — Защото аз нямам никакви пари.

— Е, стига. Сигурно все имаш нещо.

— Не, фалирал съм — отговаря студено той. — Според теб защо отвлякох собственото си дете? За забавление?

Той вижда разочарованието, което се изписва по лицето ѝ, докато променя очакванията си в движение.

— Не можеш ли да ипотекираш къщата си?

— Къщата вече е ипотекирана.

— Вземи още една ипотека.

Студенокръвна кучка.

— Не мога. Очевидно не мога да го направя, без Мей да разбере за това.

— В такъв случай може би ще трябва да покажем записа и на Мей.

Нико изведнъж прави крачка към нея. Не му се налага да се преструва на човек, който няма какво да губи, защото наистина няма какво да губи. Готов е да я прекърши на две точно в този момент. Но тя не изглежда изплашена, а възбудена. Очите ѝ блестят и той вижда как гърдите ѝ се повдигат и спускат учестено. Може би най-много от всичко жадува опасността. Тръпката.

— Няма да показваш този запис на никого.

Тя не бърза да отговори. Поглежда го право в очите. Лицата им са едва на сантиметри едно от друго.

— И аз предпочитам да не го показвам на никого, Нико. Бих искала това да си остане между нас. Но трябва да ми окажеш някакво съдействие. Трябва да намериш някакви пари.

Нико трескаво разсъждава. Той няма пари. И не знае откъде да намери. Ще трябва да си спечели малко време.

— Виж, сега наистина нямам никакви пари. Дай ми малко време, за да помисля. Нали знаеш каква катастрофа е животът ми в момента. Дори не мога да разсъждавам както трябва.

— Нещата не протекоха точно така, както ги беше планирал, нали? — любопитства тя. — И аз чета вестниците.

Иска му се да я удари, но се спира навреме.

Тя го поглежда преценяващо:

— Добре. Ще ти дам малко време. Няма да показвам записа на никого — засега.

— За колко пари говорим?

— Двеста хиляди.

Сумата е по-малка, отколкото е очаквал. Представяше си, че ще му поиска повече — достатъчно като за бомбастичния си характер. Но ако ѝ плати, тя ще му поиска още и още — така действат хората, които изнудват някого, изнудването никога не свършва. В такъв случай сумата, която му казва сега, няма никакво значение. Дори да ѝ плати и тя да унищожи записа пред него, Нико никога няма да бъде сигурен, че не е направила копия. Животът му е съсипан. Но той вече знаеше това. Животът му е напълно съсипан по всички фронтове. Той се пита защо изобщо продължава.

— Струва ми се съвсем честно — добавя тя.

— Тръгвам си. Не се доближавай до Мей.

— Няма. Но ако търпението ми се изчерпи, ако не ми се обадиш, може и аз да се обадя.

Нико я избутва настрани, за да се спусне по стълбите и да излезе от къщата през вратата в кухнята, без да поглежда назад. Толкова е ядосан, че не мисли както трябва. Ядосан и изплашен. Значи има доказателство. Доказателство, че той е взел бебето. Това променя всичко. Така ще влезе в затвора за много дълго време. И Мей ще разбере.

В този момент той не е в състояние да си представи как ситуацията може да се влоши още повече. Влиза в задния двор на собствената си къща, като минава през портичката. Мей е там и полива цветята.

Очите им се срещат.