Двойката от съседната къща

Тринадесета глава

Мей седи в студената стая за разпити и трепери. Облечена е с джинси и само една тънка тениска. Климатикът в стаята работи прекалено силно. Полицейската служителка стои до вратата и дискретно я наблюдава. Казаха ѝ, че е дошла тук по своя воля и може да си тръгне, когато пожелае, но въпреки това се чувства като затворник.

Мей се пита какво ли става в другата стая, където разпитват Нико. Да ги разделят, е стратегически ход. Това я кара да се чувства притеснена и несигурна. Полицията ги подозира. Ще разделят Мей и Нико и ще се опитат да забият клин помежду им. Тя няма доверие на полицията. Не им вярва от самото начало, а сега вече със сигурност не им вярва изобщо.

Мей трябва да се подготви за това, което предстои, но не знае как. Не разбира защо са я довели тук. Как могат да подозират нея и Нико, че са отвлекли собственото си бебе? Защо да го правят? Как точно се предполага, че са го направили? Но те явно ги подозират, иначе тя нямаше да е тук, нито пък Нико.

Мисли си да им каже, че иска адвокат. Страхува се обаче, че така ще изглежда виновна, а тя не е виновна за нищо. Родителите ѝ биха могли да си позволят да наемат най-добрия адвокат в града, който специализира в наказателни дела, но тя се бои да ги помоли за това. Какво ще си помислят, ако ги помоли да ѝ наемат адвокат? Ами Нико? Дали двамата имат нужда от отделни адвокати? От тази мисъл ѝ става още по-притеснено. Ако и двамата имат собствени адвокати, дали адвокатите им също няма да се опитат да настроят Мей и Нико един срещу друг? Нима полицията не правеше точно това в този момент? Това я вбесява, защото тя знае, че не са отвлекли собственото си бебе; полицията си губи времето. А Кора е сама някъде, ужасена, подложена на тормоз или… може би дори вече е мъртва. Мей се чувства така, все едно всеки момент ще ѝ прилошее.

За да се разсее от тази мисъл, тя си налага да мисли за Нико. Но тогава отново си го представя как целува Синтия, а ръцете му опипват тялото ѝ — тялото, което е толкова по-привлекателно от нейното. Казва си, че той е бил пиян, а и вероятно Синтия е започнала да го сваля първа точно както казваше той, а не обратното. Цяла вечер гледаше как Синтия се опитва да съблазни Нико. И все пак, Нико беше този, който ѝ беше предложил да излязат навън за по една цигара. Значи и той носеше също толкова голяма вина. И двамата отричаха, че имат извънбрачна връзка, но Мей не знаеше на какво да вярва.

Вратата се отваря и тя подскача на мястото си. Влиза следователят, следван от още един полицай — същият, който беше отишъл с Расбак на разпита на Нико.

— Къде е Нико? — пита Мей с несигурен глас.

— Чака ви във фоайето — отговаря Расбак и се усмихва за кратко. — Няма да се забавим много — продължава меко той. — Ще запишем този разпит — помещението е оборудвано с видеокамера.

Той посочва камерата, монтирана под тавана.

Мей тревожно вдига очи.

— Трябва ли да го правим пред камера? — пита тя.

— Препоръчително е — отговаря Расбак. — Записваме всички разпити, които провеждаме. Така е по-сигурно за всички замесени.

Мей притеснено си оправя косата и се старае да седне поизправена. Полицейската служителка остава на поста си до вратата, все едно се бои, че тя ще се опита да избяга.

— Да ви донеса ли нещо? Кафе? Вода?

— Не, благодаря.

Расбак започва:

— Кажете името си, моля, както и днешната дата.

Налага се той да ѝ припомни коя дата е.

Следователят внимателно я превежда през събитията от нощта, в която изчезна бебето.

— Какво направихте, когато видяхте, че тя не е в креватчето? — пита Расбак.

— Вече ви казах. Мисля, че изкрещях. Повърнах. После се обадих на 911.

— Какво направи съпругът ви?

— Започна да търси на горния етаж, докато аз се обаждах на 911.

— Как ви се стори той в този момент?

— Стори ми се шокиран и ужасен, точно като мен.

— С изключение на това, че бебето го нямаше, всичко останало беше по местата си, нали така?

— Точно така. Ние претърсихме къщата, преди да пристигне полицията, но не забелязахме нищо. Единственото различно и необичайно нещо беше това, че нея я нямаше, одеялцето ѝ също го нямаше, а входната врата беше отворена.

— Какво си помислихте, когато видяхте, че креватчето е празно?

— Помислих си, че някой я е отвлякъл — прошепва Мей.

— Казахте ни, че сте разбила огледалото в банята, след като сте открили, че бебето е изчезнало, и преди да пристигне полицията. Защо разбихте огледалото?

— Бях ядосана. Ядосах се, че сме я оставили сама вкъщи. Ние бяхме виновни.

— Казахте, че сте пила вино. Освен това сте на лекарства за лечение на депресията, а техният ефект се засилва от употребата на алкохол. Смятате ли, че спомените ви за случилото се през онази нощ са достоверни? Доколко сте сигурна във вашата версия за събитията?

— Сигурна съм — отговаря тя.

— Как си обяснявате розовото боди, натъпкано зад масата за повиване?

Мей се притеснява.

— Аз… аз си мислех, че съм го пуснала в коша за пране, но бях много уморена. Сигурно съм го изпуснала и то някак си е попаднало там отзад.

— Но не можете да обясните как точно?

Мей разбира накъде я води той. До каква степен може да вярва на нейната версия за събитията, след като тя не е в състояние да обясни нещо толкова просто като факта, че бодито, за което твърдеше, че е сложила в коша за пране, беше натъпкано зад масата за повиване?

— Не. Не знам как е станало.

— Има ли някаква вероятност да сте изпуснала бебето?

— Какво?

— Има ли някаква вероятност случайно да сте изпуснала бебето и тя да е пострадала по някакъв начин?

— Не. Със сигурност. Щях да запомня това.

— Може би сте я изпуснала по-рано вечерта и тя си е ударила главата. Или може би сте я разтърсила по-силно и когато сте се върнали да я нагледате, тя не е дишала?

— Не! Това не се е случвало. Тя си беше добре, когато я оставих в полунощ. Беше си добре, когато Нико я нагледа в дванадесет и половина.

— Всъщност няма как да знаете, че тя е била добре, когато Нико я е нагледал в дванадесет и половина. Вие не сте била там, в детската стая. Разполагате единствено с думата на съпруга си.

— Той не би излъгал — казва тревожно Мей.

Расбак оставя мълчанието да изпълни стаята. После се навежда напред и задава въпрос:

— Доколко вярвате на съпруга си, госпожо Конти?

— Вярвам му. Не би излъгал за това. Няма причина да го прави.

— Наистина ли? Ами ако е отишъл да нагледа бебето и е открил, че тя не диша? Ами ако си е помислил, че вие сте ѝ направила нещо лошо, може би неволно, или сте я задушила с възглавница? И се е опитал да ви прикрие?

— Не! Какво говорите? Казвате, че аз съм я убила? Наистина ли си мислите това?

Тя поглежда от Расбак към полицейската служителка до вратата и обратно към следователя.

— Вашата съседка Синтия ни каза, че когато сте се върнала на празненството, след като сте нахранила бебето в единадесет, сте изглеждала така, все едно сте плакала. Каза ни, че сте изглеждала така, все едно сте плакала и след това сте си измила лицето.

Мей се изчервява. Това е подробност, която е забравила. Тя наистина плака. Когато беше накърмила Кора на стола в тъмното в единадесет, по лицето ѝ се стичаха сълзи. Защото беше депресирана, защото се чувстваше дебела и непривлекателна, защото Синтия съблазняваше нейния съпруг по начин, по който тя вече не можеше да го съблазни, и тя се чувстваше безполезна, безнадеждна и смазана. Много ясно, че онази кучка Синтия ще забележи това и ще го докладва на полицията.

— Казахте, че сте под грижите на психиатър. Доктор Лъмсден, нали така беше?

— Вече ви разказах за доктор Лъмсден — отговаря Мей. — Ходех при нея, за да ме лекува от лека форма на следродилна депресия, както вече знаете. Тя ми предписа лекарства — антидепресанти, които могат да се употребяват и от кърмачки. Но в моя случай депресията не е остра, а лека. Никога не съм си представяла да направя нещо лошо на детето си. Не съм я разтърсвала, нито съм я задушавала, нито съм ѝ направила нещо друго, което да я нарани. Нито пък съм я изпускала по невнимание. Не бях толкова пияна. Разплаках се, докато я кърмех, защото ми стана тъжно, че съм дебела и непривлекателна, а Синтия цяла вечер сваляше съпруга ми. Бях изтощена и се чувствах смазана. Но не представлявам опасност за никого.

Тя изправя гръб на стола си и поглежда следователя в очите:

— Може би трябва да се информирате малко по-добре за следродилната депресия, господин следовател. Следродилната депресия се различава от следродилната психоза. Аз очевидно не страдам от психоза, господин следовател.

— Права сте — казва Расбак.

Той помълчава малко, преди да попита:

— Бихте ли описала вашия брак като щастлив?

— Да — отговаря Мей. — Имаме някои проблеми, както повечето двойки, но работим върху тях.

— Какви проблеми?

— Това наистина ли е важно? Как ви помага да откриете Кора?

Следовател Расбак отговаря:

— По случая с изчезването на Кора работят над една дузина следователи. Правим всичко по силите си, за да я открием.

След това добавя:

— Моята задача е да разбера нещата отвътре. Да науча колкото мога повече от вас — може би там се крие нещо, което ще ни помогне.

Тя се свлича обратно на стола си, обезкуражена:

— Не виждам как.

— Какви проблеми има във вашия брак? Финансови? Това е голям проблем за повечето двойки.

— Не — отговаря Мей уморено. — Не се караме за пари. Единственото нещо, за което се караме, са моите родители.

— Вашите родители?

— Те не се харесват помежду си, моите родители и Нико. Родителите ми никога не са одобрявали Нико. Според тях той не е достатъчно добър за мен. Но той е. Той е перфектен за мен. Те не могат да видят нищо добро в него, защото не искат. Просто са си такива. Никога не са харесвали някого, с когото съм излизала. Никой никога не е бил достатъчно добър. Но Нико мразят особено много, защото се влюбих и се омъжих за него.

— Със сигурност не стигат дотам да го мразят — казва Расбак.

— Понякога изглежда точно така — отговаря Мей. — Те обичат да контролират всичко. Опитват се да контролират мен, както и него. В началото ни дадоха пари и сега си мислят, че ни притежават.

— Дадоха ви пари?

— За къщата.

— Имате предвид като подарък?

— Да, за да можем да си купим къща. Ние не можехме да си позволим да си купим къща без чужда помощ. Къщите са много скъпи.

— Разбирам.

— Но Нико не обича да се чувства длъжен пред тях. Ако беше станало така, както искаше той, щеше да се справи сам. Позволи им да ни помогнат само заради мен. Той нямаше да има нищо против да започнем живота си в някой скапан малък апартамент. Понякога си мисля, че сбърках. Може би и ние трябваше да започнем живота си в някой скапан малък апартамент, както повечето двойки. Може би още щяхме да живеем в него, но щяхме да сме по-щастливи.

Тя помълчава, преди да добави:

— Родителите ми съдят хората много сурово. И е доста трудно да им се угоди.

Тя се разплаква.

— А сега си мислят, че е виновен за изчезването на Кора, защото той предложи да я оставим сама вкъщи. И няма да спрат да ме тормозят заради това.

Расбак побутва кутията със салфетки на масата, така че Мей да може да я достигне с ръка. Тя си взима една.

— А и какво мога да им кажа? Опитвам се да го защитавам пред тях, но наистина той предложи да я оставим вкъщи. На мен това не ми харесваше. Още не мога да повярвам, че се съгласих. Никога няма да си го простя.

— Кажете ми, Мей — пита следовател Расбак. — Какво се е случило с Кора според вас самата?

— Не знам. Непрекъснато мисля и мисля за това. Надявах се, че някой я е отвлякъл, за да получи откуп, защото родителите ми са богати, но все още никой не се е свързал с нас, така че губя тази надежда. Поне така ми казваше Нико отначало. Но и той вече губи надежда.

Тя вдига очи с измъчено изражение.

— Ами ако вече е мъртва? Ами ако бебето ми вече е мъртво?

Тя се предава на сълзите и започва да хлипа.

— Ами ако никога не я открием?