Крадецът на шоколад

ДЕВЕТА ГЛАВА

Вината щеше да бъде изцяло негова, реши Кейд, когато срамът и онова неясно чувство, граничещо с болката на разбито сърце, отшумяха дотолкова, че да отстъпят на жаждата за мъст. Той можеше да се сърди само на себе си.

Високият шадраван в Халите изстрелваше високи струи вода, които падаха в широкия басейн, привличайки гълъби, туристи, влюбени и пъстра сбирщина от нехранимайковци. Повечето магазини бяха затворени в неделя, така че мястото беше още по-живописно, отколкото през седмицата. Появата на Кейд беше посрещната с няколко неприлични предложения от страна на местните кибици. Тя ги игнорира царствено, докато се оглеждаше за магазина, който вече беше издирила в Гугъл.

Изпита облекчение, когато се увери в достоверността на рекламата, че магазинът работеше в неделя, когато разпоредбите по отношение на търговските обекти не бяха чак толкова стриктни, точно преди някой от ухажорите ѝ да намери сили да се надигне от мястото си и да я заговори.

Рафтовете покрай стените на магазинчето бяха отрупани с високотехнологични джаджи и комплекти.

– Искам да купя двойка близнаци – заяви Кейд с увереността на човек, който изрича нещо подобно на чужд език.

Така пишеше в речника.

– Дамски близнаци – поправи се тя. Очевидно мъжките не ставаха за бинокъл.

– Биен сюр – каза продавачът и се насочи към една кутия с бинокъл. – Какъв вид желаете?

– Най-малкият и най-мощният, който имате – отсече Кейд.

Чакай, колко дълго щеше да стои на пост, вторачена във вратата на Силвен Марки? Дори вратата на магазина му щеше да ѝ се присмива през бинокъла.

– И една камера – по този начин тя можеше да запише контролния панел, без да виси цял ден на прозореца и да се занимава със Силвен Марки, а след това щеше да изгледа записа колкото пъти трябваше, докато свали кода. За достъп.

– С добър... – как да каже на френски функция за увеличение?

Половин час по-късно тя стоеше до прозореца в апартамента, опитвайки се да намери начин да закрепи камерата, да настрои зум функцията за прецизно разчитане на контролния панел и в същото време да остане относително незабележима отвън.

Мобилният ѝ телефон иззвъня.

– Е, как върви акцията? – попита баща ѝ.

– Ами... страхотно – Кейд скри шпионската камера зад гърба си, сякаш баща ѝ можеше да я види по телефона.

– Така ли? Успя ли да намериш надежден партньор за твоята луксозна линия?

– Ами, разговарях с няколко потенциални партньори – каза Кейд. – Все още не съм взела окончателно решение. Знаеш, обичам да изпипвам нещата.

– Мда. Слушай, не обещавай невъзможни неща на французите, миличка. Знаеш, че първо ще трябва да пуснем малка пробна серия, за да тестваме пазара. От толкова отдавна сме известни като народния шоколад. Не знам как ще се приеме скокът в дълбоките води на парижките гурме вкусове.

– Народът не заслужава ли да се поглези с малко гурме? – настоя упорито Кейд.

– Може би. Не казвам, че няма да се получи. Но започвам да се питам дали финансовите ни резерви няма да ни трябват за други неща.

Сърцето на Кейд се сви. Тя притисна чело до студеното стъкло на прозореца, унило наблюдавайки улицата, където хората упорито отказваха да се доближат и да наберат кода за достъп към лабораторията на Силвен Марки, така че тя да може да го заснеме.

Толкова години беше фантазирала за тази възможност, беше развивала идеята за пускането на тази линия. А сега Париж ѝ се струваше толкова недостижим, сякаш този прозорец беше направен от бронирано стъкло.

– Да не си размислил, татко?

Merde, какво значение имаше, след като тя не можеше да придума нито един шоколатиер поне да я изслуша?

– Миличка, знам, че вече сме обсъждали този въпрос. Ако действително искаме да укрепим позициите си в Европа, най-добрият начин е да купим някой, примерно "Валрона"[27] или някоя друга голяма компания. А не да създаваме нова линия. А ако искаме да укрепим продажбите си на луксозни шоколадови линии в Щатите, не ни трябва името на някой парижанин, за да постигнем това. Трябва ни само добър маркетинг, може би няколко завързани френски думи, но нещо, което хората могат да разпознаят, примерно шокола. Знаеш това не по-зле от мен.

Но нито едно от тези решения нямаше да я измъкне извън вратите на фабрика "Кори". Нито пък щеше да ѝ позволи да изживее Париж, да се потопи в него, в неговия дъжд, студ и калдъръмени улици, с кучешките фъшкии по тротоарите и елегантните до невъзможност витрини, неговата изискана, богата култура и топлия разкош на прясно изпечен хляб, който лъхаше от буланжериите на всеки ъгъл.

Нито щеше да ѝ позволи да стои в сърцето на вълшебна лаборатория и да приготвя шоколад със звуци и ухания от всички краища на света. Да го приготвя със собствените си ръце. Или още по-добре, да гледа как го приготвя Силвен Марки и да опитва на вкус творенията му.

– Татко, ти нали каза, че си съгласен? – Кейд не изпускаше от поглед вратата, чувствайки се като сова, която бе толкова гладна, че не смееше да мигне, от страх да не изпусне заека.

– Ти мечтаеш за това от години, миличка.

И какво означаваше това? Ако баща ѝ не виждаше възможност за добра сделка, какво значение имаха нейните мечти и желания?

– Като заговорихме за народа, кажи ми, нормално ли е да похарчиш за дрехи 15 000 долара днес? Твоята асистентка ми каза, че се обадили от компанията издател на кредитната ти карта, за да проверят какво става.

Какво си позволяваше нейната асистентка: да обсъжда с баща ѝ нейните лични разходи?

Петнайсет хиляди долара? Маги Сондърс не се беше пошегувала за намерението си да навести магазините на "Кристиан Диор".

– Случайно да знаеш дали тя им е казала да блокират плащанията?

– Не, потвърдила е, че ти наистина си в Париж.

По дяволите.

– Но ми хрумна аз да те проверя. Защото си мислех, че си заета с работа, а не с пазаруване.

– Позволих си една малка почивка – излъга Кейд. По-добре да пазаруваше, отколкото да признае, че я бяха хванали в лъжа, докато подкупваше хора, за да се вмъкне в туристическо обучение за шоколатиери. Ако баща ѝ знаеше колко нищожна беше вероятността за гурме линията, несъмнено щеше да дръпне шалтера. – Това е Париж, татко. Трябва да пазарувам, докато съм тук.

– Хм. Явно човек никога не знае какво ще отключи този град в хората – подметна критично баща ѝ.

Някой се приближи до задната врата на лабораторията.

– Извинявай, татко, трябва да затварям – тя прекъсна разговора и хвана камерата.

Хората не влизаха в тази лаборатория достатъчно често следобед, реши отегчена Кейд половин час по-късно. А да успееш да видиш кода за достъп за едната секунда, която беше необходима за набирането му, полускрит от рамена и ръце, беше много по-трудно от очакваното. Може би трябваше да пристъпи към план Б, преставайки да виси на прозореца, хипнотизирана от наглата врата на Силвен Марки, и да остави камерата да свърши работата.

Кейд замръзна. Тя разпозна човека, който се беше доближил до витрините на магазина и надничаше вътре.

Цикламения гащеризон го нямаше, но на негово място се беше появил тоалет в бургундско червено, пищно украсен с марабу.

Кейд остави камерата върху триножника, нагласена да хваща контролния панел, в случай че някой набереше кода, и излетя от апартамента, хуквайки надолу по стълбите.

Пет етажа стъпала, всяко с чело от пет сантиметра. На високи токчета. Когато изхвърча на улицата здрава и невредима, за Кейд вече нямаше капка съмнение, че в тази битка бог беше на страната на шоколадови фабрики "Кори".

– Минах да си взема паспорта – изчурулика Маги Сондърс. На талията ѝ се мъдреше широк кожен колан, с катарама във формата на класическото "Д" на "Диор". Дали само приличаше на изработена от платина или действително беше направена от скъпоценния метал?

– Петнайсет хиляди долара? – възкликна Кейд. – Не ти ли стана неудобно да натовариш кредитната карта с петнайсет хиляди долара срещу един ден от семинар, който струва две хиляди долара?

Маги сви рамене и извади кредитната карта на Кейд от чантата си.

– Позволих ти да бъдеш мен за един ден. Не виждам защо аз да не мога да бъда теб. Ти не би имала никакви угризения да си купиш всичко каквото искаш.

– Аз не съм Парис Хилтън – Кейд грабна картата от ръцете на жената. Тя се познаваше с Парис, но освен парите, те двете нямаха нищо общо. А противно на общоприетото мнение, парите не бяха общ знаменател. – А петнайсет хиляди долара са страшно много пари за едно обучение по шоколатиерство.

– Мисля, че часовникът струва повече – Маги погледна любовно инкрустирания с диаманти циферблат на ръката си и бялата кожена каишка. – Обменният курс не беше добър, нали знаеш. Но го купих следобед. Може би още не се е появил като плащане.

Кейд я изгледа убийствено. Само като си помислеше, че не беше блокирала кредитната си карта от угризения на съвестта, че нарушава условията на сделката.

– И ти наричаш това честна сделка?

Маги отново вдигна рамене с изражение на върховно щастие.

– Ти имаш пари. Аз бях проявила предвидливостта да се запиша на това обучение навреме. Ти поиска да заемеш моето място. Държа да ти напомня, че ти се съгласи на сделката.

Кейд стисна зъби.

– Дори не можах да остана на обучението целия ден. И дори не мога да продължа да го посещавам. Можеш да се включиш в обучението утре.

Утре лабораторията щеше да работи с пълна пара и всички участници щяха да присъстват на тайнството при приготвянето на шоколада. Но не и тя. Силвен Марки я беше прокудил в изгнание.

– Наистина ли? – засия Маги. – Слушай, знаеш ли какво? Бях се сринала на дъното, когато мъжът ми ме изостави, но знаех, че постъпвам правилно, като идвам в Париж! Сякаш сам бог ми каза да дойда тук. Моят пастор не беше сигурен, но аз просто имах предчувствие. И ето, че бог ми изпрати теб.

Странно, всеки път, когато някой благодареше на бог за срещата си с Кейд Кори, човекът я беше изръсил със солидна сума пари.

Разбира се, обикновено въпросната солидна сума пари беше за някаква стойностна благотворителна кауза. Все пак раздразнението ѝ започна да отшумява, защото – ами ако бог наистина я беше изпратил тук да помогне на тази жена в цикламения гащеризон да намери нова посока в живота? Ами ако нейното собствено желание да изучи тънкостите на парижкото шоколатиерско изкуство беше просто божия промисъл, целяща да я постави на пътя на тази жена?

Би било много гадно, нали?

– Плюс това ти си прекрасна почти колкото издръжка! – добави възторжено Маги Сондърс.

– О, за... – Кейд се завъртя на пета и закрачи към кооперацията си. Ти все пак направи едно добро дело, дори да ти струваше почти 20 000 долара, каза си тя. Помогна на жена, която е преживяла тежък развод.

– Пак заповядай! – подвикна след нея Маги.

Кейд удържа на импулса да забие главата си в нещо и се задоволи само да затръшне вратата зад себе си, поемайки морно нагоре по стълбите. Колената я боляха след стръмния слалом, който беше направила в гонитба на кредитната си карта.

Сметката на Силвен Марки набъбваше. Вината беше изцяло негова.

– Трийсет хиляди долара? – възкликна по телефона Кейд, без да откъсва поглед от вратата на лабораторията отсреща. – За една сутрин получихте сметки на стойност трийсет хиляди долара по моята карта и не ви хрумна да спрете оторизирането на плащанията?

– Но, госпожице Кори, ние знаехме, че сте в Париж! Разбира се, че ще харчите пари в "Диор" и "Ермес".

Разбира се. Кейд си зададе въпроса дали беше нормална. Или дали някой в семейството ѝ беше нормален. Всъщност тя искаше да обиколи магазините по "Фобур Сент-Оноре" някой ден. Просто още не му беше дошло времето.

– Някога харчила ли съм трийсет хиляди долара за една сутрин?

Онази блондинка, която се задаваше от другия край на улицата – не беше ли приятелката на Силвен от предишната вечер? Стомахът на Кейд се стегна на възел, затегнат от нишките на надеждата и негодуванието. Дали тя знаеше кода?

– Не, но вие сте в Париж – каза служителката с копнеж.

Същият копнеж, който изпитваше открай време Кейд. Париж, всеобщият символ на един по-романтичен живот.

– Искате ли да откажете плащанията? – попита служителката толкова любезно, сякаш подобна възможност не беше кошмар за всички по веригата.

Кейд въздъхна.

– Ще ги поема. Една моя позната беше взела кредитната ми карта.

Неутралното мълчание от другата страна беше най-красноречивото заявление за качествата и достойнствата на приятелите на богатите.

– Но можете ли да анулирате тази карта сега и да ми изпратите по куриер нова?

– Разбира се – каза жена, запазвайки професионална неутралност дори в лицето на блаженото облекчение, че клиент, когото компанията не би искала да обиди, се съгласяваше неохотно да одобри разходи на стойност 30 000 долара. – Ще ви бъде доставена утре сутринта.

– Чудесно – Кейд остави телефона и вдигна бинокъла.

Прекрасната Шантал беше спряла пред вратата на лабораторията. Кейд се закали в лицето на неизбежното, стиснала здраво бинокъла: Шантал действително знаеше кода.

Една съвършена, красива, елегантна парижанка знаеше вълшебните думи, които отваряха вратите на бърлогата на магьосника.

Силвен Марки наистина си беше поиграл с Кейд.

Или по-лошо, дори не осъзнаваше ефекта на действията си.