Когато се събуди на сутринта, леглото ѝ ухаеше на шоколад. Всъщност миришеше на нейния роден дом, на "Кори", където въздухът беше пропит с миризмата на шоколад. Кейд изплува от съня с лека усмивка, душейки жадно уханието, източникът на което ѝ убягваше.
Стаята беше окъпана в ярка дневна светлина. Това я дезориентира, а болките по тялото ѝ я наведоха на мисълта, че може би беше болна. Кейд никога не спеше до късно.
Дори когато пътуваше.
Постепенно тя осъзна, че беше много, много далеч от дома, гола и напълно беззащитна в леглото си, покрита само с един тънък чаршаф. Лепнеща. А изминалата нощ...
Тя се изчерви силно, от главата до петите и се опита да потъне отново в съня, но накрая се наложи да отвори очи.
Въпреки научените уроци в периода на младежка разюзданост в колежа, тя очакваше да види Силвен там. Очакваше да трябва да го погледне в очите, гола и смутена.
Но малкият апартамент беше безмилостно, бодро празен под предобедното слънце.
А навън, на площадката, стъпалата стенеха болезнено под нечии отдалечаващи се стъпки. Шумът, който я беше събудил, беше от затварянето на външната врата.
– Кейд – каза укорително Мак Кори. Дядо ѝ я гледаше изпитателно над рамото на баща ѝ. С блеснал поглед, съдейки по изражението му, но все пак човек не можеше да бъде съвсем сигурен, предвид презокеанската връзка през интернет.
Кейд се почувства нещастна. Виновна, разбунтувана, неуверена как да се върне към самата себе си. Като подрастваща, може би, с единствената разлика, че тя не се беше чувствала по този начин като подрастваща. Беше се вписала идеално в техния свят, беше се научила да прави точно каквото трябваше, за да бъде най-добрата наследница на фамилия Кори, и го правеше неотклонно. Въпреки желанието си да се потопи в по-простия, блажен свят на ръчното производство на шоколад за ценители, тя беше поела своите отговорности, без да се разбунтува, както беше направила сестра ѝ Джейми, която просто ги беше отрязала и беше хукнала да спасява света от големите лоши капиталисти като сестра си.
– Добре ли си? Разтревожих се, когато не отговори на нито едно от съобщенията, които ти изпратихме вчера.
– Имах работа – побърза да каже тя. – Отидох до Белгия.
– И все пак – настоя твърдо баща ѝ – трябваше да отговориш на съобщенията.
Кейд се опитваше да отучи баща си от навика да ѝ се обажда толкова често. Чувстваше се като Мария Антоанета, която си играеше на краварка в Малкия Трианон. Моля ви, повече не искам да ръководя света. Просто – може ли да бъда някой друг, само за малко?
– Наложи се да позвъня тук-там, за да се уверя, че не са те арестували за кражба на шоколад.
– Аз... не мисля, че Силвен Марки възнамерява да повдига обвинение – сексът не беше източникът на тази увереност. Нищо подобно. А начинът, по който той беше извил тялото си, за да я предпази от вятъра в Люксембурската градина.
– Значи се получава? – попита дядо ѝ. – Успя ли да го примамиш в клетката? Ще склони ли да ни се продаде?
О, да, сигурно, примерно в средата на следващото хилядолетие.
– Не.
– Голяма работа – обади се баща ѝ. – Вече не смятам, че моментът е подходящ за лансирането на нова линия. Но щом ти си толкова сигурна, защо тогава си още там? Точно сега си ми страшно необходима, миличка.
– Няма ли поне веднъж да я оставиш да излезе в отпуск? – попита го дядо ѝ. – Защо непрекъснато ѝ намираш работа? Не разбирам защо се напъвах да спечеля тези милиарди, след като моите внучки трябва да работят, вместо да се развяват в Париж.
Мак Кори извърна лице от уебкамерата и изгледа свирепо баща си.
– Първо, ти спечели милионите. А аз ги превърнах в милиарди. И второ, какви ги приказваш? Самият ти ме караше да работя по 24 часа седем дни в седмицата!
– Бях млад и глупав, когато ти беше дете – отхвърли упрека по-старият Кори. – Пък и тогава все още имахме само милиони. А семейство Марс започваше да надига глава и ние не можехме да допуснем да ни изпреварят. Плюс това, ти беше момче.
Кейд въздъхна. Беше леко дразнещо, че сексизмът на дядо ѝ се оказваше нейната най-добра защита.
– И аз те изпратих на едногодишна ваканция в Европа, както беше направил и моят баща, ако си забравил – добави дядо ѝ. – Не съм виновен, че годината беше пропиляна напразно и ти нито веднъж не опита да влезеш тайно в някоя шоколатерия, за да овладееш тънкостите на занаята.
– Когато беше в колежа, тя учи в чужбина цял семестър! Не съм виновен, че тя поиска да защити две дипломни работи и не можа да намери време да остане цяла година. Тя постоянно пътува в командировки по задачи на "Кори". Но няма страна по света, където да не е била! Ако не се броят онези няколко, където трябва да наемем армия, която да я пази да не я отвлекат. В наши дни човек не може да се довери на наемниците.
Дядо ѝ скръсти ръце.
– Значи ѝ се е отворил апетит за пътувания или тя изобщо не търси това, или ти трябва да ѝ дадеш достатъчно свобода, за да може да прекара поне един ден, без да работи, докато е в Париж, без ти междувременно да изпадаш в пристъпи на истерия. Кейд се дипломира пред четири години. Това е много дълго време, без човек да може да разпусне поне за няколко часа.
– Аз не възразявам, че тя не работи – възрази баща ѝ намусено. Едно от предимствата да принадлежиш към сплотено семейство на милиардери беше, че ти се отдаваше случай да видиш някой титуляр от класацията на Форчън 500 да се цупи като малко дете. Това никога не се случваше публично. – Макар че моментът не е подходящ за разпускане, честно казано. Просто исках да се уверя, че тя е добре. Не е типично за нея да не отговаря на позвъняванията или да не разрешава възникналите проблеми в движение. Тя знае, че искам нейното мнение за общата оферта с братя Фиренце.
– Какво би могло да ѝ се случи? – изсумтя дядо ѝ.
– Автомобилна злополука, отвличане, хранително отравяне, обир, препъване и падане по стълбите, травма на главата и изпадане в безпомощно състояние, амнезия, нападение от разгневен френски шоколатиер или, най-вероятното, предвид нейните прояви в последно време, затвор.
Дядо ѝ се вгледа сериозно в сина си.
– Не е лесно да си баща, нали? – попита той със съчувствие в гласа.
– Да – каза категорично Мак Кори, напълно сляп за иронията на баща си. Дядо Джак го тупна по рамото, за да го изведе от заблудата, но синът му само го изгледа неразбиращо.
Кейд скри усмивката си, обзета от някаква странна, шизофренична носталгия. Защото всъщност изобщо не искаше да се прибира у дома.
Кейд отиде в Лувъра. Прекара там целия следобед. Стоя и съзерцава гигантските асирийски грифони. Разхожда се из залите с италианските майстори, опитвайки се да си спомни дали някой от тези художници беше боледувал от сифилис и ако беше, дали съзерцаването на шедьоврите му щеше да я накара да се почувства по-добре. Може би трябваше да отиде в музея "Орсе" при картините на Ван Гог.
Малко се изгуби сред египетските саркофази, после се намери залутана сред хилядолетните основи под земята и накрая излезе на повърхността, където светлината се лееше меко през обърнатата пирамида в големия двор, едно ниво под кота нула. Кейд седна по турски на една каменна пейка и остана в своеобразна дзен медитация повече от час. Приглушеният говор на преминаващите наоколо хора я заобикаляше като ромон на течаща вода, докато тя се разтваряше в меката озарена бледност на дворовете, огромните мраморни статуи, които навремето бяха украсявали градините.
Пазачите я наблюдаваха подозрително, което беше забавно. В нейния роден град Кори никой не я гледаше с подозрение. Може би нейното падение до живот на престъпник и камикадзе я беше обгърнало със съответстваща аура. Ако имаше място, където аурите бяха видими, то беше тъкмо това безкрайно спокойно и умиротворено местенце. Макар че всеки, останал тук достатъчно дълго, щеше да изплува с пречистена от красотата аура.
Тя си представи как всички, които излизаха от музея по ескалаторите и се гмурваха в свежия, студен ноемврийски ден във вътрешния двор на двореца, бяха заобиколени от бели аури. Но веднъж пристъпили в обичайния живот, те постепенно се връщаха към обичайните си цветове.
Тя прекосяваше облицования с дърво мост Пон-де-з-Ар[33] срещу Лувъра, когато телефонът ѝ иззвъня.
– Ти ядеш ли някога нещо друго освен шоколад? – попита Силвен. – Къде си? Знаеш ли колко си непостоянна? Нахлуваш с взлом в моята шоколатерия, опитваш се да я купиш, подкупваш хората – вярно ли е, че си платила трийсет хиляди американски долара на някаква жена, за да ти отстъпи нейното място онази сутрин на обучението? – но когато аз искам да те поканя, ти изобщо не връщаш обаждането ми.
– Трийсетте хиляди долара не бяха умишлен разход – всъщност нямаше никакъв интелигентен анализ на възможните последици на приумицата да даде кредитната си карта на напълно непозната жена. – Каква покана?
– Оставих ти съобщение тази сутрин.
Наистина ли? Етикетът на случайния секс не изискваше оставянето на съобщения. Това беше едно от основните правила. Палецът ѝ поглади капака на телефона. На устните ѝ се появи усмивка.
– Как се сдоби с този номер?
Наближаваше средата на ноември, затова се свечеряваше все по-рано и по-рано, наоколо се включваха светлините на града, а тя седеше там, загледана към върха на Ил дьо ла Сите, с оголелите дървета и упоритите влюбени двойки, въпреки студа и сумрака. Уличните лампи оживяваха весело на фона на есенния здрач, луминисцентните светлини се събуждаха за живот в Лувъра, Нотър Дам и музея "Орсе", където големият гаров часовник се озаряваше от бледозелено сияние. Вятърът насочи ръмящия дъждец срещу лицето ѝ, сякаш за да я подсети, че беше време да се прибира у дома.
Само че тя си нямаше дом тук. Имаше си само временно нает апартамент, откъдето можеше да наблюдава нещата, които искаше.
А Денят на благодарността наближаваше, после идваше Коледа.
Може би беше време да се прибере в своя истински дом.
С присвити очи и свито сърце, Кейд се опита да погледне ситуацията от друг ъгъл. Къде трябваше да бъде по празниците? Беше приела искането на баща си да не остава тук повече от един месец. Един месец, който ѝ се бе сторил необятна ваканция преди заминаването, но който сега се оказваше прекалено кратък.
– Взех една визитка от портмонето ти, докато ти още спеше – каза невъзмутимо той.
– Откраднал си нещо мое? – тя се ядоса.
Последва дълга, недоумяваща пауза.
– Ти шегуваш ли се?
– Открадна ли нещо друго? – стомахът ѝ се стегна в стария, заучен възел. Кредитна карта например. Ако всичко станало досега беше в единствено в преследване на парите ѝ...
– Какво например? Твоя паспорт? За да не можеш да изчезнеш – с всичките ми тайни? – тя ли си въобразяваше, или това "с всичките ми тайни" беше добавено като кръпка? Ритъмът на въпроса се наруши съвсем лекичко. Сигурно си беше въобразила. Той не би се впечатлил от изчезването ѝ, а само от опасността междувременно да открадне тайните му. – Когато човек лети с частен самолет, трябва ли да показва паспорта си?
– Да, но печатът на имиграционната служба е върху златно фолио.
Той се засмя.
– Имам нещо за теб. Ядеш ли нещо, което не съдържа захар? Мога да приготвя вечеря.
Както стоеше под ръмящия дъжд, загледана над кафявите води на Сена към оголения бряг на острова и Нотър Дам, лицето на Кейд се озари от усмивка. Все пак, тя се постара да запази гласа си неутрален.
– В твоя апартамент?
– В твоя хладилник няма нищо, което да става за ядене – отсече категорично той. Всъщност там имаше по една неразопакована кутия от всички големи шоколатиери в Париж – освен него, разбира се.
Неговите бонбони бяха отишли при бездомника в Люксембурската градина. Съдейки по тона на гласа му, той явно беше отворил хладилника ѝ и беше видял десетките кутии с шоколад.
– Така че ще трябва да вечеряме при мен.