Крадецът на шоколад

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Кейд тъкмо подаваше бордната си карта за проверка, когато баща ѝ се обади отново.

– Има развитие – съобщи той. – Обсъждаме с Фиренце съвместно изкупуване на "Девън". Добре, че си в Европа. Твоят френски ще ни бъде от полза, миличка. Веднага тръгвай за Белгия. Искам да разговаряш с братята.

На третия ден Кейд и всички около нея живееха на кафе и в нейния случай, на шоколада на Силвен. Тя не черпеше никого. Братя Фиренце ѝ предлагаха цели купи с техния прочут течен шоколад и изключителен белгийски шоколад, а нейният антураж от счетоводители, адвокати и асистентки, които спешно бяха долетели от Мериленд или бяха привикани от малкия бизнес офис на шоколадови фабрики "Кори" в Брюксел, черпеха щедро с белгийски пържени картофи. Когато Кейд отлетя за Лондон, всички в "Девън Кенди" се опитваха да я изкушат с шоколадчета "Девън" и пържена риба с пържени картофки.

Но Кейд накара секретарките да ѝ донесат пресни плодове, свежи салати и пълнозърнести хлебчета, и дори не вкуси вредните изкушения. Вместо това, тя си носеше кутия шоколад от Силвен и от време на време, когато почувстваше непреодолима нужда да усети част от него, примерно на всеки петнайсет минути, тя изяждаше по един бонбон.

Всяка хапка ѝ даваше малка експлозия от сладост и надежда, като обещание, че тя ще се измъкне от лабиринта. Да се справи с корпоративното изкупуване, с "Тоутъл Фудс", с всичките си отговорности и с факта, че част от нея ги намираше за вълнуващи, да си изясни какво искаше от живота, да се върне при него.

Но Кейд не знаеше какво да му каже. Когато вдигаше глава от преговорите с братя Фиренце и "Девън Кенди" и поглеждаше телефона си, тя не знаеше дали да му се обади, какво да му каже, напише, или каквото и да е. "Наистина ли?" Това беше прекалено рисковано начало. "Сигурен ли си?" Хм, как можеше да е сигурен, след като се познаваха едва от няколко дни? Нима изобщо имаше нещо сигурно в думите "Мисля, че те обичам"? Може би по-уместно беше да попита "Какъв смисъл влагаш в тези думи"?

Не беше лесно да попиташ такова нещо по телефона. И разбира се, да не забравяме, че той вероятно все още ѝ беше ядосан. Откакто Кейд беше заминала, той ѝ беше изпратил есемес от една дума, дума, която тя беше получила, докато пътуваше с високоскоростния влак към Брюксел: Oui.

Тя предположи, че това беше отговор на последния ѝ въпрос: Да, аз също се опитах да взема, каквото исках.

Можеше да е сърдито oui или маслинова клонка, която призоваваше към примирие. Не беше лесно да се каже, съдейки по едно текстово съобщение.

Накрая обаче Кейд не издържа да не му се обади; беше съвсем сигурна, че продължаващото мълчание беше грешка. Затова се опита да започне разговора с тромаво, но изпитано във времето встъпление.

– Здравей.

Тя чу как той пое въздух.

– Кейд.

Тя се разтопи, чувайки го да произнася името ѝ, прецизните френски гласни, които скъсяваха името ѝ наполовина. Страхът, че той още ѝ беше сърдит, се стопи мигновено.

Кейд подпря краката си на една възглавница и облегна глава върху другата. Краката я боляха, мозъкът ѝ беше изтощен до краен предел. Отчаяно искаше три отделни и взаимно изключващи се неща: да заспи, да излезе на много дълга разходка, за да проясни мислите си, и просто да се свие на кравай в леглото и да разговаря със Силвен.

– Ям един от твоите шоколадови бонбони – коничният, който беше поръсен с малки парченца какао в горния край, същият, който той наричаше своя поклон към удоволствието от фунийката сладолед от детството му. Макар че в този бонбон нямаше нищо детско, парченцата не бяха от натрошени фъстъци, а от горчиво какао, а под плътната, тъмна обвивка се криеше най-нежният, най-коприненият, най-опияняващият ганаш, излизал някога изпод ръцете на Силвен Марки. Кейд трябваше да го яде внимателно, да захапе обвивката и да засмуче крема и устата си, за да не се разтопи и да не потече по ръцете ѝ. Точно като дете със сладолед във фунийка.

– Ах – гласът му беше само дихание, шепот в ухото ѝ. Може би тя го беше събудила. Беше късно. Той може би вече лежеше в леглото си, гол, само по гащета, мургавите, мускулести рамена се открояваха върху белите чаршафи. Дали беше оставил телефона наблизо, надявайки се тя да му се обади? Дали и неговият гняв се беше стопил в мига, когато бе чул гласа ѝ? – Вкусно ли е? – промълви той, нещо топло и чувствено се раздвижи между тях, през стотиците километри разстояние.

– Винаги е вкусно – прошепна тя.

Кейд чу или долови неговата усмивка.

– Кой ядеш?

– Корнет де ганаш.

– Ах – само придиханието на шепот. Дори по телефона, звукът погали кожата ѝ. Обзе я чувството, че той си представяше с абсолютна точност всеки вкус и усещане върху езика ѝ. Той познаваше мекотата, сладостта. Познаваше нежното засмукване на устните ѝ, така че ганашът да не потече по пръстите ѝ. Той знаеше какъв отпечатък оставяше шоколадът върху палеца ѝ и как тя щеше да го оближе.

И знаеше, че той го беше поставил там.

Мили боже, той беше толкова секси. Как можеше да е толкова секси по телефона?

– Какво правиш? – попита той.

Тя изстена.

– Всеки момент ще заспя. Някой трябва да ме измъкне от леглото точно след шест часа. Според нашата теория, на всеки три дни на всеки му се полага поне един дълбок сън.

– Значи все още не си завладяла света? Прегледах новините, но не видях нищо.

– Не можем да позволим на "Тоутъл Фудс" да докопа "Девън Кенди". Тук не става въпрос да завладея света – по скоро беше въпрос на отстъпление. Може би не трябваше да подхващат точно тази тема в момента, по телефона. – И не, все още не сме. Ти какво правиш?

– Бях заспал, но съвсем леко. Съмнявам се, че съм изморен колкото теб. Но все пак остават пет седмици до Коледа, така че започваме да приготвяме коледните шоколади следващата седмица – Силвен Марки не продаваше стар шоколад в своя магазин. Не и шоколад, престоял четири или дори две седмици. Но хората започваха да купуват и поднасят подаръци още от началото на декември. – Освен това работя над коледната украса за магазина.

Пет седмици до Коледа. Кейд сигурно щеше да прекара Деня на благотворителността в залата за преговори с Девън и Фиренце. Каква по-голяма ирония?

Очите ѝ просветнаха, когато се опита да си представи какво би могъл да сътвори от шоколад Силвен за витрините и търговските щандове.

– Украсата ще бъде ли готова, когато се върна?

Мълчание.

– Зависи колко скоро ще се върнеш.

Тя се обърна в леглото, заравяйки лице във възглавницата, вместо в него. Нямаше представа кога щеше да се върне. И това я обезсърчаваше. Но неговият глас в ухото ѝ беше прекрасен.

– Харесват ли ти братята Фиренце? – попита той.

– Не се изкушавам да проникна в тяхната лаборатория, ако това питаш.

Гърленият му смях я накара да се почувства като току-що погалена по гърба котка.

– Това питах. Изяж още един от моите шоколадови бонбони, Кейд.

Тя затвори очи за момент и вдиша мисълта, чувството за него, на стотици километри разстояние.

Съвсем близо до лицето ѝ, върху масичката до леглото лежеше кутия с негов шоколад. В ума ѝ се въртяха въпроси като: Колко често се влюбваше той? Колко често разлюбваше? Когато беше казал "мисля", дали хипотезата му се основаваше на вече познатото чувство да обичаш някого? Вместо да ги зададе, Кейд отвори очи и разгледа асортимента от лъскави кафяви хапки, всяка с характерна форма и декорация, и попита:

– Кой?

Гласът му я погали като грапавата му длан.

– Който искаш.

Кейд беше изморена, толкова изморена, и все пак сексуалната възбуда се разля по тялото ѝ като милувка, сякаш тя можеше да заспи върху ложе от разтапящо желание.

– Който ти поискаш да изям – прошепна тя.

Той издаде такъв звук сякаш тя беше протегнала ръката си и го беше хванала за най-чувствителната част от тялото му. Или сякаш не го бе направила.

Сякаш неуловимата природа на тази ръка беше чисто мъчение.

– Къде си, Кейд? В Брюксел ли си? Мога да дойда с влака.

– В Лондон съм – призна неохотно тя. – Утре се връщам в Брюксел.

– Вечерта? Утре вечер?

О, боже. Тя се сви около възбудата, която разпалваше той в нея, около неудовлетворения копнеж.

– Няма да имам нито секунда време за теб. И вероятно ще съм изморена до смърт.

– Аз умея да се занимавам сам, Кейд. Познавам някои хора в Брюксел – той се засмя. – Всъщност доста хора, ако си забелязала, че в тази заблудена страна си въобразяват, че те правят най-добрия шоколад? От Париж е само на час и половина път. Ще видя дали ще мога да се измъкна от зимната гора, върху която работя в момента.

Мълчание.

– Или предпочиташ да не идвам?

– Не – каза тя. – О, не – но зависи как щеше да се развие тази фантазия. Всичките им любовни срещи до този момент бяха много разгорещени и много... замислени като срещи. Кейд не искаше да го разочарова, ако тя се стовареше на леглото и заспеше до него, измъчена и изтощена, в края на поредния дълъг ден.

Той смени темата.

– Кажи ми с какво си облечена?

– С дрехите – призна тъжно тя. Беше се стоварила в леглото, както беше облечена. Щеше да е по-добре, ако беше с нещо секси или ако имаше присъствието на духа да се престори, че е облечена в нещо секси.

Силвен се засмя.

– Хм, това е интересно предизвикателство. Как да те съблека от петстотин километра разстояние.

Бузите ѝ пламнаха. Както и някои други места. Тя зашумоли за миг, после ботушите ѝ тупнаха на пода.

– Събух си обувките – обади се тя.

– Ма шери – той въздъхна. – Харесвам твоето желание да съдействаш. Но си мисля, че ако си толкова изморена, че дори не се беше събула, ще бъде най-добре да те оставя да се наспиш.

– Знам, но... изгарях от нетърпение да видя как ще свалиш от мен всичко останало.

– Ах... – последва дълга пауза.

Когато заговори отново, гласът беше още по-нисък, по-дълбок, по-дрезгав, дишането му я примамваше в тъмна, топла стая със заключена врата.

– Обещаваш ли да правиш всичко, каквото ти кажа?

Кейд изгаси лампата и се мушна под завивките. Настъпи непрогледна тъмнина. Нямаше нищо друго, освен неговия глас, усещането за твърдия телефон до ухото ѝ, мекотата и натискът на юргана.

– Да – прошепна тя.

– Всичко? – настоя тъмният глас, завладявайки я, както винаги.

Гласът ѝ прозвуча едва чуто:

– Да.