Крадецът на шоколад

ТРЕТА ГЛАВА

Силвен се подразни от присъствието на тази нахалница с цялата ѝ капиталистическа арогантност пред неговата шоколатерия в седем часа сутринта, сякаш беше следващата ѝ придобивка, но се опита да се отърси от неприятното чувство. Поне не беше проявила нахалството да го убеждава отново да ѝ продаде името си.

Което всъщност беше още по-голямо нахалство. Тя можеше да прояви малко повече настойчивост, нали? Освен това нищо не можеше да се сравнява с невинния спор със сладокусна красива жена, която обичаше да разведрява сивия есенен ден, похапвайки малини.

Тя наистина беше сладка с тези малини. Малиновата тарталета беше абсурдна закуска, но въпреки това той беше очарован от избора ѝ. Вкусвай живота с наслада – това беше неговата житейска философия. Освен това си представяше как зъбите ѝ потъваха в нежния фин слой яйчен крем, как устните ѝ се затваряха върху съвършените червени малини и как вятърът подхващаше косата ѝ и я залепваше върху лицето ѝ, изкарвайки я от кожата ѝ от раздразнение.

Можеше да си представи как ѝ помага, как се смее и отмята косата ѝ със собствените си пръсти, така че да дояде тарталетата си с наслада.

Bordel. Въображението му пак щеше да го вкара в беля. Дано вятърът да съсипеше безвъзвратно закуската и настроението ѝ. Доминик Ришар? Първо, Доминик Ришар сигурно щеше да я убие на място, когато му предложеше да го купи. И ... bordel. Доминик Ришар? Нима тя се опитваше да намекне, че Доминик Ришар можеше да се мери с него? Да му стъпи на малкото пръстче дори? Глупава американска капиталистка. Ама че нахалница. Доминик Ришар и без това беше достатъчно самомнителен, дори без овациите на някаква малка глупачка, хукнала да му помпа егото...

Гневът му се уталожи донякъде, когато Силвен влезе в лабораторията си – в своята светая светих. Теобромин. Наркотикът на боговете. Неговият теобромин, неговият шоколад, неговите шедьоври, за които хората се редяха на опашка навън, на тротоара, за да платят цяло състояние за дузина бонбони.

Беше извървял дълъг път за момче, израснало в предградията, чиито родители го бяха готвили за чирак на фермер. Беше извървял дълъг път, за да гледа как зашеметяващо красиви и заможни жени – всъщност жени като малката американска капиталистка – впиват хубавите си порцеланови зъби в неговите изящни шоколадови бонбони. Защото навремето Силвен Марки беше длъгнест, непохватен младеж със смешна непокорна коса, и добре че беше открил в ранна юношеска възраст Какво искаха жените.

Шоколад. Ако искаш да съблазниш жена, която иначе не би те погледнала, хубавият шоколад беше по-добър от любовен еликсир. Като недодялан тийнейджър Силвен не беше успявал да превърне тези красиви, изкусени от шоколада добри приятелки в свои гаджета, но поне си беше спечелил правото да бъде в тяхната орбита и да се измъчва от тяхната близост, а оттам постепенно беше овладял тънкостите на процеса.

Той ги съблазняваше с шоколад, а в замяна понякога някоя от тях съблазняваше него. Обикновено това беше просто моментно увлечение. Утешителна награда, отмъщение за лошото отношение на приятеля ѝ, преди да се върне в обятията на негодника. Силвен се измъкна от този лабиринт на безнадеждността чак когато навърши двайсет години.

Не без помощта на интензивната физическа работа в шоколатерия, която го беше научила на самоконтрол, настойчивост и сила, както и благодарение на избуяването на ръст, но истинският ключ беше овладяването на шоколада и той го знаеше. Пътят до женското тяло минаваше през онова, което тя обичаше да слага в устата си. Когато някоя жена позволяваше на неговия шоколад да се разтопи върху езика ѝ, той го приемаше като позволение една малка част от него самия да се разтопи върху същия този език.

В този миг Силвен Марки се усмихна. Хм, колко ли от онези пет кутии шоколадови бонбони се бяха разтопили в устата на Кейд Кори? Каква ли порция от него беше поела тя в себе си? И тогава той притихна, положил ръка върху прохладния мраморен плот, сам в лабораторията си в ранната утрин, с пламнало от горещина лице и тяло.