Крадецът на шоколад

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

– Имам една добра и една лоша новина – каза Силвен на другата сутрин.

Сърцето ѝ се сви. От самото начало тя знаеше, че рано или късно щеше да ѝ каже, че просто си играеше с нея. Той просто беше прекалено привлекателен за една жена.

– Каква е лошата?

Той се поколеба.

– Може би трябва просто да ти съобщя новините, а пък ти сама да решиш коя част според теб е ужасна и коя е забавна.

Кейд се приготви за най-лошото, забила поглед в йогурта. Съвсем леко подсладения ѝ йогурт. За първи път от десет дни тя се опитваше да хапне нещо здравословно за закуска и той избра точно този момент, за да ѝ сервира смесените новини. Това просто не беше честно.

– Поканени сме на рожден ден.

Обзеха я още по-дълбоки подозрения.

– От кого? Какво имаш предвид като казваш ние!

Силвен стисна устни.

– Добре, поканиха ме на празненство за рожден ден. Прието е да водя някого с мене. Това проблем ли е? Ти предпочиташ ли да не дойдеш?

Всъщност Кейд нямаше голям опит с връзките. Не беше имала връзка от много дълго време. Това започваше да звучи като връзка. Не, звучеше като представяне на интимна приятелка пред група приятели.

Може би във Франция правеха тези неща просто ей-така?

– Кой е рожденикът?

– Братовчед ми Тиери, който става на петдесет години.

Представяне на приятелка пред семейството. Кейд се почувства така, сякаш шофираше по път с много завои и изведнъж беше открила, че задницата ѝ висеше над пропаст и че караше не кола, а влакче на ужасите.

Тя нямаше опит със семейните събирания. Още от гимназията ги избягваше усърдно, защото откровеният, алчен натиск на семейството на момчето беше просто отвратителен. В действителност тя стоеше далеч от всичко – не ходеше с момчета, не се запознаваше с техните приятели и семейства, не правеше дори секс – откакто се беше отказала от случайните забежки, след като завърши колежа.

До... досега, както и да се наричаше онова, което правеше, разбира се. Може би, ако беше по-нормална, тя щеше да знае какво прави.

– Кой ще бъде там?

Ръката му описа широк кръг.

– Ами, всички.

– Как така всички?

– Цялото семейство. Приятелите. Все пак това е юбилей, петдесети рожден ден.

– Майка ти ще дойде ли от Прованс?

– Това е юбилей!

– Значи ще дойде – Кейд уви ръце около себе си, сякаш се опитваше да се защити. – Тя знае ли коя съм аз?

– Кейд, всички знаят коя си ти. Майка ми получава известия от Гугъл при всяко споменаване на моето име. Ако не искаш да се сдобиеш с ноторна слава, трябва да обмисляш внимателно ходовете си, преди да проникнеш тайно в нечий магазин и да се опиташ да откраднеш шоколада му.

Кейд премигна няколко пъти.

– Аз всъщност се питах дали е наясно с другата ми самоличност. Не е тази на Крадеца на шоколад.

– Нима имаш алтернативна самоличност? – Силвен изглеждаше объркан.

Кейд започна да барабани е пръсти по масата и се опита да прояви търпение, без особен успех.

– Знаеш, че допреди няколко дни аз не бях известна главно като Крадеца на шоколад.

Той я изгледа със задълбочения интерес на психотерапевт, който изучава пациент с тежко психично разстройство.

– Смяташ, че Кейд Кори и Крадецът на шоколад са две отделни личности?

– Би ли отговорил на въпроса ми? Майка ти знае ли колко пари имам?

– Възможно е – призна Силвен. – Информацията достъпна ли е за широката публика? Може ли да се намери в интернет?

С други думи, да. Кейд се свлече на мястото си.

– Нямах предвид точната цифра.

Настъпи моментно затишие.

– Добре ли си? – попита иронично Силвен. – Защото още не съм стигнал до частта, която според мен е лошата новина.

Кейд се хвана за ръба на масата и се облегна на стола, готова да поеме страшния удар.

– Празненството е в тяхното шато в Шампан, което е на един час път с кола...

– Замък? – прекъсна го тя. – Ти не ми ли разказваше за твоето детство в покрайнините?

– В Щатите замъците да не са знак за престиж или нещо такова? Тук можеш да си купиш половин дузина за парите, които струва един апартамент в Париж. Затова пък поддръжката ще ти отреже главата. Тиери обаче се ПАКС-на с директор.

– Какво е направил с директора? – Пакс Романа[36]?

– ПАКС. Граждански брак – обясни Силвен. – Между двама души, които не искат да сключат брак или в техния случай, не могат да сключат законен брак. Тиери е гей.

Кейд потърка точките между веждите в основата на носа си, в опит да се съвземе.

– Все още не съм чула лошата новина.

– А, да– той си пое дъх. – Дръж се. Трябва да отидем дегизирани като фермери.

Кейд не можеше да спре да се смее. Пътьом спряха в голям магазин в покрайнините на Париж и изнамериха най-потресаващите зелени непромокаеми гащеризони, които ги покриваха от глезените до китките, като истински селяни, както бе казал Силвен. Отгоре на това добавиха старомодни бонета с къдрички. За капак нахлузиха яркожълти гумени ботуши. Отдолу бяха облечени с нормални, елегантни, комфортни дрехи, за да останат по тях, както обеща Силвен. Но не уточни кога.

– Защо се налага да се обличаме по този начин?

– Струва ми се, че аз съм единственият човек в моето семейство, който не се перчи при всяка възможност – отбеляза мрачно Силвен, при което Кейд отново се разкикоти неудържимо.

– Какво? – попита недоумяващо той.

– Смяташ, че ти не се перчиш? – тя се опита да придаде деликатна изисканост на кикота и сумтенето си. Жълтите гумени ботуши я караха да се смее, реши тя. Би било престъпление да запази сериозно изражение, докато носеше такива ботуши,

– Като тийнейджър бях много срамежлив – призна той.

Кейд си представи театралната поза, с която той бъркаше шоколада. Спомни си абсолютната невъзмутимост, с която я беше съблазнил онази сутрин, когато беше влязла в лабораторията.

– Явно фазата е била съвсем кратка.

Той я изгледа озадачено, с което я накара да се запита дали не изпускаше нещо важно в характера му.

– Аз все още съм срамежлив.

Тя се разсмя неудържимо.

– Ти, срамежлив?

Той вдигна рамена и се съсредоточи върху пътя, без да се опитва да я убеди в правотата си.

Какво изпускаше тя? Защо Силвен се мислеше за срамежлив? Беше ли срамежлив с нея по някакъв начин?

– А какво общо има перченето с носенето на тези потресаващи костюми?

– Те обичат карнавални костюми. Миналата нова година майка ми и сестра ми ме навиха тримата да намъкнем костюми на крави. При това с вимета – в гласа му прозвуча отвращение, но Кейд беше убедена, че никой не можеше да го накара да направи нещо, което той не искаше.

Кейд се опита да си представи елегантния, страстен Силвен Марки предрешен като крава с виме. Оказа се учудващо лесно. Във въображението ѝ той се забавляваше диво, усмихваше се на тъмнокосата си сестра, която беше видяла в неговия фотоалбум.

Нещо в образа тласна тялото ѝ в усещане за свободно падане, сякаш след неочакваното откритие, сърцето ѝ беше изскочило.

– А за пенсионирането на папа трябваше да разиграем сценка, в която аз изпълнявах ролите на гангстер, каубой помияр на кафяви петна – първото куче на баща ми – в рамките на пет минути. Изцяло по вина на сестра ми, честна дума.

Да, сигурно. Кейд можеше да се обзаложи, че той сам си беше измислил трите роли. Е, защо тогава се мислеше за срамежлив?

– Да беше видял сценката, която направихме двете със сестра ми за осемдесетия рожден ден на дядо. Ако ме напиеш достатъчно, може да ти пусна видеото.

Той вдигна демонично изразителните си вежди.

– Мислиш ли, че трябва да прибягвам до алкохол, за да получа каквото искам от теб?

Тя се престори, че посяга да го удари. Но и двамата се усмихваха.

– Фермерският елемент в постановката се дължи на това, че детската мечта на братовчед ми е да отглежда кози.

Кейд премигна няколко пъти, опитвайки се да си представи какво беше да мечтаеш да отглеждаш кози. После се опита да наложи този образ върху представата за френския замък, към който пътуваха. И в двата случая въображението ѝ се изложи по отношение на козите.

– Затова всички се наговорихме – да му подарим кози. Както и едно ято патици. Тиери искаше и магаре, но неговият партньор ни помоли да проявим малко здрав разум. И в тон с темата, всички сме облечени като фермери.

Лудо и ентусиазирано семейство, което грабеше с пълни ръце от живота.

Ако не знаеха коя е, Кейд би могла да си прекара чудесно.

– Може ли да ме представиш под друго име?

Силвен не я удостои с отговор.

Ванът се носеше плавно през равнината. Скупчени каменни къщи сформираха малки села, а между тях съхнеше пране на простори, дори през ноември. От двете страни на пътя се точеха тополи, нещо в тяхната стройна, безкрайна елегантност будеше в Кейд усещане за дълбоко, меко удоволствие.

Силвен се беше сбогувал с малкото си ауди с тъга и беше взел фирмения ван, защото така можеше да транспортира сложната и огромна шоколадова скулптора, фантастична и почти невероятна конструкция. Върху това ли беше работил през онзи следобед, когато тя посети "За всеки вкус"? Прииска ѝ се да беше останала при него в лабораторията, за да го види като шоколадов скулптор.

Не се съмняваше, че той беше творил увлечено, с прецизност и страст, и си представяше как ръцете му щяха да изпращат топли чувствени тръпки по тялото ѝ.

Телефонът ѝ започна да вибрира и Кейд се учуди, че имаше покритие.

Дядо ѝ избухна без предисловие:

– Какво си казала на баща си? Идеята беше да си починеш! Да изследваш! А не да останеш там!

– Дядо, ти открай време се оплакваш, че татко не ме оставя да опозная света – тя погледна крадешком Силвен, питайки се колко добре разбираше английски.

– Вече съм на осемдесет и две години – подхвана сприхаво дядо Джак. – Как мислиш, още колко пъти ще мога да те видя, ако ти живееш в Европа?

През целия ѝ живот Кейд и дядо ѝ се бяха виждали всеки ден. Те живееха в различни крила на голямата бяла къща на хълма над град Кори. Той се отбиваше в нейния кабинет в службата. Нахлуваше в стаята ѝ у дома и я будеше, за да ѝ покаже мостра от последния си експеримент, с блеснал поглед на сините му очи.

И ако тя се преместеше в Париж, те щяха да се виждат значително по-рядко. Сега покрай тях се нижеха платани, които се сливаха в една размазана маса.

– Убедена съм, че постоянно ще летя напред и назад – каза унило тя, неспособна да изтръгне забития в сърцето си нож.

Внезапно ръцете на Силвен стиснаха здраво волана. Той изви поглед встрани.

– Плюс това, ти можеш да дойдеш тук, нали? Трябва да ти покажа номера с проникването в някои от тези френски шоколатерии. Ако остана в Европа, което... за момента просто обмислям вариантите.

Силвен отново я прониза с кос, остър поглед.

– В Европа е пълно със сноби – отсече категорично дядо ѝ.

Да, но тя харесваше тези сноби. Кейд се загледа в силната, изчистена линия на челюстта на Силвен, деликатните, чувствени устни, веждите, които умееха да бъдат толкова изразителни. Във въображаемия колаж около него тя виждаше лицата на другите шоколатиери, с които се беше срещнала, и пекарите, и фромажерите. Харесваше ѝ тяхното отношение и вяра в индивидуалността и стремежа към съвършенство.

– Кого предпочиташ да виждаш всеки ден? – попита Джак Кори с жаловит тон. – Шайка сноби или дядо си?

Кейд се почувства така, сякаш стомахът ѝ беше притиснат между два камъка, които сега започнаха да се трият.

– Дядо, аз просто... – просто какво? Какво точно искаше да каже на глас пред себе си, още по-малко пред дядо си? – Аз просто обмислям вариантите.

Устата на Силвен застина в горчива извивка.

– Ами, обмисляй ги след няколко години! Когато аз ще съм си отишъл – безцеремонно каза дядо ѝ. – Защо си се разбързала?

Ох. Камъните смазваха болезнено корема ѝ.

– "Марс" – измънка тя. – Пазарният дял – и ако Силвен... ако Силвен какво? Тя погледна към него. По дяволите, понякога тя беше толкова целеустремена, че не умееше да поддържа дори неангажираща връзка с мъж.

– Знаеш ли, Кейди, навремето се впрягах заради "Марс".

Превърнах баща ти в работохолик заради "Марс". Не смятам да те отегчавам с факта, че вече съм достатъчно стар, за да съм по-умен от всички вас, защото, ами – това вече го знаеш. Все още искам да бием "Марс". Но ще поставя семейството пред пазарния ден, без да ми мигне окото.

След като старецът прекъсна разговора, настъпи напрегната тишина и Кейд пусна телефона в чантата си.

– Обмисляш да се установиш в Европа? – попита накрая Силвен. Гласът му беше съвсем неутрален. Толкова ли му беше трудно да изрази ведра надежда и радост?

– Засега обмислям възможностите.

Ръцете му отново стиснаха волана. Устата му се сви.

Кейд притисна челото си до студеното стъкло на прозореца и се загледа в платановите дървета.

За да стигнат до шатото, трябваше да слязат от главния път и да поемат по една малка уличка между каменните къщи. Силвен шофираше с непоклатима увереност, въпреки факта че от гледна точка на Кейд разстоянието между страничните огледала и каменните стени не надвишаваше два сантиметра. Уличката криволичи почти сто и осемдесет метра, право до висока делена порта, широка точно колкото да минат през нея.

– Очевидно предишните собственици са се страхували да направят по-голяма порта, защото биха улеснили крадците да вкарат вътре камион и да изнесат цялата покъщнина – отбеляза Силвен. Той паркира вана на белия чакъл в единия край на двора и двамата слязоха от него.

Кейд разгледа красивата бяла фасада, която се лющеше тук-там, но като цяло добре поддържана, белите дантелени пердета по десетките високи прозорци зад первази от ковано желязо.

– Наполеон III – обясни Силвен. Къщата се издигаше грациозно и величествено над тълпа селяни, струпани под нея.

Жизнерадостни селяни.

Които изведнъж ги налазиха. Кейд се сви и взе да отстъпва назад при вида на размаханите вили.

– Оп, пардон – възкликна един въоръжен с вила селянин и заби зъбите ѝ в чакъла. В следващия момент Кейд се озова въвлечена в продължителен рунд от целувки по бузите с безкрайна върволица престорени фермери. Някои бяха облечени в гащеризони и дъвчеха сламки сено. Някои носеха големи шапки с провиснали периферии и грамадни слънчогледи. Други носеха цветни тиранти и гумени ботуши. Трети, леко смутени, бяха по дънки и жалки бейзболни шапки, нахлупени в опит да замажат немарливото си отношение към събитието. От другия край на двора се зададе висок, слаб мъж нарамил мотики и лопати, които явно смяташе да раздава на селяните.

– Сериозно, не им казвай името ми – примоли се за последно Кейд, долепила устни до ухото на Силвен.

– Маман! – възкликна Силвен, като игнорира жалката ѝ молба. – Къде е папа? Как мина пътуването?

Жена, която изглеждаше така, сякаш квинтесенцията на елегантността е била заточена в три размера по-голям работен гащеризон за нейната фигура, прегърна крепко Силвен, притискайки продължително бузите си до неговите, общо четири пъти.

– Как е моето малко момче?

– Маман, това е Кейд Кори.

Негодник, помисли си Кейд. Открай време знаеше, че той заслужаваше да го окраде до голо.

Жената изглеждаше като по-възрастна версия на Шантал – косата ѝ беше малко по-къса, както подхождаше на възрастта ѝ, а русата ѝ коса вероятно беше боядисана, но безупречно фризирана и елегантно тупирана. Тя беше облечена с онзи непретенциозен шик, който парижанките владееха до съвършенство, сякаш елегантността беше въпрос на вкус и нямаше нищо общо с парите, макар че може би или дори почти сигурно, прекрасният шал на "Кристиан Диор" беше подарък от Силвен, внасяйки идеалното цветно допълнение към тоалета ѝ. Гримът ѝ беше деликатен и стратегически, а очилата спомагаха за замаскирането на фините бръчки от смях и пушек в ъглите на очите ѝ. Тя посрещна Кейд с две въздушни целувки, без да допуска бузите им да се докоснат.

– Значи, ти си крадлата – каза безцеремонно тя.

Силвен, този пълен и абсолютен негодник, вече се беше обърнал, за да се здрависа с някакъв мъж, да се разцелува с някой друг, смеейки се.

– Сложно е – каза Кейд.

Безупречно оформените вежди подскочиха нагоре. И зачакаха.

– Трябваше да направя нещо драматично, за да привлека вниманието му – побърза да каже Кейд. – Той каза, че шоколадът е по-важен от мен.

– И беше ли прав? – подметна Маргьорит Марки, насочвайки разговора към задънена улица.

Кейд все още се опитваше да измисли как да отговори, когато един бодър глас възкликна до рамото ѝ:

– Бонжур! Ти ли си Крадецът на шоколад? Не знам почти нищо за теб. Аз се казвам Натали.

– Сестра ми – побърза да обясни Силвен, докато една стройна, тъмнокоса млада жена на около двайсет години целуна Кейд по бузите.

Мъжът, който допреди малко беше раздавал мотиките и лопатите, спря пред тях. Той носеше голяма шапка с провиснала периферия, изпод която надничаше съвършено подстригана, съвършено омбрирана в сребристо коса. Неговите черни гумени ботуши бяха опръскани с кал и слама, на стари и нови петна, които издаваха сериозно носене.

– Вие трябва да сте Кейд Кори. Аз съм Фред – Фредерик Делоб. Добре дошли в нашето шато – той се наведе да я целуне по бузите с такова съвършено, изискано гостоприемство, че Кейд си отдъхна. – Бихте ли желали една мотика?

– Tiens – Силвен подаде на Кейд чифт стари работни ръкавици. – За да завършиш костюма. Още ли не си се запознала с папа? Кейд, искам да ти представя Ерве, моя баща.

Висок, посивял мъж със ситна мрежа бръчки от смях около очите я целуна по двете бузи – четири пъти – като компенсира липсата на ентусиазъм от страна на жена си.

– Силвен винаги успява да намери най-хубавите жени! – възкликна той мило и Кейд веднага оцени опита му да ѝ направи комплимент.

После тя обмисли комплимента в дълбочина. Колко ли хубави жени беше водил Силвен на семейните събирания?

– Мерси, папа – каза Силвен, видимо доста доволен от похвалата, без да обръща внимание на това, че тя може би не искаше да бъде част от антуража красиви жени. – Ще ми помогнеш ли да внеса скулптурата? Фред каза, че Тиери ще бъде тук след петнайсет минути.

Възхитени възгласи приветстваха появата на фантастичната скулптура на Силвен, която представляваше пера и фантазии от бял, тъмен и оцветен шоколад, които обгръщаха въздушно малка коза в центъра, полегнала със свити под нея крака, цялата изваяна от шоколад. Тълпата псевдоселяни се струпа около творбата в кордон от бурен възторг и светкавици на фотоапарати, докато Силвен и Евре я понесоха към шатото.

– Е, колко време възнамерявате да останете в Париж? – попита Маргьорит с най-сладкия и дружелюбен тон на света, когато двамата мъже се отдалечиха към къщата. – Сигурно не можете да отсъствате дълго от бизнеса си, нали? Сигурно скоро трябва да се върнете в Америка.

Очертаваше се един много дълъг уикенд.

Докато Силвен и баща му наместваха скулптурата върху маса с червена драперия в центъра на салона, обзаведен в стила на деветнайсети век, Маргьорит любезно поведе Кейд на кратка обиколка на стаята. В старинните остъклени бюфети бяха подредени кристалните чаши и семейните снимки.

– Тази е една от любимите ми – каза Маргьорит, като отвори вратичката и извади една снимка, за да я покаже отблизо на Кейд. – От миналата Нова година е. Всички бяха облечени като крави – умряхме от смях.

Нямаше съмнение, че бяха умрели от смях, защото всички на снимката бяха ухилени до ушите. Трите крави – Маргьорит, Натали и Силвен – плюс още един човек. На тази снимка Силвен не гледаше усмихнат сестра си, както тя си беше представяла. Гледаше засмян Шантал, която не беше облечена в костюм на крава, а в нещо черно и сексапилно, и беше увиснала на неговото кравешко виме, като му се усмихваше.

Кейд вдигна очи от снимката, за да погледне за момент майката на Силвен. Маргьорит я погледна невинно.

– Удивително – каза меко Кейд.

– Кое? – попита ведро Маргьорит.

– Колко добре изглеждате всички в костюми на крави.

Кейд ѝ върна снимката и остави Маргьорит да умува дали трябва да приеме комплимента за себе си, или от името на децата си.

Козите и фермерите пожънаха невероятен успех. Тиери, точно толкова нисък и набит, колкото висок и слаб беше партньорът му Фред, изпадна в див възторг, когато видя шпалира от селяни посрещачи. От всички страни святкаха камери.

– Кейд Кори! – възкликна Тиери, когато Силвен ги представи. – Vraiment? Твоята крадла на шоколад, нали, Силвен? Впечатлен съм. Най-после да доведеш някоя интересна жена.

Това беше съкрушителният удар за Кейд. Тя започваше да се чувства като боец, който беше понесъл твърде много удари в корема. Така. Явно не беше необичайно Силвен да води жените, с които излизаше, на семейните сбирки. Тя не отстъпваше по хубост на другите и може би беше мъничко по-интересна, по мнение на неговото семейство, но не беше нещо особено.

Краката ѝ натежаха, теглени надолу от вездесъщата кал, докато трамбоваха през елегантните, подгизнали градини до ограденото място, където се подвизаваха четири малки кози и чисто нова къщичка с врата, върху която имаше прозорче във формата на сърце.

– Разкажи ми по-подробно как си влизала тайно в лабораторията на брат ми – Натали облегна лакът на оградата до Кейд. – С алпинистко въже ли се покатери?

– Всъщност официално, аз никъде не съм влизала.

– Какво? – тя изглеждаше разочарована.

– Нейните адвокати ѝ забраняват да си признае – обясни Силвен, доближавайки се от другата страна на Кейд. – Кейд, моля те, не разкривай тънкостите на проникването с взлом пред сестра ми.

– Аз щях да го направя само на шега, Силвен – възмути се Натали. – Нямам време за такива неща. Постоянно уча. Той сигурно е споменал, че следвам бизнес мениджмънт? – съвсем между другото попита тя Кейд. Силвен, който явно беше любимецът на фамилията, вече разговаряше с друг братовчед.

– Наистина ли? – Кейд се почувства така, сякаш се беше катапултирала в зоната на комфорта си. Да разговаря с жена, с чийто син ходеше – това беше ужасно конфузно. Но да общува с хора, които се опитваха да уредят професионалната си кариера чрез светски разговор на някое парти – това беше напълно разбираемо. – В каква област са твоите интереси?

– Все още опитвам разни неща – призна бодро Натали. – Правя различни стажове.

Ах. Кейд даде шепа сено на една малка коза с големи, палави очи.

– Стажове, значи? – тя, тоест шоколадовите фабрики "Кори" се смятаха за източник на различни възможности за стажуване, откакто беше влязла в прогимназията.

– Имам известен опит и с шоколада. Силвен ми позволи да стажувам при него, когато бях в гимназията. Така че комбинирам квалификация в бизнеса и в производството на гурме шоколад.

– Сестра ми е неудържима – подхвърли сухо Силвен, доближавайки се отново към тях. – Това е предупреждение, а не рекламна агитация.

– Отлично – Кейд се засмя. – Ценя това качество в стажантите.

Ако имаше нещо по-лошо от участта на "вариант" за някоя жена, то беше да си благодарен за тази участ, помисли си Силвен, като стисна с необичайно за него аматьорско настървение дръжката на касапския нож, който му отмъсти с нескопосна, грозна продукция.

Но в компанията на най-близките и заобиколен от смях, той можеше да си затвори очите за тази участ, поне за известно време. Силвен даде на Кейд да реже гъби до него, отчасти защото всеки път, когато я оставеше сама, тя се оказваше въвлечена в най-невъобразими ситуации. Майка му можеше да постави отрова в чашата ѝ с вино. Сестра му Натали можеше да ѝ връчи сивито си. Да не забравяме безкрайния потенциал на фаталната комбинация от прекалено много алкохол и прекалено много вили и мотики. Беше невъзможно да накара цялото си семейство да се държи прилично в течение на целия уикенд.

Но най-вече му харесваше тя да стои и да реже гъби до него. Харесваше му, че тялото му можеше да се потрива от време на време в нейното. Харесваше му прецизната концентрация, с която тя режеше, сякаш се страхуваше, че можеше да среже някое парченце накриво, ако не внимаваше.

Просто му харесваше тя да бъде част от тази топла, щастлива, жизнерадостна кухня, където всички помагаха в подготвянето на храната за бюфета и изхранването на гостите.

Силвен обичаше такива неща. За нищо на света не би пропуснал семейно събиране. Всички бяха в добро настроение, всички се смееха, всички преливаха от енергия, за да подарят на Тиери най-прекрасния възможен петдесети рожден ден.

– Ти дръж под око твоята крадла! Внимавай да не открадне нещо! – извика един от братовчедите му.

Силвен се засмя, а Кейд се вкисна. Неспособен да се сдържи, той обви с ръка шията ѝ и я целуна продължително. Изплува от целувката, за да установи, че петима човека ги анализираха на висок глас – в това число майка му, баща му и сестра му. При това без да им мигне окото. Майка му не благоволи дори да извърне поглед, а продължи да ги наблюдава критично.

Силвен излезе от кухнята, за да отнесе един поднос с ордьоври до отрупаните с деликатеси маси в салона от деветнайсети век. Когато се върна, един от чичовците му беше окупирал неговата дъска и мястото му до Кейд.

– Разбирам, че проявявате интерес към занаятчийското производство на хранителни продукти. Синът ми иска да става пекар – каза чичо му.

– Пекар и шоколатиер в семейството? – усмихна се Кейд. – Какво повече може да желае човек?

– Но няма достъп до финансиране, за да отвори магазинче – добави уклончиво чичо му. По бузите му изби лека червенина. Силвен осъзна, че Тонтон Фабиен се опитваше да уреди бъдещето на сина си – молейки напълно непозната милиардерка да инвестира в бизнес план за бъдеща пекарна, който датираше отпреди двайсет години.

Стана му неудобно заради чичо му.

Кейд обаче приемаше разговора съвсем делово.

– Да, финансирането за малък бизнес е трудна работа. Във Франция не е лесно човек да открие фирма, нали?

– Подобно начинание би било огромна инвестиция за... някого – подхвърли дръзко Тонтон Фабиен. – Той е добър пекар. Тъкмо завърши чиракуването си.

– Би ли се отместил за момент, Тонтон? – попита ведро Силвен, разсичайки пространството между чичо си и Кейд с готварския нож. – Трябва да нарежа лимоните за сьомгата. О – би ли надникнал в избата, за да провериш дали има още бита сметана? В хладилника май е свършила.

Чичо му се оттегли с изражение на облекчение, а Кейд погледна Силвен въпросително.

– Често ли ти се случват такива неща на твоите събирания? – попита Силвен, достатъчно тихо, за да не изложи чичо си пред останалите членове на фамилията.

– Какви неща?

– Непознати да те вербуват да финансираш проектите им?

– Да – тя се замисли за момент. – Само от любопитство, за какво си говорят хората с другите непознати на празненствата?

– Във Франция обикновено се говори за храна.

Тя се засмя.

– Ето, виждаш ли, аз получавам двете накуп – тя наряза гъбите и заобиколи Силвен, за да си измие ръцете. Той се помести съвсем лекичко, така че рамото ѝ да се допре до тялото му. – Но той изтъкна един важен момент – добави тя сериозно. – Буланжериите, фромажерите, шоколатериите – може би занаятчийското производство на хранителни продукти се нуждае от същото, от което всички други занаятчии и творци – от хора, които да искат да инвестират в тях, за да могат да продължават да съществуват и процъфтяват. От покровители, в известен смисъл.

– Покровители? Като меценати?

– Покровители на изкуствата – Кейд изглеждаше леко подразнена.

– Мен никой не ме е подпомагал – отбеляза хладно Силвен, като нарочно смени думата. – Нито пък аз съм имал нужда някой да ме закриля.

– Е, теб не, разбира се – каза нетърпеливо тя, без да забелязва скрития комплимент в раздразнението му.

Той се опита да запази строгото си изражение, така че никой да не види езиците на огъня от глупава гордост, който го изгаряше от пръстите на краката до корените на косата.

Но баща му, който мина покрай тях, за да вземе морската сол, точно когато Кейд изричаше тези думи, се усмихна лекичко.

– Не мога да повярвам, че я доведе тук – заяви възмутено Маргьорит Марки на сина си по-късно същата вечер, след като се измъкна навън, когато излезе да пуши. Силвен не пушеше. По времето, когато повече тийнейджъри пропушваха, той вече правеше своите първи стъпки в шоколада. За него вкусът и обонянието бяха най-скъпоценните сетива, които имаше. – Жената, която крадеше от теб! И очакваш от мен да се държа любезно с нея?

Вътре хората все още обикаляха край шведските маси, но Натали се опитваше да завербува няколко човека да произнесат реч и вече се чуваше музика.

– Би могла да опиташ, маман – всъщност Кейд сякаш приемаше доста спокойно едва прикритата враждебност на майка му.

Дали това означаваше, че тя не се впечатляваше какво мислеше майка му за нея, или че беше очаквала нещо по-лошо?

– Аз я харесвам – каза неочаквано баща му.

Маргьорит го погледна възмутено.

– Само защото е хубава. Силвен е имал много по-красиви приятелки, не мислиш ли?

Технически, може би. Но те не се изчервяваха по същия начин, когато той ги погледнеше, а за да получат каквото искаха, те само флиртуваха и изглеждаха очарователно. Не нахлуваха в сърцето му.

– Първо, харесва ми това, че тя явно има високо мнение за сина ми – каза спокойно Ерве.

– Мислиш ли? – Силвен прониза с остър поглед баща си, питайки се какво беше забелязал той, което бе останало скрито за него. Почувства как започваше да се изчервява. Putain. Пред собствените му родители.

– И ми харесва това, че е поела такъв риск заради него. Затвор, публичен скандал. Какво ти каза тя, Марго? Че не е могла да привлече вниманието му по никакъв друг начин?

Нима? Силвен почувства как по тялото му премина електрическа искра.

– Вярно е – призна Маргьорит, накланяйки замислено глава. – Извършването на престъпление определено е драматичен жест – тя изрече това като римска императрица, която все още се колебаеше в коя посока да обърне палеца си заради този драматичен жест – но му липсва финес. Не учат ли жените как да флиртуват в нейната страна?

– На мен ми харесва – обади се ведро Силвен. – Наистина ли ти каза, че го направила, за да привлече моето внимание! А не моя шоколад?

Майка му го погледна с отвращение.

– Харесва ли ти да ти разбиват сърцето?

– Не – отсече безцеремонно Силвен. – Изобщо не ми харесва.

– Ти си виновен за това, да знаеш – обърна се Маргьорит към Ерве.

– Моа? Казвал съм му поне двайсет пъти да подсили охранителната система на своята шоколатерия.

– Не за това. Фактът, че е толкова наивен с жените. Ти беше същият.

– Вярно е – довери на сина си Ерве. – Не исках да ти разказвам тези неща за майка ти, докато не пораснеш, но тя беше и все още е... трудна.

– И дори не се старая – заяви гордо майка му. – Отвътре ми идва.

– Може да съм наивен, но харесвам твоята Кейд – повтори Ерве.

Неговата Кейд. Какво би помислила тя за този намек за притежание.

– Тя успява да бъде дипломатична с майка ти, след като умее да преговаря международни бизнес сделки. Преди няколко минути слезе в пълната с паяци изба, за да ни помогне да извадим шампанското и умее да прониква в чужда собственост. Това са ценни умения. Мисля, че в нашето семейство умеем само да откриваме и да вадим шампанско.

– Всъщност аз съм дипломатична с нея – възрази Маргьорит, явно подразнена. – За всеки случай.

Силвен задържа погледа на майка си и се усмихна леко.

– За какъв по-точно случай, маман?

Маргьорит изсумтя, възмутена от опита за манипулация.

– Просто в случай че тя се окаже... достойна – обидена от това, че беше притисната да признае подобна вероятност, тя загаси цигарата си и излезе величествено, за да разговаря с хора, които нямаше да се опитват да ѝ изтръгват неволни признания.

Баща и син я проследиха с очи.

– На теб аз изглеждам ли ти наивен? – попита накрая възмутено сина си Ерве.

– Маман каза така, аз откъде да знам? – парира Силвен.

– Е, добре. Аз не мога да ти гарантирам, че няма да ти разбият сърцето, но може би този път поне ще бъде взаимно. Трябва да призная, че май си струва сърцето ти да бъде разбито от Крадеца на шоколад.

Вътре в къщата Натали беше впрегнала ораторите на работа, а музиката, подбрана от неговата двайсет и четири годишна сестра изведнъж загърмя оглушително. Силвен се засмя и улови ръката на Кейд, като я дръпна на покрития с бял мрамор дансинг, заобиколен от елегантни дивани на резбовани дървени крачета и облагородени от времето брокатени кресла, които бяха избутани до стените.

Натали се беше опитала да представи в плейлистата парчета от последните петдесет години. Музиката гърмеше през едната колона и пукаше мъчително в другата, докато те изпълняваха стъпките на балните танци и вдигаха яките на въображаемите си кожени якета, за да се кълчат на парчетата от "Брилянтин". Силвен и Кейд танцуваха неуморно.

Кейд притежаваше неизчерпаема енергия. Освен това изпълни един наистина превъзходен патешки танц.

Към един часа след полунощ те се измъкнаха навън в царящия мир и спокойствие, белият чакъл хрускаше под стъпките им, над главите им се простираше обсипаното със звезди небе.

Силвен поведе Кейд през градините, които се спускаха под шатото към река Марна. Отвориха една портичка до приказна конусовидна къщичка, която някога можеше да е била параклис и се озоваха на разкалян път, който криволичеше покрай голямата, широка река.

– Много е студено – той я загърна в шала ѝ, така че да не остане нито един сантиметър голо гърло. – Но исках да видиш това.

На светлината на пълната луна Марна течеше тъмна и измамно бавна, лунният диск хвърляше примамливи отблясъци върху водите ѝ. Една плачеща върба превиваше оголели, тънички клони над брега до тях. Кейд се облегна на рамото му и двамата се загледаха във водата.

Може би тя търсеше контакт с него или може би просто търсеше топлина в студа. Може би я боляха краката. Той не попита и не го беше грижа, защото му харесваше да бъде нейната топлина, силата, в която тя можеше да намери опора.

Само допреди две седмици животът му беше толкова различен. Тогава му се струваше страхотен. А сега, ако или когато той трябваше да се върне към същия този живот без нея, му се струваше като най-нещастния, прокълнат живот на света.

– Харесвам твоето семейство – промълви тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

– Сериозно? Дори майка ми?

– Да. Тя явно изобщо не ме харесва – каза Кейд с учудване.

– И това те кара да я харесваш?

Кейд кимна.

– Повечето майки ме харесват от пръв поглед, независимо дали синовете им ще бъдат щастливи с мен или не.

Силвен я погледна замислено.

– Свикнала си да можеш да купуваш дори майките?

Тя сви рамена.

– Нищо чудно, че продължаваш да си мислиш, че можеш да купиш Париж.

Тя въздъхна.

– Всъщност само едно местенце в него.

Силвен не можа да каже нищо. Той не беше за продан, но щеше да бъде нейното местенце в Париж, стига тя да пожелаеше. Това не беше ли очевидно на този етап?

Боже, той вече не издържаше на това напрежение, този страх, че тя щеше да го напусне. Но как можеше да поиска от жена, която познаваше от по-малко от две седмици да му обещае, че ще се откаже от живота си заради него?

Той я прегърна по-силно и се загледа във водата, налагайки си търпение. Това е същото като темперирането на шоколада, каза си той. Същото. Не бива да бързаш. Може би щеше да я попита след три седмици. Това беше ли достатъчно дълъг период, за да предполага обвързване?

Едно тънко прозирно облаче забули луната, хвърляйки приказни светлосенки върху водата. Силвен почувства как през тялото на Кейд премина една много дълга въздишка.

Тя стисна ръката му върху талията ѝ.

– Наистина ли не мога да те убедя да ми дадеш твоето име?

За цели два мощни, отекващи удара на сърцето му, той си помисли, че тя имаше предвид нещо друго. За малко да каже да.

Устните му се отваряха, когато си спомни какво искаше от него тя.

– Искаш да кажеш, да ти продам името си за една линия шоколад – той се отдръпна от нея рязко, до ръба на тъмната, позлатена вода. Страната, където доскоро беше притисната топлината ѝ, зъзнеше от студ.

При този въпрос веждите му се сключиха, а тонът на гласа му помръкна. Може би Кейд беше доловила другия смисъл на въпроса си, защото очите ѝ се разшириха. Тя се изчерви, погледна го с бърз, питащ поглед, улови се за няколко клонки върба.

– Да.

Той напъха в джоба си ръката, с която я беше държал, ръката, която тя доскоро беше докосвала.

– Не може ли просто да се насладим на момента тук? Защо толкова много държиш на това? На теб не ти трябват парите. И не ти трябва Европа.

Лицето ѝ посърна. Тя отстъпи няколко крачки назад, скри се зад голите вейки на плачещата върба. През пролетта или лятото щеше да се скрие зад булото на тънките им листенца, но през зимата нямаше къде да се скрие.

– Ти не искаш аз да имам Европа.

– Знаеш, че не е така.

– Или теб.

– Кейд... – той замълча. – Способна ли си да правиш разлика между бизнеса и личния живот? – хрумна му, че той се беше родил обикновен човек и беше избрал да стане шоколатиер, когато беше юноша. Тя се беше родила в бизнес империя и това може би беше нейният първи опит да стане обикновен човек.

– Искаш ли да си вървя у дома? – попита тя много тихо, много хладно.

Понякога откритата честност беше единственият изход, колкото и да беше рискован.

– Не.

Тя продължаваше да го гледа предпазливо, стиснала и едната ръка оголелите върбови клони, като някаква объркани нимфа, стресната в съня си, преди настъпването на пролетта.

– Можеш да бъдеш част от нещо и без да го притежаваш той задържа погледа ѝ. – Ти можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш.

Очите ѝ се разшириха. Тя потърси отговора в лицето му. Очите ѝ се разшириха още повече и устните ѝ се разделиха, сякаш се изплаши от нещо.

Е, merde, от какво се страхуваше?

– Не те разбирам – каза той. – Не можеш ли да направиш нещо, което искаш?

Веждите ѝ се сключиха.

– Просто ей-така, каквото поискам? Не. Ти осъзнаваш ли колко хора биха понесли последствията, ако аз правех каквото си искам?

– Нямам предвид да правиш каквото ти скимне. Исках да кажа, не можеш ли да решиш какво искаш от живота и да го последваш? – той реши да рискува: – Досега ти правеше точно това тук. Не можеш ли да продължиш в същия дух?

Тя се намръщи.

– В училище учехме, че това е американската мечта – стремежът към щастие – Силвен се опита да си изкълчи езика с английския израз, с неговите непривични р-та. – Това дори ме може да се преведе понятно на френски.

– На френски не звучи като мечта, звучи егоистично – отвърна тя. – Много е просто. Хората разчитат на мен.

– Аз не искам да продължаваш да се държиш напълно безотговорно.

Но тя го правеше. Интересно, като се има предвид, че тя беше толкова категорично против безотговорното поведение. Той посегна към нея с интимна, провокативна усмивка.

– Въпреки че аз лично нямам нищо против да нахлуваш в моята лаборатория и да сложиш фамилното си име отгоре и да поемеш риска да те арестуват.

– Мисля, че изразходвах цялата си квота за безотговорно поведение за следващите двайсет години – промълви тя, видимо потисната.

Стомахът на Силвен се затегна на възел.

– Не говори така. Аз съм този, който е израснал в предградията, а ти се държиш така, сякаш си притисната от обстоятелствата и не можеш да осъществиш мечтите си. Кейд, ти всъщност не искаш да купиш Европа или да завладееш Европа. Може би ти просто си играеш, но за мен няма съмнение, че ти харесва да бъдеш в моята лаборатория, харесва ти да потапяш сетивата си в атмосферата там. Сигурно изключваш половината си природа, когато се занимаваш с фабриките и финансите.

Да, и това беше половината, която беше изпълнена с толкова много радост и страст. Ако Кейд не можеше да остане в Париж заради него, със сигурност можеше да остане заради шоколада му.

Тя се вгледа в него един дълъг момент. После зарея поглед над водите на Марна.

– Дядо ми е на осемдесет и две години.

– Ах – той не можеше да каже нищо повече по въпроса. Понечи да ѝ каже да избере Париж – да избере него – пред живота си като проклет масов производител на говна, но не можеше да ѝ каже да избере него пред човек, когото обичаше.

Дори ако тя си позволеше някой ден да го обикне, той не можеше да ѝ причини това. Не можеше да ѝ каже да избере между него и човек, който беше обичала от раждането си.

– И – аз мога да правя толкова много неща. Толкова много – от нейните устни това прозвуча като проклятие, не като дар. – Мога да спасявам хора. Мога да променям животи. Мога да влияя на условията на труд в цели държави. Да правя шоколад в Париж – не ме бива за това. По този начин никога няма да направя живота на някого по-добър. Аз просто – обичам го. Но това касае единствено мен – за миг тя прозвуча изтощена до краен предел.

– Някога правила ли си нещо само за себе си?

Веждите ѝ се свъсиха, сякаш въпросът я озадачи. Силвен видя как се зарови в мозъка си, за да измисли отговор, което само по себе си беше достатъчен отговор.

– Влязох с взлом в твоята шоколатерия – каза накрая тя.

– Струва ми се, че това се получи доста добре – каза той с лукава усмивка. – Може би трябва да се упражняваш известно време. Спри да мислиш какво можеш или трябва да правиш. Наслади се на онова, което искаш да правиш. Сигурно можеш да си позволиш две години да живееш живота, който те прави щастлива.

Тя положи глава на рамото му, загледана в реката, и не каза нищо.

Мина много време, преди тя да наклони глава назад, за да го погледне през разпилялата се по лицето ѝ коса.

– Ти живееш ли живота, който те прави щастлив?

Силвен се вгледа в лицето ѝ, бледо в тъмнината, почувства тежестта на тялото ѝ, търсещо неговата топлина. Единственото, което недостигаше в този момент, беше увереността, че той можеше да го задържи завинаги.

– О, да – той отметна косата от устните ѝ, точно както бе искал да направи онази първа сутрин в пекарната. – Много съм доволен.