Кейд си помисли, че всеки момент можеше да припадне, толкова бързо туптеше сърцето ѝ и толкова мощен прилив на кръв заливаше лицето ѝ. За да се охлади, тя извика образа на съвършената парижанка Шантал и се опита да го закрепи в ума си.
– Това е един от любимите ми моменти – прошепна ѝ Силвен с нисък кадифен глас, съвсем тихо, за да не пречи на урока на Паскал и за да не го чуе никой друг, освен нея. – Шоколадът е недокоснат, девствен – шокола, каза той. Не онова тромаво, очарователно английско чоклит, а тайнственото, нежно като милувка френско шокола. – Избрах го сам. Красив и естествен, съвършен; никога няма да ти омръзне. Но аз му предавам нещо различно, смесвам го с други аромати и вкусове, които подтикват хората да го опознаят по нов начин, по един по-богат начин.
Гласът му галеше кожата ѝ. Всички мънички косъмчета по ръцете ѝ настръхнаха от този глас и от думите, които сякаш се отнасяха за нещо различно от шоколада. Изпълваха я с желание да бъде неговия шоколад.
– Изливам го в друга, достойна за него форма, която не отстъпва по красота на неговата същност, така че само един поглед да изпълва хората с желание.
Кейд усети, че устните ѝ се бяха отворили, дишането ѝ беше станало плитко. Тя гледаше през спуснати мигли, приковала поглед към тъмния къс в ръката му. Върху неговите силни, четвъртити длани и дългите, чувствени пръсти.
– Вземете – той ѝ подаде парчето какао.
Тя направи всичко възможно да го поеме, без да докосва ръката му, но той помръдна в последната секунда и пръстите му докоснаха нейните. Кейд впи зъби в долната си устна.
– Тук имаме криоло – познато ли ви е?
– Вероятно го произвеждам аз – отвърна Кейд с леден глас. Не беше възпитано да каже "аз" вместо "ние", но той я провокираше. Дали познаваше един от четирите основни типа какао?
Вярно, те не използваха този вид какао в шоколадовите десертчета "Кори" – излизаше твърде скъпо за техния пазар, но тя знаеше какво представлява.
– Не – отсече Силвен Марки. – Не, това тук е от един малък производител във Венесуела. Харесах неговата реколта тази година, пикантен и чувствен.
Ароматно, чувствено. О, боже. Защо дори тези думи я разтапяха?
– Останалото внасям от Мадагаскар и може би една част действително е от някоя от вашите плантации – веждите му се сключиха. – Странно, че компания, способна да произвежда толкова качествена суровина, я превръща в... продукта, който произвеждате вие.
Кейд си помисли за бедното охулено шоколадче "Кори" и чантата си, която висеше в коридора. Милиони хора отхапваха от такова шоколадче в този момент и то ги правеше толкова щастливи. Само един или двама отхапваха парченце от неговите шоколади, напомни си тя. И те сигурно получавана шестцифрени доходи. Те можеха да намерят и други неща, които да ги правят щастливи.
– В какво съотношение ги комбинирате? – попита тя. – Как го конширате[22], колко продължително и с какъв натиск?
Устните му се извиха в типична мъжка усмивка, която несъмнено беше отнесла техническия въпрос в една съвършено различна посока.
Кейд се опита да игнорира това, но ерогенните ѝ зони бяха залети от топлина.
– Колко какаово масло добавяте?
Той се засмя и поклати глава.
– Тази информация можете да я измъкнете с лек флирт от Доминик Ришар, но аз ще удържа фронта малко по-дълго.
Кожата ѝ пламна. Още един пренебрежителен ритник, така ли? Този път намекваше, че тя не умее да флиртува?
Нима обвиняваше нея, че флиртува? Тя стоеше тук с потресаващ готически грим, размъкната фланела и огромна бяла манта на майстор сладкар. Той беше този, който говореше за девствен шоколад, с който може да прави всичко каквото поиска.
– Така... какво искате да направите от този шокола?
– Всичко, каквото ми кажете вие – отвърна Кейд, опитвайки се да вложи насмешливост, да му припомни, че тя вземаше уроци и трябваше да следва указанията на майстора. Но не прозвуча точно така. Гласът ѝ беше прекалено глух и унесен.
– Всичко? – Силвен ѝ се усмихна така, че я накара да се почувства като любимата жертва на своя учител. – Наистина.
Върху всяка работна повърхност бяха наредени необходимите сладкарски прибори, така че да са под ръка на учениците. Той взе един голям месарски нож с острие, прецизно като шепота на суфльор. Естествено, неговата готварска куртка му стоеше идеално, като излята, подчертавайки изправените му рамене и стройна талия. Три четвъртите ръкави разкриваха стегнати, изваяни ръце с характерните за професията му мускули.
– Бихте ли ми помогнали да нарежа този шокола, мадмоазел?
Имаше само един нож. Как се очакваше да му помогне в рязането? Кейд се огледа за втори нож.
– Вземете – той хвана ръката ѝ и я постави върху дръжката на ножа. Неговата ръка върху нейната.
Кожата ѝ пламна, сякаш изгоряла на слънце, жадна за обливане с алое и студена вода.
– Знаете ли как се държи нож, мадмоазел?
Да. Кейд беше посещавала семинари за ръчно приготвяне на шоколад, само че не в Париж. И обичаше да готви. Винаги превръщаше начинанието в изтънчено гурме преживяване. Но си замълча, докато неговите дълги, топли, сръчни пръсти наместиха нейните, отворени върху дръжката и опакото на острието, така че да остърже съвсем фини резени шоколад, без да пореже пръстите си.
Острието изглеждаше примамливо остро. В сегашното си нестабилно състояние тя сигурно щеше да се пореже, ако се опиташе да повтори движението сама. Но неговите ръце обхващаха плътно нейните, покриваха пръстите ѝ, пазеха ги от острието.
Заедно, с нейната неловкост, туширана от неговото умение, те отрязаха тънко парче шоколад от тъмния блок. То се нави на масур, натроши се и падна върху хладния мрамор, образувайки съвършена конусовидна купчинка.
Ръцете му докосваха нейните, бицепсите му се притискаха до рамото ѝ. Кейд усещаше очертанията на неговото стройно, силно тяло. Чувстваше как той сдържаше енергията си, овладяваше натрупаните бързина и енергия. Обикновено Силвен не стържеше шоколада толкова внимателно, парче по парче, тя знаеше това. Ножът му сигурно прорязваше блока със същата несъзнателна инерция, с която той дишаше; мускулите, използвани в това движение, вероятно почти не усещаха съпротивлението на шоколада, неговата твърдост под ножа.
Той вдигна една люспа шоколад с пръста си и го поднесе към устните ѝ.
– Опитайте – каза той. – Кажете ми какъв е вкусът.
– Бихте ли показали и на мен как се реже шоколадът? – обади се една от американките, гледайки умолително Паскал от другата страна на масата. – Мисля, че ще ми трябва известна... помощ.
Паскал Гийо отправи към Силвен Марки поглед на закалено търпение. Силвен изобщо не го забеляза, погълнат от Кейд.
Шоколадът вече се топеше върху отворените ѝ устни. Тя го пое по необходимост, устните ѝ обхванаха леко, само за миг, пръста му.
Миглите му се спуснаха, скривайки изражението зад клепачите му.
Кейд вкуси... Не мислеше да му казва какво беше усетила. То надхвърляше шоколада, който беше горчив, доста горчив върху езика ѝ, но необикновено гладък и мек.
През него премина лека въздишка.
– Да приготвим нещо, което ще ви хареса – промълви той с изгарящ поглед и устни, извити в лека, силно мъжка усмивка, сякаш играеше някаква много любима игра.
Тя беше дивечът в тази игра, помисли си Кейд. Това ли беше? Или той беше нейният дивеч?
– Какво искате във вашия шокола, мадмоазел?
Докато изричаше тези думи, той наля бяла сметана в малка тенджерка и добави инвертна захар[23]. Нейният урок беше поел в различна посока от занятието за останалите участници. Паскал все още показваше на другите как да режат шоколада и се опитваше да запази търпение с жената, която се проявяваше като безнадежден случай и постоянно искаше индивидуални указания.
– Канела – каза тя.
– Канела? – той я погледна с лека усмивка, сякаш беше очарован от хрумването ѝ.
Но как го бе очаровала? Като своенравно дете, чиято коса той искаше да разроши?
– Вие обичате традициите – отбеляза той.
Да, Кейд вероятно обичаше традицията. "Кори" се гордееше с това, че беше шоколадът на поколения американци и нито веднъж не беше променил рецептата на десертчето от млечен шоколад.
Значи такава беше традицията. И единственият начин, по който тя искаше да наруши тази традиция, беше, като се потопеше в света на онзи шоколад, който се беше превърнал в нещо изключително, още преди раждането на страната ѝ.
– Тогава ще приготвим нещо с канела – той се доближи до рафтовете с кафявите стъклени бутилки и взе няколко пръчки канела. После взе и кубче масло, извадено да омеква. – Кажете го пак на английски?
– Канела – повтори безпомощно Кейд.
Погледът му натежа от знойна недоизказаност.
– На английски тази дума канела притежава някакво особено очарование. Заредена е с повече тайнственост и екзотика.
– Защото е мелодична – опита да каже тя. Но не можа да се сети как беше грях на френски. – Peche?
Плътните черни вежди се начумериха.
– Канела и праскови? В шоколада? Не мисля...
Той се замисли, явно неспособен да отхвърли нито едно съчетание от вкусове, без преди това да го подложи на сериозен анализ.
– Не – съгласи се Кейд. – Без праскови. Само канела.
– Захаросани праскови, може би – промълви той. Захаросани праскови. – Но нямам под ръка, освен това сега не им е сезонът. Може би мога да поръчам специална пратка от Ница. Там има пазар, където можеш да намериш захаросани продукти през есента.
Така ли правеше той, запита се Кейд. Дали бродеше из пазарите, погълнат от гледките, вкусовете и ароматите, докато в ума му се въртяха вълшебни шоколадови заклинания, вдъхновени от новите преживявания?
Прииска ѝ се да го заведе в Мароко, в Индия, ако още не беше ходил там. Прииска ѝ се Силвен да я заведе в Ница, на пазарите, които само той знаеше. Можеха да обикалят хванати за ръце, да откриват вкусове и аромати.
Какво се случваше в главата ѝ?
Не беше здравословно всичките ѝ мечти за Париж да кристализират около този човек. Той я презираше. И предишната вечер беше излязъл с красива блондинка.
– Вземете – той ѝ подаде пръчките канела и кимна към тенджерката със сметаната. Тя ги пусна вътре, наблюдавайки как белите капки обляха кафявите канелени пръчки. – На слаб огън – той задържа погледа ѝ за момент. – Винаги се започва със слаб огън.
На слаб огън.
Ако това беше слабият огън, Кейд не знаеше дали да копнее за истинската жар, или да се страхува от нея.
Ужасът и копнежът представляваха много могъща комбинация от вкусове.
Тя постави тенджерката до котлона, погледът ѝ обходи помещението, преброди големите чували от зебло с неизвестно засега съдържание, пробяга по кафявите шишета, до вратите към склада. Кой знае какви богатства се криеха там? Коя дума отключваше тези врати? "Какао, отвори се"!
Кейд се опита да прецени какво беше слаб огън според френските мерки за температура и как се командваше печката. Да видим, тя знаеше това. Щом идеалната температура за съхраняване на шоколада беше 17 градуса по Целзий, тогава – ръката на Силвен обхвана нейната, насочи я и натисна две копчета.
По тялото ѝ плъзна топлина. Предпазливостта най-сетне надигна глава, последвана от гнева. Какъв абсолютен негодник беше този Силвен Марки.
Арогантен негодник. Толкова беше сигурен в своята привлекателност, че я използваше като инструмент за наказание.
Сигурно такава беше мотивацията му. Иначе защо би правил това?
За един безумен миг ѝ хрумна да се опита да преобърне ситуацията. Да го побърка с нейната привлекателност. Но тя беше облечена във фанела и огромна сладкарска куртка и носеше грим като героиня от стар ням филм. А нейният магически талисман беше шоколадовото десертче "Кори", което извикваше презрителна гримаса върху устните на вещия какаов магьосник.
– Доминик Ришар по същия начин ли прави това? – попита тя задъхано, опитвайки се да създаде впечатлението, че само го използваше, за да се докопа до истинска звезда в бранша.
Не беше нужно да влага чак такова задъхване във въпроса, за да предаде желаното впечатление, но докосването на ръката му я извади от релси.
Ръката се отдръпна на милиметър. Когато Кейд го погледна крадешком, той изглеждаше много ядосан.
– Не мога да кажа, че съм изучавал неговата техника за наливане на сметаната в тенджерата – отбеляза той хладно. – Но едва ли е много по-различна.
И още как. Техниката на Силвен за наливане на сметана в тенджерката я караше да се чувства като котка.
– Не, имах предвид всичкото това – Кейд махна с ръка, за да опише цялата работилница и процеса.
– Не знам – процеди Силвен, вече хапливо. – Може би трябва да дебнете него, щом толкова държите да се запознаете с неговите методи.
Устните ѝ се свиха ядосано и тя пламна от обида. Тя не... е, тя наистина дебнеше и преследваше Силвен, но беше отвратително от негова страна да го каже на глас по този начин.
– Избрах ресторанта напълно случайно – нима той си въобразяваше, че тя би си причинила нарочно подобно мъчение?
– Има учудващо голям брой добри ресторанти в Париж, които не са в моя квартал – изтъкна той.
Беше трудно да се поддържа разговор е невъзпитан човек, който се възползваше от всяка възможност, за да я настъпва но болезнените места. Дали повечето разговори в Париж приличаха на дуел по фехтовка, или просто те двамата имаха специална връзка?
– Нямах представа, че живеете наблизо.
Той примигна, без да знае какво да каже.
– Не знаете ли къде живея?
Кейд беше убедена, че разполагаше с тази информация някъде в досиетата. Просто не беше обърнала внимание на домашния му адрес.
– Ще потърся тази информация, ако така ще се почувствате щастлив.
Още една пауза.
– Вие се интересувате само от моя шоколад, нали?
Кейд го изгледа равнодушно. Какво си въобразяваше той?
Какво си мислеше? И дали му харесваше онова, което си мислеше? Ако да, как точно му харесваше? С арогантно удовлетворение или с нещо друго...?
– Мисля, че споменах интереса си към вашия шоколад при първата среща – изрече тя натъртено. – Всъщност убедена съм, че моята асистентка е намекнала за това, когато е уговаряла моето посещение тук.
Той направи неясен жест при споменаването на тяхната първа, вбесяваща среща.
– Помислих, че вие просто искате да посетите моята лаборатория, докато сте в Париж. Съгласих се в знак на най-обикновена любезност.
– Не бях забелязала, че любезността е водещ мотив в постъпките ви – отбеляза безизразно тя.
В шоколадовокафявите му очи моментално проблесна възмущение.
– Дори в момента проявявам любезност!
Да не би от любезност да докосваше с пръст устните ѝ, докато ѝ поднасяше разкошен горчив шоколад? Защото ако беше така, тя щеше да го убие.
Него и любезната му приятелка.
– Приготвям ви шоколад – добави той. – По-любезен от това не мога да бъда.
Наистина ли, помисли си тя, безвъзвратно съблазнена и сразена.
Значи приготвяше шоколад, импровизираше тук само за нея?
– Но ако се опитате да го продадете или да поставите моето име отгоре, или да го възпроизведете в някаква масова, опорочена версия на псевдошоколад, ще се обърна директно към съда в Съединените щати, където ще ви осъдя да ми платите няколко милиона долара.
– Може ли да прескочим частта със съдебния процес и просто да сключим договор – предложи Кейд. – Вие пак ще получите милиони, при това по един значително по-лежерен начин.
Силвен Марки стисна зъби. Той взе големия нож и го плъзна по големия блок, отрязвайки втори лист шоколад със светкавична бързина.
Стомахът на Кейд се сви от вълнение при мисълта колко се беше сдържал преди малко, когато ѝ показваше правилното движение. Същата тръпка премина и по някои други части на тялото ѝ. Този мъж я караше да се разтапя като шоколад.
– За каква сума трябва да ви осъдя, за да ви накарам да съжалявате за някоя ваша постъпка?
Кейд се замисли.
– Мисля, че няколко милиона долара вероятно ще привлекат вниманието на компанията – всъщност всеки съдебен процес беше потенциален проблем за обществения имидж на компанията, винаги съществуваше рискът медиите да захапят стръвта и да представят ищеца като рицар на бял кон.
– Вниманието на компанията не ме интересува – процеди рязко той. С ловко движение на ножа прехвърли шоколада в друга тенджера и я постави върху съда за водна баня на котлона до този, на който къкреше нейната сметана и бавно поемаше аромата на канела. От врящата вода се вдигаше ефирна пара. – Ако ми направите нещо, искам вие лично да съжалявате.
Кейд се сещаше най-малко за десет начина, по които той можеше да я накара да съжалява още тук и сега. Но тя съумя да се въздържи да му даде списъка със слабите си места. Едно беше да се изживява като камикадзе и съвсем друго да извърши безсмислено самоубийство.
Освен това тя изпитваше силно подозрение, че той също си имаше своите слаби места. В неговата тенджерка шоколадовите масури се топяха безпомощно на толкова слаб огън, че друга субстанция дори не би забелязала топлината.
Тези шоколадови стърготини бяха същите като нея. Той вероятно не се опитваше да я разтопи.
– Да разбирам ли, че не бива да използвам канела в продуктите на "Кори" до края на живота си, или се опитваш да изтръгнеш от мен нещо друго?
Той разбърка шоколада, видимо ядосан.
На минаване покрай него за шепа шушулки ванилия, които да раздаде на учениците, Паскал Гийо му хвърли ироничен поглед. Силвен се сконфузи и се вглъби още по-сериозно в шоколада.
– Тя ми каза, че името ѝ е Маги Сондърс – спомена Паскал.
Кейд си спомни за съдбата на кредитната си карта и я налегнаха угризения.
– Знаете ли кое е странното? – каза Силвен, по-скоро на нея, отколкото на Паскал. – Мислех си, че компания от калибъра на "Кори" си има специални агенти за корпоративния шпионаж.
Така беше. И тези хора трудно можеха да бъдат проследени за връзка с членовете на фамилията или директорите.
– Гледали сте прекалено много филми – отряза го Кейд. – Всъщност ние сме много практично семейство.
Действително бяха практични. Нима не се виждаше от е стабилния ръст в продажбите им? Кой нормален бизнесмен би искал да плати на друг човек, който да измъкне тайните на водещ парижки шоколатиер?
Паскал поклати глава с един последен предупредителен поглед към Силвен, който се направи на разсеян, и се върна при другите, раздавайки им семенцата ванилия[24].
– Мислех, че местата в този семинар са запълнени още преди шест месеца – отбеляза Силвен. – Обикновено е така. Вие явно сте се записали под фалшиво име, още преди да ми направите вашето предложение?
Ако я хванеше в лъжа, със сигурност нямаше да ѝ спести унижението и да ѝ позволи да запази достойнството си. Но той едва ли се занимаваше лично с процеса на регистрация на участниците в обученията, нали? Би било пилеене на скъпоценен шоколадов талант.
– Не, беше импулсивно решение. Сигурно някой се е отказал в последния момент.
Кейд се запита дали беше морално правилно да се измъкне сега и да блокира плащанията с кредитната си карта. Ползата от самоличността на Маги Сондърс не беше продължила повече от пет минути.
Но ако излезеше навън, дали щяха да я пуснат да влезе обратно?
Колко точно беше готова да заплати, за да се научи да овкусява сметана и да топи шоколад, две неща, които отдавна умееше до съвършенство? Това обучение за туристи беше приятно. Силвен Марки дори беше проявил садистичната любезност да не я изхвърли, след като я беше разкрил. Но занятието нямаше нищо общо с потапянето в света на парижкия майстор шоколатиер, за което Кейд бе мечтала.
Силвен Марки се наведе към нея, за да погледне сметаната, и всички мисли за кредитната карта изхвърчаха от ума ѝ. Той взе една чиста лъжица и загреба мъничко сметана, за да я опита. Съсредоточен върху вкуса, той притвори леко очи, а Кейд продължаваше да го гледа безпомощно, копнеейки да вкуси аромата върху езика му.
Той отвори очи и ѝ се усмихна, после топна друга лъжица в сметаната и поднесе малко сметана към устните ѝ.
– Какво мислите?
Имаше силен и сладък вкус на канела. Значи и неговата уста имаше вкус на канела. Кейд се почувства като сметаната, която бавно се насищаше под погледа му с желаната топлина и вкус.
Тя се опита да направи адекватен коментар.
– Прекалено ли е?
– Шоколадът ще тушира вкуса донякъде – каза той. – Отдавна не съм работил с канела, така че това е експеримент. Да видим какво ще се получи.
– Защо отдавна не сте работили с канела? – попита тя, когато той бръкна да извади пръчките от сметаната. За нея това беше логична комбинация от вкусове.
– Много е старомодна – той изсипа нейните парченца шоколад в сметаната.
Кейд се сгърчи вътрешно. Наистина ли? Нейният вкус беше демоде за този ненадминат шоколатиер? Това обясняваше усмивката му, когато беше споменал традицията.
– Et maintenant, fouettez[25] – тикна ѝ една голяма бъркалка в ръката. – Дръжте здраво и бъркайте енергично – той се усмихна лекичко на собствените си думи, но не сподели мисълта зад тях.
Кейд стисна дръжката на бъркалката и се зае да смесва шоколада и сметаната в лъскава кафява субстанция.
– Някога темперирали ли сте шоколад на ръка, мадмоазел?
Да, два пъти на обучения в Щатите, с незавиден успех.
Но ако кажеше да, той можеше да не я научи или още по-лошо, да я остави да се оправя сама, затова Кейд поклати глава.
– Добре, елате тук, на плота. Вземете – той постави ръката и върху дръжката на тенджерката. – Изсипете около една трета от шоколада върху плочата.
Шоколадът се разля по мрамора: копринен, топъл, кафяв. Блясъкът му под светлината ѝ напомни за онзи топъл блясък в очите на Силвен Марки.
– Започваме да работим – той взе по една метална шпатула във всяка ръка, едната – дълга и широка около осем сантиметра, а другата – по-широка и по-къса, и започна да остъргва, отлепя, премята и разстила шоколада между двете шпатули с отработени, ловки движения.
Силвен правеше същото при тяхната първа среща. И оттогава Кейд си фантазираше, че тя беше шоколадът под него. Тя го изгледа безпомощно.
– Видяхте ли? Сега опитайте вие – той постави шпатулите в ръцете ѝ, пръстите му отново погладиха нейните.
Тя си мислеше, че имитира нелошо движенията му, макар и много по-непохватно.
Той се засмя.
– Още веднъж – той застана зад нея, така че стройното му мускулесто тяло да се опира в нейното по цялата дължина на гръбнака. Кейд почувства как дъхът му наелектризира косата на темето ѝ и в главата ѝ настъпи пълен вакуум.
Той обхвана с длани ръцете ѝ върху шпатулите. За секунда, докато се опитваше да насочва ръцете ѝ в правилните движения, тя се опита да надделее, а липсата на синхрон наруши плавността на процеса.
– Отпуснете се – прошепна той в ухото ѝ. – Оставете аз да ви водя.
Ако се отпуснеше, Кейд щеше да се размекне до такава степен, че щеше да се наложи Силвен Марки да я вдигне на ръце и да я отнесе право в леглото. Или да я просне тук, върху мраморната маса и да помоли всички останали да излязат.
Тялото му беше толкова топло зад нейното. Ръцете му бяха толкова изваяни и толкова силни, идеални за тази работа. От другия край на мраморния плот една от японките я изгледа с присвити очи, от които бликаше чиста завист.
– Et puis touchez[26] – промълви в ухото ѝ той. – Докоснете го с опакото на ръката си. Не трябва да усещате нито топлина, нито хлад. Шоколадът трябва да е с телесната ви температура. Трябва да ви... пасва идеално – той потопи кокалчето на кутрето си в шоколада, докато тя правеше същото. – Усещате ли?
Кейд не знаеше дали нейната телесна температура в момента беше надежден индикатор за темперирането на шоколада. Тя вреше и кипеше отвътре.
А Силвен? Нима все още беше студен като краставица?
– Колко време сте се учили да правите това? – попита единственият французин в групата, който работеше през няколко места на мраморния плот.
Силвен се обърна, за да му отговори. Явно не му струваше никакво усилие да се откъсне от нея.
Прииска ѝ се да бяха само двамата. Не защото Кейд не искаше да е поредната туристка в групата, а защото си мислеше, че не би допуснала това да му се размине, ако бяха сами. Щеше да избухне, по един или друг начин, и било като го награби или като го фрасне с купата със сметаната по главата, щеше да го принуди да престане да си играе с нея. Защото той си играеше с нея, нали?
Мисълта, че Силвен Марки може би не се опитваше да я побърка, ѝ подейства като студен душ. Може би той просто си беше такъв, а жените падаха като зрели круши в краката му.
Добре, че не бяха сами, помисли си Силвен. Защото ако наоколо нямаше други хора, той не знаеше със сигурност дали не би проявил прекомерна настойчивост, да си позволи нещо повече, да прибърза. Като тийнейджър се беше научил на търпение по трудния начин, плащайки висока цена всеки път, когато губеше контрол и показваше похотта си, преди лелеяното красиво момиче да е напълно омагьосано от шоколада.
Междувременно той беше пораснал. Журналистите обичаха да го наричат beau, дори Шантал настояваше, че това беше вярно, така че Силвен го приемаше на доверие. Но всъщност той нямаше представа как да привлече жена, без да прибягва до шоколада.
Нямаше значение. Шоколадът се беше оказал извънредно ефективен.
Ефективността му в момента го влудяваше. Госпожица По-велителката на всичко, което можеше да се купи с пари, толкова изящна, арогантна и настойчива, изгубена в огромната куртка на майстор сладкар, му позволяваше да стои толкова близо зад нея, докато той я въвеждаше в темперирането на шоколад. Тя облизваше пръстите му, облизваше лъжицата, които той поднасяше към устните ѝ. Опитваше топлината на шоколада.
Изчервяваше се. Непрестанно се изчервяваше.
Това не се купува с пари, помисли си Силвен, но и това не беше съвсем вярно. Открай време го привличаха богати и елегантни, уверени и овладяни жени. Още в гимназията, когато той дори не смееше да мечтае да ги съблазнява – преди да изучи шоколада – точно такива жени го привличаха. Нима ѝ позволяваше да го купи с парите си?
Тя беше влязла в неговата собствена лаборатория, напълно уверена, че можеше да го купи и да го произвежда във фабрика, а той съвсем възпитано и категорично я беше поставил на мястото ѝ.
Но ето че сега, два дни по-късно, той ѝ позволяваше да се внедри в обучението му. Даваше ѝ частен урок с практически занятия.
С много практични занятия. Беше се принизил до състояние на първично желание. Добре, че куртката на главен готвач можеше да скрие доста неща.
Тя защо му позволяваше това, запита се той. Защо не беше очертала линията, защо не беше заявила границите на личното си пространство? А тя му позволяваше да прави каквото си поискаше.
Кейд Кори изобщо не приличаше на жена, която се даваше лесно.
Дали всъщност тя не го манипулираше, запита се той, докато ѝ показваше как да разрязва шоколада на малки парчета. Дали не беше станал за смях?
Известно време Силвен Марки имаше склонността да се оставя в ръцете на жени като Кейд Кори. Мислеше си, че вече я е надраснал, но снощи Шантал му беше показала недвусмислено, че той отново се оставяше да го заблудят. Силвен си спомни приятелския поглед на съжаление в очите ѝ, предупредителното поклащане на главата ѝ.
Той трепна. Кейд Кори дори не знаеше къде живее той, известен ѝ беше само адресът на магазина му. Тя сама му го беше казала.
Силвен имаше богат опит в това да се оставя да го използват. Той знаеше, че жените, които го използваха, рядко осъзнаваха какво правеха всъщност.
Така че ако Кейд Кори правеше това целенасочено, това беше донякъде окуражаващо.
Но все пак не извиняваше идиотското му държане.
За един безнадежден, романтичен, непохватен тийнейджър можеше да се намери извинение, когато се опитваше да привлече, пък макар и за миг, вниманието на най-красивите, най-изисканите момичета, докато ги съблазняваше с шоколад.
Дори за идиотското държане на младеж на двайсет и няколко години имаше извинение, когато започваха да настъпват първите промени и той изведнъж започваше да привлича жените наляво и надясно. Отнело му беше няколко години да свикне с новото положение и още няколко години, докато се научи да не се оставя да му разбиват сърцето отново и отново, докато се учеше, че не всяка жена, която блестеше отдалеч, имаше златно сърце.
Много от онези жени, които изглеждаха толкова красиви и изискани, изпитваха ненавист към своите настоящи съпрузи, които пропускаха да споменат; някои бяха неспособни да мислят за когото или каквото и да е друго, освен за себе си; някои бяха толкова гладни духом, че той се чувстваше като засмукан в черна дупка. С две думи, това, че жените си падаха по него сега, не означаваше, че не го използваха.
Едва през последните две години той бе започнал да проявява известна интелигентност във връзките си, определена уравновесеност, каквато не бе имал преди. Не че все още не се изхвърляше на всичко, което блестеше, но поне се въздържаше да поднесе сърцето си на сребърен поднос. Беше научил, че ако искаше да намери съкровище, трябваше да го търси и преследва, при това много, много внимателно.
Но Силвен ненавиждаше да действа внимателно. Предпазли- востта не беше в природата му.
Той искаше да намери единствената жена и да и се отдаде без остатък, да ѝ даде сърцето си, ума си, тялото си. Искаше нейните звуци и ухания да пропиват общото им жилище, искаше да готви заедно с нея в кухнята, искаше някой ден да имат деца, които да ги будят на всеки няколко часа и да разхвърлят по земята играчки, в които той да се спъва.
Силвен Марки искаше истинска награда.
А нямаше да я намери, падайки си по някоя милионерка, която не се опитваше да скрие факта, че искаше да го купи, заедно с всичко, което беше постигнал в живота.
Групата ученици се разпускаше за обяд. Той вдъхна за последен път аромата на косата ѝ, след което направи едно от най-трудните неща в живота си, след отварянето на вратите на неговата собствена шоколатерия преди години. Отдръпна се от Кейд Кори.
Не знаеше дали го направи в опит да спаси себе си – идиота, или да я накаже, задето проявяваше интерес единствено към неговия шоколад и не към него, но дори успя да ѝ се усмихне.
– Мерси, мадмоазел Кори, че се присъединихте към нас тази сутрин. Опасявам се, че не мога да ви позволя да останете за следобедната сесия, тъй като ще се занимаваме с неща, които не искаме да споделяме с широката публика.
Тя го изгледа така, сякаш я беше ударил. Или по-лошо, сякаш я беше съблякъл гола, под предлог че я съблазнява, а след това се беше изсмял и я беше обърнал с лице към хиляди присмехулни лица.
В очите ѝ се надигна нещо с могъща сила. Неговият пулс се ускори, докато той се подготвяше за нещо, за всичко...
Тя се обърна рязко и тръгна към изхода. Без да каже нито една дума. Без да му даде да разбере каква беше онази могъща сила, която се надигаше в нея.
Силвен Марки тръгна след нея, надявайки се, че тя ще каже нещо.
Вече се ругаеше вътрешно. Всъщност той не искаше тя да си тръгне.
Той просто... си беше помислил, че е в негов интерес да я прогони.
– Струва ми се, че все още носите нашата куртка, мадмоазел – спомена той, когато Кейд Кори посегна към топката на бравата, опитвайки се да измъкне думата от устата ѝ.
Тя се изчерви още по-силно, челюстта ѝ се стегна до невъзможност. Ръцете ѝ трепереха толкова неовладяно върху копчетата, че не можеше да ги разкопчае.
– Вземете – каза той притеснено и вдигна ръце. Той беше идиот. Съществуваше повече от един начин да се държи като идиот и той току-що го беше доказал. Преди миг беше отрязал собствения си нос, за да направи напук на лицето си. – Може ли да помогна?
– Не смейте да ме докосвате – в гласа ѝ вибрираше толкова силен гняв, че той отпусна ръцете си, а четиринайсетгодишният тийнейджър в него се събуди, онзи, който будеше в момичетата единствено отвращение.
Той стоеше непохватно, докато тя се бореше с копчетата едно по едно, разкопчаваше куртката бавно и безславно, под погледите на всички, с пламтящи страни. Силвен се питаше защо тя просто не съдереше куртката – да я смъкне със сила, да скъса копчетата, да я захвърли на пода и може би да хвърли отгоре няколко банкноти за покриване на щетите, а после да изхвърчи навън. Струваше му се някак присъщо за американска милионерка.
Накрая тя съблече куртката, разкривайки отдолу най-абсурдната огромна фланела, която можеше да си представи човек. Силвен не можа да сдържи усмивката си.
– С какво сте облечена? Дошла сте на моето обучение по пижама?
Американци. Притежаваха всичките пари на света и нямаха грам вкус.
Тя го зашлеви с поглед, хвърли куртката в ръцете му и излезе навън.
Силвен Марки остана с куртката в ръце, загледан след нея. Току-що беше позволил на малодушието да го превърне в глупак. Човек не можеше да се изчервява нарочно.
Освен това липсата на Кейд Кори, която да побърква умело, когато знаеше, че би могла да го прави, съсипа остатъка от деня му.
А той имаше само телефонния номер на секретарката ѝ. Ами ако тя повече не се върнеше?