Крадецът на шоколад

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Кейд ругаеше подвижния душ в банята на апартамента си в понеделник сутринта, все още с натежала глава от семейното събиране, когато телефонът ѝ започна да вибрира като луд. По същото време лаптопът ѝ пое функцията на камбанария, огласявайки звънко пристигането на дълга поредица от съобщения. Телефонът беше включил гласовата поща и моментално започна да звъни отново, докато Кейд успя да си вземе хавлия и да стигне до него, мокра и трепереща от студ в недобре отоплената стая.

– "Тоутъл Фудс" е предприел опит за враждебно поглъщане на "Девън Кенди" – каза баща ѝ и нервите ѝ се наелектризираха на двеста процента, адреналинът се изстреля през тялото така, сякаш след като беше излязла от банята тя беше открили в стаята си разярен и готов за нападение тигър.

– Merde – процеди тя. – Тръгвам веднага.

Тя нахвърля най-необходимото в малкия куфар, без да отлепва телефона от ухото си, нареждайки на своята асистентки в Мериленд да ѝ запази място за първия полет или да ѝ наеме частен самолет, за оптимална ефективност. Пъхна мечето-ръкавичка за пръст в дамската си чанта. Остави повечето неща в апартамента и махна на едно такси, докато почти тичешком пресичаше улицата към шоколатерията.

– Изчакайте тук – нареди тя на таксиметровия шофьор. Ще ви платя, не се тревожете.

Адреналинът я беше завладял, умът ѝ беше съсредоточен почти изцяло върху тигъра. Но тя трябваше да види Силвен. Трябваше... да го вземе с нея.

Но тя не можеше да направи това. Тя не можеше да го купи от елегантната поставка в магазина, да го опакова и да го отнесе у дома с нея. Защото ако го измъкнеше от неговата шоколатерия и неговия град, би било същото като да вземе брадва и да отсече крайниците му.

"Ти можеш да бъдеш част от нещо и без да го притежаваш. Можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш."

– Дайте ми... десет кутии – каза тя на най-близко стоящия продавач на влизане в магазина. Тя познаваше своя свят и знаеше как щяха да изглеждат следващите няколко седмици. Нямаше да спят и нямаше да се хранят с истинска храна; асистентките щяха да им носят храна и кафе, докато те щяха да работят без прекъсване. Кейд имаше двайсет кутии с шоколад от други шоколатиери в хладилника горе. Но не ги беше взела и ръчния си багаж. Тя искаше да има по нещичко от Силвен Марки всеки ден. Понякога дори много от същото, според сериозността на положението у дома, без него.

Под въздействието на адреналина, коремът ѝ започваше да се свива болезнено.

Те дори не... къде бяха те, в тяхната връзка? Той дали щеше да тъгува? Щяха ли да се чуват и да си изпращат целувки по телефона? Едва ли. О, боже. Дали той изобщо щеше да ... добре, където точно бяха те? Той я беше запознал със семейството си, но очевидно беше представял много жени на родителите си.

Дали щеше да вдигне рамене и да продължи напред? На света имаше и други жени, които обичаха шоколада и сексапилните мъже, които можеха да му се хвърлят на врата със същия отчаян копнеж като нея. Дори сега в магазина имаше две красиви, невероятно изискани парижанки.

Кейд ги огледа със стиснати устни.

Те я изгледаха хладно и навириха нос.

Можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш. Дали това беше заявка за свобода – тя можеше да се вижда с него, но не биваше да смята, че той беше неин и че не трябва да се вижда с други жени?

Тя влезе в лабораторията, обходи я с поглед, неспособна да открие тъмнокосата глава, която търсеше. Стомахът ѝ се беше стегнал на възел, страхът и адреналинът се бореха в тялото и, от което ѝ прилоша и ѝ се зави свят, сякаш беше прекалила е енергийните напитки.

– Силвен не е тук – каза Паскал, като за момент спря подготвянето на съда за водна баня. – Имаше среща с кмета и няколко други шоколатиери, за да обсъдят идеята за създаването на Journee du Chocolat с малките ученици, за да могат да се запознаят отблизо с различните гастрономически професии.

Кейд погледна часовника си.

– Кога...?

– Вероятно следобед.

Ако имаше нещо по-лошо от това да се терзае как щеше да реагира Силвен на нейното заминаване за няколко седмици, то беше да не успее дори да го види за последен път и поне да се ориентира накъде вървяха отношенията им. Дали щеше да я целуне силно, да я помоли да не заминава или да каже просто "чао"?

Тя влезе в кабинета му, извади една от своите информативни визитки, които ползваше вместо бележки, опитвайки се да измисли какво да напише. Мили боже, какво можеше да напише върху листчето?

Но тя не можеше да му се обади и да прекъсне срещата му с кмета. Това не беше допустимо. Тя не би искала той да направи същото, докато тя провеждаше среща с акционерите ни "Девън Кенди".

– Отивате ли някъде? – подвикна Паскал от вратата, с присвити и много студени очи.

– Има... – как се казваше враждебно поглъщане на френски? – Врраждебно поглъъщане? – опита тя. С френския човек никога не знаеше. Понякога тези английски бизнес фрази вършеха работа, ако човек налучкаше правилното произношение.

Паскал я погледна така, сякаш ѝ бяха поникнали рога и тя беше заговорила на езика на демоните. Явно не разбираше нито дума. Във всякакъв смисъл.

Тя му обърна гръб и написа върху една своя визитка Jе t'appellerai. Ще ти се обадя. Подписа се с инициалите си, КК. Ако не ги познаеше, тя щеше да се върне единствено, за да му размаже фасона.

Прииска ѝ се да можеше да му остави нещо, нещо също толкова силно и разкошно и символично като тъмния горчив шоколад, който той беше оставил пред вратата ѝ онзи ден. Но тя нямаше нищо.

Кейд се поколеба, ръката ѝ стисна шоколадчето "Кори" в чантата си. Шоколадчетата "Кори" нямаха никаква стойност за него. Но тя го измъкна решително и го остави под визитката. Силвен можеше да го тълкува както искаше. Може би никак.

Кейд се обърна, куфарчето на колелца се завъртя послушно след нея, докато тя се насочи отново към магазина.

– Мадмоазел Кори – младият, елегантен продавач, който навремето ѝ се беше надувал, изглеждаше смутен. – Не знам дали мосю Марки би искал да ви позволя да платите това.

– Няма проблем. – Кейд му подаде кредитната си карта. – Таксувайте ми още десет и ми обещайте, че всеки ден ще давате по една на бездомника с новото кожено яке в Люксембургската градина, докато се върна.

Зимата настъпваше и само най-доброто можеше да помогне на бездомника да я преживее. Наред с вълнените чорапи и коприненото термо бельо, което му беше занесла онзи ден, Кейд се запита дали би могла да убеди човека да отиде в приют.

– Мосю Марки вече ми заръча да го направя, мадмоазел. Не мога да ви взема пари.

Наистина ли? Лицето ѝ се озари от усмивка. Когато се върнеше, тя щеше да поговори с него. В главата ѝ вече се зараждаше идея за информационен ден под надслов "Шоколад за бездомните" и ако му останеше време след организирането на деня за учениците, Силвен щеше да бъде идеалният партньор за тази инициатива.

Когато се върнеше. Тя щеше да си повтаря постоянно тези три думи.

Тя натъпка кутиите в почти празното куфарче и се качи в таксито.

Два часа по-късно Кейд се върна. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Как можеше да си загуби паспорта в такъв момент?

Тя винаги го носеше със себе си. Дали се беше улисала и го беше оставила в другата дамска чанта? Не. Дали го беше пуснала в джоба на по-големия куфар? Не. Къде беше, по дяволите?

Кейд претърси целия апартамент, като междувременно говореше по телефона на асистентката си, за да ѝ каже, че беше изпуснала първия полет, затова трябваше да ѝ запази място за следващия след два часа. После се обади на баща си и на своя развълнуван, почти радостен дядо, за да научи всички подробности около офертата на "Тоутъл Фудс" и случващото се там, както беше направила и в таксито, като през цялото време не спираше да търси паспорта си.

Накрая я осени проблясък на подозрение. Не съвсем пълнокръвно подозрение. Просто... тя беше претърсила всички възможни и невъзможни места. Или беше откраднат и тя не беше забелязала и сега имаше нужда от посолството да ѝ издадат експресно нов паспорт, или... хм, щеше да провери една последна възможност.

Тя се върна в шоколатерията и дори не забеляза студените погледи, с които я посрещнаха всички там.

Силвен стоеше до мраморния плот. Паскал може би я беше излъгал за продължителността на отсъствието му или той беше приключил срещата с кмета по-рано от очакваното. И двата варианта бяха възможни. Но сега той беше тук.

Той стоеше там, поставил длани върху мрамора, с наведена глава, забил поглед право пред него. Не помръдваше и не правеше нищо. Дори не си беше сложил бялата куртка, шапката и престилката, а Кейд никога не го беше виждала да проявява незачитане към професионализма в неговата собствена лаборатория.

Заля я мощен прилив на облекчение, желание да се хвърли в ръцете му и да го прегърне с всички сили.

Тогава той вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

Силвен кипеше от гняв.

Беше разярен по начин, в сравнение с който гневният му изблик при онова първо предложение да постави името си върху шоколадчетата "Кори" приличаше на случаен израз на раздразнение по незначителен повод. Погледнат в тази перспектива, въпросният гневен изблик може би беше именно леко раздразнение.

– Липсва ли ти нещо? – попита той, изричайки всяка дума отчетливо и прецизно, сякаш яростта можеше да изкристализира в някакъв интелектуален диамант. Което може би беше възможно на френски.

– Моят... паспорт – каза Кейд. Изведнъж идеята да го потърси тук престана да ѝ се струва толкова абсурдна.

Той посегна към задния джоб на дънките си, извади паспорта и го хвърли на мраморния плот. Звукът отекна високо в замрялата лаборатория.

– Знаех, че ще постъпиш така – каза той, много тихо, така че думите му да не достигнат до чужди уши в мъртвешката тишина на лабораторията. – Знаех, че ще скочиш на самолета в момента, когато ти скимнеше. По този начин поне те принудих да ми го кажеш в очите.

– Щях да ти се обадя – започна тя, но млъкна преди думите ѝ да предизвикат още по-силен изблик на ярост. Другата му ръка се отлепи от мрамора и от нея изпадна нещо смачкано, визитката ѝ с обещанието да му позвъни.

– Мерси – каза той, последната сричка на думата разсече въздуха като меч. Последвалата ругатня се стовари като стенобойна машина: – Va te faire foutre[37].

– He, ти не разбираш – тя тръгна към него, посягайки да докосне ръката му.

Той се отдръпна от нея сякаш беше чумава.

Добре, вече имаше отговор на един въпрос: пукаше му. От друга страна, всичко беше отишло по дяволите.

– Възникна непредвидена ситуация. "Тоутъл Фудс" са направили оферта за враждебно поглъщане на "Девън Кенди". Знаеш ли какво означава това?

Той я погледна с ледено изражение.

– Не.

Което не беше изненадващо, тъй като тя не знаеше как да го каже на френски.

– Не можем да позволим "Тоутъл Фудс" да придобие "Девън Кенди". Не можем. Трябва да измислим нещо – дори докато изричаше това, част от мозъка ѝ пресмяташе: те разполагаха с три милиарда във финансови резерви. Офертата на "Тоутъл Фудс" възлизаше на 17.6 милиарда и вероятно не беше окончателната оферта. Финансирането можеше да идва от...

– За теб това е по-важно от...? – Силвен замълча, сам се преряза с категоричен жест на ръката.

Кейд се поколеба, опитвайки се да обмисли положението, да предвиди скрития смисъл на думите си, преди да ги каже. Той се беше възспрял. Но беше изрекъл въпроса си до средата, преди да размисли, така че тя вече знаеше другата му половина.

– Нима казваш, че трябва да избера? Че мога да бъда Кейд Кори от шоколадовите фабрики "Кори" или мога да бъда твоята – неговата какво? – тук, с теб, но не мога да бъда и двете?

Челюстта му беше стисната до болка, изчистената линия на профила му беше сърцераздирателна, като творение на изкуството, което тя току-що беше разбила.

– Аз съм тук. Ти ще бъдеш в Америка. Океанът е голям.

Кейд разтърка с пръсти точката между веждите си, адреналинът не ѝ позволяваше да се разплаче, обричайки я единствено на болка и трескаво безпокойство.

– Сега трябва да тръгвам. Ти нали ще...?

Нали няма да свалиш някоя от онези красиви парижанки в магазина ти, нали ще ме чакаш?

Как човек печелеше правото да поиска това от някого, когото познаваше само от няколко дни? Луда ли беше тя? Какви бяха те? Кейд все още не беше съвсем сигурна дали няма нещо между него и Шантал. Така че щом тя не можеше да знае със сигурност дали имаха моногамна връзка – продължаваща по-малко от две седмици, през което време тази връзка беше основно сексуална – тогава как можеше да го помоли да я чака?

Той стисна челюст.

– Ще се върна – обеща тя, задържайки погледа му. Може би нямаше право да иска нещо, но умееше да дава обещания. И умееше да ги спазва. Кейд контролираше отчасти съдбите на толкова много хора освен трийсетте хиляди служители на фабрики "Кори", че беше престанала да ги брои още като дете, защото ѝ се завиваше свят. Кейд Кори държеше на думата си.

Тя протегна двете си ръце към него.

– Ти прави... каквото решиш. Не ми дължиш нищо. Но аз ще се върна.

Той се изправи и обходи с настойчив, остър поглед притихналите хора в лабораторията.

– Са vous derange? – попита той с леден тон служителите си. Ако обичате?! Двама човека се размърдаха вяло, без да ги изпускат от очи.

Силвен заобиколи плота, хвана я за ръката и я дръпна или може би я изпрати навън до таксито. Духаше силен вятър, който го прониза до кости през тънката памучна риза. Той сигурно усети студа, но не реагира. Погледна Кейд, без видима промяна в изражението си.

– Je suis tombe amoureux de toi[38] – каза той c гневен глас, сякаш се бореше с рана, която бе предвидил отдавна. – Направи.. каквото решиш. Не ми дължиш нищо. Но аз мисля, че те обичам.

Кейд го погледна, обзета от чувството, че някъде в далечината беше избухнала бомба и ударната вълна беше стигнала до нея, и тя не можеше да чува, не можеше да вижда, можеше само да чувства, зашеметена.

– Има ли нещо между теб и Шантал? – попита неочаквано тя.

Силвен я изгледа втрещен.

– Не – после осмисли въпроса и устата му стана още по-тъжна, ако това изобщо беше възможно. – Искаш да кажеш, че ти си допускала това и ме питаш едва сега?

Кейд наведе глава в безмълвно потвърждение и се изчерви.

Ръката му се вкопчи в покрива на таксито.

– Нима приемаш другите хора като играчки, които можеш да вземеш, да ги разтърсиш, а после да ги пуснеш на земята?

Устата ѝ зяпна от удара. Тя изобщо не правеше така. Тя просто – просто искаше това толкова силно, не беше възнамерявала да задава никакви въпроси. Не искаше да остави нищо – било то неговите отговорности или нейните, или вероятността да нарани себе си или него – да застане на пътя ѝ.

– Аз просто... просто се опитах да взема каквото исках – каза тя с глух глас. Защо прозвуча толкова ужасно, когато го изрече на глас?

Свитият юмрук се смъкна от покрива на таксито.

– Сериозно – каза той, почти сговорчиво, сякаш яростта, която тлееше в очите му, беше прекалено интензивна, за да рискува да навлезе в гласа му – va te faire foutre[39].

Той се обърна и тръгна към магазина.

Кейд, потъвайки в таксито, се спря за момент, стиснала вратата.

– Ти не го ли направи? – извика тя след него. – Не се ли опита да вземеш, каквото искаше?

Уверената крачка на Силвен се поколеба. Той се обърна и проследи как таксито потегли.

През целия път до летището Кейд Кори не помисли нито веднъж за "Тоутъл Фудс" или "Девън Кенди".