Крадецът на шоколад

ПЕТА ГЛАВА

Доминик Ришар също не прие радушно идеята ѝ. Той не беше чак толкова груб колкото Силвен Марки – или по-скоро не беше чак толкова неустоимо привлекателен, не я караше да си фантазира, че е шоколадът, разстлан на плота пред него и темпериран от неговата ръка, и не притежаваше онзи неповторим усет за минимализъм в своя първоначален отказ, сякаш тя не заслужаваше най-малкото едно подигравателно подсмихване. Доминик беше груб, агресивен, отказът му беше безцеремонен, макар че я оглеждаше от главата до петите, докато я отрязваше. Сякаш дори да не заслужаваше уважението да обмисли предложението ѝ, той не би имал нищо против да правят секс в кабинета му, ако Кейд проявяваше интерес.

Този вид обида беше някак по-приемлива от категоричното равнодушие на Силвен. Тя не заседна под кожата ѝ, за да я изгаря като огън, който Кейд не можеше да потуши.

Но от друга страна, това беше второто отхвърляне на нейната брилянтна идея за по-малко от 24 часа. Тя беше започнала да си играе с тази мечта още в гимназията, не беше преставала да я прехвърля в колежа и я беше пазила близо до сърцето си през последните четири години, докато трупаше уважение за своите идеи и работа в компанията, преди да се осмели да "изстреля концепцията за нова линия", както обичаше да се изразява баща ѝ. Кейд беше подхранвала тази мечта най-малко десет години.

Винаги беше смятала, че единствените неща, които стояха на пътя на мечтата ѝ, бяха нейното семейство, тяхната компания и тя самата. Никога не ѝ беше хрумвало, че не друг, а собствената ѝ мечта можеше да я отхвърли.

А парижаните умееха да казват не по един крайно обезсърчителен начин.

Не можеха ли поне да се усмихнат и да се престорят, че ѝ отказват със съжаление? Не беше нужно да се отнасят с нея като с прокажена само защото беше дръзнала да ги попита.

Тя тръгна отново през Люксембургската градина, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, опитвайки се да поддържа главата си вдигната и куража си непокътнат, стараейки се да се съсредоточи върху красотата на градините, на удоволствието да наблюдава хората. Една жена се мъчеше да удържи малкото си момченце, което изпитваше неудържимо влечение към голямото кръгло езеро, по чиято повърхност леденият вятър къдреше концентрични вълни. Мъж и жена спряха минувача точно пред нея и го помолиха да ги снима.

Кейд кимна на бездомника от сутринта, който преполовяваше шоколадовия десерт "Кори".

– C'est de la merde[11] – разговорчиво я информира той. – да не мислите, че като съм бездомник, ям каквото ми падне?

Тя ускори крачка, стиснала празния си юмрук, тъй като беше подарила талисмана си на французин, който нямаше дори покрив над главата си, но това не му пречеше да я гледа отвисоко. Очите ѝ залютяха нетърпимо. Кейд се насочи право към апартамента за прегрупиране – или укритие – и справка с лаптопа, за да изготви списък на третия, четвъртия и десетия най-добри шоколатиери в Париж и да начертае план.

Топлината я обгърна веднага щом се напъха в асансьора. Кооперацията беше почти неотопляема, но поне не духаше вятър. На фона на древния тапет на цветя в миниатюрния апартамент грамадната кутия с шоколадчета "Кори", която открай време беше неин верен спътник в командировките ѝ, се открояваше върху ламинирания плот в малката кухничка.

Тя извади шепа десертчета от кутията, седна на леглото до прозореца и заплака.

Звънът на мобилния телефон пресече сълзите ѝ.

– Кейд – каза рязко баща ѝ, докато тя се бореше с хлипането, решена да не се издава. – Би ли прегледала бележките от Джени и Ръсел, които ти изпратих? Провери имейла си. Аз не разполагам с цялата необходима информация за твоите преговори с универсалните магазини и не знам дали вземат правилното решение.

– Те не могат ли да се справят сами? За тях това ще бъде отличен урок.

– Да, но... всички ще се чувстваме по-спокойни, ако чуем преценката ти. Възможно е да намериш още няколко препратени писма в кутията. Ще ти бъда признателен, ако ги прегледаш. А ти как си, миличка? Забавляваш ли се?

– Да! – излъга ентусиазирано Кейд. – Невероятно вълнуващо е да се срещаш с тези дребни майстори шоколатиери. Тук можеш да научиш страшно много.

– Ммм – каза баща ѝ, който беше доста по-хладно настроен към идеята за лансирането на нова гурме линия шоколади. – Градът е красив, нали? Майка ти и аз прекарахме в Париж нашия първи меден месец.

Джули Кори, по баща Джули Кейд, и Мак Кори бяха заминавали на "меден месец" всяка година в деня на сватбата си до смъртта на майката на Кейд.

– Да – отбеляза Кейд.

– Майка ти много обичаше този град. Нали помниш когато те вземахме с нас като малка? Тя обожаваше да се разхожда, обикаляше града надлъж и нашир. Нямаше калдъръмена уличка или стара сграда, в която да не е влюбена.

Кейд се усмихна, спомняйки си майка си. Описанието беше съвършено вярно.

– Много ни липсваш тук, миличка. Нямам търпение да се върнеш. Да не си посмяла да останеш там, на другия край на света, както иска сестра ти. Но се наслаждавай на всяка минута, докато си там, чу ли?

– Да – обеща Кейд решително. – Ще се наслаждавам – особено като знаеше, че тези минути бяха отброени. По-малката ѝ сестра Джейми изглеждаше решена да захвърли всичките си отговорности към семейството, за да спасява света, така че Кейд не можеше да направи същото. Скоро тя щеше да се отправи обратно към Кори, щата Мериленд.

Двайсет минути по-късно тя беше отново на крак, привеждаше косата и грима си на висотата на парижките очаквания и обмисляше кои шоколатиери да навести днес.

Кейд огледа токчетата на ботушите си с известно съмнение, защото краката вече я наболяваха от утринната разходка. Но нейният първи ден в Париж не беше моментът да бие отбой и да нахлузи равни обувки. Щом парижанките го можеха, тя също щеше да го направи.

И Кейд вървя, и вървя, и вървя.

Разхождането беше приятно.

Само дето краката я боляха ужасно.

И веднъж настъпи кучешка фъшкия.

И веднъж някакъв пешеходец протегна ръка изневиделица и сграбчи гърдите ѝ.

И веднъж тя мина прекалено близо до някакъв човек на тротоара и цигарата, която той държеше ниско долу, изгори ръката ѝ. Поне той не ѝ се ухили подигравателно, а посегна да я подхване и ѝ се извини искрено, преди да продължи забързано по пътя си. Тя го проследи с поглед, докато мъжът вървеше пред нея, питайки се дали в Париж биха сметнали за сексуален тормоз нейният порив да го настигне, да го сграбчи и да го покани на среща само защото беше достатъчно мил да не ѝ се изхили в лицето, когато я изгори с цигарата си.

Обезсърчена, тя седна в най-близкото кафене, размърда пръстите на краката си и си поръча чаша горещ шоколад. Напитката се оказа неочаквано тъмна и интензивна, твърде далеч от ритуалното какао "Кори" от нейното детство, със сладките малки дъвчащи снежни човечета. На масата имаше тънка цилиндрична захарница върху малка чинийка, но дали беше прието да се добавя захар в горещия шоколад?

Или щеше да изглежда като туристка? Може би сервитьорът ѝ беше дал захарница, защото вече беше отгатнал, че тя е туристка. Сигурно всеки момент щеше да започне да ѝ говори на английски. Всички ѝ говореха на английски.

Кейд беше изучавала френски в прогимназията, гимназията и колежа и години наред беше ходила на частни уроци, а тук всички настояваха да ѝ говорят на ужасен английски.

Тук-там по масите разговаряха двойки, размахвайки цигари над полупълните чаши кафе и вино. Може би трябваше да продават пътеводителите в Париж заедно с пакети фалшиви цигари, така че туристите да се заблуждават, че се вписват в обстановката.

В Париж пушенето на обществените места и в кафенетата не беше ли забранено със закон? Кейд остави палтото и ръкавиците си на празния стол до нея и взе чашата с горещия шоколад в ръце, потъвайки в топлината ѝ, а краката я заболяха още по-силно.

Умората я налегна. Това ли беше вкусът на поражението? Кейд никога не беше изпитвала това чувство и нямаше желание да признае, че го изживяваше сега. Тя просто възстановяваше силите си, само толкова.

Беше вървяла цял ден. Покрай прекрасни фонтани, надничайки крадешком в скрити вътрешни дворове, край витрини, които бяха произведение на изкуството.

Сградите, улиците, каменният паваж, който беше назъбил токчетата на ботушите ѝ, всичко беше толкова, толкова... парижко. Кейд беше вървяла по протежение на Сена, която беше студена и кафява, и красива. А над реката се издигаше Нотър Дам и...

..и тя поемаше към следващия шоколатиер в списъка си. И докато вървеше, тя се подготвяше – закаляваше се вътрешно всеки път – и влизаше в магазинчето. И уханието и гледката на шоколад я обгръщаха, толкова елегантни и приказни и необикновени, и...

...и шоколатиерът казваше не. Симон Касе я прониза с един бърз, проникновен стоманеносив поглед и я посъветва да разговаря със Силвен Марки. Но лекото потрепване на строгите му устни издадоха, че той казваше това само за да подразни Силвен, а не воден от искрен стремеж да ѝ помогне в нейното търсене. Филип Лионе я изгледа със сини очи, които бързо потъмняха като бурно море, и изръмжа насреща ѝ. Изрева с гласа на Аслан[12]. Ушите ѝ пищяха, когато излезе от магазина.

Някои казваха не любезно, сякаш тя беше някаква наивна девойка, която не разбираше какво всъщност изрича. Други я отрязваха със смаян поглед, сякаш се питаха откъде на американците им идваха тези смахнати идеи. Трети бяха нетърпеливи, сякаш им беше омръзнало от американците и техните налудничави идеи. Един отхвърли предложението ѝ с откровен флирт, сякаш намекваше, че тя би могла да успее да го придума, ако усвоеше правилния подход.

Кейд запази флиртуващия шоколатиер в списъка на възможностите си. Той беше на около шейсет години и тя беше сигурна, че просто я мотае, но все пак имаше нужда от някакъв резервен вариант.

Кейд не разбираше защо всички те казваха не. Логично, те си имаха своите принципи в изкуството на правенето на шоколад. Точно това я беше привлякло тук; това беше светът, който толкова страстно копнееше да завладее.

Но защо отказваха да ѝ го продадат? Държаха се така, сякаш продажбата щеше да го разруши по някакъв начин. Като някаква инатлива старица в историческа селска къща с любимата ѝ градина, която отказваше да продаде имота си на строителния гигант, който планираше да срине къщичката с булдозер. Но Кейд изобщо нямаше такива намерения.

Може би беше подходила погрешно от самото начало. Може би трябваше да дойде тук със своята свита от адвокати, изпълнителни директори и асистентки и да им вземе ума.

Дали щеше да успее така? Видението на упоритото, сексапилно, арогантно лице на Силвен Марки изникна във въображението ѝ и тя почувства подозрение, че неговата реакция на адвокатите и директорите щеше да бъде същата, равнодушно отхвърляне.

Освен това тя не искаше да води всичките тези хора със себе си. Искаше това да бъде нейното приключение в Париж. Искаше да бъде съвсем сама, да влиза и да разговаря с хората един по един, да изживее мечтата си. Луксозната линия шоколадови изделия беше единственият начин, по който можеше да вплете тази мечта в живота си, без да предаде делото на дедите си.

Но сега беше събота следобед и тя нямаше резервация за вечеря в някой превъзходен парижки ресторант, в компанията на някой страстен шоколатиер, с когото да обсъждат развълнувано предстоящите планове и той да я насочва към най-вкусните ястия в менюто, докато двамата похапваха нещо шоколадово за десерт. Вместо това ѝ предстоеше да прекара вечерта съвсем сама. Не помнеше кога за последно беше прекарвала два пълни дни и две цели нощи сама. Вечерите в уединение обикновено бяха съзнателен избор, облекчение от натоварените, пълни с хора дни. Но Кейд не беше направила този избор днес и не се чувстваше облекчена. Чувстваше се провалена, самотна и отхвърлена от мечтата си.

Когато се прибра в апартамента, тя затвори вратата на хладилника, който беше пълен с кафяви, бежови и една тюркоазена кутии, върху които бяха щамповани имената на останалите девет най-добри шоколатиери в Париж. Кейд нямаше да остане в апартамента и да яде шоколадови бонбони и тази вечер.

Тя посегна колебливо към мобилния си телефон, но после го остави решително. Нямаше да се обади на никого от списъка със състоятелни персони, който ѝ беше дал баща ѝ, хора, които щяха да се радват да излязат с нея, заради възможността да завъртят някой бизнес. Това си беше нейното приключение, нейният шанс. Кейд не искаше това да се превърне в още един обикновен ден от живота ѝ, само че в чужд град.

Не, тя щеше да излезе да вечеря сама. И след това щеше да отиде иде до Айфеловата кула и да види блестящата гледка, за която всички говореха. И после щеше да се качи на едно от прочутите корабчета на Бато Муш, които плаваха по Сена и разкриваха на туристите неповторими гледки от Париж. А после може би щеше да се разходи покрай реката и да гледа танцьорите и уличните музиканти, за които беше чела в пътеводителя си.

Кейд стоически вървя, накуцвайки няколкостотин метра надолу по улицата, за да избегне риска да се натъкне отново на Силвен Марки. Остави мобилния телефон и лаптопа си в стаята и излезе без пътеводителя. Беше в Париж. Сама щеше да си избере добър ресторант.

Сякаш по силата на някакво магическо заклинание тя се озова на калдъръмена улица без движение, пълна със спокойни хора, които стояха пред бистрата и ресторантите и изучаваха менюто, хора, които изглеждаха напълно щастливи от присъствието си тук. Някои дори не поглеждаха менюто, надраскано с тебешир върху черните дъски на тротоара, вместо това влизаха в любимите си ресторанти с увереността, с която прекрачваха прага на собствения си дом.

Кейд спря пред ресторант със зелена фасада и под, покрит със старинни, изтъркани от стъпките опушени червени плочи. Стените бяха отрупани с бутилки оцет, зехтин и всякакви други масла. В тясното пространство на приземния етаж бяха сбутани пет маси, а черните метални стълби водеха към мецанина горе.

Стройният келнер в черен панталон и черна тениска поклати глава, когато тя попита за мецанина; беше твърде рано, за да се сяда там.

Той не изглеждаше очарован и от факта, че Кейд щеше да вечеря сама, но може би това впечатление беше плод на нейната стеснителност. Келнерът беше достатъчно любезен да ѝ даде маса за двама до прозореца, откъдето можеше да гледа към улицата.

Кейд преглътна. Рядко се хранеше сама на ресторант. Крайпътните ресторанти обикновено бяха препълнени с хора и суетня. Но тя, разбира се, притежаваше достатъчно самоувереност, за да вечеря сама. Дори в Париж.

Обаче беше толкова ужасно, неловко, самотно. Кейд се усмихна ведро на сервитьора, който изглеждаше разтревожен. Тя наведе глава и се вглъби в менюто, което той ѝ донесе.

Съпружеска двойка на около петдесет години влезе и седна на съседната маса, разговаряйки на звучен английски.

Страхотно. Нима в опита си да опознае Париж сама, тя се беше забила право в зоната за туристи?

Кейд си поръча фиксираното меню с ордьовър, основно ястие и десерт, решена да не се поддава на изкушението да хапне набързо и да хукне обратно към безопасността на малкия си апартамент. Тя беше тук, за да се наслади на Париж. С всичките му три ястия.

Заигра се с приборите, докато чакаше да ѝ донесат виното, потънала в носталгия за мобилния си телефон, и извади решително бележника с кожена подвързия, който си беше купила специално за пътуването си до Париж.

В ресторанта влезе някаква двойка, мъжът беше висок и тъмнокос. Сърцето на Кейд замръзна, още преди тя да вдигне глава, за да го види по-добре. Сервитьорът поздрави Силвен Марки с дружеска фамилиарност, той му отвърна нещо и миниатюрната блондинка със съвършена прическа, която го придружаваше, се засмя.

Кейд затвори очи пред неумолимата съдба.

Как беше възможно да ѝ се случва това? Как бе възможно той да дойде със своята съвършена малка парижанка в същия ресторант, където Кейд седеше съвсем сама и очакваше тъжната си вечеря? Той се извърна към нея и се закова на място. Тя отвори очи, за да го изгледа предизвикателно.

– Шпионирате ли ме? – попита с изумление Силвен Марки.

– Това би било пилеене на фирмени средства – отговори Кейд с леден тон. Този тук за какъв се мислеше? За, ъ... един от титулованите най-добри шоколатиери в света? Разговарящ с един от собствениците на един от най-големите производители на шоколадови изделия за масовия вкус на планетата?

Честно казано, на този етап беше ексцентрично от нейна страна да не е пратила по петите му шпиони или тя да не се е обградила е телохранители, адвокати и асистенти.

– Шпиони? – попита през смях дребничката блондинка.

Силвен Марки махна пренебрежително.

– Не е важно.

Кейд пламна от негодувание.

– Маса на мецанина? – попита го сервитьорът. Очевидно правилото за запълването на масите долу преди настаняването на гости на горния етаж важеше само за посетители с американски акцент.

– Не – каза Силвен, пренебрегвайки разочарованото изражение на блондинката. – Тук е добре.

На долния етаж имаше само пет маси и две от тях вече бяха заети. Сервитьорът настани Силвен и приятелката му през две малки маси от Кейд. Тя натисна върха на сребърната си писалка върху страницата на бележника с такава настойчивост, че проби хартията, докато копнееше да се свие като малка, изсушена гъба, и да потъне вдън земя.

Поне сега знаеше, че беше избрала добър ресторант, помисли си с горчивина тя. Обзалагаше се, че Силвен Марки слага в устата си само вкусни неща.

Сигурно той намираше блондинката за възхитителна. Върхът на писалката проби още един лист хартия.

Въздухът около Кейд сякаш беше наситен с ухания само от преминаването на шоколатиера – какао и канела, цитруси и ванилия.

Разбира се. Той бе пропит с тези аромати в края на работния ден. Може би дори никога не успяваше да ги отмие напълно от дрехите и от кожата си.

Тя затвори очи пред видението на обливащата тялото му вода, която не можеше да отмие шоколадовата есенция. Какаото ѝ вдъхна увереност, сякаш ароматът му беше достатъчно, за да подреди всичко в нейния свят, връщайки я в зоната на комфорта. Но Кейд нямаше нужда от видението на неговата гола кожа, за да разбере, че всякакво усещане за комфорт по отношение на Силвен Марки беше пълна заблуда.

Тя наведе глава, полагайки неимоверни усилия да измисли нещо, което да запише в бележника си, да си придаде зает вид и да покаже безразличие към неговото присъствие. Всичко друго, но не и самотна. Установи, че пише думата Париж отново и отново, колкото да не спира полета на писалката по белия лист.

Нейното име. Името на ресторанта. Сия... Тя затвори ядосано кожената корица.

Започна да почуква с пръсти по нея, без да знае какво да прави. Накрая отвори бележника отново. Като внимаваше да държи страницата отгърната до средата, за да не му позволи да види написаното.

– Какво пишете? – попита Силвен Марки от своята маса, която не беше на повече от метър разстояние. – Парижки мемоари? Шантал, запознах ли ви? Това е Кейд Кори. Тя е в шоколадовия бранш – добави той с подчертана любезност, сякаш казваше, че пазачът в университетската лаборатория работи в сферата на микробиологията.

– Кори? – каза Шантал. – Вие ли произвеждате онези... – с известно закъснение тя явно си даде сметка, че върху лицето ѝ се беше изписала подигравателна усмивка, защото побърза да добие сериозно изражение. – Колко мило. Сигурно сте дошли във Франция, за да научите повече за шоколада?

Кейд се запита какво ли щеше да стане, ако се метнеше светкавично и ги нокаутираше с по едно кроше. Сигурно нямаше да бъде първият случай, когато американец в Париж се оказваше провокиран да упражни насилие, вследствие на френската "любезност", както се изразяваше дядо ѝ. Тя наистина беше дошла във Франция, за да научи нови неща за шоколада, но от устата на блондинката не звучеше по същия начин.

Всъщност коя беше Шантал? Кейд забеляза, че негова светлост маркизът[13] не я беше представил. Може би Шантал беше толкова неотменна част от живота му, че той приемаше присъствието ѝ там за общоизвестен факт.

Кейд повече никога нямаше да излезе от апартамента без мобилния си телефон. Поне сега би могла да го извади и да провери дали няма пропуснати обаждания... което сигурно беше още по-патетично. Сякаш дори докато седеше насред Париж, единственото важно нещо в живота ѝ бяха шоколадовите фабрики "Кори".

Точно онова, което тя се опитваше да опровергае.

– Никого ли не познавате в Париж? – попита Силвен.

Кейд изви глава и го погледна право в очите. Тя ли си въобразяваше, или в гласа му беше прозвучала загриженост? Дали не се канеше да я покани в компанията си в пристъп на coциална жалостивост?

Шантал също доби разтревожено изражение.

– Познавам разни хора – каза Кейд. Какво пък, доста хора тук искаха да се запознаят с нея. От списъка, който ѝ беше дал баща ѝ.

Силвен я изгледа с нескрито съмнение. Кейд тъкмо реши да стане и да излезе – преструвайки се, че се е отбила само за чаша вино, когато сервитьорът с появи с малка бяла чиния е равиоли, които плуваха в облак сметана с босилек и кедрови ядки. Предястието ухаеше божествено и изглеждаше като вратата на затворическа килия, която се затвори пред носа ѝ за цяла вечер. В стомаха ѝ се загнезди едно студено кълбо.

Трябваше да си остане в стаята и да тъне в самосъжаление. Трябваше да вечеря на върха на Айфеловата кула.

(Изведнъж в ума ѝ проблесна видение как вечеря на върха на Айфеловата кула заедно със Силвен Марки, стремглаво като светкавица, колкото да зърне светлините на града, тъмносиньото небе, черната коса и ръката, която ѝ подаваше да опита нещо вкусно. Кейд изблъска образа от главата си.)

Трябваше да се възползва от излизането на Силвен, за да проникне с взлом в работилницата му и да научи всичките му тайни.

Ето, това беше добра идея. Дядо ѝ би се гордял с нея. Толкова би се гордял, че тайната сигурно щеше да се изплъзне от устните му и да достигне до ушите на баща ѝ. Баща ѝ имаше много особено отношение към корпоративния шпионаж. Според него последният трябваше да се практикува дискретно, от хора, които не можеха да бъдат проследени и свързани със семейство Кори.

– Тогава защо вечеряте сама? – попита Силвен.

Тя го изгледа унищожително. Падението от позицията на американска милионерка с мисия да откупи тайните му до обект на неговата социална благотворителност беше брутално. Разбира се, той не беше толкова загрижен за положението ѝ, колкото се стремеше да я унижи.

– Защото всъщност аз не обичам хората – излъга студено тя.

Така, тази реплика щеше да затвори устата на всеки и да го накара да посвети вниманието си на жената, с която вечеряше. Кейд се запита какво ли беше да ходиш с мъж, който умееше да прави онова, което правеше той с шоколада, и който имаше очи тъмни като...

– Нима? – възкликна Силвен, заинтригуван. – Сигурно ги виждате като ходещи долари и евро, или как?

Секунда преди да извади кредитната си карта, да я остави с трясък на масата и да повика келнера, Кейд осъзна, че прогонването ѝ от ресторанта щеше да бъде победа за него. По същия начин, както я беше изхвърлил от своята лаборатория. Само с няколко презрителни думи и един безкрайно презрителен поглед.

Тя вдиша полека, съсредоточена върху равиолите в сметановия сос, съвсем леко оцветен в зелено, и забоде вилицата в средата.

– Бон апети – пожела ѝ любезно Шантал.

Кейд я намрази от дъното на душата си. Стократно предпочиташе подигравките пред любезността на тази красива русокоса парижанка, която седеше срещу също толкова прекрасен магьосник на шоколада.

Равиолите разцъфтяха в устата ѝ: хармонично съчетание от босилек, сол и разтопено масло, кедрови ядки, сметана, съвършена прясна паста с някакъв пълнеж, който Кейд не можеше да определи със сигурност. Всичко това кондензирано в хиляда калории хапката.

Кейд осъзна, че беше затворила очите си, докато се наслаждаваше на хапката, и ги отвори, за да хване Силвен Марки да се усмихва лекичко, докато я наблюдаваше. Сякаш познаваше този момент, тази първа хапка от това ястие и ѝ се наслаждаваше задочно чрез нея.

Наслаждаваше се на вкуса в устата ѝ.

Тя установи, че се изчервява, странна руменина, която се разпростря безмилостно по тялото ѝ. Кейд усещаше как руменината пълзеше по бузите ѝ, избиваше на очи и тя нямаше как да я спре и да запази достойнството си.

Усмивката на устните на Силвен Марки постепенно угасна, но той продължаваше да я гледа. Келнерът се доближи до тяхната маса и Шантал отговори на въпроса му, но Силвен явно не го чуваше.

– Силвен? – каза Шантал. Името му прозвуча толкова перфектно от нежните ѝ френски устни. Окончанието беше толкова съвършено, като диханието на стон. Той не реагира.

Шантал отмести поглед от него към Кейд и някак не ѝ стана приятно. Кейд извърна глава, за да погледне какво ставаше навън.

– Силвен – повтори Тантал.

– Хмм? – гласът на Силвен прозвуча разсеяно.

– Ти as choisi, топ cher?[14]

– Pardon. Oui. Les ravioles[15] – каза той на сервитьора.

Горещата вълна я заля отново.

Това беше абсурдно и смешно, каза си тя. Дали да не се престори, че припада, за да се измъкне от този ресторант? Не, припадъкът щеше да я направи за смях. Сърдечен пристъп? Алергична реакция към босилека? Това би обяснило червените петна по лицето ѝ. Или да се престори, че нещо ѝ е влязло в окото и да изчезне в тоалетната, да се измъкне през прозореца и оттам да си плюе на петите. Кейд се огледа крадешком за табелка за тоалетната, но не видя такава на първия етаж. Което означаваше, че тоалетната беше или в приземието, или на горния етаж. Тя беше почти сигурна, че можеше да прокопае тунел, преди да тръгнат да я търсят, но не знаеше колко точно тоалетна хартия щеше да ѝ бъде необходима, за да усуче въже.

По някаква причина спускането от прозорчето на банята по въже от тоалетна хартия изглеждаше по-приемлив план от унижението да поиска сметката още сега и да излезе от ресторанта.

– Няма ли да ядете? – попита невярващо Силвен.

Този човек не можеше ли просто да си говори с приятелката си? Да обърне гръб на Кейд? Да я остави на мира?

– Не съм много гладна – каза тя. Беше гладна, когато си поръча менюто от три блюда точно преди той да влезе в ресторанта, но сега имаше чувството, че се опитваше да прокара храната си покрай ято пеперуди в стомаха си.

Устните на Силвен се оформиха в онова учудено, красиво френско "о", но без звук. Той погледна чинията ѝ, после устата ѝ. Едната му вежда се вдигна в неизречен въпрос и той отново я погледна в очите.

Какво точно си мислеше, че разбира той за нея? Какви въпроси задаваха очите му, разпалвайки тези пламъчета топлина в дълбините им?

– Днес прекалих с шоколада – побърза да обясни Кейд, без да се замисли.

Силвен доби лукаво изражение.

– Бях при Доминик Ришар – добави сладко тя.

Ударът беше толкова добър, че Шантал зяпна от удивление и малката ѝ ръка с изящен маникюр бързо скри устните ѝ.

Ръцете на Кейд също бяха украсени с изящен маникюр, но тя не умееше да прикрива устата си с тях толкова съблазнително. Французойките пред огледалото ли се упражняваха?

Устните на Силвен изтъняха така, сякаш тя се беше пресегнала и го беше зашлевила през лицето.

– А той продаде ли се? – попита презрително шоколатиерът.

Уловена натясно между лъжата и необходимостта да признае собственото си поражение, Кейд внезапно си спомни, че беше съсобственик на мултинационална корпорация.

– Нямам право да обсъждам поверителни преговори – каза тя със същото хладно спокойствие, което беше използвала на бизнес срещи хиляди пъти преди.

На Силвен Марки това никак не му хареса. Той се обърна най-сетне към дамата си, но очевидно вътрешно кипеше от яд.

– О, значи вие сте се опитали да купите Силвен? – игриво попита Шантал, явно в опит да разчупи напрежението и да си върне неговото внимание и своята приятна вечер. – Колко струваш, шери.

Силвен прониза Кейд с гръмоносен поглед.

– Аз не се продавам.

– О, не знам – подхвърли мило Кейд, търсейки идеалната презрителна реплика. Което беше много трудно на родния език на противника, опита се да се утеши тя впоследствие. – Вчера платих близо хиляда долара, за да опитам парченце от вас.

Веждите на Шантал литнаха нагоре. Дори това правеха съвършено изискано.

Устните на Силвен оформиха отново красивото френско "о". След което се разтеглиха в усмивка.

О, боже. Какво беше изтърсила? Прииска ѝ се земята да се отвори и да я погълне.

На Силвен му беше необходима цяла една минута, преди да успее да изглади злорадата си усмивка в нещо по-цивилизовано, кадифено, прекрасно самодоволно ухилване.

– Хм, така беше.

Кейд дори да не можа да смотолеви нещо като "хапка от нашите шоколадови бонбони", за да изглади впечатлението от думите си. И тя, и той знаеха, че когато беше вкусила шоколада му, тя всъщност беше вкусила частица от него.

Вместо това Кейд се помъчи да направи презрителна гримаса. Докато вътрешно съжаляваше, че не беше отработила това изражение пред огледалото, докато упражняваше френското си "у". Владеенето на езика не беше достатъчна гаранция за оцеляване на чужденеца във Франция.

– Цената е малко преувеличена, не мислите ли? Но сигурни винаги можеш да заблудиш някои хора, че продуктът си струва, щом цената му е висока.

Едно мускулче в челюстта му заигра. Той беше готов да избухне.

– Силвен е най-добрият шоколатиер в Париж – отбеляза студено Шантал.

– Така ли мислите? – Кейд вдигна вежди. – Опитвали ли сте нещо от Доминик Ришар?

Силвен я срази с поглед, който можеше да я изпепели. Кейд не можеше да се отърси от усещането, че той беше магьосник, а в момента магьосникът принадлежеше към онзи вид чародеи, които хранеха демоните с нахалници.

– Non – каза лоялно Шантал.

Кейд вдигна рамена и разпери длан, отбелязвайки аргумента си в пълно мълчание.

Силвен я изгледа така, сякаш хвърлянето ѝ за храна на демоните може би нямаше да е достатъчно наказание. Може би искаше да я убие със собствените си две ръце.

– Силвен ме задоволява напълно – Шантал се подсмихна лукаво, улови погледа му и му намигна.

По дяволите. Тези думи запратиха Кейд в бездънна депресия. Каква ужасна, отвратителна вечер.

Тя се фокусира върху божествените равиоли в сметановобосилков сос и забоде вилицата си в средата на чинията.

След минута неминуемо погледна встрани и отново улови погледа на Силвен. Очите чу бяха замислени, гневът му се беше уталожил поне с три единици.

Хрумна ѝ, че тъй като от първия миг на срещата им тя се изчервяваше толкова последователно, той би могъл да помисли, че е природно червенокожа. Не беше изключено, нали?

Келнерът донесе равиолите със сметановобосилков сос и той посвети вниманието си на Шантал, сипейки любезности в продължение на няколко минути, преди да ѝ пожелае неизменното бон апети. Но когато Силвен вкуси първата хапка, той също притвори очи от удоволствие, пък макар и малко по-познато и очаквано от онова на Кейд.

Когато ги отвори, той погледна право към нея.

Кейд, която най-сетне беше успяла да усмири пеперудите в стомаха си дотолкова, че да поеме още една хапка, се оказа уловена с вилицата до устните, изчервена до корените на косата си. Вкусът върху езиците им в този момент беше съвсем същият.

Двамата продължаваха да се гледат в очите. Руменина ли беше това по страните на Силвен Марки?

Шантал въздъхна, потъвайки в униние за момент, после тръсна глава по един секси, tant pis pour toi[16] начин, при което съвършено извитите краища на косата ѝ затрептяха и уловиха светлината. Тя протегна фината си ръка и улови красивата, мъжествена длан на Силвен, ръката, която знаеше как точно да пипа... вероятно твърде много неща. И я стисна, съвсем лекичко.

Той я погледна и тя задържа погледа му с безмълвна питаща усмивка. Той се изчерви и се помести, извръщайки се, така че да не вижда Кейд.

Кейд също се извърна към прозореца и се опита да изяде остатъка от равиолите. За нещо, което съдържаше по хиляда калории всяка хапка, би било по-добре, ако нямаше вкус на шкурка. Освен това ѝ се струваше, че всички я гледаха как преглъщаше, сякаш всички погледи в ресторанта наблюдаваха с отвращение колко непохватно нещо беше преглъщането.

Тоест, не всички. Само един човек. И неговата елегантна дама, която преглъщаше толкова красиво, че на практика го превръщаше в сексуален акт.

Трябваше да се получи добре, когато друга двойка влезе в ресторанта и зае масата между нейната и тази на Марки. Поне сега можеше да се преструва, че хората му пречеха да я тормози, а не ръката на Шантал.

Присъствието на другата двойка между тях означаваше, че всеки поглед на Кейд встрани от прозореца нямаше да попада върху Силвен или Шантал. То означаваше, че всеки негов поглед встрани от приятелката му или вечерята му нямаше да попада върху нея. Предпазният щит, който образуваха телата на новодошлите, трябваше да послужи и да спаси остатъка от вечерта.

Само че тя все пак оставаше единственият човек там, който не беше част от двойка. И че едната от тези двойки беше неговата. Следващият един час сигурно беше най-дългият час в живота ѝ, разтегнат до безкрайност от нейното желание да прави каквото и да е друго, но не и да вечеря сама в Париж, през две маси от онези двамата.

Сервитьорът погледна загрижено блюдото с основното ястие, патица в меденокайсиев сос, почти недокосната, и го вдиша неохотно от масата.

– Няма ли да поръчате десерт? Mais, madame, vous avez le prixfix[17]

– Няма значение – каза тя. – Ще го платя – сервитьорът доби обидено изражение, сякаш засегнат от откритото заговаряме за пари, макар че Кейд не виждаше по каква друга причина се беше загрижил дали ще си изяде десерта. – Просто не съм достатъчно гладна.

– Искате ли – как му казвате вие – да го увият за вкъщи? – попита Силвен от неговата маса, подсмихвайки се на възможността да я види как прави нещо, което той очевидно намираше за противно.

– Аз лично винаги съм смятала, че би било хубаво, ако тук предлагаха да ти опаковат ястията за вкъщи – обади се Шантал, възвърнала благоразположението си, което беше последната капка в чашата на тази злощастна вечер. – Аз никога не мога да изям докрай порцията си, а десертът винаги изглежда толкова добре.

Сервитьорът изгледа Шантал с възмущение и изобщо не си направи труда да извади пластмасови кутии за опаковане.

– Няма проблем – каза Кейд, възприемайки отново уверения, любезен тон, който използваше в срещите си с директорите на компания "Марс", точно след някоя особено успешна маркетингова кампания от тяхна страна. – Ме мерси – винаги се преструвай на искрен, по този начин те можеха да се усъмнят в успеха на акцията си.

С лукава усмивка тя повика сервитьора по-близо.

Той вдигна вежди, но се наведе близо, после още по-близо, подчинявайки се на нейния знак.

Когато се изправи, той беше откровено, пък макар и игриво разочарован.

– Вие сте жестока, мадам. Когато красива жена, която вечеря сама, иска да пошепне нещо в ухото ми, не можете да се сърдите, че започвам да се надявам на това-онова.

Отзад Силвен се мръщеше.

Кейд се засмя, доста поласкана от една от първите си срещи с небрежния парижки чар.

– Е... може би ще се върна да си изям десерта някой ден.

Сервитьорът се разсмя, намигна ѝ и се поклони лекичко.

Силвен се обърна към Шантал. Лицето му остана намръщено.

Кейд подписа извлечението от плащането с кредитната си карта и си тръгна, оставяйки щедър американски бакшиш. Може би беше глупава прищявка, но след като се убеди в досадата на чуждата благодетелност, на Кейд ѝ оставаше само да се надява, че когато Силвен Марки откриеше, че тя беше платила за вечерята им, щеше да опита вкуса на унижението и снизхождението.

Надяваше се да го подразни, мускулчето в челюстта му да заиграе, а настроението му да се развали и да остане такова до края на вечерта. Макар че Шантал сигурно умееше да облекчава напрежението и стреса. По дяволите.