ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Срещнаха се в шоколатерията, където лабораторията беше затворена, но магазинът работеше до девет часа вечерта, а пред вратата се виеше дълга опашка.

– Как мислиш, дали трябва да ти плащам комисиона – попита умислено Силвен. – Тази история с твоите среднощни набези, за да крадеш от моя шоколад, е най-добрата реклама, която съм имал някога – освен аз самия, разбира се.

Кейд го изгледа обидено.

Той присви устни шеговито и я поведе към апартамента си, като пътьом се отби да вземе една франзела от буланжерията.

Кейд го проследи с едва прикрита завист. Направи го толкова непринудено, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да влезе в пекарната и да вземе франзела на път за вкъщи. Както и беше, разбира се.

– Току-що извадени от фурната – той ѝ подаде франзелата. Тя свали ръкавицата си и пипна крайчето, усещайки топлината на дългата, тънка франзела през малкото парче хартия, в която я беше увил пекарят.

Силвен отчупи крайчето и ѝ го подаде, хрускаво и топло. Тя се усмихна, а Силвен отчупи още едно залъче за себе си. Той също ѝ се усмихна.

– Няма нищо по-прекрасно от това да си купиш току-що изваден от фурната хляб.

Той живееше на пешеходната уличка срещу ресторанта, където го беше срещнала, на две преки от неговата шоколатерия.

Апартаментът беше приятен. Вътре цареше същата чистота и ред, както в лабораторията, всяко нещо си беше на мястото. Но той очевидно бършеше плотовете в лабораторията много по-често, отколкото тук, където рафтовете тънеха и прах.

Холът беше просторен и денем сигурно беше окъпан в светлина, с големи прозорци, които се отваряха навътре като врати, обезопасени отвън с парапети от ковано желязо. Килим в топли цветове покриваше пода от излъскани дъски. Диванът несъмнено беше любимо място, където стопанинът явно обичаше да се изтяга, за да чете или да гледа телевизия. Виждаше се къде точно облягаше ръката си Силвен, така че да е обърнат към прозорците.

До този край на дивана имаше малка маса, под която беше оставен фотоалбум с кафява кожена подвързия, щампована с неговите инициали. Явно албумът беше подарък от някого.

Всички врати надолу по коридора бяха затворени. Кейд взе фотоалбума и се върна в кухнята. Тя също беше просторна, най-малкото за жилището на сам човек в претъпкан град. И естествено, беше добре оборудвана.

Силвен започна да вади разни неща от хладилника – гъби, дребен лук, увито в хартия месо. Той взе бутилка вино от винения рафт под единия край на кухненския плот. Спря се за момент, когато Кейд се доближи и се облегна на тъмния гранитен плот, за да гледа.

Вземи – той ѝ подаде малка книжна кесия, толкова омачкана, сякаш наскоро беше извадена от нечий заден джоб.

– Какво е това?

Той доби неловко изражение – Силвен, с неловко изражение? Наполовина усмихнат, наполовина смутен, сякаш не знаеше как тя ще приеме подаръка.

– Просто нещо, което видях в обедната почивка. И ми напомни за теб.

Тя се изчерви моментално. Отвори кесийката много внимателно, донякъде очаквайки да намери вътре кадифени белезници.

Отвътре се показа мъничко, изплетено на ръка мече, с избродирани с два кръстосани бода черни очички. На гърба си носеше миниатюрна раница, в която пък имаше още по-мъничко бежово мече бебе. Това беше кукла ръкавица за пръст. Кейд мушна показалеца си в ръкавичката, усмихната, извади мечето бебе, за да го разгледа, а после го върна в цедилката на майка му. Беше обезоръжаващо мило и също толкова глупаво. Тя не беше дете и тяхната връзка не беше детска игра.

Тя го погледна. Той се усмихваше по-широко, вече не толкова смутено, сякаш кукличката на пръста ѝ го подсещаше защо беше купил подаръка.

– Защо? – попита накрая тя.

Той извади една дървена дъска за рязане и голям готварски нож, който проблясваше примамливо с наточеното си острие.

– Защото ми хрумна, че нямаш такава. И си помислих, че може да ти потрябва.

– Да ми потрябва? – дали тя не изпускаше част от идеята на мечето кукла за пръст?

Той кимна.

– Това е напълно безполезна вещ. Нещо фриволно и детско. Създадено единствено за забавление и игра. За удоволствие.

Значи след всички безотговорни щуротии, които беше извършила, той не я смяташе за достатъчно лекомислена? Тя сви пръст, наслаждавайки се на усещането за куклата върху пръста си. Кой не би харесал кукла за пръст във формата на мече?

Особено такава, която нямаше подтекст. Толкова малко неща в живота ѝ нямаха скрит подтекст.

Или, чакай... това беше подтекстът.

– Това май е най-романтичният подарък, който съм получавала някога – каза тя на глас, преди да се усети.

Черните вежди се стрелнаха нагоре.

– Наистина ли?

– Наистина.

– Виж ти – той поклати глава, забил поглед в дъската. – Значи всички други съперници не могат да ми бъдат никаква конкуренция, нали?

Тя се вгледа умислено в тъмните му къдрици, широките рамена, лекотата на движенията му, цялото това стройно, източено тяло, докато той готвеше с умела непринуденост. Нима той искаше да засенчи романтичните жестове на другите мъже? Е, засега се справяше блестящо, но... дали го правеше преднамерено? Сексът не означаваше задължително романтика.

Той намокри една домакинска кърпа и се зае да почиства гъбите една по една.

– Искаш да кажеш, че никой не ти е подарявал цветя?

– О... цветя. Да, разбира се – Кейд получаваше цветя, при това много. Те бяха най-досадният фалшив подарък. Лесни за поръчване по телефона при първата незначителна възможност някой мъж да задълбочи познанството си с парите ѝ.

– Някой подарявал ли ти е шоколад?

Кейд се засмя.

– Не. Никой не ми е подарявал шоколад.

Силвен я погледна съчувствено.

– Сигурно не ти е лесно. Все си мечтаеш някой да ти подари истински шоколад, но никой да не се осмелява да го направи заради семейството ти.

В това може би имаше зрънце истина, но тя го изгледа с присвити очи.

Той наряза гъбите с ловкостта и бързината на ножохвърляч, после остави ножа върху дъската и бръкна в джоба на якето си, което беше оставил върху облегалката на един стол. Извади оттам една от кутиите с най-малък грамаж, които продаваше в магазина, в която се събираха само четири големи колкото нокът шоколадови бонбони, свали капака и ѝ я поднесе.

Вътре се гушеха четири семпли, квадратни шоколадови блокчета, без никаква украса. Кейд премести поглед от бонбоните към широката длан, която ги държеше, силната китка, правите тъмни косми по мускулестата му ръка. Очите ѝ се стрелнаха към очите му, с почти същия цвят като шоколада, които ѝ се усмихваха лекичко.

Очите му я разсеяха за момент, примамиха я да потъне в тях в този кратък момент на покой. Той сякаш не възразяваше срещу забавянето, изучаваше я, ръката му продължаваше да стои протегната към нея.

Кейд прокара пръсти през косата си и извърна поглед, съсредоточавайки се върху бонбоните. Когато захапа първия, той беше от тъмен шоколад, естествено, с пищен, неуловимо канелен вкус. Откакто му беше казала, че обичаше канела, той постоянно се заиграваше с това.

– Какво мислиш?

Тя си помисли, че да, със същата лекота и естественост, с която дишаше, той засенчваше ухажването на всеки друг мъж, с който беше имала романтична или сексуална връзка.

Ухажването винаги ли му се отдаваше с такава лекота? Дали беше формула, техника за съблазняване? Дали тя изобщо трябваше да си задава този въпрос или просто да се наслаждава на мига?

Усмивката му се стопи сред мълчанието ѝ.

Non? – той затвори кутията. – Днес ми хрумна да си поиграя с тази комбинация. Сигурно трябва да се изпипа още малко.

– Не – тя поклати глава безпомощно. – Няма нужда да се изпипва повече. – Той беше съвършен точно такъв, какъвто беше. Перфектен.

Кейд отиде и взе фотоалбума, отвори го като средство за самозащита, а също и от дълбоко любопитство. Как ли щяха да изглеждат по-съкровените снимки на Силвен, не онези от списанията?

Тя по-скоро почувства, отколкото видя неговия жест, когато посегна към албума, сякаш понечи да го измъкне от ръцете ѝ. Но той се овладя и се зае с дребните глави лук. Накълца лукчетата толкова ситно и толкова бързо, че Кейд беше готова да се обзаложи, че процедурата завърши най-малко с един порязан пръст.

Той не се поряза, разбира се. Метна лука в тигана и посегна по навик към гърдите си, сякаш за да изтрие пръсти в престилката си, после се опомни и избърса ръце в дънките си.

Беше малко плашещо колко силно обичаше пръстите му Кейд. Прииска ѝ се да правеха и други неща, освен да я побъркват от желание.

Да галят косата ѝ, да си играят с нейните пръсти, да избърсват нещо от бузата ѝ.

Тя отново прикова поглед върху фотоалбума.

– От кого ти е подарък?

Ма маман – призна той с примирение.

Идеята за майка във връзка с този мъж, с когото тя беше прекарала лудешки предишната нощ, я накара да подскочи, сякаш жената можеше всеки момент да подаде глава иззад затворените врати.

– Къде живее майка ти?

– Двамата с баща ми се преместиха да живеят в Прованс преди няколко години, когато се пенсионираха.

Напрежението в рамената на Кейд се стопи. Тя запрелиства страниците, усмихвайки се на беззъбите бебешки снимки, на петгодишното момченце с омазано с шоколад лице, под което майка му беше написала с химикалка със сребристо мастило Сa s'annonce bien.

Албумът беше замислен като животоописателен. Силвен трябва да е израснал като обградено с обич дете, помисли си тя.

Тя се вглъби в една негова снимка като тийнейджър. Не беше съзрял рано. На седемнайсет години той изглеждаше длъгнест и непохватен, косата падаше в очите му – тя хвърли бърз поглед към галещите брадичката му лъскави къдрици и неволно се усмихна. Просто беше попаднал на добър фризьор, нищо повече. Иначе си беше все същото момче, което предпочиташе романтичното или чувственото излъчване на леко дългата коса. На снимката лицето му беше пъпчиво и очите му изглеждаха прекалено големи за лицето му, макар че чертите му си оставаха същите, но в гимназията очевидно не беше влязъл в най-добрата си форма. Изглеждаше срамежлив и смутен пред фотообектива.

Изглеждаше срамежлив и смутен и сега, докато наблюдаваше как тя разглеждаше снимките. Той посегна, протегна ръце към фотоалбума, а после побърза да ги отдръпне, сякаш се овладя с усилие да не ѝ го измъкне. Тя му се усмихна, притисна албума до гърдите си и се извърна, хвърляйки поглед към готварската печка.

– Ти също си прекалявал с шоколада като тийнейджър, нали? – засмя се тя.

– Шоколадът не е вреден за кожата – възрази той, с повече раздразнение, отколкото предполагаше лекотата на шегата. – Това е мит.

– Знам. Ние финансирахме проучването – тя отгърна следващата страница. Майка му го беше снимала вероятно в тяхната кухня – тясно помещение с облицовани във вехт ленолеум плотове – омазан до лактите с шоколад. На снимката лицето му беше наведено над онова, над което работеше със същата съсредоточеност, с която работеше в своята шоколатерия. Дори ъгълът, под който беше наклонил главата си, беше същият, със същата чиста линия на челюстта.

– Като тийнейджър си бил сладък – като зубрач, но вманиачен в готвенето, вместо в математиката или компютрите. Кейд беше сигурна, че някое също толкова срамежливо момиче в неговия клас е било лудо влюбено в него, а той изобщо не беше разбрал. – Аз бих флиртувала с теб.

Той сви устни.

– Не, нямаше.

– Щях – тя се засмя отново, питайки се защо уютната лекота на този миг ѝ се изплъзваше. – Винаги съм имала слабост към мъжете, които умеят да правят чудеса от шоколад.

Това беше вярно. Дори споменът за него, толкова прекрасен, далечен и страстен, съсредоточен върху някакъв магически казан с шоколад, беше достатъчен, за да изстреля нейните хормони в орбита, да я изпълни с желание да вкуси и шоколада, и него. Той беше неустоимо привлекателен дори сега, без никакъв шоколад, съсредоточен върху редуцирането на червено вино. По-точно щеше да бъде неустоимо привлекателен, ако престанеше да се мръщи. Кейд никога не беше изпитвала особено влечение към намръщените типове.

– Да, това се вижда – сухо отбеляза той.

Какво пък означаваше това? Не прозвуча добре, каквото и да означаваше.

– Всъщност не мисля, че някога съм излизала с мъж, който да знае за шоколада повече от мен – каза тя, насочвайки разговора към по-безопасни води – води, където можеха да се скарат.

Той вдигна вежди и я погледна косо, отделяйки ѝ най-сетне малко внимание, колкото да успее да зърне усмивката ѝ.

– Мисля, че и досега е така – тя не знаеше със сигурност дали излизаше с него, това беше сигурно.

Той се обърна.

Пардон?

Тя облегна лакти върху плота и се засмя пакостливо.

– Значи ти мислиш, че знаеш за шоколада повече от мен?

Вероятно тя знаеше повече за някои аспекти на шоколада.

Но копнееше за неговото знание – за вълшебното майсторство и мистерията и дълбочината на шоколада. И... копнееше за него.

– Ами, аз знам как да го продавам – заяви важно Кейд, вместо да си признае истината.

– Ти знаеш да го продаваш за – колко плащат хората за онова там? – той махна към дамската ѝ чанта на масата, по същия начин, както някой би махнал към капан за мишки, в който лежеше умрял гризач.

Трийсет и три цента в Уолмарт.

– Един долар – каза тя. В кината се продаваше по един долар. Както и във вендинг автоматите по летищата.

Той поклати глава, сякаш хората постоянно го изумяваха.

Американци. Така е. Ти знаеш как да продаваш на американците по долар парчето. А знаеш ли как да продаваш на парижаните по сто долара килограма?

Тоест почти четири долара за една унция. При тази ставка нейните десертчета "Кори" щяха да се продават по над 12 долара парчето.

– Аз си мислех с цена на дребно три долара – каза тя. – Достатъчно висока, за да показва на хората, че това е нещо специално, но не толкова висока, че да не могат да си го позволят.

На Силвен сякаш му прилоша. Не беше никак приятно да докараш мъж до пристъп на гадене, докато ти приготвя вечеря.

– С моето име отгоре – измърмори той. – В супермаркетите – той хвърли невярващ поглед на винената редукция, сякаш изведнъж се беше запитал как изобщо се беше озовал в ситуацията да приготвя вечеря за някой като нея.

– Защо не? Нима ще ти навреди да станеш достъпен за масите?

Съдейки по отвратеното му изражение, явно щеше.

– Ти си шоколадова анархистка!

Кейд се засмя, очарована от определението. Трябваше да се похвали на дядо си, за да се огледа в неговата усмивка. Джак Кори би се гордял да го нарекат шоколадов анархист.

Силвен вдигна вежди в печална гримаса при вида на нейната възхита, но когато се зае да сервира месото, на лицето му беше изгряла усмивка.

Кой не би се усмихвал? Ароматите на стека, червеното вино и аспержите изпълваха целия апартамент. Вътре беше светло и топло; навън беше тъмно, ръмеше ситен дъжд, водните капки проблясваха върху стъклата на прозорците. След като я беше откопчил от фотоалбума – чаровен подарък от страна на майка му, но той трябваше да поумнее и да го прибере, заедно с юношеските снимки в него, някъде далеч от погледа на красивите гостенки Силвен се беше почувствал невероятно щастлив.

Всъщност в този момент той не можеше да иска нищо по-вече от живота.

Да готви прекрасна храна за красива жена, която пламваше от страст в ръцете му, да бъде вътре на топло с нея в тази с студена, мокра вечер, която никак не я насърчаваше да подивее, да се ядоса за нещо и да си тръгне. Да знае, че тя беше толкова диво влюбена в неговия шоколад, че той държеше в дланта си ключа към неустоимата съблазън, дори да ѝ скимнеше да се ядоса. Да спори с нея и да я разсмива. Те двамата можеха да се хранят, да пият, да се смеят, да се карат, да се гушкат на дивана, да четат книга, да заспят. Можеха да се събудят на сутринта или по средата на нощта с усмивка. Това щеше да му хареса. Той беше толкова изтощен след интензивността на изминалите двайсет и четири часа, че вече беше готов да заспи.

И все пак, ако тя се сгушеше на дивана с него, разтопена от уют и доверие, прилепила цялото си тяло до него, той можеше и да се разбуди.

И в двата случая беше добре. Имаше само един лош завършек на вечерта и това беше вечерта да завърши. Всичко друго то устройваше.

Преди да седнат на масата той ѝ наля чаша вино, за да насърчи атмосферата на пълно блаженство.

– Хареса ли ти нещото повече? – попита неочаквано тя.

– Кое? Нещо повече?

Да, нарекох го "нещо повече" – тя се опита да опише концепцията с ръце. – Онова с... онова нещо с шоколада и вафлите, което ти оставих онази вечер.

Тоест, онова нещо явно беше композицията с полуразтопения маршмелоу.

Онова нещо май беше идеалното име за него.

– Защо? – попита той предпазливо. Дали наистина беше отровно? Дали тя се чудеше защо не беше умрял? Или го пробваше, за да провери дали извънземните не бяха отвлекли истинския Силвен Марки и бяха поставили на негово място някакъв самозванец? Тя не можеше да допуска, че той би харесал онова нещо.

– Това е едно от онези забавни неща, което всеки човек в Щатите прави като дете. Хареса ли ти?

Мили боже. Сега пък в очите ѝ се появи искрица надежда.

Силвен се запита как да каже дипломатично, че нещото имаше говнян вкус и се залута в търсенето на думи.

Искрицата помръкна. Merde, той трябваше да измисли нещо.

– Беше... ъ... разбирам защо го харесват децата – не и неговите бъдещи деца, разбира се. Силвен Марки се надяваше да ги възпита в по-добър вкус.

Лицето ѝ посърна. Той се срита наум.

– Вафлите не бяха подходящи. Не успях да намеря обикновени пълнозърнести бисквити – каза тя. – Освен това не е вкусно студено. Трябва да се яде, когато бонбонът е топъл и дъвчащ, а шоколадът се топи върху него.

Силвен положи неимоверни усилия да не издаде вътрешната си болка при мисълта за това светотатство.

– Някой път ще ти покажа как се прави – помъчи се да завърши по-бодро Кейд. Имаше моменти, когато нейният непобедим оптимизъм се превръщаше в сериозен проблем. – Ще видиш. Забавно е.

Харесваше му да слуша бъдещите ѝ планове за тях двамата. С малко дипломатичност, сигурно щеше да успее да отклони вниманието ѝ от аспекта с лепкавите бонбони за постоянно. Тя изглеждаше толкова податлива на сексуално разсейване. Силвен не можа да сдържи усмивката си.

Тя се разведри малко от неговата усмивка, тълкувайки я напълно погрешно.

– Камината истинска ли е?

Мога да ти покажа след вечеря.

– Декоративни пламъци – той се опита да пробута въздишката си на облекчение като израз на съжаление. – В Париж е забранено да се пали истински огън. Хората понякога се опитват да мамят, но комините са запушени.

Тя пак доби разочарован вид. И тогава, вярна на себе си, отново се оживи.

– Обаче имаш – тя размаха ръце в поредния опит да замени липсващата дума с описателни жестове – онова нещо, върху което подгряваш тенджерката за фондю, нали?

Може би. Силвен се опита да отклони въпроса.

– Но нямам маршмелоу и бисквити – нито десертчета "Кори", за бога, но тя несъмнено имаше поне едно в чантата си. Не оставаше без тях, нали?

Тя погледна мокрия тъмен прозорец и се поколеба.

Силвен почти си отдъхна. И тогава тя изправи рамена.

– Може да изтичаме навън и да вземем. Бакалията е малко по-надолу по улицата.

Кейд Кори беше като комбинация между питбул и кукла неваляшка. Накланяше се надолу и се изправяше отново. Тя захапваше онова, което искаше, и повече не го пускаше.

Не че той се оплакваше. Тя беше забила зъби в идеята да се добере до неговия шоколад и ето, че сега той се наслаждаваше на предимствата. Тази нейна непреклонна решителност беше еротична. И възбуждаща. Прииска му се да я целуне и да види дали би могъл да я разсее дотолкова, че да се спаси от яденето на лепкави бонбони, бисквити и десертчета "Кори", омесени в едно цяло.

– Следващия път – каза той и видя как сините ѝ очи проблеснаха. Полази го страх. Въпреки че преди малко тя беше използвала думите "някой път", "следващият път" явно не беше логичното заключение.

Значи трябваше да се постарае повече. Той все още разполагаше с цял арсенал от шоколадови изкушения, с които да я омагьоса.

Тя постави в устата си едно парченце от пържолата и затвори очи за момент, с почти същото изражение, както когато беше вкусила онези равиоли в сметановобосилков сос.

На негово лице разцъфтя усмивка на победоносно сексуално удовлетворение.

– Много е вкусно.

На неговото лице се изписа престорена скромност, но Силвен знаеше, че скромността не беше неговата силна страна.

– Нищо особено. Дребна работа.

– И виното е прекрасно – тя завъртя бутилката така, че да разгледа етикета, който беше съвсем семпъл, първи опит на никой подрастващ племенник с амбиции в областта на графичния дизайн, препоръчан от приятели на винопроизводителя. – Откъде го набавяш?

– Когато гостувам на родителите ми, обикаляме различни лозя и винопроизводители в региона. Ще ти... – той прехапа езика си, стреснат. За малко да каже "ще ти ги покажа някой ден", но щом не можеха да говорят с увереност за "следващия път", той можеше да допусне катастрофална грешка, изричайки на глас предположението, че месеци по-късно те можеха да организират пътуване на юг, за да посетят родителите му.

Тя беше част от управлението на компания, която печелеше над трийсет милиарда долара годишно. А сега, тя просто се наслаждаваше на кратка ваканция.

Не, чакай, мисля, че това тук е от Жак.

Сините ѝ очи поискаха обяснение. Силвен обожаваше нейните сини очи. Техният прям поглед наелектризираше кожата му, тласкаше мускулите му да изпреварват ума и просто да посягат да я сграбчат.

– Един дребен човек, който чука на вратата ми всяка есен и ме придумва да поръчвам кашони от малките винарски изби, които представлява.

По устните ѝ отново разцъфна усмивка и той остана доволен от себе си, макар да нямаше представа какво толкова бе казал, за да я направи толкова щастлива.

– Идва човек, който продава вино от малки, непознати винарни? Наистина ли?

На Силвен това му се виждаше напълно нормално. Особено като се имаше предвид, че Жак знаеше какъв смотаняк беше той. Силвен, издънката.

Жалко, че този апартамент си нямаше по-голяма прилежаща изба. Миналата година Жак го нави да поръча толкова много вино, че се наложи да струпа част от кашоните в спалнята. Накрая трябваше да раздаде няколко дузини бутилки на всички работници в шоколатерията вместо коледен подарък, за да отвори малко свободно пространство.

Нещо пропълзя в нейното щастливо изражение и го насити със замечтан, неудовлетворен копнеж, който му се искаше да е насочен към него. Тогава Силвен щеше да стане от мястото си, да остави храната и да я удовлетвори без да губи време. Боже, какво ли беше да те желаят толкова страстно...

– Според теб какъв е най-ефективният маркетинг на шоколадчетата "Кори" в Европа? – попита неочаквано тя.

Какво? За това ли копнееше тя? Нима в ума ѝ имаше само една бизнес лента, от която тя никога не слизаше? Сигурно, като се замислеше. В неговия ум също имаше една-единствена писта, тази на шоколада.

– Няма такъв, надявам се – равнодушно отвърна той.

Тя присви очи и видимо охладня.

– Обзалагам се, че европейците биха харесали изискана линия шоколад с твоето име отгоре.

– Ако искат нещо с моето име, те знаят къде могат да го получат.

Кейд сви ръката си в гневен юмрук.

– Ще умра, ако "Марс" завладее пазарите в Европа. Или "Тоутъл Фудс" – тя направи гримаса. – Баща ми също.

Силвен налапа голямо парче пържола, като своеобразна превантивна мярка срещу изкушението да огласи мнението си та схватката между "Кори" и "Тоутъл Фудс" в битката за вкуса на сънародниците му.

– Тогава направо да продадем страната на "Макдоналдс" и да приключваме – измърмори той. По дяволите, залъкът не беше достатъчно голям. – Смяташ ли да внесеш и топено сирене, като си се захванала?

Тя стисна прекрасните си бели зъби и го изгледа убийствено.

– Ще попитам Кристоф. Той сигурно има добри идеи.

Силвен омекна.

– Слушай, ако искаш да обвиниш някой друг, освен теб самата, задето се прочу като низвергнатата Крадла на шоколад, това е Кристоф, който постоянно разнася сплетни за личния живот – и фантазиите – на хората в своя блог.

– Знам, но той е добър човек. Забавен е.

Силвен кипна.

– Освен това е умен и разбира европейците, и може да ми помогне, ако го помоля.

– Докато аз няма да го направя – подметна дрезгаво Силиш. Във въображението му изникна фантазията как вдига Кристоф и го разтърсва като мокро куче. Не, още по-добре, дава му кутия с отровни шоколадови бонбони, а после наблюдава недоумяващото изражение на лицето му, докато пада мъртъв.

За предпочитане беше да се гърчи от бавна, болезнена смърт. Това щеше да бъде подобаващо отмъщение.

– Кристоф е фурнаджийска лопата. Аз си имам принципи.

– Може би просто трябва да купя някого – каза Кейд, сякаш разсъждаваше на глас. – Така смята баща ми. Примерно "Валрона". Ще бъде много по-ефективно.

– По-ефективно в какъв смисъл? – попита Силвен. Знаеше, че трябваше да си държи устата затворена, но дори в замяна на нейната стройна, страстна настойчивост в прегръдките му, той не можеше да продаде душата си и страната си заедно е нея. – Да свеждаш всичко добро в родината ми до това? – той посочи към чантата ѝ и десертчето "Кори", което несъмнено лежеше вътре.

Кейд се намръщи. За миг той не знаеше дали тя щеше да се вбеси или да отвърне на удара. Но тя само наведе глава и потърка набразденото си чело. Изглеждаше изморена и много натъжена. Отново тази крехкост.

Но той не можеше да ѝ помогне. Не можеше, не искаше да ѝ помогне да изнамери начин как да завладее френския пазар за шоколад, нито как да пусне в масово производство някаква опорочена версия на неговото изкуство и душа в Щатите.

– Защо изобщо ти трябва? Нямаш ли достатъчно пари?

Тя махна с ръка и не отговори. Печалното изражение не отстъпваше. Тя просто не искаше да му изложи причините си. Жените винаги имаха нещо наум.

Не можеше ли просто да се наслади на вечерта? Силвен въздъхна.

– Искаш ли да изтичам да купя бонбони маршмелоу и бисквити?

Лицето ѝ се разведри. Стратегията за отвличане на вниманието беше сработила. Но Силвен се почувства така, сякаш бе принесъл в жертва небцето си.

– Искаш ли да ти покажа как се прави "нещо повече"?

– Разбира се – излъга той. Беше такъв глупак. Но предпочиташе щастливото изражение на лицето ѝ пред умърлушеното, изморено лице.

Ето как Силвен Марки, всепризнатият най-добър шоколатиер в Париж, а следователно и в света, се въвлече в приготвянето на "нещо повече" с бонбони маршмелоу, маслени бисквити и евтин шоколад от супермаркета, който не бил дал дори на тригодишно дете.

Това обаче наистина я зарадва. Двамата седяха на пода пред камината, в която тя беше поставила туристически спиртник – защото според нея шоколадовите сандвичи трябваше да се правят на пода. Приличаше на развълнувано дете, което показва гордо рисунката си на разкривено усмихнато човече на Леонардо да Винчи.

Той, разбира се, беше Леонардо да Винчи. Силвен Марки не се свенеше, а сравни своето виртуозно шоколадово изкуство с майсторството на Леонардо да Винчи.

Силвен не изяде своя шоколадов сандвич. Тя сияеше от щастие, когато прилепи двете бисквити върху размекнатия маршмелоу и поднесе първия сандвич към устата му, а той го взе от ръката ѝ и започна да я целува. Вече бяха на пода, така че постепенно полегнаха и той се наведе над нея на лакти и... се оказа, че имаше повече енергия, отколкото бе предполагал.

Когато тя излезе от унеса на негата, спиртничето беше угаснало. Силвен се поздрави наум.

Но самодоволството му скоро беше засенчено.

Легнал по гръб върху твърдия дъсчен под, осеян с трохи от бисквити, и с главата на Кейд положена на гърдите му, Силвен погали нейната права, коприненогладка коса и се загледа мрачно в белия релефен таван. Долавяше нейното дълбоко, равномерно дишане до кожата си и може би най-лекия намек за дамско похъркване. Би трябвало да ликува, потопен в своя спят, но посткоиталната отмала го беше натъжила.

Тя обожаваше секса с него. Обожаваше неговия шоколад. Но той нямаше представа дали тя се интересуваше дори на йота от другите му страни, макар че горните две бяха доминиращи в личността му.

Но той щеше да приеме това. Не го беше грижа. Цял живот се беше опитвал да направи своя шоколад неустоим; нямаше да се оплаква сега, когато той му носеше такава награда.

Проблемът беше, че на нея дори не ѝ се налагаше да си купи билет, за да замине. Можеше да се качи на частния си самолет в мига, когато решеше да продължи напред. А това щеше да се случи съвсем скоро, нали? Защото тя беше тук само за кратко посещение.

Загрузка...