ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Те спряха да хапнат в напълно непознато бистро. Топлата светлина и шумът се лееха на улицата, малкото пространство беше натъпкано с щастливо изглеждащи хора.

Не приличаше на формалната вечеря, на която Кейд си беше представяла да го заведе. Беше много по-хубаво. В това бистро нямаше тишина, нито елегантност. Храната се свеждаше до телешка пържола, пържени картофи и сос със сирене рок-фор. Вътре беше малко задушно и претъпкано, а ставащите и сядащите хора на съседните маси неминуемо се бутаха в тях. Стената зад гърба на Силвен изглеждаше така, сякаш някой беше започнал да рисува някаква сцена преди десетина години, беше се разсеял някъде по средата на първия крак на Айфеловата кула и така и не я беше завършил. Виното, което сервитьорът донесе на тяхната маса, не носеше следи от отлежал прах и не беше на повече от две-три години, тоест вино, което при обичайни обстоятелства нямаше как да попадне на масата на Кейд.

Беше прекрасно. Тя не можеше да си спомни някога да се беше чувствала толкова прекрасно.

Седяха там с часове. Силвен плати сметката разсеяно, без да поглежда дали тя щеше да забележи, всъщност без изобщо да го е грижа дали тя щеше да забележи. Когато повече не можеха да останат вътре на топло, сред масите със смеещи се, щастливи, сити хора, те излязоха отново в студа. Кейд потрепери силно при първия досег с мразовития въздух и Силвен се засмя и я уви в шала ѝ чак до брадичката.

– Ще вземем ли такси? – попита тя неохотно. Пътят беше дълъг и сигурно минаваше единайсет, а краката ѝ туптяха сърдито, възмутени от опитите ѝ да имитира парижанките, които сякаш бяха родени да ходят на високи токчета. Но Кейд не искаше тази вечер да свършва.

Близо до бистрото имаше редица тежки, тромави, номерирани велосипеди под наем, паркирани и привързани към стойките им, всичките с кошници върху рамката и с табелка с надпис VELIB и логото на Париж. Кейд вече ги беше виждала в първите дни, когато опознаваше Париж, колелета, които градската управа отдаваше безплатно на всички желаещи. Тези тук бяха снабдени с розови латексови седалки и табелка с надпис, ЕТ VOUS, VOUS FAITES QUOI POUR VOUS PROTEGER? Вие какво правите, за да се предпазите?

– Това явно е акция на активистите в борбата със СПИН – каза Силвен, забелязвайки недоумението върху лицето ѝ. Той кимна към рамките, върху които имаше друг надпис. – Оттук е минала и асоциация за борба с глада, както виждам – той се спря пред седалките с обвивки надопобяващи кондоми, усмихна се и я погледна настойчиво. – Умееш ли да караш колело?

Кейд не беше подходящо облечена, с дълго палто и ботуши на токчета, но след като затъкна полите на палтото под дупето и около краката си, тя успя да се намести върху неудобната седалка на несъмнено най-тежкото колело на света. Тя не свали розовия латекс от седалката. Щом беше започнала да се натъква на велосипедни седалки с кондоми, господ явно се опитваше да ѝ каже нещо за секса и глупостта.

– Това нещо тежи най-малко десет кила!

Той кимна.

– За да е сигурно, че никой няма да поиска да ги открадне.

Беше кучешки студ в комбинация с вятъра в ушите ѝ, въпреки опитите да се зарови до носа в шала си. Но беше адски забавно. Кейд не спираше да се смее, а Силвен не спираше да поглежда към нея с усмивка на неподправена радост.

Оставиха колелата на спирката близо до неговия апартамент и хукнаха през мразовитата ноемврийска нощ към топлината.

– О, боже, колко е студено – не спираше да повтаря тя когато влязоха в апартамента, неспособна да спре да трепери, когато топлината облъхна замръзналата ѝ кожа. – Много е студено, много е студено, ужасно студено.

Той свали дрехите ѝ, въпреки протестите ѝ, и я качи на леглото, без да спира да се смее. Зави я под тежкия пухен юрган, захвърли собствените си дрехи на пода и се мушна до нея, обвивайки я с тялото си, докато треперенето премина в разтапяне.

Този мъж определено умееше да контролира температурата на субстанциите, помисли си тя по-късно на заспиване, сгушена в ямката на ръката му, съвършено стоплена, съвършено доволна.

Загрузка...