Крадецът на шоколад

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

– Merde – каза на глас Силвен в кабинета си. – Мамка му, мамка му.

Тя имаше право, той беше кръгъл идиот. Защо оглупяваше така рязко в нейно присъствие? Всеки път си казваше да внимава, напомняше си за правилата на съблазняването, след което се смахваше и правеше някоя глупост.

Тя беше дошла да го види, нали? Не се беше скрила. Беше дошла настроена бойно, но все пак беше дошла; сама го беше потърсила.

Защо се беше засегнал от онази забележка за стойността на шоколада му? Той знаеше, че правилата на играта бяха такива.

Но нещо в него се беше възпротивило. Нещо беше възкликнало – чакай, щом те интересува единствено шоколадът, тогава защо прави секс с мен? Доминик Ришар носеше приза за най-добър шоколатиер на Париж за миналата година. Вярно, това беше плод на погрешна преценка от страна на кмета, който по случайност живееше в квартала на Доминик. Но... все пак сигурно той се отличаваше с още нещо, което тя беше съзряла, за да го отличи от другите водещи парижки шоколатиери, настрана от таланта за шоколад.

Беше се поддал на някакво неочаквано яростно желание да я накара да го признае – поне пред себе си, дори да отказваше да го признае на глас.

А той, също като дете в пристъп на гневен изблик, беше унищожил красивия модел на самолет, получен като подарък за Коледа, който беше сглобявал дни наред, но не бе проявил търпението да го сглоби правилно.

Силвен се върна в лабораторията, но откри, че беше напълно неспособен да се съсредоточи в рецептите.

– Аз ще избера сам – каза накрая Паскал, подразнен. – Ти днес не ставаш за нищо.

Наистина не го биваше за нищо. Замисли се как силната, необяснима руменина по лицето на Кейд Кори беше избледняла напълно, оставяйки след себе си восъчна бледност, върху която само очите ѝ блестяха с наситен цвят.

– Ще изляза да се разходя.

Той съблече престилката и куртката си в стаичката до входа и облече коженото сако, което беше избрал сутринта в чест на своята Крадла на шоколад. Тръгна към Люксембургските градини. Ноемврийският вятър люлееше голите клони и вледеняваше лицето му. Чакълът хрускаше под краката му.

Градините бяха почти празни в сравнение с многолюдните тълпи, които ги изпълваха през пролетта и лятото, но дори и този студ винаги се намираха хора, потърсили убежище там. Туристи снимаха голямото съвършено осмоъгълно езеро пред двореца, неуморни да пребродят Париж дори през ноември, седяха скупчени като измръзнали птици на столовете и стълбите, а други се разхождаха стоически.

Един бездомник беше придърпал осем стола, превръщайки ги в импровизирано легло, на което се беше сгушил с няколко овехтели одеяла и едно чисто ново яке, което явно беше задигнал отнякъде. Блажен и щастлив, той лапаше нещо от подозрително позната наглед кутия.

Силвен зяпна от удивление когато осъзна, че мъжът похапваше бонбони от кутия, върху чийто капак беше изписано собственото му име. И не стига това, ами държеше в скута си голяма торба с щампа Силвен Марки, в която имаше най-малко осем кутии шоколадови бонбони.

– Откъде взе това? – попита сковано той, макар че още докато задаваше въпроса, започваше се досещаше за отговора. Яростта заклокочи в него, напук на постоянното вътрешно напомняне за самоконтрол.

– Една жена – мъжът махна напосоки към една от алеите. – Онзи ден тя ми даде някакъв говнян шоколад и аз ѝ казах откровено мнението си. Тя сигурно се е почувствала виновна, защото на другия ден ми даде една кутия свестни бонбони. Силвен Марки – добави одобрително бездомникът. – Никога не съм вярвал, че ще се угощавам с шоколад на Силвен Марки.

– Тук има повече от една кутия – отбеляза Силвен. Отчасти той също се чувстваше виновен, виждайки един бездомник да похапва с подобна признателност неговия шоколад. Трябваше да направи нещо по този въпрос. Но друга част от него беше на точката на кипене. Значи тя не ядеше неговия шоколад? Не седеше сгушена в своя апартамент, поглъщайки го ненаситно, бонбон след бонбон?

Мъжът придърпа хартиената торба към себе си, явно очаквайки опит за посегателство.

– Да, тя ми даде торбата преди няколко минути. Сигурно е развила комплекс заради онова шоколадче "Кори", което ми даде първия път. Тя ми даде и това сако – той се загърна собственически в дрехата, наслаждавайки се на топлината ѝ.

След това изсумтя.

– Жалко, че е толкова властна и деспотична. Опита се да ме убеди да отида в приют, когато аз имам цялата тази прекрасна градина на мое разположение.

Тя беше проникнала с взлом в лабораторията на Силвен, беше откраднала от неговите шоколадови бонбони, след което ги беше дала нехайно на някакъв бездомник в Люксембургската градина? Каква беше тя, Робин Худ на шоколада?

Силвен даде на мъжа десет евро и закрачи в посоката, която той бе указал смътно, но скоро забеляза едно червено палто. Кейд Кори вървеше между кестените и празните зелени пейки, покрай белите статуи на френски кралици. Имаше широка крачка за човек с нейния ръст. Вятърът развяваше косата ѝ и тя вървеше навела глава, пъхнала ръце в джобовете на палтото. Веднъж или два пъти той я видя да вдига брадичка, но главата ѝ клюмваше неумолимо отново.

Кейд Кори спря пред фонтана "Медичи", застана в единия край на дългия воден басейн, загледана в тъмните води и статуята на влюбените Ацис и Галатея, изненадани от циклопите в пещерата. Зелени гирлянди бръшлян се увиваха изящно между голите платанови дървета. Окъснели окапали листа се носеха по водата.

Приближавайки изотзад, Силвен видя как ръката ѝ посегна към лицето, за да избърше нещо на нивото на очите.

Плачеше ли?

Putain. Стомахът му се стегна така, сякаш тя бе замахнала и го беше ударила в корема.

Не, каза си той, припомняйки си деликатната игра на нейната сила срещу неговата предишната нощ. Ударът сякаш беше нанесен от някой по-силен противник.

Може би тя притежаваше повече сила, отколкото той предполагаше.

Може би той трябваше да се научи да стяга коремните си удари за секунда, предугаждайки следващия удар.

Когато някой я докосна по рамото, Кейд инстинктивно отскочи встрани. Където и да отидеше, налитаха ѝ глупави, мазни нехранимайковци. Тя погледна настоящия нехранимайко и идва не извика от слисване, когато видя Силвен Марки.

Той се обърна към нея, напъхал ръце в джобовете на палтото си – дали това, че беше избрал кожено манто, не беше някаква подигравка към нейния кожен панталон, запазен за среднощните набези? Предния ден беше носил вълнено пардесю.

– Ne pleure pas.

Не плачи.

Тя го изгледа вбесено.

– Не плача. Студено е и духа вятър.

– Ах. Тогава ми позволи да те предпазя от вятъра – той се извърна така, че торсът му да послужи като заслон от най-силния напор на вятъра, заставайки съвсем близо до нея.

Тя стисна устни, твърдо решена да принуди очите и носа си да пресъхнат. Вероятно минаваше известно време, докато накараш очите да престанат да сълзят от вятъра. Толкова. Сигурно затова сълзенето се усили сега, когато тя се намираше в заслона на тялото му.

Имаше нещо извънредно трогателно в този жест, да застане между нея и вятъра.

Негодник.

Сигурно и това беше пресметнал.

Той понечи да заговори, спря, започна отново и накрая вдиша продължително. Тя видя как под гладката кожа на мантото гърдите му се надигнаха и спуснаха пред очите ѝ.

– Да не си попаднала на някоя лоша партида шоколадови бонбони или нещо такова? – попита той с разочароващо мек тон.

Ако Кейд си бе представяла неговата реакция – а тя не си я беше представяла – на това, че беше дала всичкия излязъл изпод ръцете му шоколад на бездомника, би се надявала жестът да го доведе до необуздана, апоплектична ярост.

– Не – тя изви устни насреща му. – Просто ми се гадеше от тях.

– Нима – той се изви назад, за да разгледа лицето ѝ.

Кейд се беше надявала да го засегне, но вместо това той явно беше успял да съзре някои доста интригуващи зеещи дупки в нейната ризница.

Тя се обърна ребром към него.

– Махай се.

– Извинявай. За всичко.

Извиняваше ли се? Кръгъл, завършен негодник. Кейд стисна юмруци в джобовете си, навела глава, борейки се със студения вятър, който караше очите ѝ да парят и сълзят.

– Но ти не би го направила, нали? – попита той.

– Да раздам твоя шоколад? Бих дала по едно парченце на всеки човек по света, ако можех – едната ръка излезе от джоба на мантото му, описвайки бърза дъга.

– Да спиш с Доминик Ришар.

Тя си спомни съвсем живо акцията по потапянето на досадника от онзи ден в Сена и се запита колко дълбок беше басейнът на този фонтан.

– Всъщност от нас двамата ти си обсебеният от него. Върви да спиш с него ти.

Той я изгледа с възмущение. Кейд се завъртя на пета и продължи по пътя си, без да знае със сигурност къде точно отиваше. Но той беше поне една глава по-висок от нея. Не му беше трудно да я настигне с няколко широки крачки.

– Това означава ли, че ти си обсебена от мен?

Тя не спря да върви, но го измери с озадачен поглед.

Той го беше казал уж на шега, но... изглежда на този етап нейната обсебеност беше станала унизително очевидна. Кейд се изчерви, напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете и се вглъби в чакълените камъчета.

Силвен не каза нищо повече, но когато тя го погледна крадешком минута по-късно, той изглеждаше напълно щастлив и доволен от живота.

Е, това си имаше своите позитивни страни. Все някой в този живот беше щастлив и доволен.

Той я изпрати до апартамента ѝ и остана да гледа невъзмутимо контролното табло, докато тя въвеждаше кода за достъп и сградата.

Нещо в нея, горещо и тъмно, се раздвижи. Какво означаваше неговото съсредоточено внимание? Че нейното нахлуване с взлом щеше да предизвика ответен удар? Тя повече никога нямаше да може да си легне в удобни памучни гащички и стара фланелка.

Той се наведе съвсем близо до нея, почти прелюдия към целувка.

– Все още ли пазиш ключа за моята лаборатория?

Пръстите ѝ се обвиха около дубликата в джоба ѝ, който си беше извадила от въпросния ключ. Тя го изгледа, без да продума.

Той задържа погледа ѝ за момент, докато ключът не започна да пари в дланта ѝ. Дишането ѝ стана затруднено и дори ѝ се стори, че единственият начин да си набави кислород беше чрез дишане уста в уста.

Той не я попита за дубликата. Извърна се настрани и се поколеба.

После се обърна отново към нея и отлепи кичура коса, който вятърът беше залепил върху устните ѝ. Облеченият в кожена ръкавица палец остана за момент върху извивката на устата ѝ.

След това той прекоси улицата и влезе в своята лаборатория.