Крадецът на шоколад

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

– Готова ли си да завършиш ваканцията си? – попита Мак Кори с надежда в гласа.

– Татко! Аз през повечето време работя! – поне половината от времето. – Ти на това ваканция ли му казваш? – Кейд беше прекарала следобеда в "За всеки вкус", средноголям фамилен френски производител на качествен шоколад с добра репутация. От типа, който баща ѝ предлагаше да изкупят, вместо да си губят времето с луксозната линия шоколадови изкушения на Силвен Марки. Тя не искаше това, но посещението можеше да ѝ даде повод да прекара още известно време във Франция.

Кейд се запита какво ли щеше да каже Силвен за идеята тя да купи цяла компания, за да има персоналното извинение да остане при своя любовник в Париж.

Той беше въпросният любовник и сигурно щеше да се разпени от яд. Баща ѝ също нямаше да се зарадва особено.

Това несъмнено беше дълбоко безотговорно и егоистично поведение. Поведението, което можеше да се очаква от разглезената наследница на фамилия милиардери.

– Е, ти знаеш какво да направиш – върху екрана на лаптопа една ръка описа няколко отривисти движения като касапски сатър. – Довърши тази работи с Париж и парижките шоколатиери и се прибирай вкъщи. Наближава Денят на благодарността. Липсваш ни.

Денят на благодарността беше специално време за семейство Кори. Уютно време. Изпълнено със смях. След смъртта на майка ѝ и баба ѝ празникът беше придобил още по-голямо значение и те се стараеха да запазят фамилните традиции живи и непокътнати. Кейд се зае да намотава около пръстите си канапчето, с което беше завързана кесийката с горчивия шоколад, подарък за нея. Тя го нави бавно около кутрето си, после го размота.

– Татко, не мислиш ли, че трябва да предприемем нещо в Европа? "Марс" завладява целия пазарен дял тук.

Мак Кори се намръщи.

– Защото европейците са много задръстени. Не мога да повярвам, че избират някакво десертче с шоколадова глазура, вместо истински, плътен шоколад.

– Те не харесват нашия истински, плътен шоколад. Смятам, че или трябва да ги атакуваме на развлекателния фронт, както правят от "Марс", или да се ориентираме към истински шоколад, който е по-изискан и по-близо до тяхната представа за шоколад – Кейд пое дълбоко дъх и сви юмрук около парчето канап. – Може би аз трябва да се заема с това.

Последва дълга пауза. Достатъчно дълга, за да си помисли с надежда, че връзката се беше разпаднала, но същевременно да знае, че не беше така.

– Как така да се "заемеш"? С какво точно искаш да се "заемеш"?

Тя вдиша отново.

– С Европа.

Баща ѝ я прикова с поглед.

– Аз мислех, че си там, за да намериш нова линия шоколад, която да внедрим тук!

– Да, но... може би това е по-важно. Трябва да лансираме силна линия луксозен шоколад за ценители в Щатите. Но ако не предприемем действия веднага, скоро ще ни струва цяло състояние да завладеем някакъв пазарен дял в Европа, при тази конкуренция от "Марс" и "Тоутъл Фудс". Ако моята идея сработи в Европа, после можем да опитаме да я представим и в Щатите, да уловим растящия дял ценители на изтънчения шоколад.

– Нужна си ми тук! За бога, сестра ти отново обикаля с мотопед Кот д'Ивоар. Кой ще поеме компанията, когато се пенсионирам?

Тя. Тя, разбира се. Това се подразбираше открай време. Кейд щеше да се справи блестящо. Канапчето в дланта ѝ беше мокро от пот. Тя не искаше да поеме по своя широк прав път към "Кори". Искаше да побегне по някоя криволичеща пътека в гората и да намери съкровище.

– Ти си на петдесет години, татко. Имам предостатъчно време, за да наваксам. Поемането на Европа ще бъде превъзходно обучение.

Поемането на Европа. Кейд си представи изражението на Силвен при тази фраза, видя очите му, пламтящи в разгорещен спор.

Тя не искаше да завладява Европа, да се бори за място по рафтовете в супермаркетите, да посещава фабрики. Искаше ди заравя ръцете си в чували с шамфъстък и да обикаля пазарите в търсене на екзотични продукти. Тя искаше да посещава лаборатории и да изучава магията им. Искаше да надгражда върху онова, което беше създал Силвен – красиви, луксозни, магически шоколатерии. Не искаше да ги прогонва от бизнеса със своето агресивно финансово превъзходство.

Последва още една дълга, мрачна пауза.

– Виж, когато се върнеш тук, ще поговорим за това. Ще възложим на отдела за пазарни проучвания да анализира идеята. Не забравяй, че все още държим под око "Девън Кенди". Придобиването би променило значително нашето положение в Европа.

Да, придобиването щеше да им подсигури в Европа същата роля, каквато имаха в Щатите – масов производител на евтин шоколад. Разбира се, придобиването на "Девън Кенди" би могло да ѝ послужи като аргумент да остане тук.

– Ще остана тук още известно време – каза твърдо Кейд.

– Добре, почини си още една седмица. Дядо ти има право: забавлявай се. Плюс това, сигурно си научила много за потенциалните ни възможности. Полевата работа ще ни бъде полезна, ако решим да предприемем нещо след няколко години.

– След няколко години?

Изведнъж животът ѝ зейна пред нея като някаква тъмна бездна, лишена от радост и от Силвен за едно неопределено бъдеще. Стомахът ѝ се сви и се качи в гърлото, сякаш я бяха бутнали от ръба на скала в същата тази бездна и сега тя летеше стремглаво надолу.

– Зависи какво ще направим с "Девън Кенди", не мислиш ли? Почини си още една седмица, както казах. Ще поговорим, когато се върнеш тук за Деня на благодарността.

Още две седмици.

След края на разговора Кейд се почувства толкова зле, че се наложи да излезе от своя апартамент, за да избяга от чувството. Обикаля напосоки Шести район, опитвайки се да не мисли за нищо.

Мисленето не ѝ вършеше работа. Защото когато се замислеше за ситуацията, излизаше, че баща ѝ беше прав.

Хората я отминаваха с безразличие, когато тя се спираше да погледа някоя витрина със стари играчки или да вдъхне ароматите от пекарната. Никой не беше споменавал на какво ухаеше в рая, но ако Кейд можеше да разработи проект на седмото небе, тя нямаше да го остави без пекарни и шоколатерии. Острата миризма от магазинчето за сирена я удари в носа и като се опитваше да не диша дълбоко, Кейд влезе сред огромните пити сирене и калъпите масло, от които продавачът редовно ѝ отрязваше резени. Тя се загледа в лицето на собственика, докато той ѝ разказваше историята на всеки вид сирене и я увещаваше да опита един или друг сорт, наслаждаваше се на неговото чувство за хумор, вярата и страстта му в работата.

Когато се върна пред кооперацията, където се намираше апартаментът ѝ, Силвен тъкмо излизаше от лабораторията, извил глава към нейния прозорец.

Хареса ѝ как стойката на тялото му се промени, когато я видя.

Кейд се спря на една-две крачки пред него, без да знае какъв беше подходящият поздрав. Целувки по двете бузи? Целувка по устните? Тя избра да напъха ръце в джобовете си и да запази неловка дистанция.

Той стисна устни по онзи неповторим начин, който французите владееха до съвършенство.

– Знаеш ли какво ми се прави? Излиза ми се на разходка – каза уверено Кейд, за да не прозвучи така, сякаш го канеше да я придружи. Тя просто заявяваше своите предпочитания, само толкова. Той можеше да се присъедини към нея или да я остави сама; това беше свободна страна. Е, това беше Франция, но те също явно си мислеха, че живееха в свободна страна. Тя не го молеше да излязат на разходка заедно – това беше важното.

По този начин не се излагаше, не сваляше щитовете си, така че онзи студен, дистанциран поглед да нарани нежната ѝ душевност. Той направи едно рязко, удивено движение, което спря в последния момент, сякаш съжали, задето се беше показал толкова рязък и удивен. Тъмните му очи се вгледаха напрегнато в нея, сякаш той беше шоколад, а тя беше, да кажем, плесенясало сирене, и той се питаше какво ли би се получило от комбинацията между двете субстанции.

Кейд усети, че започва да се изчервява, цветът пропълзя изпод шала и заля лицето ѝ. Вътрешностите ѝ трепереха с надежда, че ако се свиеха достатъчно, можеха да се отрекат изцяло от нея, да се мушнат в малкия асансьор и да се качат горе в апартамента, докато обвивката обикаляше наоколо и вършеше такива ужасни неща, които ги изпълваха със съжаление, че изобщо са се родили.

– Искаш да се разходим ли? – повтори той, сякаш проверяваше дали не бе допуснала грешка при изразяването на родния му език. Тъмните му очи продължаваха да я изучават, сякаш искаха да я разтопят до нещо, което можеше да разбере, но иначе неговото овладяно, сдържано изражение остана непроницаемо.

Определено не издаваше чувство за неочаквана, непреодолима радост от нейното предложение.

– С мен? – уточни той.

Кейд щеше просто да отиде да се разхожда сама. Или пък щеше да се качи в своя апартамент и да се скрие. Само че той беше точно над неговата шоколатерия. Може би тя щеше да се свие на кълбо в частния си самолет и да отлети обратно в Америка. Може би това беше най-разумната следваща крачка.

– Искаш да правиш с мен нещо друго освен...? – той не довърши изречението. С ръка на нивото на корема, той пошава с пръсти между себе си и нея, между неговата шоколатерия и нейния апартамент. След това същата тази ръка се обърна нагоре с дланта, отворена, в знак на пълно недоумение.

А тя си беше помислила, че вечерята снощи беше превърнала тяхната връзка от чисто сексуална в нещо, може би, малко по-емоционално.

Очевидно приготвянето на вечеря за нея беше просто още едно средство за получаване на секс.

Сега червената вълна върху лицето ѝ беше по-алена от шала ѝ, а нещо още по-лошо напираше в очите ѝ: сълзи. Постоянно плачеше в тази глупава страна. У дома Кейд никога не плачеше.

– Забрави, че го казах – промълви тя на английски, защото не можеше да си спомни как да го формулира на френски, после се завъртя и се упъти към входната врата, стиснала ръцете си в юмруци в джобовете на палтото си.

Той я хвана за ръкава и я принуди да спре.

– Много бих искал – внимателно каза той на английски.

Кейд премигна бързо, за да окаже отпор на тези глупави, наранени сълзи. Акцентът му и начинът, по който използваше родния ѝ език, я сразиха напълно.

Той мушна ръка в джоба на палтото ѝ, за да улови ръката ѝ в своята, под прикритието на двете ръкавици, неговата и нейната.

Последния път, когато ръцете им бяха сплетени, той беше протегнал ръката си над главата ѝ и я беше приковал към матрака.

С непонятно учудено сепване Кейд осъзна, че за първи път се държаха за ръцете.

– Прекрасен следобед за разходка – добави той.

Зависи. Следобедът беше студен и сив, с вледеняващ кожата вятър и с намек за сняг, който вероятно щеше да се окаже просто студен дъжд. Беше следобед, подходящ за разходка, когато някой те държеше за ръка, когато между вас трептеше нещо топло и специално, когато знаеш, че можеш да се прибереш вкъщи и да се гушнеш до този някой, че не си сам пред настъплението на зимата.

Дали те знаеха това? Дали знаеха, че не бяха сами в навечерието на зимата?

Вървяха по улиците, които едва бяха изсъхнали от снощния дъжд. Минаваха покрай магазини пълни с неща, които човек трудно можеше дори да си представи някъде другаде. На една витрина бяха изложени стари дървени щампи за граниране на маслото, избито от млякото на собствената ти крава. Друга излагаше на показ най-фини ленени завивки, избродирани на ръка с пурпурно и запълнени с бледолилаво. Друг магазин предлагаше ванилия. Нищо друго, освен зърна и шушулки ванилия от Таити, Мадагаскар, Мартиника.

Когато стигнаха до реката вече падаше здрач. Беше студено, но те бяха облечени топло. Силвен я поведе наляво покрай горните кейове, за да минат по Пон Ньоф.

Покритата със зелена патина статуя на Анри IV на кон се извисяваше над тях. Под моста се чуваше бумтенето на мотора на лодка, готова да потегли с половината туристическо население на Париж за вечерна разходка по Сена.

Кейд беше потънала в гледките. Беше тук едва от десет дни. Всеки миг от падането на вечерта в Париж беше вълшебен.

Залязващата светлина докосна двете конусовидни кули на средновековната Консиержери, като първо ги обагри в розово, а после ги обгърна в мрак, сякаш бяха потънали в приказката. Преминаваха лодки, светлините им се отразяваха с блещукане върху мастиленосините води. От време на време някой скейтър прелиташе покрай тях, кънките профучаваха е меко, режещо свистене по асфалта.

Кафетериите започваха да се пълнят, защото по това време хората излизаха от работа и потъваха вътре, за да се сгреят и да се срещнат с приятели. Една от най-прелестните забележителности на Париж, Лувърът, се открояваше на фона на мекото осветление, под възхитените погледи на минувачите. Айфеловата кула се извисяваше бляснала над града, въртейки прожекторите си като морски фар. Внезапно кулата започна да блещука и премигва.

Кейд стисна ръката на Силвен.

– Виж как искри!

Тя спря и се облегна на бетонната стена на кея, за да се полюбува на гледката. Досега беше успявала да хване прочутото десетминутно блещукане на всеки кръгъл час само два пъти.

Силвен се облегна до нея, без да продума. Когато Кейд го погледна със светнало от щастие лице, видя, че той гледаше нея, а не кулата. Усмихваше се лекичко, но очите му изглеждаха бдителни, много тъмни и предпазливи.

Защо?

Може би той предпочиташе да преминат направо към секса и да пропуснат разходката.

Айфеловата кула спря да блещука и хората, които се бяха спрели, за да я погледат, продължиха по пътя си. Повечето обаче не я забелязваха, а вървяха по своите си дела с онази бърза, стегната парижка походка. Надолу по алеята един мъж се надигна от пейката, на която седеше, опитвайки се да заговори преминаващата елегантно облечена жена.

Силвен се изопна, но жената изобщо не забави забързаната си крачка, нито погледна натрапника, който сви рамена и се обърна, в търсене на друга възможност.

– Онзи ден бутнах един тип в Сена – призна Кейд с гузно доволство.

Силвен се изкиска с изумление.

– Vraiment?

– Той се опита да седне в скута ми! И да ме хване за... – тя посочи гърдите си.

Той се разсмя толкова силно, че трябваше да се хване през корема.

– И ти го блъсна в реката? Сериозно? C'est bien fait pour sa gueule, alors. Иска ми се да бях видял това.

– Вероятно нямаше да се случи, ако ти беше там, за да го видиш – изтъкна сухо тя. – Забелязвам, че налитат на сами жени.

– Боклуци – измърмори Силвен и изгледа мрачно мъжа в далечината, който се беше върнал на пейката си. – Но все пак би си струвало да се види.

– Той се хвана за лаптопа ми, за да запази равновесие и падна във водата заедно с него – добави Кейд, все още ядосана от случката. – Знаеш ли колко трудно се настройва нов лаптоп с операционна система на френски?

– Ах... не – промълви той, развеселен. – Имаш ли нужда от помощ?

– Поръчах на техническия отдел в "Кори" да ми изпратят експресно нов компютър – призна тя.

Той я погледна изпод вдигнати вежди.

– Не мога да позволя на служителя в магазина да пипа моя компютър – каза тя в своя защита. – От съображения за фирмена сигурност.

– Аз можех да ти помогна. Не допускаш, че бих се опитал да открадна някои от твоите тайни.

Той не го каза като въпрос на честност, а като нещо по-важно от честността – шоколадовите фабрики "Кори" не притежаваха нито една тайна, която Силвен Марки да смяташе за достойна да бъде открадната.

Дори тайната за печеленето на огромни пари, както изглеждаше.

Кейд поклати тъжно глава. Тя не се съмняваше в него. Но да помоли гаджето си да ѝ настрои лаптопа беше нещо, което можеше да направи друга жена, с друг живот, живот без антураж от асистентки и секретарки.

Кейд го погледна крадешком. Сега Шантал ѝ изглеждаше безкрайно далеч; дори не допускаше, че тя можеше да му бъде приятелка.

Но също толкова недопустимо беше Кейд да го попита за Шантал и да развали момента.

– А ти защо си сама? – попита неочаквано той. – Имам предвид охраната. Не трябва ли да се движиш с бодигард? – той погледна отново мъжа на пейката, на минаване покрай него. Дори не забеляза, че вече оглеждаше похотливо някаква жена от другата страна на улицата.

– Не и в Париж. Тук има страшно много богати хора. Пък и аз не бия на очи. Винаги съм смятала, че Парис Хилтън е луда да тръгне по този път. Знаеш ли, че тя всъщност можеше да има личен живот? – Кейд поклати глава с недоумение от хорския избор.

– Не мисля, че тук има толкова много хора, богати колкото теб – отбеляза сухо Силвен.

– Убедена съм, че ако се пресметне, процентът на богатите и известните хора в Париж е по-висок от всяко друго място в света. Някои от тези дубайски принцеси, които притежават апартаменти тук, вероятно ме причисляват към средната класа. Ти самият си доста заможен, освен това смятам, че си по-известен от мен.

– Ами... не знам, известен, може би да – Силвен се провали в опита си да се престори на скромен. Той поклати глава с удивление. – Като имаш предвид, че израснах в предградията.

Каква беше тази непоследователност? Той беше споменал това и преди.

– Аз също, струва ми се. Кори всъщност не е голям град. В известен смисъл целият град е провинциално предградие.

Силвен я прониза с ироничен поглед.

– Ако ти си израснала в предградие, то е било като Сен Жермен де Пре, който на практика не може да се нарече предградие. Аз израснах в Кретей[35].

– А какъв беше Кретей? – попита предпазливо Кейд, защото очевидно тя пропускаше нещо.

Той сви рамена.

– Класически пример. Лоши училища, дрога, насилие, безработица, липса на перспективи и възможности, безпаричие, безизходица; единственият изблик на социален протест беше паленето на коли и хората го практикуваха редовно. Въпросът е, че не всички бяха такива. Човек просто трябваше да се пребори със стереотипния образ, които другите имаха за живота му, и да стане нещо различно. Това се опитвам да покажа на Малик.

Кейд се вгледа в него. Никога не би си представила, че този строен, елегантен мъж, с неговите ръце, които умееха да превръщат суровите съставки в нещо прекрасно, с неговата непоклатима арогантност, когато станеше въпрос за изкуството му, с неговия красив, съвършен френски, в сравнение с който нейният акцент изглеждаше толкова смущаващо тромав и американски, с неговата страст, с неговия дискретен, но непогрешим усет за стил, с неговия неизменен цивилизован контрол върху изражението му през повечето време... тя никога не си беше представяла, че той не произхождаше от изтънчена, елегантна среда.

– Нямаш представа колко е странно – продължи той – да те чуя да казваш, че някой може да те причислява към средната класа.

Добре, може би тя беше преувеличила. Кейд усети да се изчервява, когато осъзна как бяха прозвучали думите ѝ.

– Но сега ти имаш пари – изтъкна тя. – Предполагам.

Тя виждаше опашките пред магазина му и можеше да пресметне печалбите от продажбите на шоколад на цена от сто евро за килограм. Кейд Кори я биваше да изчислява печалби.

– Вярно, имам. Имам всичко необходимо. Но моите доходи изобщо не могат да се мерят с твоите. Човек не може да стане мултимилионер от продажба на шоколад, знаеш това.

Кейд го гледа настойчиво, докато накрая ѝ стана ясно, че трябваше да му го каже право в очите. За предпочитане да набие думите в главата му с голям чук.

– Не, аз не знам това – каза тя с похвална, по нейно мнение, мекота.

– С истински шоколад – поправи се той.

Кейд стисна зъби.

– Ти замислял ли си се някога колко пари са няколкостотин милиона? – защото може би, ако той се замислеше сериозно, тя би могла да го придума да им отстъпи правото да разработят линия шоколади с неговото име. Кейд беше готова да се обзаложи, че това щеше да ѝ даде стабилни позиции в Европа. И тя щеше да ръководи европейския клон от Париж...

– Всъщност не съм – каза той. – Не мога да си представя какво бих могъл да си купя, от което животът ми да стане по-добър.

Ох, беше единственото, което Кейд успя да помисли. Той каза това с такова спокойствие, такава лекота, сякаш действително беше направил живота си толкова хубав, достатъчно хубав, за да не завижда на нечие по-голямо богатство или владения. Това се срещаше толкова рядко в живота.

Той се поколеба, отвори уста, после отново я затвори.

– Да не си представи нещо? – попита сковано тя.

– Аз... не мисля, че бих могъл да го купя – изрече бавно той. После се засмя неочаквано, малка, бърза усмивка, която я разтърси като светкавица, оставяйки сребристи следи на удоволствие върху емоциите ѝ. – Или ако мога, ще го платя с нещо, което имам в изобилие.

В какъв смисъл? Той искаше нещо, което можеше да се купи с шоколад?

В нея се надигна нелогична надежда и Кейд веднага я зашлеви с всички сили. Защото тя можеше да бъде купена с шоколад или поне силно изкушена.

Но не допускаше, че той имаше предвид точно нея.

Продължиха да се разхождат, да бродят през вековете история, между Лувъра и старата железопътна гара на музея "Орсе", покрай позлатата и блясъка на моста Александър III, с неговите златни статуи и богато украсени лампи, където Кейд съжали, че не носеше бюстие и ботинки с копченца и не слизаше от карета пред операта. Покрай тях прелитаха рена, смартове и поршета, фаровете им прерязваха сумрака. Премина един велосипедист, сериозен и ироничен, навел глава ниско, опакован в скъпа оранжева екипировка, която да го пази от студа.

Вървяха умълчани, докато движението по улиците се отдръпваше от Сена и се насочваше нагоре към Шанз-Елизе. Въпреки че още беше рано, усещането беше за нощ когато стигнаха до "Трокадеро", точно срещу Айфеловата кула на отсрещния бряг на Сена. Ботушите вече я убиваха, но Кейд не обели дума.

Силвен дръпна ръката ѝ, повеждайки я нагоре към еспланадата над прекрасния фонтан "Варсови". Гледан оттук, фонтанът се спускаше каскадно по стъпалата и се завихряше в мощни струи под блестящия символ на романтиката и цивилизацията, който доминираше гледката.

– А защо избра шоколада? – попита тя.

Въпросът прозвуча глупаво. Защо всички други хора в света не избираха шоколада за свой житейски път: това беше логичният въпрос. Как можеха да му устоят?

– Винаги съм го обичал. Обичам да работя с него – той я погледна лукаво. – Жените не могат да му устоят.

Каза това, за да я разсмее, но на Кейд не ѝ беше до смях.

– Пътят към женското сърце? – попита кисело тя, опитвайки се да скрие колко много я притесняваше участта на една от много други жени, чиито сърца бяха толкова лесни за завладяване.

Ръката му стисна нейната през ръкавиците. Той се загледа и сияещата кула над своя град.

– Женските сърца са малко по-сложни от сетивата им. Така че, не. Не мога да кажа, че съм разгадал пътя към женското сърце.

– Опитвал ли си?

Той не отговори. Остана загледан в Айфеловата кула на другия бряг, после погледна Кейд, но не каза нищо. Чиста, елегантна линия на челюстта в профил, осветен нежно от уличната лампа, тъмните очи, почти черни в нощта, и черна коса, развявана леко от вятъра – може би това само по себе си беше достатъчно поетичен отговор.

Но не носеше яснота за Кейд.