ВТОРА ГЛАВА

Тя беше gonflee[7], помисли си Силвен, свивайки презрително устни, като събра шоколада и го върна в съда на водна баня, за да го подгрее отново. Completement gonflee[8]. Всъщност нейното самомнение беше толкова раздуто, че си плачеше за едно боцване с карфица. Той се надяваше, че начинът, по който я беше изгледал, беше изпълнил ролята на тази карфица. През юношеството си той беше упражнявал този поглед, който умееше да пука надутото его. В страната му това изкуство се практикуваше от векове.

Силвен изля една трета от забъркания шоколад върху студения мрамор, прокара дългата, гъвкава шпатула отдолу, за да го обере, сгъна го на две и го заглади отново, темперирайки го умело. Подразни се, че трябваше да повтаря този етап. Не му беше привично да допуска някакво дребно разсейване, като някаква арогантна милиардерка например да го кара да обърква стъпките в шоколада.

Съвсем безпричинно, докато заглаждаше шоколада, той си представи рамото на днешната посетителка, разсъблечено от палтото и кашмирения пуловер и неговата ръка да го поглажда отгоре, темперирайки го умело.

Той се изчерви леко. Навремето се изчервяваше до пурпурно, когато като юноша в най-неподходящи моменти започна да си представя жените разсъблечени. Някои спомени за подобни изчервявания, докато разговаряше с определени учителки или красиви приятелки, го изпълваха със срам и ужас до ден днешен. Но сега той беше приел начина, по който работеше умът му. Изглежда, че умовете на повечето мъже работеха по същия начин.

Странно и много жалко, че женските умове не функционираха по този начин – тангенциално сексуално и в същото време праволинейно.

Например неговата американска посетителка вероятно не си го беше представяла гол. Беше си представяла само как купува цялото дело на живота му и всичко постигнато, така сякаш бяха чифт красиви обувки от витрината на някой магазин, и тя можеше да ги отнесе у дома като сувенир от екскурзията в Париж.

Приливът на ярост го накара да заскърца със зъби.

На какво въобще учеха хората в тази страна?

– Казах ти, че това е варварска страна – заяви по телефона дядото на Кейд, Джеймс Кори, по-известен като дядо Джак. – Нали съм ти разправял как навремето се опитах да постъпя на работа в "Линд", за да разбера как правят онези малките топчета? Дори не ме взеха на работа. Аз, който управлявах най-голямата фабрика за шоколад в Америка – не че им казах това, разбира се; платих на някакво местно момче, което ми помогна да си измисля добра автобиография – и дори не ме взеха да пека парченцата натрошено какао. Швейцарски сноби – процеди той с наслада, ненавистта към швейцарците се беше превърнала в неговото любимо хоби.

– Помня – каза Кейд. Бяха отпразнували осемдесетия рожден ден на дядо ѝ преди две години, с огромно празненство, което се беше превърнало в едномесечна кръстоска между фестивал на шоколада и регионален панаир в тяхното градче Кори. На 82 той беше все така силен, но беше започнал да се повтаря в историите си. А баща ѝ беше отделил цял ъгъл във фабриката на експериментите със странни вкусове, в които дядо Джак се беше впуснал отскоро. Последното хрумване преди заминаването на Кейд беше опитът му да комбинира спанак с шоколад. Благодарение на особеното чувство за хумор на работниците във фабриката, никой не я беше предупредил за експеримента, когато бе дошла да търси стареца и ѝ се беше наложило да опита мострата.

Дори сега устата ѝ изтръпна при спомена.

– Накрая се наложи да подкупя един от служителите да ми издаде тайните – оплака се дядо ѝ. – Но... – добави с въздишка той. – Така ми се искаше да попадна там лично. Само да стъпя в една от онези швейцарски фабрики. Не с някоя от глупавите туристически обиколки, където не ти позволяват да надникнеш в тайните на занаята, а наистина да попадна вътре. Веднъж почти успях да купя един от дребосъците, но от "Линд" се усетиха и ме обвиниха, че съм простак.

– Да, но...

– А баща ми – твоят прадядо, Кори, миличка – какви неща е преживял той, докато се опитвал да измъкне тайната на млечния шоколад. Дегизиране, подкупи, изнудване – не си чувала от мен думата изнудване, Кейди – внедряване в тила на противника. Славни времена бяха, казвам ти.

– Но това е различно, дядо. Сега аз работя с малки шоколатиери. Предлагам на един от тях сделка на стойност милиони долари.

Тя на практика чу болезненото трепване на дядо ѝ.

– Не, недей да пръскаш милиони насам и натам, сякаш са дребни пари, Кейди. Ех, деца, деца. Винаги ми е било трудно да ви науча да цените парата.

– Дядо! Ти принуди татко да ни позволява да печелим само по десет цента на ден срещу поддържането на изрядна чистота в стаите ни. Карахме така чак до колежа и трябва да ти кажа, че не ни беше лесно.

– Глезла – каза галено дядо ѝ. – Аз пък трябва да ти кажа, че ти и сестра ти имахте само полза от това.

– Не можехме да си позволим да си купим дори закуски, Дядо!

– Трябваше да си носите шоколадчета "Кори" от къщи – заяви неумолимо той. – Моите внучки не могат да си купуват боклуците на "Марс" от автомата в училище.

Кейд завъртя очи. Тя беше опитала всички продукти на "Марс" в определен етап от живота си, но за чисто изследователски цели. Все още изпитваше определен копнеж, когато виждаше пакетчетата с "М& М" в машините за пакетирани закуски и знаеше, че никога нямаше да си позволи да си купи. (Единствения път, когато го беше направила по време на самотна командировка, беше нейната малка тайна.) За цялото си детство не беше изяла повече от дузина бонбончета "М& М". Дори приятелчетата ѝ не можеха да се угощават с шарените бонбонки на детските празненства, защото родителите им се бояха да не я засегнат.

– Казвам само, че заради милионите можеше да се държи малко по-любезно с мен.

– О, не – в гласа на дядо ѝ прозвуча тревога. – Не ти трябва французин да се държи любезно с теб, миличка. Така ще ти открадне душата. Може повече никога да не се съвземеш. Швейцарците не ги бива в тези неща – те могат да се размажат от любезност, а ти изобщо няма да забележиш. Но французите – те са майстори. Захване ли се някой французин да любезничи с теб, може да те накара да скочиш от върха на Айфеловата кула.

Кейд потърка челото си с кокалчетата на пръстите си.

– Аз просто – просто искам да бъда тук, дядо. Разбираш ли? Искам да науча как правят това, което правят. Искам да се впиша в Париж. Искам да имам техните шоколадови изделия.

– О, знам – дядо ѝ въздъхна. – Явно това е фамилен порок, който ще ни изяде главата. Как ми се иска да можех да те разубедя да не пилееш енергията си с тези сноби! Те само ще те огорчат и ще те накарат да се срамуваш от себе си.

– Аз няма да му позволя да ме нарани – излъга Кейд.

– Хмм. Запомни само едно, миличка: французите могат да се надуват колкото си искат, но навремето през 1945 г. американските войници им раздаваха именно нашите шоколади и те бяха благодарни.

Кейд не сдържа усмивката си. Бяха възпроизвели голяма партида от онези военни шоколади от войнишките дажби като част от годишните чествания на Денят "Д"[9] и блокчетата не бяха най-вкусното нещо, слизало някога от конвейера – военните бяха настояли да включва твърде много полезни съставки.

– Може би това е източникът на техния снобизъм?

Да не споменаваме източника на манията на дядо ѝ да разработва шоколад със спанак.

Дядо Джак изсумтя.

– Хм, навремето те не бяха толкова надути.

Кейд се опита да изтърпи американската версия за Втората световна война: навремето те не бяха толкова надути, нали? Но продължаваше да вижда скептичното презрение върху лицето на Силвен Марки и раменете ѝ отново се смъкнаха пораженчески. Някак не ѝ се вярваше да може да почерпи сили от нещо, което се беше случило преди близо седемдесет години, за да превърне презрението в приветливия ентусиазъм, за който си беше мечтала.

Негодник. Себичен, арогантен негодник.

Боже, обаче правеше добър шоколад. След като беше опитала първия бонбон, Кейд не бе могла да спре.

Дори го беше сънувала тази нощ, плътната копринена текстура на съвършения шоколад упояваше мислите ѝ, деликатните вкусове се увиваха около нея като неуловимите воали на ориенталска танцьорка, примамвайки и увличайки я все по-дълбоко и по-дълбоко в бедата, която се криеше зад завесите в дъното на мистериозна пушалня за опиум...

Тя се изтръгна от съня и скочи от леглото, за да вземе бърз душ.

За съжаление "бързият душ" се превърна в битка с подвижния накрайник във вана на лъвски крака. Кой беше проектирал дизайна на тази баня? Без поставка за главата на душа и без завеса, Кейд в крайна сметка намокри цялата стая и чистите дрехи, които си беше приготвила и внесла в банята. Тя огледа подгизналите стари тапети на цветя и се запита дали това не беше някаква постановка, целяща да я принуди да плати за пребоядисване на апартамента до постигането на нещо по-... семпло. Класическо.

Може би ваната първоначално е била снабдена със завеса, но някой беше потърсил в Гугъл името ѝ, към момента когато тя беше резервирала апартамента, и бе видял в това златна възможност?

Мокри петна украсяваха финия черен пуловер и елегантния черен панталон, когато тя ги облече. Денят още не беше започнал, а тя вече изглеждаше смешно.

Дрехите ти ще изсъхнат, каза си тя. Преди парижаните да те видят. Дай да се заемем с грима. Драматичен, красив, изискан – такъв грим ѝ трябваше. Това беше Париж, в края на краищата. А пък тя беше миловидна млада жена със силен характер. Достатъчно силен, при нормални обстоятелства, за да поеме нейната права, светлокестенява коса, правилни, но обикновени черти, ясни сивосини очи и да накара хората да ги запомнят.

При нормални обстоятелства. При нормални обстоятелства тя се чувстваше напълно уверена в своята способност да се откроява. Практикуваше я отдавна. Но сега тя беше в Париж.

Кейд можеше да владее своя мъничък роден град Кори. Тя можеше да владее значителен дял от световния бизнес. Но не владееше Париж. Поне засега.

Тук тя трябваше да се конкурира с парижаните и с още по-опасните парижанки. Тя трябваше да се откроява на фона на един град, толкова драматичен и романтичен, че от векове омагьосваше безчет възхитени погледи.

Тя стъпи на тротоара сред студения есенен въздух, изпълнена с тревога и опасения за повторение на вчерашния провал. Няколко врати надолу по улицата пекарят беше изнесъл табелка на тротоара и уханието на прясно изпечени сладкиши достигна до нея на крилете на ноемврийския вятър. Иначе улицата беше притихнала, ранно утро в мрачен сив ден. Кейд разполагаше с цял час за разходка в Париж преди срещата с втория най-добър шоколатиер в града.

Може би дори най-добрият. Силвен Марки може би беше извадил късмет в деня, когато кметът на Париж му беше присъдил наградата за най-добър шоколатиер в Париж. Какво ли изобщо разбираше кметът на Париж?

Кейд се озова пред пекарната точно когато някакъв мъж с увита в книжна кесия кифличка в ръката понечи да излезе отвътре. Очите ѝ срещнаха погледа на Силвен Марки и тя замръзна на място.

Точно в този момент поетично настроеният вятър подхвана червения ѝ шал и издуха кичур коса върху устните ѝ. Кичурът залепна върху блестящия бледорозов гланц, с който бе завършила макиажа си преди броени минути, в опит да не изостава от красивите парижанки.

Кичурът се фиксира като залепен с моментно лепило. Кейд се опита да го отметне с облечената си в ръкавица ръка. Гланцът полепна по ръкавицата ѝ, но косата остана върху устата ѝ и дори успя да влезе между зъбите ѝ. Тя свали ръкавицата от агнешка напа, отстрани кичура с голите си пръсти, под хладния недоумяващ поглед на Силвен Марки. Безупречно елегантен. Съвършен и готов да се впусне с цялата страст, заключена в тази обвивка от елегантна студенина, в богатия свят, до който отказваше да я допусне. Той щеше да твори в сърцето на шоколада цял ден, а тя щеше да кръстосва тротоарите, опитвайки се да намери някого, който да ѝ позволи да направи същото.

Тя също можеше да го изключи от своя свят, ако пожелаеше. Светът на богатството и властта.

Само че беше трудно да изключиш някого, който не се стремеше да влезе там. Тя можеше, но някак не си струваше.

– Отговорът остава същият днес – каза ѝ той, правейки крачка назад и навътре, за да я пусне да влезе в пекарната.

Дали ако го стиснеше за гърлото и го удушеше, той щеше да запази същото хладнопрезрително изражение, докато лицето му добиваше пурпурноморав цвят?

– Въпросът не е същият днес – тя мина плътно покрай него и влезе вътре. През двете вълнени палта, двата пуловера и двете ризи, докосването беше достатъчно, за да я прониже с ударна вълна от нерви и жега. Кейд се фокусира върху печивата, които хипнотизираха с изобилието и разнообразието си. Мили боже, какъв късмет имаха парижаните. Как успяваха да остават толкова груби и хладни, когато на всеки ъгъл можеха да потънат в подобна обител на хилядолистна златна топлина?

Кошовете бяха отрупани с изпечени до златисто тестени изделия във формата на спирали, полумесеци, кръгове и пухкави четириъгълници, от които намигаха бадеми, пудра захар, стафиди и парченца шоколад. Червени горски плодове се изтягаха върху легла от кадифен бледожълт яйчен крем и златиста коричка, в съвършена овална форма, сякаш създадена, за да легне в дланта ти. Тънки парченца ябълка надзъртаха свенливо през нещо, под което имаше етикет tarte normande. Малки еклери с шоколадова кувертюра се гушеха върху възглавници от по-големи еклери с шоколадова кувертюра, като малки дебели, дегизирани в черно снежни човеци. Дълги фалически еклери с пълнеж от кафе, шоколад и шамфъстък се изтягаха в редици, сякаш излезли от еротичния сън на някоя нимфоманка.

Кейд се намръщи подозрително на Силвен Марки, който стоеше встрани от нея.

Откога бе започнала да вижда фалически символи в добрите малки еклери?

Ако Марки не стоеше там със своята безгранична пренебрежителност, тя щеше да си избере няколко различни кифлички и да им се наслади. Вместо това трябваше да понесе унижението на самоограничаването. Какво да си вземе? Кроасанът беше банален и щеше да я заклейми като туристка. Кифличките с шоколад – можеше да си го яде и в Америка. Кейд погледна крадешком кифличката, която си беше взел той. Croissant aux amandes. Значи, изключено.

Проклета да бъде, ако си вземеше същото.

Не знаеше имената на нито едно от другите изкушения, което означаваше, че отново щеше да изглежда като невежа.

– Ъм... ето това.

Тя посочи, без да гледа, и установи, че пръстът ѝ сочеше деликатна малка тарта, плътно покрита с пресни малини.

Добър избор. И без това трябваше да яде повече плодове в този студ.

– За закуска? – попита Силвен Марки, изумен.

– Попитах ли ви какво да си взема за закуска? – процеди троснато тя. Пекарят я изгледа унищожително. Какво, да не бяха първи приятели? Чудесно. Сега до края на престоя си тук щеше да се пита дали някой не е плюл върху нейните багети и кифлички и дали не са ги изпускали на пода. Може би трябваше да си потърси друг апартамент.

Такъв със завеса около душа.

Някой на няколко района по-далеч от Силвен Марки.

– Американци – каза Силвен Марки с удивление, тръскайки прекрасния водопад от черни къдрици. – Ядете всичко, по всяко време, нали?

В сянката на ръкава си Кейд сви голата си ръка в юмрук, подложена на повторно унижение. Ах, как го мразеше. Слава богу, че беше установила това, преди да е подписала договор с него, който щеше да му позволи да спечели милиони от нейната сляпа идеализация на парижките шоколатиери.

– Какво правите тук? – попита шоколатиерът, очевидно без да обръща внимание на факта, че след вчерашното му поведение двамата нямаха повече за какво да говорят. – Моят магазин отваря доста по-късно. Може би сте дошли да ми откраднете рецептите?

Да не беше чел историята на нейната фамилия? Обвиненията в кражба на рецепти, повдигнати навремето срещу прадядо ѝ, така и не бяха доказани. Главно защото швейцарските фабрики бяха толкова маниакално бдителни по отношение на сигурността, че той така и не беше успял да се докопа до тайните и се беше наложило да изобрети наново шоколадовото колело по трудния начин: с много експерименти, два експлодирали казана и един изгорен до основи хамбар.

– Отивам на среща с Доминик Ришар – отговори спокойно тя, поемайки своята красива малка кошничка с малини от пекаря. – Защо? Вие да не мислите, че сте единственият "най-добър шоколатиер" в Париж?

Той свъси вежди. Този път думите ѝ го засегнаха, нали? Добре. Кейд мина покрай него, излезе от пекарната и закрачи надолу по улицата, напускайки достатъчно бързо, за да може да се наслади на единствената отбелязана точка в днешната схватка. Мислено се потупа по гърба за отбелязания резултат.

Все пак тя изчака да свие зад ъгъла в края на улицата и да се скрие от погледа, преди да захапе малиновата тарталета.

Беше божествена. Не много сладка, свежа и ароматна, с фин пласт деликатно подсладен яйчен крем. Какво лошо имаше в това да изядеш нещо толкова прекрасно за закуска? Ако Силвен Марки искаше да знае, нейната тарталета беше по-здравословна от неговия кроасан с бадеми.

Обаче нямаше как да му го каже, защото за целта трябваше да се завърти на пета и да се върне обратно на горната улица, за да му даде да разбере това.

А ако му обърнеше толкова много внимание, тя щеше да му подари победата днес.

Загрузка...