ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Тази нощ уханията на неговата лаборатория я примамваха да надзърне навсякъде, да се докосне до всичко.

Докато опитваше шоколадовите бонбони, които Силвен Марки и хората му бяха направили през деня, тя затваряше очи, опитвайки се да се престори, че е участвала в направата, че заслужава да опита творенията и да провери дали заслужаваха името си. Дали вкусът отговаряше на красотата на тези шоколадови бижута? Да, неизменно. Дали сърцевината беше сластна изненада, която гъделичкаше сетивата и ги разпалваше в копнеж за още? Да. Всеки път.

В хранилището, където съхраняваха кувертюрите, Кейд опита шоколад във всички нюанси от тъмнокафявото до бялото, но постоянно се връщаше при най-тъмните и горчивите, затваряше очи и отгатваше с език откъде бе дошъл този шоколад, от някой остров близо до бреговете на Африка или от някое селце в Андите. Беше ли посещавала какаова плантация в този регион, беше ли виждала как стриват какаовите зърна? Кейд се опитваше да отгатне пътя на шоколада от какаовото дърво до стъпките на приготвянето му под вещите указания на Силвен. Температурата, процеса, продължителността, ритъма.

Какъв щеше да бъде вкусът на този шоколад върху захаросаните портокалови резенчета от Испания?

Тя намери захаросаните портокалови резенчета от Испания, още влажни, и опита едно, с пръсти, лепнещи от сладък портокалов сок и ефирен шоколадов воал. Силвен беше показал на Кристоф процеса на тяхното покриване с шоколадова глазура.

Кейд си представи как пръстите на Силвен започваха да лепнат от сладост. Засмука собствения си пръст, облизвайки лепкавата субстанция.

Тя се зае да отваря трескаво шкафовете, докато накрая намери всички необходими съставки, както и един малък съд за водна баня.

Когато включи водата да се подгрява и изля кувертюра в съда отгоре, по тялото ѝ плъзна замайващо удоволствие, подобно на онази нажежена възбуда, която беше изпитала първия ден тук, само че по-смущаващо.

Силвен Марки може да я беше лишил от нейното място в обучението, но тя щеше да си открадне обучение тук, в сърцето на Париж, и сама да си направи шоколад в нощния мрак.

Докато работеше, Кейд не изпускаше от поглед ъглите, очаквайки да зърне магьосника на шоколада да се спотайва там, с пламтящи като огньове очи в тъмното, да дебне момента, когато да ѝ се нахвърли в дълбините на леговището си.

Но него го нямаше.

Силвен почувства лудешките удари на сърцето си, когато отвори вратата на лабораторията на другата сутрин и разкошните ухания го обгърнаха. Долавяше ли миризмата на крадлата?

Не, той не биваше да се увлича в напразни надежди.

Напразни надежди ли? Нима той се надяваше, че тази непоносимо арогантна жена беше проникнала в неговата обител и беше крала от шоколада му?

Той забеляза следите от присъствието ѝ почти моментално. По мраморния плот, който всяка вечер се оставяше почистен и излъскан до блясък, имаше следи от пръсти. Силвен можеше да проследи дирите ѝ през цялото помещение. Тук беше опитала захаросаните портокалови резенчета от Испания. Там беше бъркала във всички шоколадови pistoles. Там беше...

Тя си беше взела поне по един от всички видове шоколадови бонбони, които бяха приготвили предния ден.

По лицето му се разля усмивка, сърцето му биеше лудо. Тя не можеше да му се насити, нали?

Силвен замръзна на място, когато откри частите на съда за водна баня, оставени да съхнат до мивката. Нима тя беше правила шоколад в неговата работилница? Докъде се простираше дързостта на тази крадла?


– Е, тя дойде ли отново? – попита нетърпеливо Кристоф точно преди обяд.

Силвен, който тъкмо качваше един трийсеткилограмов казан с шоколад върху печката, едва не се изкуши да го изпусне върху пръстите на краката на блогъра. Вече му беше направил една услуга, допускайки го в светилището на лабораторията си, и писачът си беше въобразил, че са първи приятели и можеше да си пъха носа в личната история на Силвен и крадеца на шоколад?

– Идвала е, нали? – продължи Кристоф с явен възторг. Гърдите му се развълнуваха от радост.

Също както се бяха развълнували гърдите на Силвен тази сутрин. Той остави гигантския съд с шоколад на плота, преди да се е поддал на изкушението.

– Какво е взела? Подозираш ли коя е? Наясно ли си как влиза тук?

– Някой краде шоколад? – Паскал Гийо се появи до рамото на Силвен. А Паскал не беше някой наивен читател на блогове. После добави с приглушен глас – Дали не е някой, който работи тук? Но тази табла я държим в салона, където всички работници имат достъп до него.

– О – Кристоф доби разочарован вид. – Наистина ли? Смяташ, че това е работа на някой вътрешен човек?

– Възможно е – подметна спокойно Силвен. – Някоя от продавачките, може би. Отпечатъкът беше от малки пръсти. Излежда по-логично от версията, че някой прониква тук с взлом, за да пирува с моя шоколад – действително звучеше по-логично. Ако си имаха работа с човек, който се държеше логично.

Сърцето му отново подскочи, а тялото му се стегна при мисълта как крадлата губеше здравия си разум заради него.

За неговия шоколад.

То беше почти едно и също.

– Слушай какво ще ти кажа – заговори разпалено Кристоф. – Ти ще си представиш заподозряната, за която си фантазираш, и аз ще си представя крадлата от моите фантазии. Само ми кажи – снощи идвала ли е тук? Можеш да мигнеш веднъж за да или два пъти за не.

Силвен премигна веднъж, втрещен от безочието на този писач, който се опитваше да го придума да направи признание.

– О, значи е идвала! – Кристоф плесна с ръце, ravi. – Ти преобърна живота ми, Силвен Марки. Мерси, мерси – и излетя навън като вихър.

Няколко секунди по-късно блогърът се върна със същата вихрена походка.

– Случайно да имате тук безжичен интернет?

Силвен го изгледа яростно с присвити очи, вбесен до краен предел. Ако този тип възнамеряваше да води публичен дневник на хлапашките си фантазии, поне можеше да прояви любезността да не копира фантазиите на Силвен.

– Не, няма значение. В кафенето по-надолу по улицата със сигурност има.

Кристоф отново се завтече към изхода с отнесен вид. Силвен видя как блогърът купи кутия шоколадови бонбони, преди да излезе.


Voleuse de Chocolat, je t'aime[28] гласеше заглавието на Кристоф.

Седя тук и прониквам бавно през обшивката на карака[29] на Силвен Марки, която се пропуква с деликатен отпор, разкривайки съкровище от копринен ганаш. Сега знам, че открих моята сродна душа. Ти също вярваш, че си струва да рискуваш живота и свободата си за...

Е, може би не точно живота, помисли си Кейд с известно смущение. Френските полицаи нямаха склонността да залавят престъпниците с насочени заредени автомати, нали? А колкото до свободата, може би трябваше да направи още едно щедро дарение за управляващата политическа партия в Щатите, просто така, в случай че ѝ се наложеше да потърси намеса от страна на посланика.

Тази история с френския затвор не изглеждаше никак примамливо.

Крадецът на шоколад нанася втори удар обиколи заглавията на блоговете по целия англоезичен свят. Френският език не беше бариера за кулинарните блогъри, които добре знаеха на кои езици беше и хлябът, и маслото на техния занаят. Може ли да стана Крадец на шоколад, моля?, питаше A Taste of Elle, което беше чиста проба лакомия от нейна страна, тъй като беше ангажирана от шоколатиера Симон Касе. Друг блогър помести материал под заглавието Краденето на шоколад в десет лесни урока. Урок 1: Ако ще си слагате главата в торбата, то не се съгласявайте на нищо по-малко от Силвен Марки.

Много странно – отбеляза Маги Сондърс, четейки през рамото на пасажера пред нея, докато пъплеше в опашката за проверка на пътниците на летище "Шарл де Гол". – Аз бях на един от неговите семинари.

– Наистина ли? – мъжът се обърна да я погледна.

– Знаете ли кое е най-странното? – побърза да добави Маги с нескрита гордост. Не ѝ се случваше всеки ден, дори всяко десетилетие, да разказва такава пикантна история. Е, историите за патилата на нейните приятелки също бяха доста пикантни, но тях ги разказваше с гузна съвест. Пък и те не бяха известни, така че никой не го беше грижа. – Нали знаете кои са семейство Кори?

Мъжът смръщи чело.

– Семейство Кори? Фамилията на шоколада?

– Същите – Маги кимна ентусиазирано. Винаги беше за предпочитане да разказваш история за известни личности, когато слушателят познаваше имената им. – Една от тях, Кейд Кори, ми плати подкуп, за да заеме моето място в обучението при този майстор на шоколада, Силвен Марки. Тя го дебнеше! Може би не трябваше да се съгласявам – добави гузно тя. За утеха попипа платинената катарама върху широкия кожен колан на кръста си.

Веждите на мъжа се качиха на темето му.

– Така ли? На каква сума възлизаше подкупът?

– Ограничих се под трийсет хиляди – помъчи се да остане в сферата на неясните категории Маги. – Така мисля. Не си купих истински бижута –добави тя в свое оправдание. – А можех!

Не беше възможно веждите на непознатия да се покатерят още по-високо, но те се опитаха. В очите му се появи опасен блясък.

– Кейд Кори ви е платила трийсет хиляди долара, за да се вмъкне в обучение по шоколатиерско изкуство, водено от най-добрия шоколатиер в Париж, представяйки се за вас?

– Нещо повече! Тя ми позволи да използвам кредитната ѝ карта за един ден. Можех да похарча много повече пари, но имах морални угризения – за които горчиво съжаляваше. Един пръстен с десет каратов диамант – нямаше да е никак зле, нали?

– Боже мой, иска ми се този човек да имаше акции, за да си купя от тях – непознатият постави лаптопа си върху капака на куфара си и се зае да пише нещо. – Да видим, кога се случи това?

Междувременно мъжът записа всички подробности, а опашката не помръдна на йота. Той извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и заговори.

– Възможно ли е да променя датата на полета си, за да остана още два дни в Париж? Искам да кажа, официално, в знак на протест срещу безкрайното чакане на опашката на летището? Защото ми се струва, че попаднах на интересна следа.

– Тръгвате ли си? – попита Маги, разочарована. На подобна опашка никой не искаше да изгуби малкото източници на развлечение.

– Бихте ли искали да ми оставите вашето име и телефонния ви номер, за да мога да ви потърся, ако се наложи? – попита мъжът.

Маги се отдръпна назад, изпълнена с подозрения. Тя не виждаше нищо лошо в това да разкаже историята за Кейд Кори на някакъв непознат, но не искаше някакъв смахнат тип да ѝ се лепне и да ѝ досажда.

– Извинявайте, забравих да се представя – той извади визитна картичка. – Джак Адамс, "Ню Йорк Таймс". Обикновено пиша за финансовия ресор, но от години моля началството да ме преместят в кулинарния раздел.

– Това е добро начало – отбеляза със съчувствие Маги. Мъжът се засмя.

– Да, но понякога бог ти се усмихва.

– И аз си помислих същото! – възкликна учудено Маги. Това не е ли знак? Значи бог вече два пъти използва Кейд Кори. Надявам се, че тя оценява това.

В материала Краденето на шоколад в десет лесни урока имаше няколко добри съвета, заключи Кейд. С изключение на урок номер едно: Уверете се, че крадете от Силвен Марки. Самочувствието му щеше да се раздуе още повече. Дали четеше английски блогове?

Но номер пет, как да избегнете френски затвор – струваше си да прочете внимателно тази част.

Коментарите бяха основно в две категории, разделени поравно между завист към крадеца и гняв по адрес на Силвен Марки. "Шоколадът не трябва ли да е общодостъпно благо?", написа бързо Кейд и натисна бутона "Публикувай", преди да е имала време да размисли. Може би не трябваше да участва анонимно в дебати по неин адрес.

Освен това, тя всъщност не искаше шоколадът да бъде общодостъпно благо. Искаше крайният продукт да бъде достъпен за мнозинството, но копнееше неговата съкровена крепост да остане достъпна само за нея.

Както и сексапилният тъмнокос пазител на тази крепост.

– Ти си моят герой – увери я по телефона дядо ѝ. – Сигурна ли си, че е разумно да повтаряш визитата? Не можа ли да откраднеш всичко необходимо първия път?

Кейд се огледа наоколо. Опитваше се да съчетае наслаждението от красотите на Париж с работа по докладите за "Девън Кенди", които ѝ беше изпратил баща ѝ, затова беше седнала на брега на Сена и беше отворила лаптопа си. Но свободният достъп до безжичен интернет я изкушаваше да преглежда последните блогове. А пръстите ѝ постоянно се вкочанясваха. Денят беше мразовит.

Кейд седеше върху студения бетон над кафявите води на Сена, отляво кулите на Нотър Дам се врязваха в оловносивото небе, а мостовете извиваха гърбове над реката от двете ѝ страни. От високоговорителите на преминаващите туристически лодки се носеше неизменната мелодия на "Животът в розово"[30]. Вятърът разнасяше окапалите жълтокафяви листа от чинарите по кея. Късната есен в Париж не можеше да се похвали с богата палитра от цветове. Платаните, толкова красиви през лятото, не напускаха сезона с пищно достойнство, а се покриваха със сивожълтокафяви петна и се разделяха неохотно с листата си. Париж напускаше жизнерадостното лято и потъваше в мрачните, студени блянове и копнежи на есента.

– Не мога да открия рецептите му, дядо!

– Ако е умен, ще ги заключва нощем. Как си с касоразбиваческите умения?

– Сейф? Това би граничило с параноя – възкликна възмутено Кейд.

– Може би – отбеляза дядо ѝ. – Така, де, нашите ги държим в сейф, който е в друг сейф, и са записани с шифър, но нашият шоколад е значим. Толкова хора оцеляват благодарение на него. Неговите шоколадчета са само луксозна глезотия за хора, които и без това тънат в разкош. Но ти ми кажи нещо друго. Забелязваш ли признаци той да експериментира със спанак? Или с алабаш. Алабашът е пълен с витамини и минерали.

– Сама ли си, шери? – попита мъжки глас и Кейд извърна поглед от лаптопа на фона на Сена, за да го погледне с недоумение.

Пораснала в град, който на практика притежаваше, тя рядко беше ставала обект на попълзновенията на непознати. Първо, непознатите се брояха на пръсти. И второ, ако се насочваха в любовни набези срещу нея, несъмнено бяха мотивирани от амбицията да се сдобият с няколко милиона долара. Кейд и сестра ѝ Джейми знаеха, че имаше само шепа мъже, за които те можеха да се омъжат, без да рискуват по-късно да ги съдят за издръжка, която да отнесе тлъсто парче от шоколадовите фабрики "Кори", правейки подарък на някой враждебен човек, който навремето ги беше подлъгал да повярват, че ги харесва.

Това беше една доста неприятна истина, но такива бяха обстоятелствата. Парите можеха да те предпазят от страшно много неща, но за съжаление влюбването в мъж, който само искаше да те използва, не беше едно от тях. Точно обратното.

На практика влюбването в мъж, който искаше да я използва само сексуално, без да се лакоми за банковата ѝ сметка, изглеждаше дори романтично в сравнение с другата опция. Само да не беше някой толкова мазен като този тип.

Образът на Силвен Марки проблесна в ума ѝ.

Той не проявяваше никакъв интерес към възможността да се възползва от нея сексуално, негодникът. Но със сигурност можеше да се каже, че не проявяваше интерес към възможността да се възползва и от парите ѝ. Тя дори можеше да си представи какво изражение щеше да се изпише на лицето му, ако някой намекнеше дори бегло, че би могъл да се ожени за нея заради парите ѝ, образ, от който Кейд едва не се задави от смях. Ти, ти искаш да поставиш моето имевърху себе си? За пари?

Мазникът се ухили насреща ѝ и се примъкна по-близо.

– Трябва да затварям, дядо – каза тя, защото ако я чуеше как се опитва да се защити от някакъв изпаднал нехранимайко край Сена, дядо Джак със сигурност щеше да пристигне със следващия самолет, за да бди над нея.

Всякакъв предлог би свършил работа на дядо ѝ, щом можеше да му позволи да се включи в шпионската мисия по проникването в чужди шоколадови фабрики заедно с нея.

Кейд пусна телефона в кожената си торба, което мъжът изтълкува като допълнително насърчение.

Обнадежден, той седна толкова плътно до нея, че тежестта му прищипа бедрото ѝ. Излъчваше противна миризма на евтин одеколон и телесни секрети, смесени с вонята на ланолин от нещо, което лъщеше мазно в косата му.

Кейд отскочи встрани, затваряйки лаптопа си. Думите ѝ убягваха. Не беше лесно да измисли как да каже "Разкарай се, по дяволите!" на чужд език, когато нямаше време да отвори речника. Още по-малко да търси раздела с ругатните.

Как да му каже да се разкара? Опасяваше се, че всяка импровизация щеше да се изтълкува в опасно нежелана посока.

Шери, не ставай лоша – той се доближи още повече, посягайки към рамото ѝ.

Кейд се изви назад, за да не политне към Сена.

– Когато ме взема в своите обятия, той ми шепне толкова нежно – разнесе се от говорителите на преминаващата туристическа лодка. – Quand il me prend dans ses bras, il me parle tout has...

Ела да те взема в моите обятия – каза мъжът и на практика се опита да го направи, сграбчвайки я през кръста. – Нали за това си дошла тук?

Кейд го блъсна с лаптопа в гърдите, влагайки цялата си сила в удара.

Той явно не очакваше подобен отпор, при това с такава сила, защото политна назад. Само че назад нямаше нищо. Очите му се изблещиха, кракът му затърси опора във въздуха и той се вкопчи в лаптопа, за да запази равновесие.

Лаптопът се изплъзна от ръцете ѝ. Последва мощен воден плясък и няколко пръски вода измокриха лицето ѝ, докато мъжът и компютърът потъваха безследно.

Merde. Кейд се опита да си спомни кога за последен път беше архивирала информацията от лаптопа си.

Малко преди да замине за Париж. Значи часовете, прекарани в работа по делата на "Кори" през седмицата, която Кейд искаше да посвети единствено на Париж, бяха потънали в Сена в ръцете на тази свиня.

Откъм кея зад гърба ѝ се разнесоха възторжени възгласи и ръкопляскане. Три истински парижанки и двама млади мъже стояха в пространството между два зелени павилиона с антикварни книги, размахваха юмруци във въздуха и ѝ правеха окуражителни жестове.

Тя се засмя.

Мъжът изплува на повърхността, течението го понесе надолу по реката. Лаптопът не се виждаше.

Не че щеше да излезе сух от реката. Мъжът ругаеше и кашляше, а Кейд му показа среден пръст и се отправи нагоре срещу течението, за да се изкачи на горния кей. Кейд се появи на площадката едновременно с групичката младежи, които я бяха аплодирали. Те я посрещнаха с усмивки. Стройна брюнетка с онзи неподражаем парижки стил, елегантно съчетание от черен панталон, високи ботуши, сив шал и дискретна сребърна гривна, каза:

Serieux, onpeut t'offrir un verre? Може ли да те почерпим едно питие?

Кейд хвърли поглед към нападателя си, който най-сетне беше успял да се вкопчи в една масивна желязна халка на бордюра на кея, около триста метра по-надолу, и се набираше да излезе от водата.

– Ами – да, разбира се.

Половин час по-късно те вече я бяха осиновили. И петимата бяха студенти, макар че ѝ бяха почти връстници. Изглеждаха толкова по-млади и по-освободени, че Кейд изпита известна завист.

– Дошла си да разгледаш Париж? – попита Никол, брюнетката.

– Ние ще ти покажем истинския Париж. Ела с нас довечера.

– Не, не довечера – обади се Марк. Странно, младежът изглеждаше едновременно изтънчен и толкова млад. – Утре трябва да изнеса презентация за Марсел Пруст.

Презентация. За някакъв писател, който пишеше за мадлени[31]. Утре Кейд трябваше да изложи пред баща си позиция за шоколадово десертче, което можеше да повлияе на глобалната икономия и да се отрази върху битието на десетки хиляди хора.

Може би ето това се бе случило с нейното усещане за младост.

– Добре, утре – казаха другите. – Утре вечер? Дако?

– Дако – съгласи се Кейд, развълнувана.

Те се бяха сприятелили с нея, а дори не знаеха коя беше. Може би идването в Париж все пак щеше да се окаже добра идея.

Жалко, че Марк трябваше да се готви за презентацията си утре, защото така Кейд се озова изправена пред още една свободна нощ, в която да се забърква в неприятности.

Загрузка...