Крадецът на шоколад

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Още с влизането в лабораторията Кейд почувства, че той се спотайваше в мрака. Долавяше как очите му проблясваха в сенките.

Докато обхождаше владенията му, усещането за присъствието му пъплеше като мравки по кожата ѝ, оставяше жадна диря, която изгаряше за докосване.

Кейд претърси лабораторията, копнеейки той да можеше да я види, може би с охранителна камера, която да му позволяваше да я наблюдава дори в момента.

Но чакай, тази сянка, там... не, това бяха металните съдове и проблясването на медта.

Онази сянка... беше огромен калъп във формата на яйце, високо около метър и половина. Сенките там бяха куп щайги от Шри Ланка.

Кейд вдиша дълбоко, протягайки ръце, така че да поеме въздух с пълни гърди, да попие уханията около нея. Целият свят и всичко най-вълшебно в него сякаш бе заключено тук, уханията и вкусовете от всички кътчета на земята бяха донесени тук и дестилирани в чисто удоволствие.

Тази нощ тя искаше да прави... горещ шоколад. Испански горещ шоколад, като онзи, който пиеха в Мадрид или като горещия шоколад на френските благородници, използван навремето като любовен еликсир. Горещ шоколад. Навън беше студено, в лабораторията също беше студено, нощем поддържаха по-ниска температура за правилното съхранение на продуктите.

По кожата ѝ пълзяха тръпки на възбуда, докато опитваше на вкус кувертюрите, за да реши какъв шоколад да използва. Странно, че той вече трети път я оставяше да се измъкне.

Сграбчи я студен страх и Кейд огледа помещението отново, този път едно ниво по-високо. Може би той беше инсталирал охранителна камера.

Може би сега събираше доказателства, за да я обесят. Може би полицията чакаше отвън, за да я арестува.

Луда ли беше? Можеше да попадне в затвора. Можеше да нанесе огромни щети на фамилния бизнес, предизвиквайки крах на цената на акциите на "Кори". Можеше да загуби всичките привилегии, с които бе имала късмета да се роди. В затворническата килия тя нямаше да има нищо друго, освен физическото си тяло, без никакъв път за изход.

Той би ли направил това? Мъжът, който беше флиртувал с нея цяла сутрин, а след това я беше изхвърлил навън в студа?

Тя не знаеше на какво бе способен, нали? Само че ѝ харесваше да си представя... Заляха я горещи вълни, сравними или несравними с топлината, която Кейд търсеше в горещия шоколад. Тя се приближи до рафтовете с подправките, където сенките се трупаха на етажи в тъмното. Ориентираше се по слабата светлина, която проникваше през прозорците от нощния град, Града на светлините, който никога не потъваше в пълен мрак. Не искаше да включва осветлението вътре.

Бурканите с подправките бяха прохладни и заоблени на пипане. Горещият шоколад обичаше щипка ванилия, свежа ванилия от Таити. Пръчка канела от Шри Ланка. Индийско орехче от... Занзибар?

Така поне се надяваше. По нейно мнение, в живота на всеки и всичко трябваше да има по нещо от Занзибар.

Каква беше френската дума за индийско орехче? Кейд отваряше бурканите, докато търсеше, плъзгайки пръсти по разтопените краища на хартиените етикети, освобождавайки едно след друго уханията на подправките във въздуха – зърна карамфил, анасон, сакъз. И накрая малките обли като топчета индийски орехчета. Кейд извади едно и се зае да търси опипом ренде.

Кожата ѝ продължаваше да пламти. Сякаш самите подправки я възбуждаха или опасността и безумството на онова, което правеше. Или удоволствието. Кейд усещаше този мъж с всяка своя фибра. Постоянно се буташе и спъваше като човек, който се смущаваше от чуждия поглед. Взря се в сенките и не видя нищо, затова прибра косата си зад ушите и изплакна ръцете си.

Наля мляко в една тенджерка, спомняйки си как Силвен Марки бе оставил сметаната да къкри на слаб огън. Пусна вътре пръчката канела и шушулката ванилия, после настърга малко индийско орехче. Ароматите бяха божествени. Или диаболични. Всеки би прегрешил заради подобни ухания, за обещанието на вкуса и живота.

Кейд прокара ръка по копринената гладкост на студения мраморен плот, топна лъжицата в млякото и я облиза, може би прекалено бързо, защото опари леко езика си.

И погледна към амбразурата вляво, ниша, в която бяха наредени още чували и щайги и калъпи.

Там се раздвижи една сянка.

По тялото ѝ премина мълния. Кейд се закова неподвижно, сърцето ѝ биеше толкова силно, че сякаш принуждаваше цялото ѝ тяло да вибрира.

Магьосникът излезе от сенките и се насочи към неканения гост в бърлогата му.

Тръгна право към нея, с отривиста, заплашителна походка.

Сянката се промъкна през сенките, оставяйки след себе си звезден прах, следа от цялото знание, магия и мощ, заключени в него и до които ѝ отказваше достъп.

И опасност. Тя бе положила в ръцете му идеалната възможност да я унищожи. Погледът му я вцепеняваше. Достатъчно беше само да го погледне. Как се движеше в своята обител, властно и вещо.

Възбудата, която бе тляла потайно часове, дори дни наред, сега я изпълни до краен предел, изпразвайки я от трезва мисъл. Виждаше само ръцете му. Силните, изваяни мъжки ръце, които превръщаха суровото какао в магия.

Обзе я болезнено желание.

Ръстът и елегантната умереност на движенията му и чернотата на тялото му в мрака сякаш я обградиха от всички страни, отрязвайки всякакъв път за бягство.

Той не заговори. Не изрече нито дума. Ръцете му сграбчиха бедрата ѝ и тя се задъха, треперейки, обзета от безмилостно желание. Пръстите му се впиха през кожения панталон в меките очертания на дупето ѝ, той я вдигна с лекотата, с която вдигаше петдесеткилограмовия казан с шоколад и я постави да седне върху плота.

Настани я доста далеч от котлона. Дори тогава. Някаква част от нея забеляза тази загриженост. Някаква част от нея можеше дори да си спомни за това някой ден.

Той я погледна през спуснати мигли, сега лицето ѝ беше почти на нивото на неговото. Очите му блестяха. Беше я спипал и тръпката завладя плячката, изтривайки от главата ѝ всяка мисъл, така че накрая тя можеше само да диша, да поема дълги, чисти последни глътки въздух, които повдигаха гърдите ѝ и изпълваха белите ѝ дробове с ухания на канела, индийско орехче, ванилия, шоколад и мъжко тяло.

– Значи си мислеше, че можеш да крадеш от мен? – в гласа му вибрираха пластове тъмна заплаха, плътна и гореща. Внезапната интимност на ти-то, рязко захвърлената учтива форма с всички онези ву и мадмоазел, с които толкова дипломатично я бе държал на разстояние, дори докато си играеше с нея на обучението.

Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя усещаше полъха от всяка негова дума върху устните си. Щеше просто да се наклони напред лекичко. Щеше просто да...

Пръстите му се впиха в бедрата ѝ, разбивайки концентрацията ѝ.

О, моля те, направи го отново.

– Крадеш ли от някого другиго? – попита властно той.

Не, понечи да каже Кейд, но бързо размисли.

– От Доминик Ришар – отговори предизвикателно тя.

Той я целуна за наказание. Прокара ръка по гърба ѝ настойчиво, така че тялото ѝ се притисна в неговото, зарови пръсти в косата ѝ, за да покори главата ѝ и я целуна.

Неговата целувка. Той я целуваше. Той я целуваше. Великолепието на тази целувка се разля по тялото ѝ. Кейд се гмурна, опитвайки се да улови всеки атом на неговия вкус, неговата гладкост. Вкопчи се в тялото му, опитвайки се да се долепи още по-плътно до него.

Първият досег с неговия вълнен пуловер я подразни, прекалено груб, прекалено дебел. Тя пъхна ръце под него, натъкна се на памучна тъкан и подмина и нея, опасявайки се, че може да пропилее шанса си, ако не побърза. Ах, да. Кожа. Гладка, гореща кожа.

Той потръпна, сякаш ръцете ѝ бяха студени. Или може би нещо друго го накара да потръпне.

Кожата му беше толкова топла. Трептеше под докосването ѝ, сякаш нейните пръсти излъчваха импулси, които наелектризираха мускулите му. Кейд плъзна ръце по източените, стегнати мускули, пръстите ѝ пробягаха по ребрата към гърдите му, заравяйки се за момент в меките къдрави косъмчета. Тя издърпа нагоре дрехите, разголвайки торса му.

Една ръка се плъзна настойчиво по бедрото ѝ. Той разтвори краката ѝ с напора на тялото си. Бедрата ѝ поддадоха; тя му се отдаваше. Той я придърпа към ръба на плота и се намести между краката ѝ, притискайки се към ханша ѝ. Значи все пак той я желаеше. Сега той не си играеше с нея. Поне този път, сега, тук, тя можеше да го накара да я желае.

Той придърпа тялото ѝ към своето със сила, притисна гърдите ѝ към своите със страст, каквато не беше показал в игричките и закачките от обучението, от онази сутрин, изпълнена с уж неволни докосвания и потривания. Устните му обхванаха нейните, толкова горещи, толкова ненаситни, толкова копринени, те търсеха устните и езика ѝ, засмукваха и захапваха без да знаят милост.

Ръцете му се впиха в бедрата ѝ, отвориха ги още по-широко, той се притисна към нея с такава сила, че Кейд трябваше да плъзне ръце под неговите и да потърси опора в рамената му, за да удържи на напора на неговата целувка, да ѝ окаже отпор и да не загуби равновесие.

Той издаде стон, който отекна по тялото му. Кейд знаеше, че тя също изстена, разтърсена от тръпката на стенанието.

Той можеше да ѝ направи всичко, каквото поискаше.

Той отлепи устни и отдръпна глава назад, за да я погледне, сякаш не можеше да повярва, че тя не беше видение.

Тя беше и не беше видение, едновременно. Тъкмо това ѝ харесваше в тази нощ в Париж и във вихъра на уханията и възможностите.

Една част от нея знаеше, че това не можеше да се случва, не и в живота такъв, какъвто го познаваше досега. Но то се случваше. И тя го беше накарала да се случи.

Без да изпуска рамената му, извита като дъга към него, тя отвърна на погледа му, без да помръдва. Той си пое рязко дъх и отново впи устни в нейните.

Силвен беше тръгнал към нея с увереност, каквато не бе усещал през целия си живот. Тази жена беше негова. Тази нощ беше негова. Всяка фантазия, която бе уловил в лабораторията си, беше негова и само негова.

А моа, помисли си той. А моа.

Тя го беше преследвала. Беше се поднесла като жертвено агне за неговия тиранозавър рекс. Беше набирала кода за достъп в неговата собствена лаборатория пред очите му, отново и отново, показвайки му с всяко натискане на малкото си пръстче с безупречен маникюр къде щеше да бъде тази вечер и какво ѝ се искаше да направи там.

Беше оставила шоколадовите си отпечатъци върху книжата му като някакъв безсловесен подпис върху договор с тялото му. Тя беше запалила огън в неговата лаборатория, за да му се присмее, когато не я беше заловил достатъчно бързо и беше забъркала нещо със собствените му съставки, без да му позволи дори да го вкуси.

Тя беше заравяла ръцете си в неговите чували с шамфъстък и кафе на зърна и ги беше оставяла да се търкалят по кожата ѝ; беше вдъхвала неговите аромати и беше оставяла следите по тялото си; беше опитвала неговите шоколади и ги беше оставяла да се топят върху езика ѝ. И с всяка оставена от нея следа, която той откриваше всяка сутрин, тя го беше влудявала все повече, докато накрая не можеше да мисли за друго, освен за усещането на търкалящите се по опакото на ръката ядки шамфъстък, за аромата, който неговата ванилия и неговите портокалови корички и бадемово масло щяха да разгърнат в контакт с кожата ѝ, за уханията, които тя крадеше от работилницата му всяка нощ и с които маркираше неговата територия.

Не можеше да мисли за друго, освен какво би било усещането да се разтопи върху езика ѝ. Хм. Не само шоколадът, който той приготвяше, за да я съблазни, а той самият.

Сякаш всяко изискано, красиво момиче, по което се беше увличал в гимназията или след това, се беше кондензирало в нея, с нейната арогантност и малинови тарти за закуска, и с нейната кестенява коса, полепнала по гланца върху устните ѝ, и нейните сини очи, които го гледаха така, сякаш му отказваха волността да протегне ръка и да докосне този кичур коса и да освободи устата ѝ от други неща. Убеждението ѝ, че светът ѝ принадлежи по право беше толкова дълбоко вкоренено, че тя дори не осъзнаваше, че го носеше, но опитите ѝ да се крие зад маската на студено безразличие към другите бяха обречени до такава степен, че тя не можеше да седне в ресторант сама, без да го изпълни с желанието да я вземе под крилото си и да я настани на своята маса, толкова решителна и самотна изглеждаше.

Тя желаеше страстно и греховно всичко, което той приготвяше и притежаваше. Сигурно желаеше и самия него.

За него това беше непозната увереност. И все пак, тласкан от някаква стара, глупава своя слабост, той се бе сдържал безкрайно дълго, за да се убеди, че тя не иска да му избяга.

Но тя се изви към него. Ръцете ѝ сграбчиха рамената му с някаква непозната женска мощ. Не приличаше на неговата сила. Не беше дори далечно подобие на неговата сила. И все пак той беше този, който не можеше да се откопчи.

Тя можеше. Все още можеше. Човек никога не можеше да се довери на женското желание. То беше нещо, до което постоянно трябва да се домогваш.

Но тя можеше да увие само един кичур коса около кутрето му и да го омотае завинаги.

Бузите на дупето ѝ бяха сочни и съвършени под пръстите му, обути в черен кожен панталон в полунощ, настанени върху мраморния плот в работилницата му. Той отново залепи устата си върху нейната и затвори последната възможност за отказ, решен да не я освобождава дори на стотна от милиметъра.

Усещането да я притиска до себе си беше съвършено блажено, финият кашмирен пуловер се плъзгаше под ръцете му които търсеха жадно кожата ѝ, а очите ѝ се затваряха при всяко негово докосване с наслада, която превишаваше изписалото се на лицето ѝ удоволствие, когато беше захапала онази малинова тарталета или равиолите със сметановобосилков сос или дори... може би... неговите шоколадови бонбони.

Кожа... коприна и кашмир... ръцете му издърпаха пуловера ѝ нагоре... повърхност с несравнимо усещане – нито розовите листенца, нито коприната можеха да се мерят с нея; те бяха само бледи подобия на деликатността и топлотата на женската кожа. Дантела. Дантела покриваше гърдите ѝ, ефирна, сурова материя между двете нежни заоблености и ръцете му.

Тя отвори отново очи и го погледна.

Какво мислеше? Какво чувстваше?

Но тя беше неговата фантазия. Тя му принадлежеше. Заловена на местопрестъплението.

Затова той не се опита да отгатва желанията ѝ; просто правеше каквото той искаше: прокара палци по нежните фигурки па дантелата, стисна нежната сочна плът, притисна зърната ѝ силно, впи пръсти в ребрата ѝ.

Тялото ѝ трептеше в ръцете му, устните ѝ се разтваряха умолително.

Но нямаше нужда да го моли, защото тя беше неговата съвършена фантазия. Той на драго сърце щеше да ѝ даде всичко.

Той я целуна отново, потапяйки се в нея, потъвайки в момента. Без да се опитва да пресметне следващата си стъпка в съблазняването.

Просто се наслаждаваше на всеки атом от съществото ѝ.

Там, в неговите ръце. Поддаваща се под напора му. Вкопчена в него. Отдаваща се.

Устата ѝ, езикът ѝ, тялото ѝ, което се извиваше под него и омекваше все повече и повече, сякаш силите я напускаха, докато той набираше сила и мощ, ставаше все по-твърд, напираше от сила и страст.

Той издърпа кашмирения пуловер през главата ѝ и го хвърли встрани, разкривайки млечна кожа и черна дантела в мрака, осветяван едва-едва от светлините на града, които се процеждаха през прозорците.

Тя потрепна от досега на студения въздух до тялото ѝ и той се почувства виновен, че бяха тук, а не в легло с топли завивки, където щеше да ѝ бъде уютно.

Не би възразил на меки завивки, вместо мрамора и кожата като елементи в неговата фантазия.

Боже, щеше да е толкова красиво, да се изтягат в най-финия бял памук в студен ноемврийски ден, обгърнати в уют и удоволствие и усмивки, без страх, че другият щеше да се събуди и да изчезне в студа навън.

Щеше да бъде красиво. Но сега той щеше да се съсредоточи върху красивия момент, който държеше в ръцете си.

Той прокара ръце по гърба ѝ, за да я стопли, притисна я към гърдите си. Тя издърпа нагоре пуловера и ризата му с настойчивост, принуждавайки го да спре да я гали, за да свали дрехите си и да ѝ позволи да се зарови в топлината на тялото му.

На лицето му заигра усмивка, мъжествена и свирепа, предвкусваща топлината, която щеше да ѝ даде. Той притежаваше силата да я удържи. Той владееше този свят от ухания и вкусове, с които да я съблазни. Той знаеше как да я направи щастлива. Утре, кой знае, жените се променяха до неузнаваемост между нощта и деня. Но тази жена – тази крадла в ръцете му – той знаеше как точно да я направи щастлива.

Тази увереност изпълни целувката му, непреклонността на прегръдката му. Ръцете ѝ се плъзнаха под мишниците му и се вкопчиха в гърба му, релефа и очертанията на дните, изпълнени с труд и усилие, всяка нейна милувка го караше да се чувства по-силен, по-уверен, по-желан.

Той я целуваше отново и отново, неспособен да се насити на устните ѝ, на прелестното чудо на кожата ѝ под дланите му, на гърдите ѝ.

Той свали сутиена ѝ и го хвърли върху пуловера.

Гърдите ѝ бяха толкова събудени и нетърпеливи за ласките му. Също като бедрата ѝ, които се извиваха към неговите, издигаха се и се спускаха. Нетърпеливи като устните ѝ, които отвръщаха на целувката му с толкова много страст, че скоро стана невъзможно да я нарича неговата целувка или да определи кой я беше започнал, единственото сигурно беше, че никой не искаше да я прекъсне.

Но тя се откъсна устните му, за да си поеме дъх и да се спусне по рамената и бицепсите му, плъзгайки устни по кожата му.

С всяко докосване на устните ѝ той усещаше как възбудата му нарастваше, как ставаше все по-голям и по-твърд, докато накрая не му оставаше нищо друго, освен да напипа ципа върху хълбока ѝ и да изхлузи кожения панталон от бедрата ѝ.

Но нейната кожа... освободената кадифена плът... о, тя също беше изящна.

Както и начинът, по който потръпнаха бедрата ѝ, когато дупето ѝ се озова на студения мрамор. Той плъзна длани под дупето ѝ и я повдигна, едновременно за да я предпази от студения камък и за да сграбчи меките закръглености.

Тя обви ръце около кръста му и се притисна към него с такава сила, че цялото ѝ тяло затрепери.

Той придърпа двата пуловера и ги разстла, за да има къде да положи тялото ѝ върху мрамора и я положи отгоре.

Тя се опита да се съпротивлява. Тя не искаше да се отдели от него.

Но тук той беше господарят. Хвана китките ѝ и я натисна надолу. Щом почувства неговата хватка върху китките си, тя престана да се бори, очите ѝ пламтяха, гърдите ѝ се надигаха, тялото ѝ се извиваше послушно и гъвкаво.

Той я положи върху пуловерите и доближи китките ѝ, за да ги прихване с една ръка. Тя тръпнеше необуздано, тялото ѝ сияеше като седеф в тъмното.

Когато той докосна женствеността ѝ, цветето вече беше влажно.

Само миг... и тя свърши. Той се наслаждаваше на тази власт над тялото ѝ, което се извиваше, разтапяше и стенеше послушно в ръцете му. Можеше да прави това с часове.

Но когато тя свърши толкова безпомощно, китките ѝ се извиха в хватката на ръката му, бедрата ѝ се тласнаха към дланта му, тялото ѝ затрепери като жертва на олтара... той просто изгуби контрол. Не можеше да чака нито миг повече.

Той отвори ципа на дънките си със свободната си ръка и я придърпа към себе си, все още усещайки вълните на отшумяващия оргазъм по тялото ѝ, което пулсираше в неконтролируем ритъм.

Беше удивително, че дори тогава той успя да се овладее още няколко секунди, за да не свърши веднага, да се притиска към нея в див танц, да гледа как очите ѝ се затварят, да усеща как мускулите ѝ отново започват да се стягат около палеца му, около члена му. Тя беше толкова изумителна, легнала върху мраморния плот, наполовина облечена в кожа, толкова стройна и бяла, и негова. Сърце не му даваше да свърши толкова бързо.

Но тя беше толкова невероятна. Не можа да издържи колкото дълго искаше. Когато тя свърши отново, той я последва със страстен тласък и взрив от чувственост.

На Кейд ѝ отне доста време, докато реши какво да прави сега.

Мраморният плот изключваше гушкане. Още по-малко с мъж, който те презираше и който ти беше заговорил на ти едва преди няколко минути, при това само защото се канеше да прави секс с теб. Доколкото можеше да предположи, той всеки момент щеше да я изрита навън.

Той все още стоеше изправен или по-скоро надвесен над нея, отпуснат върху ръцете си. Лицето му, толкова изопнато и напрегнато допреди няколко минути, сега беше напълно умиротворено, почти сънено. Той не затваряше очи нито за миг. Кейд може би предпочиташе той да беше затворил очи, но не, погледът му продължаваше да се плъзга по тялото ѝ. Тези негови френски устни, обикновено толкова присвити и прецизни с мелодичните гласни, които изричаше, сега бяха смекчени в дъга.

Всъщност той изглеждаше доста щастлив.

Естествено, кой не би бил щастлив, ако беше мъж и жените му се хвърляха в краката или се събличаха и се просваха пред него в мига, щом ги докоснеше. Как да не бъде щастлив?

Тя затвори очи. Ръцете му я бяха докосвали точно както си бе представяла. Толкова силни и уверени и... деликатни, когато трябваше да проявят нежност.

Те несъмнено познаваха нейната температура на топене.

А ето, че вече я беше темперирал, прекалено бързо, при това. Студенината на мрамора проникваше в костите ѝ.

Той се облегна на една ръка и положи другата си ръка върху корема ѝ, галейки я лениво.

Това помогна донякъде.

Кейд вече не се чувстваше толкова изолирана и ненужна.

Но ѝ стана студено. И тя не знаеше какво да каже. А той но предлагаше идеи за разговор.

И тогава, съдейки по стичащата се топла струйка между бедрата ѝ, тя осъзна стреснато, че за първи път в живота си беше правила секс без предпазни средства.

О, мили боже. Кейд вземаше противозачатъчни, но... той може би си имаше приятелка, онази Шантал. И кой знае с колко други жени спеше, имайки предвид тази сексапилна уста и ръце, и тъмни очи, и арогантността му, и всичкия този шоколад.

Вече изплашена до истерия и измръзнала, с леко гадене и присвиване в стомаха, Кейд се извърна встрани от него.

Леката извивка на устните му изчезна и той се отдръпна назад. Прокара длан по лицето си, отмятайки косата си назад, и продължи да я гледа.

Изнервяше я този напрегнат, мълчалив поглед. Не можеше ли той просто да престане да я гледа?

Тя се облече, наполовина извърната от него, с наведена глава. Не знаеше какво да каже или направи.

Кейд продължи да се опитва да измисли нещо, но какво? "Благодаря"? В никакъв случай. Нямаше начин да му благодари, задето беше правил секс с нея. "Е, беше ми приятно"? О, боже. "Ще се видим ли утре?" Не, не, не!

– Сега вече мога да ти приготвя чаша горещ шоколад – каза той. Мрачната дрезгавина в гласа му беше изчезнала. Беше внимателен, а не опасен. С прокрадващи се закачливи, но предпазливи нокти. – Вероятно ще бъде по-добър от твоя.

Тя вдигна глава и го погледна.

– Наистина ли? – да ѝ приготви горещ шоколад? Като жест към някого, когото в известен смисъл харесваше?

– Наистина. Всъщност почти сигурно е по-добър от твоя – той се засмя насреща ѝ.

Кейд присви очи.

– Не си опитвал моя.

– Ти не си опитвала моя – парира я той.

За горещия шоколад ли говореха, или за още нещо?

– Опитай – той я вдигна и я положи отново върху мраморния плот. – Гледай как се прави. И си облечи пуловера, преди да си замръзнала.

Но Кейд забеляза, че той не облече своя пуловер, нито дори ризата си. Полугол, явно нехаещ за студа, той изсипа подправките една след друга в съда на огъня, разбърквайки млякото, шоколада и какаото, увлечен в приготвянето на горещия шоколад за Кейд. В движение тялото му беше невероятно красиво. Стройно и източено, то се отличаваше със съвършената мъжествена форма на плосък корем и широки рамена, тъмни къдрици върху гърдите, косата му, затъкната зад едното ухо, падаща свободно върху бузата му от другата страна. Той владееше до съвършенство всяко движение, с ловкост и лекота.

– От Занзибар ли доставяш индийското орехче? – попита тя, поднасяйки чашата към устата си, така че топлината да сгрее ръцете и лицето ѝ.

Очите му се спряха върху нейните с пълно разбиране.

– Понякога.

Тя отпи бавно. Наистина беше вкусно. Плътно и гладко, с лек намек за скритите в дълбините подправки, какаото я сгря до сърцевината на нейното измръзнало, отскоро непохватно тяло. Той беше използвал канелата, индийското орехче и ванилията, които тя беше извадила, но Кейд знаеше, че нейното какао не би имало същия вкус.

Когато го изпи, тя погледна гладкия кафяв филм, който покриваше дъното на чашата, но никой никога не беше гадал бъдещето по утайката в чаша горещ шоколад.

– Ще се обадиш ли да повикаш полицията?

– Успя ли да откраднеш ценни документи, които ще използваш в продуктите на "Кори" без моето позволение?

– Все още не. Още по-малко, ако смяташ да ми дадеш позволение. Тогава всичко ще стане много по-просто.

– Искаш да кажеш по-ефективно. Американците имат склонност да бъркат ефективността с простотата.

– Двете понятия са свързани.

– Това са напълно различни понятия – той се облегна на мраморния плот, държейки бялата чаша пред гърдите си, която контрастираше с мургавата му кожа и тъмното окосмяване. Ако беше пресметнал всяко движение, за да я съблазни отново, не би могъл да го направи по-добре. – Не знам. Обаждането в полицията ми се вижда загуба на чудесна възможност.

Възможност?

– За изнудване – той ѝ се усмихна полека.

Кръвта замръзна във вените ѝ. Беше му дала множество възможности за изнудване, нали? Самото проникване в лабораторията му нощем. Колко ли трябваше да плати компания "Кори", за да потули тази история? Ами секса върху плота... дали той имаше записваща камера някъде тук? Тя отново се зае да оглежда помещението, опитвайки се да различи някое от онези малки устройства, които беше видяла в магазина за техника в Халите.

– Какви са твоите условия на изнудването?

Миглите му се спуснаха, а пръстите му стиснаха чашата.

– Не мисля, че трябва да ги споделям с теб точно сега, но... може би утре по някое време. На някое... малко по-удобно място. Тогава ще мога да ти ги опиша в подробности.

Смразената ѝ кръв се обърка от противоречивите сигнали на горещата вълна, която я заля почти моментално. За какво точно говореха? С пари ли щяха да потулят скандала, или със секс?

Явно и с двете. Той сигурно беше способен да поиска и двете. Тя не знаеше нищо за него. Освен че дори в този момент нейното най-страстно желание беше да заеме мястото на чашата с горещ шоколад в ръцете му, близо до голите му гърди, докосвана лениво и отпивана от устните му.

Какво ли би си помислил, ако тя просто се доближеше до него и положеше глава до сърцето му?

Че тя беше жалка? Че струваше 33 цента в "Уолмарт"?

Тя постави празната чаша с леко потракване върху плота, което произведе странен, студен, обречен звън в лабораторията.

– Е, благодаря ти за шоколада.

Добре че чашата горещ шоколад ѝ даде някаква финална реплика за изход.

Той издаде приглушен, слисан звук, сякаш го бяха ударили в стомаха.

– Няма за какво. Няма нужда да ми благодариш, уверявам те.

Тя не посмя да го погледне, за да не види изражението върху лицето му. Просто тръгна към вратата, устремена. Поне щеше да се постарае да не превърне оттеглянето си в позорно бягство. Не беше чак толкова унизително.

Но беше конфузно.

Той я последва и застана скрит зад вратата, докато тя пресичаше улицата, за да се увери, че се прибира, където ѝ беше мястото.

Или може би, за да се увери, че се прибира невредима в апартамента си.

Някаква сянка се раздвижи под навеса на пекарната, някой стоеше там и я наблюдаваше. Кейд погледна нататък, пулсът ѝ се ускори, готвейки се за инстинктивната реакция за бой или бягство, но сянката се отдръпна.

Тя се успокои. Който и да беше, той не я заплашваше тази нощ.

Може би беше видял Силвен да бди зад вратата.