– Моля те, не ми казвай, че ще пътуваш до Брюксел с влак, за да си нейното жиголо за една нощ – процеди Шантал с равен глас.
Силвен я изгледа, втрещен. Както обикновено, Шантал изглеждаше прекрасно и стилно. Прекалено стилно, за да го обвини, че е жиголо, но те двамата бяха приятели от достатъчно дълго време, за да не се смущава да изрича мислите си на глас, когато смяташе, че това се налагаше.
– Май не се бях замислял за ситуацията в тази светлина.
Седяха в едно от любимите им заведения за обяд, малко виетнамско ресторантче, което човек можеше да открие само по препоръки или, по-скоро от любопитство, тъй като отвън не биеше на очи: тъмночервено кадифе и дискретно осветление. Именно Силвен беше проявил любопитство навремето, когато го отвориха, а двамата с Шантал бяха разказали за него на приятелите си, благодарение на което мястото беше станало толкова популярно.
Една от тихите собственички на ресторантчето им поднесе саке, от заведението, както беше правила години наред. На дъното на малките порцеланови чашки се виждаха миниатюрни и изумително лоши порнографски сценки, ако се погледнеха срещу светлината, в съответната фаза на алкохолно опиянение. При това съобразени с половата принадлежност на госта; в чашката на Шантал щеше да има рисунка на мъж.
– Силвен. Не виждаш ли, че го правиш отново? Мислех, че вече си надраснал периода, когато позволяваше на жените да те използват и да ти разбиват сърцето.
Вече му идваше до гуша от тази тема.
– Сигурна ли си, че Кейд ме използва? – той се сети за нейното дишане снощи по телефона, както и въздействието на нейната реакция върху него. Спомни си как го беше погледнала в очите и беше казала "Аз ще се върна".
– Абсолютно – заяви категорично Шантал.
– Не мислиш ли, че съществува възможност тя да е малко влюбена в мен? Мерси, Шантал – хората, които човек познаваше от гимназията, никога не се научаваха да го уважават, нали?
– Разбира се, че допускам възможността тя да е влюбена и теб – възкликна Шантал и се изчерви безпричинно, поне според Силвен. – Коя жена не би се влюбила?
Какво? Дълбоко в себе си Силвен се стресна.
– Но може да си влюбен в някой и пак да го използваш.
– Ти ги разбираш тези неща – подметна сухо Силвен. Шантал беше красива и имаше богата история от връзки, в които позволяваше на разни нехранимайковци да я използват, след което да се обръща и тя да използва добрите момчета наоколо, за да ѝ олекне. Всъщност Шантал беше една от онези приятелки, за които той си фантазираше в гимназията и които беше успял да съблазни с шоколад, когато той беше на шестнайсет, а тя на осемнайсет години.
На следващата сутрин тя погледна на случилото се като на дребен гаф между приятели, мила и снизходителна. Силвен ѝ прости, защото беше луд по нея – наранен, но луд по нея, а тя се хвърли на врата на един от келешите, с които ѝ харесваше да се мъкне по онова време.
Шантал се засегна.
– Слушай, Силвен, сега съм – почти десет години по-възрастна.
Той беше четиринайсет години по-възрастен, но за Шантал времето течеше малко по-различно и тя все още упорито отказваше да навърши трийсет.
Тя докосна леко с пръсти опакото на ръката му.
– Не мислиш ли, че може да съм се научила да те ценя?
Шантал винаги беше играла ролята на лошото и доброто ченге по отношение на жените, с които той ходеше. Тя беше удобна дружка, когато Силвен нямаше сериозна приятелка, но постоянно се опитваше да си го върне обратно, когато имаше връзка с жена. Шантал имаше нужда от някой свестен мъж в живота си; просто не знаеше как да се обвърже сериозно само с един мъж. Шантал беше пораснала в трудно семейство и беше преживяла немалко трудни моменти като тийнейджърка Той я харесваше и я разбираше, затова беше склонен да толерира някои неща. Но всичко си имаше граници.
– Тя обаче знае какво иска – каза внезапно той.
– Какво? – Шантал застана нащрек.
– Трябва да ѝ признаеш това. Тя може би иска да ме използва, но иска да използва мен – и Силвен искаше да я използва. Да я използва отново и отново, по най-различни начини. Но също така искаше да я кара да се усмихва. Искаше да я прислони и приласкае до тялото си, когато духаше студен вятър. Искаше да я сложи да седне на плота в неговата лаборатория и да ѝ приготви горещ шоколад, за да я сгрее. – От самото начало тя искаше мен или моя шоколад и не се спря пред нищо, нито веднъж не помисли, че би могла да поиска някой друг вместо мен.
– Ами Доминик Ришар? – попита Шантал отбранително. – Тя ми каза, че харесва повече Доминик Ришар.
– Излъгала те е. Тя е много сладка лъжкиня – всъщност тя беше една много еротична лъжкиня. Прииска му се да я хване и... ммм, да я притисне до мократа стена в банята му – това още не го бяха правили – и да я накара да си признае, че беше излъгала.
– Как можеш да си толкова сигурен?
– Шантал – Силвен я погледна и поклати глава. – Да, убеден съм, че тя излъга за Доминик Ришар. Но дали съм сигурен, че няма да ми разбие сърцето и че всичко ще завърши добре? Мисля, че вероятността е около едно на сто.
– Мислиш така и все пак ще хукнеш след нея? – попита гневно Шантал.
– Разбира се.
Охранителят в представителството на "Фиренце" в Брюксел не можа да се свърже с Кейд по телефона, за да получи разрешение да го допусне в сградата, но беше прекалено голям романтик, за да откаже на Силвен.
Романтичните натури трябваше да се поддържат в живота. Накрая охранителят реши да ескортира Силвен до залата за преговори, без да го изпуска от очи нито за миг, за да се увери, че той наистина беше този, за който се представяше, а не някой побъркан фанатик, дошъл да хвърля бомби в знак на протест срещу глобализацията.
Затова Кейд не беше предупредена предварително за пристигането на Силвен в нейния свят. Той почувства как коремните му мускули се стегнаха, когато наближиха вратата, готови да защитят неговата мека, нежна като бонбон маршмелоу вътрешност от удара.
Кейд строеше встрани до овалната маса, до прозорец с изглед към стария град. Здрачаваше се, затова прозорецът се очертаваше като тъмен фон на голямата, добре осветена зала. В средата на масата се виждаха остатъци от някакъв оранжев сладкиш, който явно беше нарязан и изяден дружно в някакъв момент. Кейд изглеждаше много професионално – черен панталон, боти, вталена бледосиня риза, в края на дългия ден няколко кичура коса се бяха измъкнали от кока ѝ, обрамчвайки нежно лицето ѝ, но като цяло прическата ѝ оставаше забележително елегантна.
По устните ѝ не беше останала нито следа от гланца, който толкова обичаше. Черен блейзер, вероятно нейният, беше преметнат на облегалката на съседния стол. Тя разговаряше с единия брат Фиренце, жестикулираше отривисто с едната ръка и изглеждаше недоволна и настойчива, когато раздвижването на вратата привлече вниманието ѝ и тя погледна към него.
Кейд замръзна с леко отворени устни по средата на думата, с вдигната във въздуха ръка.
После лицето ѝ просветна. Професионалната, напрегната енергия се пропука по експлозията от щастие.
– Силвен.
Радостта в гласа ѝ го остави без дъх. Кейд загърби групичката, сякаш всички други бяха престанали да съществуват, ръцете ѝ полетяха към него, тя тръгна към него с толкова очевиден възторг, че охранителят отстъпи и му позволи да направи няколко крачки към нея. Жената, която до неотдавна го вбесяваше и смущаваше с неохотата си да го поздрави дори с традиционните две bises, запазени за случайни познати, го прегърна и целуна с толкова много радост, че той би си помислил... ами, би си помислил най-различни неща.
Когато беше в състояние отново да мисли. Точно сега, единственото му желание беше да отвърне на целувката ѝ.
– Ти дойде – каза тя, когато накрая изплува от целувката. В пълно противоречие с всички други послания, които изпращаше: "Не биваше да идваш. Ще се отегчиш".
Той се засмя тихо, невярващо. Би прелетял целия свят, за да научи това, което току-що беше открил. Би направил това дори две седмици преди Коледа или Великден, когато не можеше да се отдели дори за секунда от работата си.
– Защо дойде? – тя порица решението му, докато притискаше тялото си до неговото, сякаш не можеше да се насити на близостта му.
Защото имаше шанс едно на сто и не беше толкова глупав да не се възползва от него.
Той се наведе усмихнат и прошепна в ухото ѝ:
– За да ти събуя обувките – снощи тя го беше влудила от желание. И той искаше да се увери, че тя все пак беше реална. Да види как изглеждаше нейният свят. И да види реакцията ѝ, когато той влезеше в нейния свят.
А реакцията беше великолепна.
Тя продължаваше да го гледа с блестящи очи, сякаш в тях се отразяваха ослепителните светлинки на Айфеловата кула.
Най-неочаквано Кейд се изчерви. Защото тя действително беше направила всичко, което ѝ беше наредил той снощи. По лицето на Силвен се разля бавна, лукава усмивка и тя се изчерви още по-силно. Той я притегли плътно към себе си и моментално почувства възбуда.
Не беше най-уместната реакция в зала, пълна с нейните бизнес партньори. Той я отмести на такова разстояние, че да не се докосва до него, но достатъчно близо, за да послужи като прикритие, докато отшуми възбудата му.
Когато отново беше годен за показване пред хора, Силвен се ръкува с братята Фиренце, които вече познаваше, и с още няколко човека, които внезапно изявиха желание да се запознаят с него. Отначало това го развесели, защото му бяха ясни мотивите на някой амбициозен кариерист да се запознае с човека, когото наследницата на фамилия "Кори" целуваше публично. После, с известно закъснение, го обзе безпокойство. Никога не му беше хрумвало, че вследствие на връзката си с Кейд той можеше да се сдобие с власт в нейния свят и да трябва да се учи да я използва разумно.
Това беше отрезвяваща мисъл. Позволи му да добие бегла представа как се чувстваше тя, с цялата тази власт, защо не смееше да я игнорира и да се посвети, поне за известно време, върху онова, което тя искаше, а не върху безкрайния списък неща, които можеше или трябваше да прави със своята сила. Чудо беше, че чувството ѝ за идентичност беше толкова цялостно. Силвен си спомни отново как беше потърсил името ѝ в Гугъл и излезлите резултати – бизнес статии, благотворителни акции, коментари.
Тя не знаеше как да се измъкне от отговорностите и задълженията си. Когато Силвен напусна залата, за да я остави да довърши срещата, му се стори, че я изоставаше сред плаващи пясъци, без дори да ѝ хвърли въже.
Той се срещна с един свой приятел, за да пийнат белгийска бира в едно бистро на площад "Сен Катрин", но през цялото време седеше на тръни, измъчван от нелогичното чувство, че трябваше да се върне и да я спаси. Но знаеше, че тя щеше да се ядоса страшно, ако дори опиташе да го направи.
За негово облекчение Кейд се присъедини към тях един час по-късно. Сега Силвен можеше да се отърве от глупавия образ на плаващите пясъци.
Вечер кафенетата и ресторантите изпълваха площад "Сен Катрин" със светлини и оживление, а църквата "Сен Катрин" сияеше озарена на фона на тъмното небе. Вече строяха дървените павилиони за коледния базар, но все още нямаше търговци. Когато приятелят си тръгна, Силвен и Кейд поеха на бавна разходка из стария град.
– Е, тя ли е? – попита внезапно тя.
Тъй като въпросът беше зададен на френски, "тя" можеше да бъде всичко, от площад до жена, затова Силвен потърси жокер.
– Тя какво? Коя?
– Приятелка ли ти е? Спиш ли с нея? – едно от токчетата на ботите ѝ пропадна между плочите на неравния калдъръм. Той я подхвана по-здраво, за опора.
– Шантал? – отгатна накрая той. Тя беше единствената друга жена, с която го беше виждала Кейд. Доколкото му беше известно. Беше възможно тя да си имаше някой частен детектив, който да го е следил и снимал през последната една година, кой знаеше.
Кейд сви устни. Прииска му се да се наведе и да изпие твърдоглавието ѝ. Тя кимна.
– Не. Два пъти в гимназията.
Устните ѝ замръзнаха в тънка черта.
– Защо само два пъти?
Защото го беше зарязала, естествено. Но как да признае това на жена, която искаше да впечатли?
– Ами... – той се опита да се засмее наперено. – Може би ще се изненадаш да научиш, че навремето не бях чак толкова готин, колкото съм сега.
Благодарение на фотоалбума от майка му това не трябваше да е изненада, но Кейд сякаш бе гледала непохватния дългун от снимките през някакъв ласкателен филтър.
Междувременно стигнаха до "Гран Плас"[40] и Кейд се спря в светлините на готическата сграда на кметството, устните ѝ постепенно се оформиха в съвършеното "о" на изумлението, когато дешифрира значението на думите му.
– Искаш да кажеш, че тя те е зарязала?
Кейд наистина беше балсам за егото му.
– Мисля, че тя беше млада и глупава – каза Силвен с престорена арогантност и шеговито съжаление на погрешната преценка на старата си приятелка.
– И аз мисля, че е била млада и глупава – отбеляза Кейд, без никаква преструвка. – И мисля, че сега осъзнава колко е била глупава.
Това... може би беше вярно. Но ако тяхното приятелство беше устояло на дългогодишното увлечение от страна на Силвен към Шантал, щеше да устои и на настоящото увлечение от страна на Шантал към него. Шантал просто отново се беше почувствала изгубена и се обръщаше към него както правеше винаги, когато се почувстваше изгубена. Но рано или късно тя щеше да подреди любовния си живот и да намери точния човек. Всъщност Силвен дори имаше идея – да я запознае с Кристоф ле Гурман и да уцели с един куршум два заека. Напоследък често си фантазираше как изстрелва куршум в главата на блогъра.
– Значи, нямаш любовници? – уточни Кейд.
Като булдог, спомни си Силвен.
– Не бих казал, че нямам любовници.
Върху лицето ѝ се изписа такова изражение, сякаш я бяха зашлевили. Сякаш той ѝ беше ударил шамар.
Прииска му се да я удуши. Той протегна пръст и я почука може би прекалено силно по гръдната кост.
– Ти какво си?
– Нямаш други любовници? – уточни нетърпеливо тя.
– Точно сега? Като въплъщение на френския стереотип? Между другото, представата за нашата небрежна невярност не отговаря на истината.
Тя въздъхна с раздразнение.
– Това няма нищо общо с националността ти. Жените сигурно постоянно ти се хвърлят на врата.
Той се засмя. Истински балсам за егото му.
– Мислех, че си разбрала това за мен, Кейд – аз слагам в устата си само абсолютно най-доброто.
С това той едновременно я накара да замълчи и да се изчерви силно.
Той стисна ръката ѝ, доволен от ефекта.
– Е, как си?
Тя мълча известно време.
– Нали знаеш как понякога трябва да работиш много за нещо, дори не го искаш, но все пак трябва да го направиш?
– Не – каза той. Силвен Марки се трудеше за онова, което искаше. Той не си губеше времето за нещата, които не искаше.
– О – Кейд отново се умълча. – Ами, ето какво става. Не знам дали ще спечелим тази битка. Работя по договор с "Фиренце", но проблемът е, че и ние, и те искаме едни и същи части от "Девън Кенди" и не искаме едни и същи други части. Така че може да не успеем да осъществим сливането заедно. И без значение каква оферта ще направим, "Тоутъл Фудс" вероятно ще вдигнат залога на първата си оферта и ще спечелят наддаването. Ще бъде война на надцакване и аз не знам докъде можем да стигнем. Баща ми работи върху финансовата страна.
– Да се върнем на онова, което започна да казваш, за преследването на нещо, което не искаш. То е по-интересно. Искам да знам ти как се справяш.
Кейд го погледна озадачено, сякаш или френският внезапно ѝ беше изневерил, или Силвен беше започнал да говори на фламандски. Често ли ѝ се случваше това? Когато хората я питаха как беше тя, да имат предвид как е бизнесът на шоколадовите фабрики "Кори"?
– Защото си мислех, че ти каза... че търсиш нещо различно. Че повече не искаш животът ти да бъде такъв. – Че тя искаше животът ѝ да бъде като неговия. Живот, какъвто той можеше да ѝ предложи.
Кейд се спря пред Къщата на краля или Хлебната къща[41], както предпочитаха да я наричат фламандците, и остана там наклонила назад глава, загледана в богато украсената, симетрична ренесансова фасада.
От минаващите покрай тях групи хора долитаха смях и откъслечни разговори. По това време на годината през площада преминаваха повече белгийци, отколкото туристи, повечето бяха приветливи и спокойни, хапнали и пийнали в бистрата наоколо.
Кейд мълча дълго преди накрая да заговори, тихо и яростно:
– Ако спечеля тази битка, мога да остана тук. Някой ще трябва да ръководи сливането на компаниите, продаването на частите, новият клон на "Кори" в Европа.
– Кейд, защо трябва да правиш това? При положение че ти не искаш да управляваш европейския клон на "Кори". Ти отчаяно копнееш за нещо различно.
Тя прехапа устни, но издържа погледа му.
– Защото ще мога да остана тук – прошепна тя.
– Какво значение има дали ще останеш тук, ако носиш със себе си света, от който искаш да избягаш?
Тя стискаше и отпускаше юмруци, впивайки нокти в дланите си.
– Силвен – прошепна тя, сякаш това ѝ причиняваше болка. – Ти как мислиш, защо?
Ударът го срази.
– Заради... мен? Ще направиш каквото не искаш, заради мен?
– Това е компромис. Оставам тук. Оставам "Кори".
– Ами ти?
– Какво аз?
– Не ме разбирай погрешно. Аз искам ти да си тук. Но къде си ти в цялата тази сделка? Оставаш в Европа заради мен, оставаш в "Кори" заради баща си и заради шоколадовите фабрики "Кори". Какво правиш за себе си?
– Ще остана тук – каза тихо тя. – С теб.
Той я притегли в прегръдката си и я притисна силно, с преизпълнено от щастие сърце.
– И не само. Щом искаш да твориш в шоколатерии, трябва да правиш компромиси.
Тя се отдръпна от него и напъха ръце в джобовете на сакото си, прегърбила рамена.
– Добра съм в тези неща. Това е семеен бизнес и аз имам много отговорности към много хора. Може би трябваше да избера същия път като сестра ми и да отхвърля тези отговорности от самото начало. Но аз вече съм ги поела и... не виждам друг начин.
– Защо не? Щом можеш да чертаеш петгодишни планове и умееш да договаряш съвместна оферта за изкупуване на друга мултимилионна компания, явно си в състояние да планираш персонална стратегия за измъкване, ако поискаш. Не ми казвай, че не си способна да намериш решение.
Кейд сбърчи вежди и го прикова с продължителен, замислен поглед, сякаш се опитваше да се види отразена в очите му.
Добре. Доколкото Силвен можеше да прецени, той имаше доста точна представа за нейния характер, интелигентност и страст, и щеше да ѝ бъде от полза да се погледне през неговите очи.
Той сведе очи към лицето ѝ и я гледа дълго, на фона на красивия "Гран Плас", заобиколена от къщите на гилдиите. Благодарение на високите токчета на ботите, тя му стигаше до брадичката, вместо до рамената, но Силвен се съмняваше, че тя ги беше обула, защото изпитваше нужда от височина. Подобно на хората, които бяха построили сградите на този площад, тя изглеждаше напълно уверена в своето право да доминира всяка ситуация.
Вероятно би могла да доминира обута в дънки, но Кейд Кори се стараеше да се облича елегантно за бизнес срещите. Сигурно това беше израз на нейната гордост. Сигурно беше нещо подобно на неговото упорство да носи професионално облекло дори в собствената си лаборатория, дори когато предпочиташе да дойде облечен в удобни дрехи след късата нощ.
Освен това ѝ харесваше да изглежда добре, помисли си той с усмивка, спомняйки си някои от най-сексапилните ѝ тоалети. Тя обичаше красивите дрехи.
В близките дни тя вероятно щеше да излезе на пазар и да обиколи бутиците на дизайнерите на "Фобур Сент Оноре", като повечето богати жени. Силвен беше очарован колко инцидентно място в приоритетите ѝ заемаше купуването на дрехи, далеч зад важните неща като шоколада. Но някой ден тя щеше да излезе на пазар и той нямаше търпение да види с какви покупки щеше да се прибере вкъщи Кейд Кори.
Той сви ръката си в юмрук в джоба на палтото си, като си каза наум да внимава с това видение, защото в него тя влизаше през вратата на неговия апартамент, натоварена с фриволни покупки, струпваше ги на пода на хола и му показваше покупките една по една. Тоест домът, в който се прибираше тя, беше неговият.
Проблемът беше, че всеки път, когато си я представяше да прави нещо в бъдещето, той искаше по някакъв начин да бъде част от него – например да я слуша как му разказва за съответното нещо в края на деня или да е с нея, докато тя го правеше. В неговата любима представа за бъдещето, Кейд беше там с него.
В неговото видение на онова, което той искаше от света, имаше безброй красиви моменти, красиви като този тук, със светлината от сградата на кметството, която очертаваше профила ѝ с меко сияние и хвърляше отблясъци по косата ѝ в студената северна нощ, който го изпълваше с желание да я прегърне и стопли.
– И знаеш ли какво? – каза тя, гласът ѝ потрепери само за миг, сякаш това беше последната капка в преливащата чаша на огорчението ѝ. – Днес е Денят на благодарността. А братята Фиренце изобщо нямат представа какво е пай с тиква.
– Денят на благодарността. Това е голям празник в Щатите, нали? Единственият ден в годината, когато американците ядат нормална храна или нещо такова, нали?
– Силвен. Не ми помагаш – но прозвуча така, сякаш той ѝ помагаше, защото ядосаната насмешливост в гласа ѝ стабилизира треперенето.
Той я прегърна през раменете.
– Къде е хотелът?
– Ще заспя веднага щом се допра до леглото – тъжно го предупреди тя.
– Беззащитна жертва. Точно това ми харесва.
Тя наистина беше изкусително сънена, усмихната и послушна, сякаш всяко докосване на ръката му изцеждаше последните капчици напрежение от тялото ѝ и заедно с него цялата ѝ енергия. Тя беше почти като кукла, но одушевена, по-топла, поддаваща с тихи звуци под всяко докосване.
Това също беше еротично. Когато тя свърши, вълните на оргазма ѝ подействаха като приспивно люлеене. Когато той свърши, само няколко секунди след нея, му се стори, че тя вече спеше, приемайки го в сънищата си.
Силвен се отпусна на едната си страна, все още в нея, подпрян на лакът, за да я погледа, милвайки със свободната си ръка гърба и дупето ѝ.
Тялото ѝ беше толкова малко до неговото, крехко, макар Силвен да знаеше, че тя притежаваше неподозирана твърдост и сила. Освободена от кока, правата ѝ кестенява коса се разпусна, милвайки неговата и нейната кожа с всяко дихание. В този момент тя беше само негова, но вече му се изплъзваше, сънищата я отнасяха на места, които оставаха непознати за него.
Веднъж тя го беше попитала дали бе опитвал да стигне до женското сърце. Вероятно беше добре, че подобно на последните му кадифени шоколади, тя не можеше да види усилията зад неговите шедьоври.