Крадецът на шоколад

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

По чакъла в Люксембургската градина[10] се носеха окапали листа.

Кейд остави вятъра да издуха Силвен Марки от ума ѝ и вирна брадичка нагоре, развълнувана от самото си присъствие тук. Вълничките оформиха идеален кръг в езерото пред двореца от седемнайсети век, но днес във водите нямаше детски лодки както на снимките. Слънчевите лъчи се процеждаха през облаците, светлината прозираше през сивото небе зад дърветата и двореца.

Паркът беше почти празен. Малкото хора по алеите явно минаваха оттук напряко, вървяха устремено, пъхнали ръце в джобовете на палтата си, забързани да стигнат там, където отиваха. Двама бегачи тичаха в кръг по периферията, някак не на място в този пейзаж и същевременно смутени от спортното си занимание.

Ето ме тук, помисли си Кейд, спирайки пред езерото, за да се наслади на гледката. Ръцете ѝ се свиха в юмруци в джобовете ѝ, сякаш в опит да уловят момента, да задържат прелестта му.

Париж.

Тя се отърси от отказа на Силвен Марки, който не беше нищо повече от моментна спънка в нейното начинание.

Нейният свят щеше да задържи този град, да го приобщи, щом проектът с новата продуктова линия тръгнеше. Нейният живот щеше да се обзаведе с лаборатория, с работилница, пълна с ръчно правена шоколадова алхимия и капризни, страстни майстори на шоколадовия занаят, които щяха да създават превъзходни творения.

И двете видения щяха да станат част от нея.

Докато Кейд мислеше за това, душата ѝ сякаш се издигна над тялото ѝ, все по-голяма и по-голяма, все по-богата и по-богата, доби големината на този най-голям от малките градове и всички негови тайни, пищен като ганаш с черен шоколад, наситен с някакъв нов вкус, който тя не познаваше, разбъркван на слаб огън.

В очите ѝ залютяха сълзи, може би от студения вятър или може би от внезапната красота на момента. Тя можеше да се потопи в него, ако не беше острата миризма на урина, която нахлу в блаженото ѝ пространство. Един брадясал мъж в нечисти дрехи се носеше с клатушкане към нея, мърморейки нещо под носа си, протегнал ръка пред себе си.

Тя му даде двайсет евро и в моментна прищявка – своя талисман, шоколадчето "Кори". В апартамента имаше цяла кутия от тях, така че щеше да си го възстанови, освен това обичаше да раздава блокчетата, когато даваше милостиня на улицата. Винаги си представяше, че шоколадчето даваше на човека искрица наслада.

Тя продължи по пътя си, някак по-силна, по-дръзка, по-свободна, а гневът на Силвен Марки и неговото превъзходство по отношение на шоколадовите дела потънаха в тъмните депа на ума ѝ. Щастието преливаше в нея, дори когато трябваше да избегне ловко фаса, който някакъв мъж хвърли на тротоара, докато кучето му се освобождаваше от ненужното съдържание на стомаха си на средата на паважа.

Париж. Тя беше в Париж. Този град беше неин.