Крадецът на шоколад

ШЕСТА ГЛАВА

– Ето, пак започваш – каза Шантал, още щом вратата се затвори зад Кейд.

Силвен проследи с очи как Кейд тръгна по улицата, вирнала брадичка, стройна, дребна фигура с грациозна походка. Токчетата ѝ потропваха по плочника така, сякаш бяха родени да вървят по калдъръмени улици, а ушитото по поръчка черно палто скриваше тялото ѝ чак до ботушите. Проблемът с есента и зимата беше, че Силвен винаги възприемаше палтата на жените като коледна опаковъчна хартия. Искаше му се да отведе Кейд на някое топло местенце, където можеше да свали палтото и да види какво му беше оставил отдолу Папа Ноел[18]. Макар че Папа Ноел имаше гадния навик да му оставя въгленчета.

– Какво искаш да кажеш? – опита той, вече подразнен от намека на Шантал.

Той не искаше да признае доколко раздразнението му се дължеше на факта, че Кейд Кори си беше тръгнала толкова рано. Какво ѝ ставаше? Обноски ли ѝ липсваха? Сервитьорът още не им беше донесъл основните ястия, а цялата вечер внезапно посърна.

В ума му се стрелна друга мисъл: той ли я беше смутил?

Силвен се усмихна леко и потри с пръсти гладката дървена повърхност на масата.

– Пак се увличаш по някоя бляскава, богата жена, която просто ще те използва – каза с укор Шантал.

– Не е вярно – възрази той, дълбоко засегнат. Старите приятели никога не ти позволяваха да забравиш, че в гимназията и в ранната ти младост си постъпвал като глупак.

Шантал тръсна глава по своя привичен начин, движение, което беше започнала да шлифова още в гимназията и беше упражнявала, докато се беше превърнало в част от нея.

Той се замисли отново за Кейд Кори, с нейната несъзнателна арогантност и внезапни изчервявания. Силвен не мислеше, че тя позира. Брадичката ѝ беше прекалено навирена, за да позволи женски трикове. Дори когато се изчервяваше, тя го гледаше право в очите.

А тя се изчервяваше, при това много.

Устните му се извиха отново, палецът му погали финото столче на чашата.

Силвен осъзна гузно, че му се искаше да се отърве от своята най-добра приятелка, за да потъне в размисъл защо точно Кейд Кори се изчервяваше толкова много и за начините, по които той би могъл да я накара да се изчерви още повече.

– Тогава какво точно правиш? – попита сухо Шантал, борейки се за неговото внимание.

– Опитвам се да вечерям с приятелка. Трябва ли да говорим за Кейд Кори? Стига ми, че тя ме следва по петите навсякъде.

Ах, как го ласкаеше това, че тя го следваше като кученце. Вирнатата брадичка говореше за жена, която знае какво иска. Жена, която наистина знае какво иска. Колко еротично.

За съжаление онова, което тя искаше, беше неговото име върху нейния шоколад за масовия пазар. Но Силвен не можеше да не се запита дали нямаше някакъв начин да насочи вниманието ѝ в друга посока и да направи така, че той да стане онова, което тя искаше. Беше развил завидни умения в изкусяването на жени с шоколад.

– Бон – Шантал отново тръсна глава. – Няма да говорим за нея.

– Не. Да не съсипваме приятната вечер – той почука с кокалчетата на пръстите си по масата. – Знаеш ли какво направи ти? – избухна накрая шоколатиерът. – Едва слязла от самолета от Щатите, влезе право в магазина ми и се опита да ме купи. Да купи името ми, Силвен Марки, за да го лепне върху шоколадовите десертчета "Кори". Можеш ли да повярваш?

Шантал зяпна от удивление.

– Вярно ли е това? Но Силвен, ти щеше да спечелиш цяло състояние.

Той махна рязко с ръка, сякаш искаше да отсече главата на Кейд Кори.

– Силвен Марки? Върху шоколадчета "Кори"?

– Вярно – призна Шантал. – Би било... доста унизително – тя замълча за момент. – Но ти би могъл да се пенсионираш в Таити, ако пожелаеш.

Силвен я изгледа унищожително. Той и Шантал бяха приятели от гимназията. Тоест, по онова време той беше влюбен в нея, а тя го беше използвала от време на време в гимназията и постепенно тази връзка беше прераснала в истинско приятелство. Никога не му беше хрумвало, че Шантал всъщност не го познаваше.

– В Таити не можеш да правиш хубав шоколад. Климатът е прекалено горещ и влажен, пък и кой ще яде шоколад, произведен в Таити? – той беше най-добрият шоколатиер в Париж. Признанието да бъдеш най-добрият шоколатиер където и да е другаде изглеждаше тъжна и жалка възможност.

– Бон, бон – Шантал вдигна ръка. – Разбирам. Извинявай, че споменах предимствата. Знам, че ти няма да ѝ позволиш да те купи.

– Благодаря – каза Силвен, донякъде успокоен. Може би в крайна сметка петнайсет години приятелство пораждаха известно взаимно разбиране.

– Но не ѝ позволявай да те използва – добави натъртено Шантал.

Силвен стисна зъби.

– Няма да ѝ позволя. Не казахме ли, че няма да говорим за нея?

– Ти го каза – процеди сухо Шантал.

Той се изчерви. И успя да не говори за Кейд Кори през целия остатък от вечерта, чак до момента, когато не му донесоха сметката.

– Какво е направила? – въпросът му към Грегори, сервитьора, прозвуча зловещо.

– Плати за вашата вечеря – каза развеселен Грегори.

– И ти ѝ позволи да го направи?

Грегори доби озадачен вид.

– Какво лошо има в това да ти плати вечерята?

– Има – Силвен се облегна рязко назад.

Келнерът сви рамене.

– На мен ми се видя сладко. Тя беше сладка – той докосна ухото си, сякаш все още можеше да почувства гъделичкането от дъха на Кейд, докато тя му шепнеше. – Такъв сладък акцент...

Силвен едва се удържа да не се озъби. Той се наслаждаваше на привилегията да бъде редовен клиент в този превъзходен ресторант само на няколко крачки от апартамента, където живееше. Последното, което искаше, беше да вбеси келнера и да се превърне в персона нон грата заради някаква разглезена милиардерка.

Която искаше да го купи.

Която току-що беше платила вечерята му с едно драсване на писалката.

Сякаш даваше бакшиш на ваксаджийчето си.

Той стисна зъби с такава ярост, че почувства протеста на мускулите на челюстта си.

– Напомни ми повече никога да не те черпя –промълви Шантал, впечатлена от реакцията му.

Той процеди през зъби:

– Няма място за сравнение.

Шантал извърна поглед.

– Точно от това се страхувах – отрони тя.

Сивите, сумрачни уличи на Париж се колебаеха на разсъмване. Поетични и неясни, те се вкопчваха в нощта, дори когато зората ги изтръгваше неумолимо от мрака. Тук някой излизаше от входа и се врязваше, навел глава, в студения нов ден, устремен към топлата светлина на пекарната, която се лееше изпод тъмночервената тента. Там припалваше двигателят на кола.

Улиците оставаха сънливи, докато хората се вкопчваха в топлите завивки или горещите душове или си приготвяха чаша кафе. Всичко започваше отначало, още един наситен парижки ден. Кой беше готов за него?

Застанала до прозореца, загледана в изгрева, Кейд устоя на подтика да провери имейла си и да се скрие в отговорностите си у дома. Загърна се по-плътно в халата си, оглеждайки прозорците на отсрещната сграда за признаци на живот. По дължината на улицата оживяваха лампи, но спорадично, не толкова много и едновременно като предишната сутрин.

Беше неделя, осъзна тя. Всички шоколатиери почиваха.

Днес тя нямаше да има шанс да изнамери начин да сбъдне мечтата си, нито пък да я провали и съсипе.

Зарадвана, Кейд се отлепи от прозореца. Почувства се така, сякаш се беше събудила и беше открила, че Дядо Коледа беше подранил с цял месец и ѝ беше оставил подаръци навсякъде: тя можеше да отиде в Лувъра, да подскача по плочките на Канал Сен Мартен, да си вземе хляб от прочутата пекарна "Поалан"[19], да се отбие в чайната "Мариаж Фрер". Само да се порови и да си купи чай. Без да прави опити да купува целия бизнес. Без преследване на мечти и без риск от съсипването на тези мечти.

Кейд подмина клаустрофобичния асансьор и слезе по стълбите, обзета от необяснимо удоволствие от живота.

На улицата пред нейната кооперация една кола с размерите на кутия за обувки профуча край нея с безумна скорост за толкова къса и толкова тясна уличка.

Може и да беше неделя сутрин, но автомобилният волан явно действаше на парижките шофьори като чашка кафе. Длъгнест младеж клекна и пристегна ролерите на краката със сериозно изражение, вглъбен в собствения си свят. Зрял мъж, може би глава на семейство, излезе от пекарната, понесъл бяла книжна кесия в едната ръка и привързана с канап бяла кутия в другата. Той се усмихваше разсеяно, сам на себе си, на Париж и неделната сутрин и свърна зад ъгъла.

Кейд си представи семейството, което го очакваше вкъщи, представи си как мъжът оставя с дискретно доволство неделното съкровище от прясно изпечени кроасани и сладкиши пред децата си.

Група от шест жени и един мъж се въртяха и пристъпваха от крак на крак пред магазина на Силвен Марки, някои разговаряха оживено, докато други се държаха като хора, които не се познават много добре. Три от жените бяха японки и образуваха своя собствена стегната, елегантна групичка. Други две бяха несъмнено американки.

– Мисля, че днес почиват – информира ги Кейд. Последният човек, който би искал да види групата да го чака пред вратата от сутрин до мрак, беше Силвен Марки.

– О, ние сме тук за обучението – заяви с нескрита гордост шейсет и няколко годишна американка. Накипрена в цикламен гащеризон и наплескана с грим, тя изглеждаше развълнувана и доволна до краен предел.

– Обучението? – нима Силвен Марки преподаваше тайните на своето изкуство?

– Ще изучаваме тънкостите в приготвянето на шоколада при Силвен Марки – развълнувано обясни жената.

– Аха – Кейд изобщо не се поколеба. – Ъм – възможно ли е да поговорим насаме за момент? – тя направи знак да се отдръпнат на няколко крачки от другите, така че да не ги чуват.

– Защо? – попита предпазливо жената. – Да не искате да ме нападнете?

Кейд я изгледа безизразно, след това спусна поглед по собственото си елегантно и скъпо палто, ботуши, ръкавици.

– Приличам ли на човек, който се кани да ви нападне?

– Ами... не – призна жената. – Но това е Париж. Тук сигурно и джебчиите са облечени елегантно.

– Не, аз просто – каква сума искате, за да се откажете от вашето място на обучението и да ми позволите да се престоря на вас?

– Никаква! – възкликна жената, обидена. – От месеци наред очаквам този ден! Планирах цялата си екскурзия в Париж около това обучение!

– Две хиляди долара – Кейд се опита да изтрие всички резерви с една достатъчно екстравагантна сума.

– Шегувате ли се? – другата жена изглеждаше вбесена. – С тези пари няма да си покрия дори таксата за обучението!

Неговите обучения струваха повече от 2000 долара? Кейд вдигна вежди чак до върха на каменния зид от седемнайсети век, който стоеше между нея и обучението, едновременно впечатлена и раздразнена.

– Пет хиляди долара.

– Казах не!

Какво им ставаше на хората напоследък, преди Кейд никога не беше срещала затруднения в купуването на някого.

– И ще заплатя престоя ви в Париж още две седмици в прекра-сен апартамент и ще ви платя готварски курс в Кордон Бльо[20].

Жената се поколеба. Най-сетне Кейд беше напипала вярната струна. Тогава обаче другата жена с нея се намръщи подозрително.

– Защо? Защо ви е толкова важно да заемете моето място?

Добре. Всеки момент някой щеше да дойде, за да отвори вратата и да покани участниците в обучението. Кейд се обърна към останалите участници в обучението. Японките бяха загубена кауза; съдейки по дрехите им, парите не бяха убедителен аргумент за тях. Освен това Кейд не говореше японски. Тя се съсредоточи върху американците и французите:

– Някой иска ли да спечели пет хиляди долара?

Хората я гледаха с празни погледи. Тя повтори въпроса на френски.

– Това какво прави в евро? – попита французинът. – Петдесет цента?

Услужливостта да не беше противозаконно деяние във Франция? Кейд го измери с гневен поглед.

– Не, чакайте малко – прекъсна я жената в цикламения тоалет. – Аз не съм казала, че се отказвам. Но ще взема двете допълнителни седмици в Париж и курса в Кордон Бльо в брой, ако нямате нищо против. Това какво прави? Да кажем, десет хиляди долара?

Кейд никога нямаше да може да осребри този разход за сметка на бизнеса.

– Добре – каза тя. По този начин щеше да узнае неговите тайни.

Да узнае тайните му... Думите отекнаха в нея, сладки и мъчителни в повече измерения, отколкото си беше представяла. Тайните на този тъмен магьосник, в неговата пълна с магия лаборатория.

Тайните на занаята, уточни наум Кейд. Тайните на шоколатиерството. Това я интересуваше. Останалите тайни можеше да запази за себе си, надутият пуяк.

– Ем... може би ще се наложи да ви напиша чек – каза тя на жената.

Онази изсумтя и понечи да се върне в групичката заедно с останалите.

– Не съм се отказала – обади се отчаяно Кейд. Нямаше време да подновява преговорите с друг човек. Нетърпението ѝ беше толкова силно, че тя не искаше да изчака следващото обучение, ако имаше такова. Дотогава можеше да минат месеци.

Дамата в цикламения гащеризон я изгледа с отвращение.

– Не, наистина – примоли се Кейд. Тя измъкна своя неизменен талисман, шоколадовото десертче "Кори", една визитка и американската си шофьорска книжка, и ги поднесе на длан. – Вижте.

Жената изгледа шоколадчето, едновременно ядосана и озадачена, после разгледа визитката. Погледът ѝ се задържа и тя прочете внимателно надписа, след това пробяга по снимката на шофьорската книжка и се закова върху лицето на Кейд, за да се върне отново върху снимката. Кейд съжали, че на тази снимка приличаше на наркотрафикант, но не всичко се купуваше с пари.

Както Париж явно беше решен да ѝ докаже.

– Навита съм – повтори Кейд.

– Не знам... – погледът на жената пробяга между лицето на Кейд и доказателството за нейната самоличност. – Хм... наистина ли? Наистина ли сте член на истинската фамилия Кори? Мислите ли, че бихте могли да...

В този момент откъм долния край на улицата се зададе един мъж и тръгна право към тях. На Кейд ѝ се стори, че разпозна в него един от майсторите в лабораторията на Силвен. Тя бръкна отново в портмонето си.

– Слушайте: вие ми кажете името си и ми позволете да се престоря на вас на днешното обучение, а пък аз ще ви позволя да използвате кредитната ми карта, докато съм на курса.

– Дадено – жената измъкна кредитната карта от ръката ѝ, преди Кейд да може да се опомни. – "Кристиан Диор", дръж се, ето ме, идвам!

– Чакайте ме тук в шест часа вечерта, иначе ще позвъня в полицията – предупреди я Кейд. Или още по-добре, щеше да позвъни в банката и да нареди да блокират картата. – Как се казвате?

Докато Маги Сондърс диктуваше името си, служителят на Силвен Марки вече беше стигнал до групата. Всички го наобиколиха, когато той ги поздрави с бонжур, леко изморен, сякаш смяташе, че не заслужаваше съдбата да приветства развълнувани туристи в този ранен утринен час.

Кейд се възползва от настъпилата суетня, за да се шмугне в кооперацията с апартамента си, с препускащи мисли, докато се опитваше да измисли как да се дегизира. Сгънати върху възглавницата ѝ лежаха свободно йога долнище и грамадна фланела с щампа от университета, които носеше вместо пижама в студения апартамент. Моментално замени елегантния си тоалет с тях. Нямаше бели гуменки, но все пак можеше да смени елегантните си черни ботуши с красиви черни маратонки на "Пума". И те бяха един вид гуменки. Прихвана косата си на небрежен кок, съжалявайки за липсата на бейзболна шапка. Но единствената шапка, която си бе взела, носеше гордия надпис "Кори" на челото, което нямаше да е от голяма полза за дегизировката.

Имаше обаче барета. Не че Кейд мислеше, че парижанките все още носеха барети. Нищо подобно. Тя следеше модните тенденции. Беше я взела за всеки случай, ако просто ѝ хрумнеше да си я сложи и да се разходи край Сена с нея, ровейки в съкровищата на букинистите. За всеки случай.

Кейд си спомни момента, когато беше метнала баретата в куфара си, обзета от надежда и удоволствие, които бе побързала да тушира с изтънчена самоирония.

Сега тя я нахлупи ниско, скривайки почти изцяло косата си, без да смее да погледне в огледалото убийственото съчетание от ватирана фланела и барета.

Ако разполагаше с повече време или повече умения, би могла да промени чертите си с подходящ грим. Но това щеше да отнеме цяла вечност, затова Кейд просто изтри дискретния си грим. В последния момент тя опита да промени формата на очите си с черен молив, но вместо това придоби вид на девойка е уклон към готиката.

Ха-ха. Девойка с уклон към готиката, облечена в размъкната фанела и нахлупила барета. Само човек, който я беше познавал в тийнейджърските ѝ години, би могъл да я познае.

Когато Кейд слезе долу, мъжът вече беше отключил вратата и раздаваше на учениците сладкарски шапки и престилки. Със сламеноруса коса, подстригана късо и вдигната нагоре, и с леко набола брада, той изглеждаше малко по-млад и малко по-нисък от Силвен Марки, но доста привлекателен, като цяло. Дали това не беше някаква задължителна обща черта на всички френски шоколатиери? Той я огледа от главата до петите и обратно, а веждите му подскочиха слисано. Какво, да не предпочиташе цикламения гащеризон?

– Здравейте – каза тя на английски, провлачвайки думата до невъзможност, така сякаш не знаеше бъкел френски, което той сигурно би повярвал дори ако му говореше на родния му език. – Аз съм... – как се казваше онази жена? А, да. – Маги Сондърс. Извинете, че закъснях.

Търпеливият поглед на мъжа се изостри и той ѝ подаде бяла куртка, която беше поне четири размера по-голяма от нейния. Кейд се усмихна лукаво, докато затъкваше косата си под хартиената шапка, която ѝ дадоха. Собственият ѝ баща сигурно щеше да се затрудни да я познае в тази дегизировка.

Кейд Кори, шоколадов шпионин. Звучеше добре, нали? Шоколадов шпионин. Вече си се представяше като героиня от

Втората световна война, своеобразна Мата Хари, която измъкваше тайните на шоколада от Франция, преди да са попаднали в ръцете на германците.

После тя си представи Силвен Марки с барета, да сумти презрително над идеята, че германците едва ли щяха да знаят какво да направят с тайните на шоколада, дори ако успееха да се докопат до тях.

– Мадам... мадам... мадам Соун-еърссс – проникна в съзнанието ѝ.

Кейд премигна срещу мъжа, който сега стоеше точно пред нея, и най-сетне си спомни фалшивото си фамилно име.

– Извинете – тя се изчерви. Това изчервяване започваше да става досадно. В Щатите тя притежаваше достатъчно самоувереност, за да се изчервява.

– Ако е възможно да заемете вашето място – каза той и я поведе към голям П-образен плот от черен мрамор, в средата на който можеше да застане преподавателят. Другите участници вече бяха заели местата си. В голямото, дълго помещение имаше още два плота: големият мраморен четириъгълник и още един, а по-навътре, в другия край, опаковъчна машина "Солих" и охладителен тунел. Кейд позна немската марка, но тази машина беше нищо, детска играчка в сравнение с огромните опаковъчни машини и охладителните тунели във фабриките на "Кори".

Кейд положи длани върху прохладната гладка повърхност на мрамора, тръпнейки от вълнение. Предчувствието за мечта на ръба на осъществяването я завладя отвътре и я усука като мокър парцал, все по-силно и безпощадно, така че водата потече и за малко да избликне от очите ѝ.

Тя беше посещавала курсове по шоколатиерско изкуство и преди – например в Кулинарния институт в Ню Йорк. Както и при Алис Медрик. Но всичките бяха американски. А сега тя беше във Франция. На път да научи тайните на най-добрия шоколатиер в Париж.

Е, той се мисли за най-добрия, побърза да се поправи тя, спомняйки си презрението върху красивото му лице. Вярно, кметът също смяташе, че той беше най-добрият. Както и неговата прекрасна приятелка Шантал. Наред с по-голяма част от населението на този град. Но това не означаваше, че той наистина беше най-добрият.

Тя трябваше постоянно да си напомня това, защото той очевидно беше прекалено самонадеян. Кейд бръкна дълбоко в джобовете на мантата, решена да се овладее, и тогава кокалчетата на едната ѝ ръка се отъркаха в нещо изненадващо твърдо и студено. Тя отдръпна ръката си, после опипа внимателно предмета с върховете на пръстите си. Беше ключ. Кейд се опита да запази лицето си безизразно, докато се питаше какво отключва този ключ.

– Аз съм Паскал Гийо, втори майстор шоколатиер тук и ще бъда вашият преподавател днес – каза мъжът, който ги беше въвел в лабораторията, като зае мястото си в средата. Кейд почувства известно разочарование.

Не, облекчение. Облекчение, разбира се, че Силвен Марки нямаше да споделя своите тайни лично. По този начин избягваше риска той да я разпознае.

Тя се наведе да завърже връзката на едната си обувка и докато стоеше приведена, мушна ключа от джоба на якето в обувката си, която беше единственото възможно скривалище. Беше крайно време да започнат да шият панталони за йога с джобове.

– Когато говорим за шоколад – започна Паскал Гийо, – най-напред трябва да изясним какво ще обсъждаме. Например черният шоколад с какаово съдържание 70 процента не реагира по същия начин като млечния шоколад, без значение от агента – топлина, темпериране или върху небцето. Черен шоколад с какаово съдържание 72 процента, който идва от Карибите, ще реагира различно от черен шоколад с какаово съдържание 72 процента е произход от Андите.

Кейд отново притисна ръце върху мрамора, съсредоточена върху удоволствието от неговата прохлада, а думите сякаш изгубиха отчетливите си очертания край ушите ѝ. Тя познаваше това чувство. Химиците във фабрики "Кори" бяха разнищили науката за шоколада до стотна от градуса. Химията беше една от нейните любими дисциплини в колежа.

Погледът ѝ обходи помещението, опитвайки се да попие всяка подробност.

Върху една стена бяха подредени лавици е ликьори, някои от които можеше да различи от мястото, където стоеше – бял и тъмен ром, и бронзовият нюанс на арманяка. Покрай стените бяха нахвърляни грамадни чували от зебло, щамповани е черни надписи. Какво означаваха тези думи? Какво имаше в тези чували и от какви земи идваха те?

Върху един от рафтовете бяха наредени бутилки от матирано тъмнокафяво стъкло с нечетливи етикети – какви ли аромати криеха те? Готварска опаковка ванилия лежеше отворена на плота, кафявите зърна проблясваха лъскави на фона на златистата вътрешност на торбичката, други няколко вакуумирани пакета бяха струпани под рафта с екстрактите. Кейд долавяше аромата на ванилията от мястото си. Тя придаваше оттенък на шоколада, омекотяваше го, добавяше сладост.

– При мосю Марки ние работим с доставчик, който изпича счуканите какаови зърна – като спазва нашите спецификации, разбира се – каза Паскал Гийо. – Повечето сладкари купуват шоколада на блокове, като тези тук – той посочи един куп шоколадови блокове в различни нюанси, очевидно прясно отломени от други по-големи блокове.

А в "Кори" натрошените какаови зърна се пекат на място, също според строги спецификации, помисли си Кейд. Правеха това от близо сто години. На тях обаче никой не им го признаваше.

– Моля всички да дойдат, за да си вземат парчета – подкани ги Паскал Гийо.

Тежестта на парчетата шоколад отново разпали вълнението на Кейд.

Може да беше влязла тук под фалшиво име и като шпионин, но щеше да твори шоколад в парижка лаборатория.