Крадецът на шоколад

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Когато Кейд се събуди, навън вече беше светло и Силвен сновеше бодро в апартамента, като си припяваше нещо тихичко, някаква френска мелодия, която тя не знаеше. Той имаше хубав глас, приятен, богат тенор.

– Ще отида да взема кифлички с шоколад – каза той, гласът му прозвуча приглушено през завивките, сред които беше заровена главата ѝ. На Кейд ѝ харесваше тук, под юрганите. Беше уютно, топло и тъмно и миришеше на шоколад и на две човешки тела, и на нея донякъде ѝ се прииска той просто да кажеше "чао" и да излезе, така че тя да може да остане сама и да не ѝ се налага да мисли за нищо.

Например за него и нея. И за нейните отговорности в живота. Кейд знаеше, че ако не успееше да осъществи тази идея за луксозната шоколадова линия, тя трябваше да се прибере и Щатите и да се залови за истинската си работа.

– Или предпочиташ да хапнеш отново тарталета с малини?

Тя издаде нечленоразделен звук, който той явно разтълкува както си искаше, защото минута по-късно Кейд чу затръшването на външната врата на апартамента. Тя стана и намери душа, решена да не я заловят в същата неизгодна ситуация както онзи ден. Той имаше истински душ. Зад стъклена преграда и закрепен за стената, така че не ѝ се налагаше постоянно да го държи в ръка. Имаше дори удобни стойки от едната страна на кабината. Тя потъна в блаженството на топлата вода и парата, без да бърза.

Беше вдигнала лицето си към струите на душа и се стресна, когато чу почукване върху стъклото. Силвен държеше дебела кафява хавлия и гледаше нейното мокро, голо тяло с неочаквано свойска усмивка.

– Трябва да побързаш и да излезеш – каза ѝ той с широка усмивка. – Изтощен съм. Имам нужда от няколко часа.

Тя се изчерви, питайки се дали той не я мислеше за нимфоманка.

Тъй като от първия момент на познанството им, тя се беше чувствала и държала като нимфоманка, той имаше всички основания да я смята за такава.

Тъй като беше мъж, той вероятно не се оплакваше, а се наслаждаваше на приключението.

В буквалния смисъл, помисли си тя с известно смущение.

Виновни бяха ръцете му. Те бяха точно отражение на фантазията, която бе носила в себе си от първия миг, когато беше видяла онази снимка в неговия приказен артистичен уебсайт па дясната му ръка, която поставяше миниатюрно парченце какао върху изящен шоколадов бонбон. Те идеално съответстваха на високия, сексапилен, тъмнокос, страстен мъж, който живееше с всички свои сетива, който беше толкова арогантен и толкова уверен, който я завладяваше с вкусове и текстури. Тя искаше да откликне на неговата страст със своята страст. Искаше тези ръце да я водят. Тя не можеше да им се насити. Тя не можеше да му се насити.

И тогава, точно когато тя си мислеше, че необремененият страстен секс беше достатъчен сам по себе си и че това беше нормално, и че не им трябваше нищо друго освен шоколад... тогава най-неочаквано той правеше нещо, което не беше. То не беше достатъчно само по себе си и тя започваше да копнее за нещо друго.

Както сега. Тя облече дрехите си от вчера и влезе в кухнята с мокра, прихваната в конска опашка коса, и без грим. Той я погледна продължително, лицето му доби затворено и сдържано изражение, сякаш тази гледка му беше причинила болка.

Защо? Дали изпитваше угризения, задето спеше с жена от шоколадовата династия "Кори"?

От оставените на масата бяла книжна кесия и четириъгълна кутия се носеше аромат на прясно изпечени кифлички, масло и мая.

В кесията имаше три pains аи chocolat, пухкави и с разкошна златиста коричка, с богат шоколадов пълнеж. В кутията се гушеше отбрана селекция от три тарталети, едната от тях с малини.

– За всеки случай – обясни той.

– Тази каква е? – тя посочи тартата с резенчета печена ябълка в центъра, крехка и пухкава като омлет. – С яйца и плодове ли се приготвя? В Щатите това се смята за пълноценна закуска.

Силвен погледна тарталетата, после Кейд.

– Американците са много странни хора. Това е тарт норманд. Може би някой нормандец я е измислил, за да направи щастлив някой американски войник – той сви рамена.

– Не прилича чак толкова – възрази Кейд, след като отхапа от тарталетата.

Основата, подобна на умерено сладък киш, се съчетаваше хармонично с ябълките. Напомняше малко на немска ябълкова палачинка, но в контекста на Втората световна война май беше по-добре да не споменава вероятността за подобно родство.

– И сигурно е по-здравословна от шоколадовата кифличка. Повече протеини и плодове, по-малко мазнина и захар.

Той отново сви рамена.

– Имам йогурт в хладилника, ако искаш. И останалите шоколадови бонбони, ако вече имаш симптоми на наркотичен глад, след близо осем часа без шоколад. Без моя шоколад – уточни той, с палава самодоволна усмивка. – Съжаляваш ли, че ги раздаде всичките?

Да. Най-вече защото щеше да бъде голям срам да се върне в магазина и да купи още бонбони от някой от неговите високомерни продавачи.

А ако не можеше да живее без неговия шоколад и ако не искаше да изживее срама да влезе в магазина му и да си купи още, тя трябваше да се връща при Силвен Марки всеки път, когато закопнееше за неговите шедьоври.

И той щеше да я завладее напълно.

Очите ѝ се разшириха, устата ѝ се напълни със слюнка и тя побърза да сведе очи към своята тарт норманд.

– Трябва да тръгвам – каза той. Кейд примигна и извърна лице. Опита се да улови нотка на съжаление в гласа му, но не успя. – Днес ще идва един стажер и искам да съм в магазина, когато той дойде, в случай че се налага да превеждам.

– От какъв език? – попита учудено тя. Нима Силвен говореше още един език? Тя си спомни, че stagiaire означаваше стажант, ученик.

Той поклати глава.

– Диалект. Между световете. Момчето идва от предградие, което по нищо не прилича на охолния Шести район[34].

– Тогава как ще изпълняваш ролята на преводач? – попита объркано Кейд. Тя си спомняше бегло от неговата биография, че беше роден в покрайнините на Париж, в предградията, но тогава тази подробност не ѝ се беше сторила толкова разграничителна от самия Париж.

– Аз израснах в същото предградие – обясни лаконично той и се изправи. Очевидно нямаше желание да ѝ разказва за детството си, нали?

Това сигурно беше добре. Той не се опитваше да използва секса като трамплин към близост. Не се напъваше да се вклини в живота ѝ и да се ожени за парите ѝ, най-малкото.

Това беше романтично, но в същото време объркващо. Нейните милиарди винаги ѝ бяха служили като гаранция, че мъжете щяха да се интересуват от нея. Без тях, тя се чувстваше като изгубена в чужд град без визитни картички, без мобилен телефон, без име, само с дрехите на гърба си и със своята съобразителност, за да оцелее.

Силвен изплакна трохите от кифлички от ръцете си и застана пред нея, все още с нейната нормандска тарталета в ръце.

Той се поколеба, после се наведе и я целуна бързо, мимолетно докосване на неговите устни върху нейните.

И излезе.

Кейд остана да седи като вкаменена в продължение на няколко минути, когато телефонът ѝ иззвъня. Този път тя позна кой я търсеше.

– Можеш да дойдеш, ако искаш – каза Силвен. – Ще ти покажа как се приготвя едно нещо.

Върху лицето ѝ разцъфтя усмивка. Тя се доближи до прозореца, погледна навън и го видя застанал на средата на пешеходната зона, да гледа нагоре към прозореца. Кейд не знаеше дали той я виждаше горе, или отражението на светлината ѝ служеше като щит.

– Но ще го покажа на теб, не на шоколадовата фабрика "Кори" – добави той. – Затова не го продавай. И за бога, не слагай моето име отгоре, ако все пак решиш да го продадеш.