Крадецът на шоколад

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

В лабораторията се вдигаха облаци фин прах, докато Паскал посипваше партида трюфели с фино стрити карамелизирани бадеми, които ръсеше от голямо сито със същите привични, добре отмерени движения като някой мелничар. На достатъчно голямо разстояние, за да избегне всякакъв риск от попадане на бадемовите частици в сместа, работеше един младеж, който се открояваше не само със своята възраст, но и защото беше единственият чернокож в помещението и изглеждаше разпънат между гордостта и неловкостта на заниманието си. Момчето разбъркваше грамаден казан с шоколад.

Жена маркираше сръчно тризъбец върху малките квадратни шоколадови бонбони, които излизаха от машината глазирани, като новородени в лъскавите си шоколадови кожи. Тризъбецът се отдели от поредния бонбон, оставяйки красив отпечатък, в който Кейд моментално позна ваниловия ганаш. Друга жена пръскаше формите с пистолет, покривайки всяка морска раковина с ефирен филм шоколад.

Недалеч от тийнейджъра, самият Силвен отделяше с палец нещо, което приличаше на бледозелена боя на върха на клечка за зъби и го наместваше върху плътен лист фолио. Той взе друга клечка за зъби и я потопи в съд с по-тъмнозелена смес, която вероятно представляваше оцветен бял шоколад, а не боя.

Силвен вдигна глава, когато Кейд влезе, и я прониза с дълъг, питащ поглед, после неочаквано се усмихна. Паскал Гийо също вдигна глава, завъртя очи, хвърли му ироничен кос поглед и се вглъби отново в работата си, без да удостои Кейд с внимание. Тийнейджърът, който сигурно беше въпросният стажант, вдигна изразително вежди, погледна Силвен и се засмя.

След това понечи да вдигне огромния казан с разтопен шоколад с юношеска увереност, но залитна, изненадан от тежестта му.

Силвен пусна клечката за зъби и подхвана ловко казана, засмя се и го занесе до машината, където изсипа съдържанието му в отвора с такава лекота и сръчност, сякаш изобщо не забелязваше товара си.

– Къде са ти мускулите, Малик? – подхвърли засмян един от сладкарите.

Малик, както явно се казваше тийнейджърът, се смути малко и се изпъчи важно, сякаш за да покаже бицепсите си през сладкарската куртка, в която беше облечен.

– Вече не ми остава време за фитнес залата, постоянно вися тук! – възрази той.

– Може би трябва да ти даваме да носиш повече казани, за да поддържаш форма – пошегува се слабият мъж с очилата. – Ето, опитай с този – той му подаде една метална купа с големината на обикновена купа от кухненски миксер.

– Или тази, ако другата е прекалено тежка – обади се широкоплещест мъж, смъквайки от рафта една малка тенджерка, която изглеждаше прекалено малка за каквато и да е практическа употреба в тази лаборатория.

– Добре, добре – изръмжа Малик. – Аз мога да нося казана. Просто не бях подготвен.

Нищо чудно, че почти всички тук изглеждаха толкова стройни и стегнати, помисли си Кейд, опитвайки се да прецени тежестта на първия казан с шоколад. Над двайсет и пет килограма, определено. Четирийсет?

Колко пъти на ден пренасяха такива казани?

Сигурно твърде често, за да ги броят.

Силвен спря до Кейд с все още развеселено лице. Вглеждайки се в това засмяно лице, тя почувства как в нея премина нещо подобно на дълга, щастлива въздишка.

– Днес можеш да вземеш някоя от моите куртки – каза той. – Онзи ден се беше изгубила в куртката на Бернар. И прибери косата си под това – той ѝ подаде обикновена книжна шапка, каквато носеха всички в лабораторията, освен него и Паскал. – Не мога да допусна някой да намери косъм в моите шоколадови бонбони.

Кейд предположи, че Бернар беше едрият мъж. Но куртката на Силвен също не ѝ беше по мярка. Тя започна да навива ръкавите, питайки се защо не ѝ беше предложил да облече някоя от дамските куртки. Може би предпочиташе да заема своите собствени вещи.

Фактът, че носеше неговата куртка я накара да се усмихне с една озадачаваща ведрост. Все пак Кейд се смущаваше да стои съвсем близо до него в присъствието на други хора, след дивия секс насаме, но сега смущението ѝ беше поносимо.

– Това за какво служи? – попита го тя, застанала пред фолиото с миниатюрните капки в двата нюанса зелено.

– Експериментирам с нова декорация за моя шокола Кюриосите – каза Силвен. – Ла ганаш о басилик – добави той, в случай че тя беше опитала всички творения в кутиите с неговите шоколадови бонбони, без да осъзнае, че Curiosite беше деликатно овкусен с босилек. Честно казано, Кейд не би успяла да отгатне вкуса, ако не беше малкото гланцирано листче хартия, което обясняваше и описваше всеки един шоколадов бонбон. Босилек, за бога. Нищо чудно, че той намираше нейното увлечение по канелата за толкова демоде. – Когато се втвърди, ще го поставим върху овалните бонбони, които излязоха от машината. И ще видим дали ни харесва.

– Колко различни видове ганаш имаш? – попита тя, защото беше пленена от произношението на думата ганаш от неговата уста.

Подобно на шокола, тя звучеше като съблазнителна милувка.

– Двайсет и четири вида ганаш о шокола към момента – каза той.

Ганаш о шокола. Съчетанието на двете думи разпали тялото ѝ, изпращайки малки пламъчета към нейното лоно, към гърдите ѝ, към вътрешната страна на китките ѝ, към ямката на шията ѝ.

– Деветнайсет тъмни, с различна интензивност и вкус, и пет млечни.

– Кой ти е любимият? – кажи го отново, примоли се безмълвно тя. Кажи ганаш о шокола още веднъж.

Той поклати глава.

– Нямам любим. Ако не смятах всеки един за най-добрия, нямаше да ги продавам.

Кейд въздъхна тихичко и си напомни, че шоколадовите десертчета "Кори" бяха най-добрите от своя вид. Видът, който се продаваше с милиарди бройки и който беше достъпен на всяка каса във всеки един супермаркет.

Не, не беше само заради това. Видът, който пораждаше привързаност у хората, усещане за уют, който им даваше чувство за сигурност и носеше полъх от детството им. Онзи вид шоколад, който ги предразполагаше да седят щастливи пред камината, да се смеят и да си приготвят шоколадови сандвичи с бисквити и разтопени дъвчащи бонбони.

– От кой ядеш най-много?

– Всъщност аз не ям шоколад за удоволствие. Тук постоянно опитвам разни неща. Или от време на време на хоризонта изгрява някой нов шоколатиер и искам да вкуся творенията му. Толкова много имам за дегустиране, че вече май не мога да изпитам същото удоволствие като теб, когато сядаш, разопаковаш кутия шоколадови бонбони и се чудиш кой да опиташ първо.

Не, едва ли. Кейд винаги се чувстваше така, сякаш отваряше ковчеже със съкровища, което бе търсила по целия свят.

– За мен насладата от откритието е в самото начало, когато създавам нещо за първи път и го дегустирам, когато е готово, за да преценя дали е съвършено, или има нужда от нещо друго – докато говореше, той взе един чист лист фолио, разстла го пред нея и постави клечката за зъби в ръката ѝ, свивайки ръката си върху нейната, за да ѝ покаже как да движи палеца си. Получи ѝ се едно доста безформено зелено петно. Оформянето си имаше тънкост, която се заключаваше в движението на палеца. Той погали кокалчето на пръста ѝ с палец, загрубял от годините боравене с най-различни готварски уреди и пособия, и ѝ показа движението още веднъж.

– Обожавам тази фаза. Но ако мога да сравня нещо с онова, което чувстваш ти, когато отваряш кутия с шоколадови бонбони, вероятно това е, когато сядам в превъзходен ресторант за първи път и преглеждам менюто с всичките му възможности да опитам неща, които някой друг е измислил и приготвил за мен.

Кейд се запита дали в Париж имаше елегантни ресторанти, които той още не беше посещавал. В сърцето ѝ проблесна щастлива искра, когато в ума ѝ се появи фантазията как двамата сядат в изискан ресторант, той преглежда менюто съсредоточено, вкусвайки всяко ястие във въображението си, опитвайки се да реши какво да поръча. Обзалагаше се, че елегантните дрехи му стояха като излети. Тя щеше да го заведе навсякъде, където той пожелаеше. Щеше да поръча хеликоптер и да го отведе в който и да е тризвезден ресторант в Южна Франция, ако Силвен поискаше. Щеше да...

– Мисля, че точно сега искам да опитам горчивия шоколад, който направих за теб – каза замислено той.

– Наистина ли го направи за мен? – той умееше да бъде като рок звезда, карайки всяка жена да повярва, че беше написал любовна балада за нея.

– Уи, биен сюр, разбира се – каза той, очевидно озадачен от въпроса.

Независимо дали по отношение на суровините, или на завършените шедьоври, Силвен Марки явно нямаше време за имитации, помисли си Кейд. Той държеше на истинското и най-доброто, сто процента, иначе изобщо не искаше да се занимава с него.

Какво означаваше това по отношение на нея?

– Мислил ли си да го предложиш за продажба? – попита тя.

– Нямах време за подобни размишления. Но искам да го опитам отново. Което означава, че да, възможно е да се хареса на определен сегмент от нашите клиенти. Бих могъл да го нарека L'Amertume.

Горчивина.

– Или Deception.

Разочарование?

Той събра фолиото пред нея и ѝ даде нов лист.

– Опитай пак. Е, какво мислиш? Трябва ли да го пусна в продажба?

– Беше компулсивно изживяване – осмели се да каже Кейд. – Дори сега продължавам да мисля, че искам да го вкуся отново.

По лицето му пробяга нещо – хумор, изненада, предпазливост. Това по бузите му не беше ли леко изчервяване? Той я погледна.

– Все още ли говорим за шоколада? Или за живота? Или...?

Тя задържа погледа му, без да мигне.

– За шоколада – Кейд не се стремеше към никакви тъмни и горчиви моменти в живота си. Но последното, отворено за безброй възможности "или..." извика руменина по бузите ѝ. – Но щом го получиш, той те спира. Не искаш повече нищо друго. Което в моя свят се нарича лош маркетинг, но в твоя свят, кой знае? Би могъл да продаваш всеки шоколад по петстотин евро бройката и хората ще го купуват. А тогава няма да има значение дали ще продадеш повече.

– Петстотин евро е малко прекалено, но твоята идея е добра. Ще го продаваме в отделни опаковки на два пъти по-висока цена от другите ни шоколади – в малка торбичка, също както ѝ го беше поднесъл на нея. Тя се запита дали ѝ харесваше ролята на вдъхновителка на този най-тъмен, най-горчив, най-гладък, най-разкошен шоколад.

Добре.

– Обзалагам се, че ще се превърне в сензация за известно време – продължи доволно Силвен, като отново се увлече да мисли на глас, без да се съобразява с аудиторията. – Особено като подарък между сърдити любовници.

Кейд моментално заби поглед в листа фолио, сякаш след изричането на думата amant те се бяха озовали върху тънък лед. Или върху мост от яйчени черупки над широка, дълбока пропаст, без да знаят какво имаше от другата страна, защото никой не беше стигал до другата страна, без да падне в бездната.

Тя беше Кейд Кори от Кори, Мериленд. Много хора зависеха от нея. Дори мисълта за другата "страна" създаваше невъзможност. А когато нещо беше невъзможно, не ти оставаше нищо друго, освен да се откажеш от него и да се прибереш у дома.

Тя повтори движението с палец върху клечката за зъби и една троха зелен шоколад я уцели право в окото.

Силвен се засмя тихо, хвана брадичката ѝ и я извърна към себе си.

Кейд притихна под този непринуден жест на притежание пред очите на всички в лабораторията. Според нея можеше да се каже, че почти всеки мъж извън нейното семейство, който някога се беше опитвал да демонстрира притежание над нея на публично място, всъщност се беше опитвал да сложи ръка над богатството ѝ.

Стори ѝ се, че стъпваше с боси крака по моста от яйчени черупки.

– Цялата си опръскана със зелени точки – той прокара палци по скулите ѝ, после по веждите, почиствайки следите от лицето ѝ. Смееше се, но с нещо, което много приличаше на обич.

Кейд притихна до такава степен, че почти не смееше да диша, без да откъсва очи от лицето му, затваряйки клепачи само когато палецът му избърса една следа от миглите ѝ.

Може ли да потъна в прегръдката ти и да притисна моето тяло до твоето и да остана там колкото искам? – помисли си тя. Защото ако той я прегърнеше, тя можеше да остане там завинаги. Може ли?

Но, разбира се, кой преценяваше дали можеше? Или какво можеше? Той сигурно щеше да я приеме като нещо мимолетно. Явно беше свикнал жените да му се хвърлят на врата. Но дали тя щеше да приеме тази история мимолетно?

Тя се наведе отново над зелената маса, усещайки докосването на неговите палци върху бузите, веждите и миглите си дълго след това.