Крадецът на шоколад

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

– Силвен. Силвен.

Силвен премигна, тръсна глава и погледна Паскал.

– Опитваме се да решим какви шоколади да приготвим днес – подсети го Паскал, кимайки към оръфаната, овехтяла тетрадка на спирала, в която се пазеха рецептите от последното десетилетие. По-точно съставките за рецептите. Техниката, продължителността, всичко се пазеше в главата на Силвен Марки.

Той потри челото си.

– Pardon. Не можах да спя тази нощ.

Паскал сви устни в усмивка, сякаш му бяха хрумнали дузина възможни шеги за причините за безсъние, но той щеше да се сдържи и да ги запази само за себе си.

– Добре, прегледай тези няколко заедно с мен, а след това си върви у дома и си почини, ако искаш. Ти почти никога не си вземаш почивен ден.

Вратата между работилницата и магазина се отвори и Франсин, управителката на магазина, влезе при тях.

– Силвен, можеш ли да ми кажеш каква е тази история с крадеца? От два дни влизат хора и питат дали е вярно, а сега и една от американките, които живеят на съседната улица, спомена за някаква статия на сайта на "Ню Йорк Таймс". После пък се обади някакъв журналист от "Ле Монд". Вярно ли е, че някакъв американски шоколадов барон краде шоколада ти? Кори?

Силвен примигна отново.

– "Ню Йорк Таймс"? Днешният брой на "Ню Йорк Таймс"? Вече е излязъл? – замаян, той се опита да пресметне колко беше часът от другата страна на Атлантика.

Но тъй като никога не се беше интересувал особено от случващото се от другата страна на Атлантика, той не можа да се ориентира.

– И споменават името на Кейд Кори?

Франсин разпери ръце.

– Не съм я чела. Но предполагам, че я има онлайн.

Без повече приказки Силвен заряза тетрадката с рецептите и се упъти към лаптопа в кабинета си.

Водещото заглавие в раздел "Храна" гласеше Крадец на шоколад с всяко друго име. Той се засмя. Прекрасно. Всеки път, когато неговото име се появяваше в кулинарния раздел на "Ню Йорк Таймс", Силвен Марки удвояваше продажбите си през следващите няколко месеца благодарение на американските туристи в Париж. Той вече имаше верен контингент от американски знаменитости и неприлично богати особи, които си поръчваха неговите шоколади по куриерските служби веднъж седмично и сега списъкът несъмнено щеше да набъбне. Силвен изпитваше дълбоко удовлетворение, когато гледаше филм на Стивън Спилбърг или някое превъплъщение на Кейт Бланшет, или пък отваряше програмата Ексел на Майкрософт или търсачката Гугъл в компютъра си и се сещаше за тези прочути личности, които похапваха неговите шоколади, докато работеха над своите шедьоври.

Световноизвестния. Силвен се засмя отново. Беше вярно, но и толкова приятно да види тези думи на страниците на един от всепризнатите авторитети на новините.

Последното твърдение не беше съвсем вярно, помисли си Силвен, като изпусна нишката на статията и се потопи в усещането за тялото на Кейд Кори до неговото, припомняйки си как беше вдигнала глава и го беше погледнала, когато я снима в лабораторията.

В момента сигурно са ѝ запалили телефона, помисли си той. Върху лицето му се изписа нещо средно между лукава усмивка и тревожно вдигнати вежди, докато той се опитваше да ги представи реакцията ѝ, когато видеше тази статия.

Безспорно най-силно го тревожеше опасението, че тя би могла да прекъсне среднощните си набези в неговата лаборатория, за да краде шоколад. Всъщност той вече се опасяваше от подобно развитие на събитията. Ами ако случилото се снощи се окажеше еднократна история, която повече никога нямаше да се повтори?

Онова, което двама човека можеха да направят в тъмното, без да говорят, можеше повече никога да не се повтори и дори да остане заровено в забвение и мълчание. Силвен беше научил този урок в дните на младостта си.

Той ѝ беше дал повече шансове, отколкото би искал, повече шансове, отколкото дължеше на една фантазия, уловена и неговите селения. Снощи бе чакал по-дълго, отколкото му беше възможно да издържи, за да се убеди, че тя няма да се отдръпне или да размисли.

Но тя не се беше поколебала нито веднъж. Нито веднъж.

А това означаваше... днес това не означаваше абсолютно нищо. Фантазията беше неуловима като пеперуда. Лесно можеш да се увлечеш от копнеж по нея и да я смачкаш по невнимание. Усмивката върху устните му замръзна в печална черта.

Сa, alors... са serait vraiment con. Това щеше да бъде много, много неприятно.

Той беше постъпил глупаво. Познаваше всички тънкости в темперирането на шоколада; знаеше как трябваше да я милва и докосва след това, да я върне към обичайната ѝ температура и нормалния ѝ живот. А той беше пренебрегнал този етап. Прекалено погълнат от собственото си изживяване, разтърсен до дъно, сякаш беше потъркал някое шишенце с ванилов екстракт, и от него беше изскочил сукуб[32].

Чак когато тя се беше измъкнала изпод него и беше започнала да се облича в неловко мълчание, той се бе сетил да замаже положението, предлагайки да ѝ приготви горещ шоколад.

Беше дал най-доброто от себе си, за да компенсира нехайството си. Беше пресметнал всяко движение и дума от този момент нататък, за да я примами обратно в топлината на прегръдките си. Беше измръзнал до кости, но беше приготвил напитката гол до кръста. Но ако гледката на голото му тяло я беше изпълнила с нова страст, тя с нищо не се бе издала.

Така че Силвен не знаеше дали с чашата горещ шоколад беше успял да постигне... нещо.

Никога не можеше да бъде сигурен какво мислят жените. Те сякаш имаха някакъв инстинкт да се разбягват в най-невероятни посоки, да превъртат, да подивяват само защото са правили секс. Човек би помислил, че сексът би трябвало да ги тласне в противоположната посока – в блаженото усещане за покой и хармония, но не. С жените трябваше да си постоянно нащрек, а Силвен беше проявил небрежност.

Част от неговите усилия да превърне тази нощ в бъдеще очевидно не бяха сработили. Беше си помислил, че фантазията за сексуално изнудване щеше да се понрави на жена, която проникваше тайно в неговата лаборатория, облечена в черна кожа, и нарочно се оставяше да я хванат, но тя явно се ядоса. Дори сега той чуваше звънтенето на празната чаша върху мраморния плот, категорично като спускане на резе.

Ако я беше загубил, за което щеше да бъде виновен сами той... това щеше да бъде много, много жалко.

Телефонът му иззвъня.

Телефонът ѝ не спираше да бръмчи и да я влудява като преследване на разгневена пчела, докато накрая я измъкна от съня. Беше такъв щастлив, безпаметен сън.

Тя погледна екранчето, видя количеството пропуснати по- виквания от баща ѝ, дядо ѝ и дори от Джейми, после потърка лицето си и пренасочи съобщенията към имейла си.

Кутията за входяща поща преливаше, като теглеше едно след друго известия от Гугъл. Мили боже. Какво беше направил този път Силвен Марки, за да привлече толкова много внимание.

Тя погледна първото, сбита извадка от уебсайта на "Ню Йорк Таймс" и вместо да види името на Силвен, откри своето собствено име и думата крадла.

Усещането за преобръщане в стомаха ѝ беше толкова мощно и неочаквано, че тя за малко не повърна, както беше в леглото.

Телефонът ѝ продължаваше да бръмчи като полудял пчелен кошер.

Тя стана, влезе в банята и остана надвесена над тоалетната чиния дълго време, докато не се увери, че нямаше да повърне остатъците от снощния горещ шоколад. После се върна в стаята и прочете основните статии. След това се върна в банята и се надвеси отново над тоалетната, където постоя още известно време. Накрая излезе, отвори новия лаптоп, който си беше купила вчера следобед и прекара двайсет минути в опити да инсталира и включи скайп, преди най-накрая да се изправи пред неизбежното.

Баща ѝ, небръснат и с разрошена от сън посивяла коса, още сънен и триещ с юмруци сините си очи, каза почти заеквайки:

– Аз просто... не мога... ума ли си си изгубила, Кейд? Защо? Имаме си хора за тази работа.

– Не биваше да допускаш да те заловят – изтъкна дядо ѝ иззад рамото на баща ѝ. Той беше по-слаб от набития си син, сбръчкан, побелял и трескаво бодър, сякаш беше буден от часове, което вероятно беше точно така. Той спеше само по няколко часа на нощ. Сините му очи бяха по-светли от очите на Кейд или на баща ѝ Мак, избелели с възрастта, но все още излъчваха абсолютна увереност във всяка негова дума, заедно с характерния присмех към върховете, спадовете и обратите на живота. – Казах ти да не се поставяш в положение, където могат да те надушат.

– Кога се връщаш? – попита баща ѝ.

Тя се намръщи и загриза нокътя на палеца си.

– Не знам. Ще остана още известно време.

Неловко мълчание. В забавения образ върху екрана, баща и продължаваше да седи неподвижно и да я гледа.

– Защо? Какви други главоболия се надяваш да ни създадеш там? Кейд, тук ми звънят от "Уолстрийт Джърнъл". Преди малко направих дарения в политическите централи, в случай че се наложи да те измъкваме от някой френски затвор. Ти не си Джейми!

Да, а всъщност Джейми винаги успява да прави каквото си искаше, във всяка точка от света, където поискаше. На протестите за срещите на Г-8, обгазена със сълзотворен газ и на първата страница на вестниците като муза на борбата с капитализма, обикаляше света с раница на гърба, докато Кейд от ученичка работеше във фамилния бизнес. Джейми дори беше успяла да изостави бизнеса въобще и да последва сърцето си, а баща ѝ и Кейд изпълняваха послушно желанията ѝ, финансирайки нейните акции в подкрепа на работниците в какаовите плантации и какво ли още не. Кейд си мислеше с горчивина, че ако дори само веднъж като тийнейджърка бе оглавила протеста срещу Световната търговска организация, сега тя също можеше да е волна и свободна. Свободна да преследва мечтите си. Да, а Джейми може би щеше да поеме бремето на шоколадови фабрики "Кори" и да се оплаква как по-голямата ѝ сестра ѝ беше стоварила цялата отговорност.

– Слушай, французите сигурно няма да се главоблъскат, за да те екстрадират за проникване с взлом, така че ако се прибереш, преди да са ти издали заповед за арест, може да се измъкнеш суха и да отървеш затвора – притече ѝ се на помощ дядо ѝ.

– Все още не съм получила онова, за което дойдох – настоя упорито тя.

– Аз също все още не съм намерил начин да комбинирам шоколада със спанак – отбеляза дядо ѝ. – Някои неща просто не се получават.

Тя изгледа свирепо екрана. Дядо ѝ беше такава фурнаджийска лопата. До гръмването на скандала с името "Кори", той я беше подкрепял безрезервно.

– Да, но ти продължаваш да опитваш и прадядо е продължил да се домогва до млечния шоколад, дори след като е подпалил и изгорил фермата до основи с експериментите си.

Изведнъж споменът за този исторически инцидент ѝ подейства окуражаващо. Колкото и да ѝ се сърдеха баща и дядо ѝ, семейството на прадядо ѝ беше имало повече основания да се оплаква от него, когато беше изгорил дома им заради някак ва чудата мечта. А виж къде бяха сега, благодарение на този експеримент.

Благодарение на нея сега всички зависеха... от милостта или прищевките на един френски шоколатиер.

– Искам да изясня това положение – прозвуча гласът на Маргьорит, майката на Силвен, която се обаждаше от Прованс, където Силвен беше купил къща на родителите си след тяхното пенсиониране.

Ама че късмет. Беше си помислил, че му се обаждат от "Монд".

– Някаква разглезена, богата собственица на "Кори Шоколад" организира среднощни набези в магазина ти, за да краде от теб? – Маргьорит говореше с красиво модулиран глас, както винаги, но яростта ѝ вибрираше на такава честота, че ушите на Силвен писнаха.

– Маман. Откъде научи толкова бързо?

– Получавам известия от Гугъл, естествено – отговори тя. – Освен това ми се обадиха десет човека, преди още да съм излязла от банята тази сутрин. Вярно ли е?

– Всъщност тя не е откраднала нищо друго, освен няколко шоколада – възрази той. – Все още не се е докопала до рецептите ми – не че щяха да ѝ свършат някаква работа. Той изброяваше само съставките, за да се подсеща. Продължителността, температурите, всичко останало беше в главата му. – Маман, ти откога използваш Гугъл известия?

– Защо каза "все още"? – поиска да знае майка му. – Не се ли обърна към полицията, за да я арестуват?

Силвен се опита да измисли най-добрия начин да каже не.

– Маман. Това е шоколадовият бизнес – иначе казано, неговият бизнес. Долу ръцете. – Няма проблем.

Разбира се, майка му подмина намека да си гледа работата. На нея такива намеци не ѝ минаваха.

– Още ли не си поискал да я арестуват? – ушите му отново писнаха от яростта в елегантно премерения глас на майка му. – Нима ще оставиш да ѝ се размине?

Нещо повече, той дори се надяваше тя да се върне, за да продължи да краде от него.

– Сложно е, маман.

– Какво му е сложното? – във въпроса прозвуча скрита опасност.

– Ами, тя е сладка – каза смутено той.

– О, Силвен. Моля те, не ми казвай, че ще позволиш на някаква разглезена богата наследница да те използва и да открадне най-важното нещо в живота ти. И да ти разбие сърцето.

– Няма – заяви категорично Силвен. Merde, отсега звучеше като лъжа. Това не беше добър знак за него.

– Силвен – каза печално Маргьорит Марки. Какво, по дяволите? Трябваше ли всички да започват да го оплакват приживе? – Никога ли няма да си научиш урока?

Това беше една от онези утрини, когато Кейд би искала да остане дълго под душа, преди да се изправи лице в лице с живота. Но когато се опита да го направи, тя отново окъпа тапетите и измръзна от студ. Накрая напълни ваната и се потопи така, че само носът ѝ остана да стърчи над водата.

Не беше вземала вана от години и преживяването не ѝ хареса, особено след успокоението от първоначалното потапяне във водата. Освен това беше сигурна, че температурата в апартамента не надвишаваше 19 градуса.

Тя се облече с цялото внимание, което една жена можеше да отдели на външния си вид – съвършено нанесени сенки, съвършен дискретен слой спирала за мигли, много, много дълъг размисъл върху перфектното червило. Ожесточен спор наум над идеалния панталон, който беше едновременно секси и елегантен и без дори най-малкия намек за черна кожа. За момент тя дори се изкуши да обуе шоколадовокафявия, но тогава фактът, че цветът се наричаше "шоколадов", я вбеси и тя избра една къса тясна сива пола с високи черни ботуши и графитен чорапогащник на фино райе. Пуловер в наситено бордо. Колие с висулка от черна перла.

А върху този тоалет тя трябваше да облече дълго вълнено палто. Навън беше прекалено студено, за да излезе без палто.

Но ако по някаква причина съблечеше палтото, Кейд държеше следващият етаж да изглежда добре. Не без известна предизвикателност, тя избра червеното вълнено палто.

Пред вратата на шоколатерията се виеше опашка и Кейд се замисли за миг дали да не набере кода за достъп посред бял ден и да влезе през задния вход. Но беше сигурна, че отсреща я дебнеше журналист с фотоапарат. Журналист или някой от проклетите кулинарни блогъри.

Затова тя си послужи с навика на местните и пререди опашката с нагла увереност, влизайки в магазина. Тоест, опита се да влезе в магазина. На практика се наложи да се бута с рамена и лакти през тълпата, които висеше и надзърташе през аранжировката на витрината.

Тя посегна към вратата на лабораторията.

– Мадам! – възкликна една от жените с кафяви престилки с надпис Силвен Марки. – Вие не можете...

– Вие сте Кейд Кори? – извика възторжено някакъв мъж.

Тя подмина и двамата, въпреки че стомахът ѝ се сви, когато чу да я викат по име пред всички. По-специално да я назовават с фамилното ѝ име. Слава богу, че акциите на компанията майка бяха изцяло собственост на семейството ѝ.

Силвен и Паскал се бяха надвесили над някаква оръфана тетрадка с кафяви корици, и двамата с високи хартиени шапки, тази на Силвен малко по-висока от шапката на Паскал. Силвен се изправи веднага щом я видя и затвори тетрадката.

През него сякаш премина електрическа искра и той ѝ се усмихна, но някак предпазливо.

Кейд го изгледа с присвити очи.

– Може ли да разговарям с... – тя замълча, осъзнавайки, че френският я поставяше пред много смущаващ избор. Можеше да го заговори на вие, съвсем официално и професионално, или на ти, внезапно превключвайки на интимна вълна, което би било равносилно на това да се съблече гола пред всички наоколо. По дяволите местоименията. Тя се престори, че беше начинаеща във френския и просто беше пропуснала да ги използва.

– Може ли да разговаряме насаме за момент?

С известно закъснение Кейд осъзна, че беше задала почти същия въпрос като първия път, когато я бяха изгонили от тази лаборатория. Ако сега той вдигнеше вежди в знак за отказ и кажеше "Зает съм с нещо важно", тя можеше да подпали цялото съдържание на тази тетрадка. Всъщност къде държеше той тази тетрадка, когато не я преглеждаше? Тя беше претърсила цялата работилница в търсене на тефтера с рецептите.

– Биен сюр – каза той. – Може ли да слушам?

Кейд се наежи, прииска ѝ се да държеше в ръката си камшик за езда, с който да потупа бедрото си заплашително или нещо такова. Той я беше спипал натясно в основополагащия избор между ти и вие, а сега ѝ се присмиваше. Кейд забеляза, че той умело беше избягнал личното обръщение.

Снощи той ѝ беше говорил на ти. Тя не можеше да си спомни какво обръщение беше използвала тя самата.

– Оттук, мадмоазел Кори – Силвен я хвана за лакътя. През палтото и пуловера я прониза искра електричество. – Едва ли сте влизали в кабинета ми досега – добави той с известна ирония, тъй като и двамата знаеха, че тя беше прониквала там няколко нощи подред. И отново беше минал на вие.

Тя преглътна горчивия хап.

Силвен я вкара в кабинета си и затвори вратата. Пусна я, облегна се на бюрото си и ѝ се усмихна.

– Бонжур.

Той свали хартиената шапка и я остави върху бюрото, а черните къдрици се спуснаха да милват немирно скулите и брадичката му.

Снощи тя дори не беше докоснала косата му. Всичко се беше случило толкова бързо. Сега пръстите ѝ зашаваха, съжалявайки за изгубената възможност да открият дали къдриците му бяха толкова меки, колкото изглеждаха. И все пак, ако тя просто смъкнеше ръкавиците си, сигурно можеше да зарови ръце в косата му и...

– Трябва да ти обясня някои основни неща за изнудването каза тя през зъби. – Ако искаш да изнудваш някого с някоя негова тайна, не бива да биеш преди това камбаната за тази тайна пред целия свят.

Неговият поглед се плъзгаше по червеното палто. Настъпи моментно забавяне, преди той да установи, че тя беше замълчала.

Той отново погледна лицето ѝ.

– Какво?

– Ако искаш да изнудваш някого с нещо, трябва да запазиш въпросното нещо в тайна.

Той се взираше в гърдите ѝ, сякаш се опитваше да пробие с поглед дебелото палто.

– Извинявай, какво искаш да кажеш?

– Ти въобще слушаш ли ме?

– Опитвам се – призна той. Едното ъгълче на устата му подскочи нагоре. – Но снощи почти не съм спал. И постоянно мисля за причината.

Слава богу, че носеше палто. Така поне той нямаше да види очертанията на втвърдените ѝ зърна или стягането на бедрата ѝ.

– Ти каза, струва ми се, че смяташ да ме изнудваш. Разчитах на това!

Извивката на устните му се задълбочи. Очите му потъмняха.

– Значи идеята ти харесва? Отново ли носиш пижама под това палто, или нещо друго...

Той се овладя и се опита да се съсредоточи.

Кейд отбеляза, че отново беше преминал на ти. Да я побърка ли се опитваше? С него тя губеше представа къде се намираха отношенията им.

Е, играта се играе от двама. Тук никой не приемаше сериозно нейните старания да говори на френски. Така че ѝ беше простено да смесва ти и вие в едно изречение и да се преструва, че го беше направила напълно невинно.

– Харесваше ми много повече, отколкото да ме наричат крадла на страниците на "Ню Йорк Таймс". Може би трябваше да помислиш за това, преди да се раздрънкаш.

Веждите му отскочиха високо.

– Мислиш, че аз съм им казал? Ти за идиот ли ме смяташ?

– Ти отказа договор за милиони, а след това реши да ме изнудваш. Все още не мога да преценя качеството на интелекта ти.

Силвен Марки присви очи.

– Аз не съм най-добрият шоколатиер в Париж по рождение, така че сигурно имам все някакъв мозък в главата. Доколкото ми е известно, ти си собственичка на шоколадови фабрики "Кори" по рождение, нали?

Това беше едновременно вбесяващо и жестоко. Такова беше хорското мнение за нея, че беше наследила милиарди и че тези наследени милиарди я лишаваха от всякакви лични качества. Но Кейд си беше скъсала задника от работа в "Кори" и в действителност това нейно право по рождение беше колкото благословия, толкова и проклятие. Семейният бизнес бе станал смисълът на живота ѝ още от момента, когато присъствието ѝ в корема на майка ѝ беше започнало да предизвиква пристъпи на гадене от мириса на какао.

Това глупаво усилие да придобие едно малко парче парижки шоколад беше едно от първите решения, които Кейд вземаше по отношение на съдбата си.

Той я спря още преди да е успяла да отговори.

– Чакай. Какво общо има изнудването с твоята абсурдна идея за договор? Нима си мислеше, че ще те изнудвам за пари!

Тя се поколеба.

Яростта в очите му разпалваше.

– Снощи, когато споменах... ти наистина ли си помисли, че говоря за пари? – той се отблъсна рязко от бюрото, озовавайки се на една крачка до нея в тесния кабинет. – И смяташ, че от нас двамата аз не съм умният? Дали не е защото според теб понятието интелигентност се дефинира като умението да не изпускаш от поглед шестте нули след първата цифра?

Девет нули, помисли си тя. Но успя да си прехапе езика преди да го поправи.

– А ти как дефинираш понятието интелигентност?

– Умението да разпознаваш стойностните неща, когато ги видиш – побърза да каже той. – Или когато ги вкусваш. Или докосваш.

Тя започна да се изчервява. За цялостната си житейска философия ли говореше, или за нея? Тя беше ли нещо стойностно, според него? Извън финансовия смисъл?

Все пак... тя определено го беше вкусвала и докосвала.

Тя се изчерви още по-силно, достигайки почти цвета на пуловера си, припомняйки си неговия вкус и докосване. Може би той имаше предвид, че той беше въпросното стойностни нещо, което тя трябваше да оцени на вкус и докосване.

Той беше достатъчно арогантен да го каже, нали?

– Аз умея да разпознавам стойностните неща – каза тя отсечено. – Точно затова прониквах тук тайно, в опит да открадна твоите рецепти за шоколад.

Заради шоколада. Не за теб.

Каквото и да целеше да постигне с това изречение, получи се пълен провал, защото той почти видимо отдръпна всичките си емоции от нея. Те се отдръпнаха като морска вълна вътре и него.

– Или ще убедя Доминик Ришар да ми продаде своите – добави перверзно тя, забивайки клина още по-дълбоко.

Устните му замръзнаха в студена черта.

– Аха, кажи ми нещо, тогава. Готова ли си да правиш секс и с Доминик Ришар в замяна за неговия шоколад?

Не. Защото Доминик Ришар беше просто привлекателен, по един съвсем обикновен начин. Кейд не губеше ума и дума, когато погледнеше ръцете му. Или устата му. Той не беше красив, съвършенството не присъстваше във всяко негово движение.

Но тя нямаше да каже това на Силвен Марки. Още по-малко сега, когато неговата обида се впиваше в нея и кръвта се отдръпваше от лицето ѝ, оставяйки я бледа, студена и отмаляла.

– Не искам шоколада ти. И теб не те искам – о, да, искам, искам, искам, крещеше вътрешният ѝ глас. – Замълчи, замълчи. – Оттеглям предложението за договор – тя си спомни с усилие думите на френски. Фразата се беше появила в един от онези учебници за бизнес кореспонденция, които учителят ѝ харесваше, но тя не ѝ беше обърнала внимание. Не беше допускала възможността, че можеше да ѝ се наложи да я използва.

Имаше и друга фраза, която Кейд не се беше научила да казва на френски, затова мина на английски и се озъби насреща му:

– Майната ти, Силвен Марки.

След това се обърна и излезе.